Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (7)

Глава 6

Стори ми се, че асансьорът пълзи към двайсетия етаж непоносимо бавно. По пътя успях да измисля и да отхвърля няколко плана. Охраната — ето кое усложняваше нещата.

Ще трябва да импровизирам, а ако се наложи — и да се демаскирам донякъде.

Звънях дълго на вратата, гледайки в електронната зеница на „шпионката“. Най-накрая нещо изщрака и от скрития в стената комутатор се чу глас:

— Да?

— Наводнявате ме! — извиках аз, симулирайки крайно вълнение. — Всичките ми фрески на тавана протекоха! В роялите вече има по две кофи вода!

Откъде се взеха тези фрески и рояли?

— В какви рояли? — попита подозрително гласът.

Откъде да знам какви точно са тези рояли? Черни и скъпи. Или бели и още по-скъпи…

— Във виенските! С извити крака! — изръсих аз.

— А не онези, които са в храстите? — попитаха ме с откровена ирония.

Погледнах в краката си. Проклето многопозиционно осветление… тук дори нямаше никакви сенки!

Протегнах ръка към вратата и успях да забележа слаба сянка върху розовото дърво, с което беше облицована бронираната стомана.

И издърпах сянката към себе си.

Ръката ми потъна в Сумрака, а след нея — и самият аз.

Светът се преобрази. Избледня, посивя. Настана глуха тишина, едва-едва се дочуваше само звънтенето на електрониката в „окото“ и комутатора.

Бях в Сумрака, в този странен свят, пътя за който знаят само Различните. В света, от който идваше нашата Сила.

Бледите сенки на напрегнатите охранители — над главите им тлееха тревожни яркочервени аури, виждах ги дори през вратата. Можех да се пресегна мислено, да им дам заповед — и щяха да ми отворят.

Но аз предпочетох да мина през затворената врата.

Охранителите наистина бяха настръхнали — единият държеше в ръката си пистолет, вторият бавно-бавно посягаше към кобура си.

Докоснах охранителите, прекарах пръсти по масивните им чела. Спете, спете, спете… Вие сте много уморени. Трябва да легнете, да заспите още сега да спите не по-малко от час. Дълбоко-дълбоко. И да сънувате хубави сънища.

Единият охранител веднага омекна, другият се съпротивлява за части от секундата. Ще трябва после да проверя дали има способности на Различен, какво ли не се случва…

После излязох от Сумрака. Светът се оцвети и се забърза. Отнякъде се чу музика.

Охранителите се засвличаха като чували върху скъпия персийски килим, застлан пред самата врата.

Успях да хвана едновременно и двамата и да ги положа внимателно на пода.

После тръгнах към звуците, към минорното пеене на цигулката.

Виж, този апартамент беше ремонтиран грижливо! Всичко сияеше, всичко беше обмислено и хармонично, явно тук беше работил някой от най-добрите дизайнери. Собственикът не беше забил и един пирон в стената, а вероятно и не беше изказвал и никакви желания. Само е издавал нечленоразделни звуци, одобрителни или недоволни, докато е разглеждал цветните скици, после е мушнал пръст в някои от тях и е забравил за апартамента за половин година.

Както се оказа, Тимур Борисович беше дошъл в „Асол“, за да се поглези в джакузито. При това в истинско „Джакузи“, а не в хидромасажна вана на някоя не толкова знаменита фирма. От бълбукащата вода стърчеше само физиономията, напомняща до болка за Хесер. Скъпият костюм беше небрежно окачен на облегалката на креслото — в тази баня имаше достатъчно място и за кресло, и за масичка за списания, и за сауна, и за същото това джакузи, наподобяващо малък басейн.

Все пак гените са велико нещо! Синът на Хесер не можеше да стане Различен, но в човешкото си съществуване опитваше от всички възможни блага.

Влязох, ориентирах се в просторното помещение и се приближих към ваната, Тимур Борисович ме погледна и се намръщи, но не направи никакви резки движения.

— Охраната ви спи — казах аз. — Допускам, че някъде под ръка имате алармен бутон или пистолет. Няма смисъл да ги използвате, няма да ви помогнат.

— Тук няма никакви алармени бутони — промърмори Тимур Борисович и гласът му до болка напомняше гласа на Хесер. — Не съм параноик… А вие вероятно сте Различен?

Така. Явно ще играем с открити карти…

Усмихнах се:

— Различен съм. Колко е хубаво, че не са нужни дълги обяснения.

Тимур Борисович изсумтя възмутено и попита:

— Какво, да излизам ли? Или можем да поговорим и така?

— Може и така — съгласих се аз. — Ще разрешите ли?

Потомъкът на Великия маг кимна, аз придърпах креслото, седнах, като безмилостно смачках скъпия му костюм и казах:

— Знаете ли защо съм тук?

— Изобщо не приличате на вампир — отбеляза Тимур Борисович. — Вероятно маг? Светъл?

Кимнах.

— Дошли сте да ме инициирате — реши Тимур Борисович. — Какво, толкова трудно ли беше да позвъните предварително?

Ох, проблем…

Той все пак нищо не разбираше.

— Кой ви е обещал иницииране? — попитах рязко аз.

Тимур Борисович се намръщи и промърмори:

— Така… започна се. Защо сте дошли?

— Водя разследване по случай за несанкционирано разгласяване на секретна информация — казах аз.

— Но вие сте Различен? Не сте от ГБ? — обезпокои се Тимур Борисович.

— За ваше огромно съжаление не съм от държавната сигурност. Разкажете ми абсолютно честно кой и кога е обещал да ви инициира.

— Вие ще усетите лъжата — каза простичко Тимур Борисович.

— Естествено.

— Господи, исках да прекарам два-три часа спокойно! — възкликна той с болка в гласа. — Там проблеми, тук неприятности… Влизам във ваната — появява се сериозен млад човек и иска обяснения!

Чаках. Не започнах да обяснявам, че не съм човек.

— Преди седмица с мен се срещна… — Тимур Борисович се поколеба. — При доста странни обстоятелства се срещнах… с един господин…

— Как изглеждаше? — попитах аз. — Няма нужда да го описвате, просто си го представете мислено…

В погледа на Тимур Борисович се появи любопитство. Погледна ме.

— Какво? — попитах объркано аз.

Имаше от какво да се объркам!

Ако можеше да се вярва на мисления образ, който се появи в съзнанието на бизнесмена (а аз нямах никакви причини да не му вярвам), то с него бе разговарял не особено известния в момента, но навремето знаменит киноактьор Олег Стриженов.

— Олег Стриженов. — Тимур Борисович изсумтя. — Млад и красив. Реших, че полудявам. Но той каза, че това е само маскировка… маска…

Ето каква била работата. На Хесер все пак му е стигнал умът да се маскира. Какво пък… това ни дава допълнителни шансове!

Аз се поободрих и казах:

— Продължавайте. Какво стана после?

— Този върколак — каза Тимур Борисович, непреднамерено бъркайки термините — много ми помогна в една работа. Забърках се в неприятна история… съвсем случайно. Ако не ми бяха казали това-онова… сега нямаше да съм тук.

— Тоест — помогнали са ви — уточних аз.

— И още как — кимна Тимур Борисович. — Разбира се, аз се заинтригувах и разговорът някак потръгна… сърдечно. И за стария Ташкент си спомнихме, и за старите филми побъбрихме… После същият този фалшив Стриженов ми разказа за Различните. Каза, че ми е роднина, и затова с удоволствие ще направи каквото поискам. Просто така, без никакви любезности в отговор.

— И? — подканих го аз.

— Аз не съм идиот — сви рамене Тимур Борисович. — От златната рибка трябва да се поискат не три желания, а всемогъщество. Или, най-малкото, басейн със златни рибки. Помолих го да направи и мен същия такъв Различен. Тогава този „Стриженов“ започна да извърта. Това не можело да стане. Но аз чувствах, че лъже! Може! И го помолих да се постарае и все пак да ме направи Различен…

Той не лъжеше. В нито една дума. Само премълчаваше някои неща.

— Не могат да ви направят Различен — обясних аз. — Ние сте обикновен човек. Извинявайте, но не можете да станете Различен.

Тимур Борисович изфуча отново.

— Това е…, ако щете, то е в гените — продължих да обяснявам аз. — А вие, Тимур Борисович, разбрахте ли, че по някаква причина вашият събеседник е попаднал в капан? Че е формулирал неправилно фразата си и като резултат е длъжен да изпълни за вас неизпълнимото?

Тук вече моят самоуверен събеседник си премълча.

— Разбрали сте — казах аз. — Виждам, че сте разбрали. И все пак сте го поискали?

— Нали ви казвам — може да се направи! — повиши тон Тимур Борисович. — Чувствам го! Усещам не по-зле от вас, когато ме лъжат! И не съм заплашвал, само помолих!

— Най-вероятно с вас е разговарял баща ви — казах аз. — Разбирате ли?

Тимур Борисович се вцепени в бълбукащото си джакузи.

— Той наистина е искал да ви помогне — казах аз. — Но не може. А вашето искане го убива — в буквалния смисъл. Разбирате ли?

Тимур Борисович поклати глава.

— Той ви е дал прекалено неопределено обещание — казах аз — и вие сте се хванали за думите му. Ако не изпълни дадената дума, той ще умре. Разбирате ли?

— Такива правила ли имате?

— Това е допълнение към Силата — изсумтях аз. — Е, поне за Светлите.

— Къде е бил досега татко… — възкликна Тимур Борисович с неподправено тъжна интонация. — Той май все още е млад, нали? Защо е дошъл чак след като внуците ми се изпожениха?

— Повярвайте ми, не е могъл — отговорих аз. — А и най-вероятно просто не е знаел за вас. Така се е получило. Но сега вие го убивате. Родния си баща.

Тимур Борисович мълчеше.

А аз триумфирах. Защото този излегнал се в джакузито си бизнесмен съвсем не беше толкова завършен мръсник. За него, израсналия на изток, думата „баща“ означаваше много. Въпреки всичко.

— Предайте му, че оттеглям своята… молба… — промърмори Тимур Борисович. — Не иска… така да бъде… Можеше просто да дойде и да ми каже честно всичко. Нямаше защо да изпраща сътрудниците си.

— Сигурен ли сте, че съм негов сътрудник? — поинтересувах се аз.

— Сигурен съм. Не знам кой е той, баща ми. Но не е последната дупка на кавала във вашите Патрули.

Успях! Свалих надвисналия над Хесер дамоклев меч!

Дали не ме беше изпратил затова в „Асол“? Защото е разбрал, че ще успея?

— Тимур Борисович, имам още една молба — продължих аз да кова нагорещеното желязо. — Трябва да изчезнете за известно време от града. Някои обстоятелства станаха известни… по вашите следи вървят и други Различни, включително и Тъмни, и вие ще имате неприятности, както и… ъъъ… вашият баща.

Тимур Борисович седна рязко в джакузито. Попита:

— А какво още ще заповядате да направя?

— Мога да ви заповядам — обясних аз. — С такава лекота, както и на вашата охрана и ще хукнете към летището дори без да си обуете панталоните. Но аз ви моля, Тимур Борисович. Вие вече извършихте добро дело, когато се съгласихте да оттеглите искането си. Направете и следващата крачка. Моля ви.

— Нали разбирате какво мнение се създава за някой бизнесмен, който внезапно изчезва неизвестно къде?

— Досещам се.

Тимур Борисович изсумтя и някак отведнъж сякаш остаря. Засрамих се. Но продължавах да чакам.

— Бих искал да поговоря… с него.

— Мисля, че ще стане… — веднага се съгласих аз. — Но първо трябва да изчезнете.

— Обърнете се — промърмори Тимур Борисович.

Аз послушно се обърнах. Кой знае защо вярвах, че няма да ме цапардоса по тила с някоя тежка никелирана сапуниера.

И това с нищо необосновано доверие ме спаси.

Защото погледнах към стената през Сумрака, за да се убедя, че охраната спи спокойно до входа, и видях бърза сянка — прекалено бърза, за да е човек.

При това сянката преминаваше през стените. Не с обичайните крачки на Различен, а с плъзгащата се походка на вампир.

Когато Костя влезе в банята, аз вече бях успял да си придам спокойно и подигравателно изражение. Както и подобава на Светъл патрулен, изпреварил Тъмен.

— Ти — каза Костя. В Сумрака от него излизаше лека пара. Изобщо, вампирите изглеждат по друг начин в сумрачния свят, но в Костя бяха останали доста човешки черти. Удивително за Висш вампир.

— Разбира се — казах аз. Звуците сякаш потъваха в мокър памук. — Защо дойде тук?

Костя се поколеба, но отговори честно:

— Усетих, че използваш Сила. Значи си намерил нещо… Някого.

Той прехвърли погледа си върху Тимур Борисович и попита:

— Това ли е изнудвачът?

Вече нямаше смисъл да лъжа, нито пък да прикривам бизнесмена.

— Изнудвачът е — казах аз. — Аз го принудих да се откаже от исканията си.

— Как?

— Излъгах го, че родният му баща необмислено му е обещал да го превърне в Различен. Заради което сега го заплашват сериозни неприятности… Така че той се засрами и се отказа от обещаното му.

Костя се намръщи.

— А сега смятам да го изпратя някъде по-надалеч — продължих да лъжа аз вдъхновено. — Нека да се засели някъде в Доминиканската република.

— Това е само половината от разследването — каза навъсено Костя. — Струва ми се, че вие, Светлите, укривате своя човек.

— Ние или аз?

— Ти. Да се намери човека не е най-важното. Трябва ни този, който е проговорил, който му е обещал иницииране.

— Та той не знае нищо! — възмутих се аз. — Проверих паметта му, всичко е чисто. Предателят е бил в облика на кинозвезда от миналия век и не е оставил никакви следи.

— Ще видим — реши Костя. — Нека си обуе панталоните, ще го взема.

Това вече беше наглост!

— Аз го намерих и той ще тръгне с мен! — изревах аз.

— А на мен ми се струва, че ти възнамеряваше да скриеш уликите — изрече Костя тихо, но заплашително.

Зад гърбовете ни старецът бавно се подсушаваше, без да подозира за разговора, който се водеше в Сумрака. А ние се пронизвахме взаимно с погледи и никой не искаше да отстъпи.

— Той ще дойде с мен — повторих аз.

— Ще си премерим ли силите? — попита Костя почти весело и с едно плъзгащо движение се озова до мен и ме погледна изпитателно в очите. В Сумрака зениците му светеха с червен пламък.

Та той искаше тази схватка!

Искаше я вече от много години! За да убеди себе си окончателно, че истината е на страната на Висшия вампир Константин, а не на страната на наивния юноша Костя, мечтал да се избави от проклятието отново да стане човек…

— Ще те унищожа — прошепнах аз.

Костя само се усмихна:

— Да проверим?

Погледнах под краката си. Сянката ми едва се виждаше, но аз я вдигнах — и се плъзнах в следващия слой на Сумрака. Там, където стените на сградите едва се различаваха в мъглата, а пространството беше изпълнено с тихо, тревожно бучене.

Останах сам в тази печеливша позиция само за миг.

Костя се появи във втория слой на Сумрака веднага след мен. Сега вече беше силно променен — лицето му наподобяваше покрит с кожа череп, очите му бяха хлътнали, ушите му се бяха изострили и удължили.

— Научих се на много неща — прошепна Костя. — Е, какво, с кого ще тръгне заподозреният?

И тогава се разнесе нечий глас:

— Имам предложение, което ще задоволи всички.

В сивата мъгла се материализира Витезслав. Неговото тяло също беше деформирано и от него се вдигаше пара, като от парче сух лед, изложено на слънчевите лъчи. Аз потрепнах — пражкият вампир беше дошъл от третия слой на Сумрака, който не беше достъпен за мен. Каква ли беше силата му?

Веднага след Витезслав се появи и Едгар. Пътешествието из третия слой се удаваше трудно на мага — той се олюляваше и дишаше тежко.

— Той ще дойде с нас — продължи Витезслав. — Ние не сме склонни да подозираме Антон Городецки в лоши намерения, но взимаме предвид подозренията на Дневния патрул. Инквизицията поема следствието.

Костя не каза нищо.

Аз също мълчах. Не само защото Витезслав беше в правото си. Просто нямах възможност да му се противопоставя.

— Излизаме ли, господа? — предложи Витезслав. — Тук е неуютно.

След секунда отново стояхме в просторната баня, където Тимур Борисович, подскачайки на един крак, се опитваше да се вмъкне в слиповете си.

Витезслав му даде време да облече бельото си и едва тогава бизнесменът се обърна, видя цялата ни компания и извика смаяно. Витезслав го изгледа студено.

Тимур Борисович омекна. Едгар се озова до него и положи безчувственото тяло в креслото.

— Казваш, че не познава предателя… — обади се Витезслав, разглеждайки с любопитство бизнесмена. — Колко удивително познато лице… В мен възникват интересни догадки.

Аз мълчах.

— Можеш да се гордееш със себе си, Антоне — продължи Витезслав. — Твоите думи са имали смисъл. Струва ми се, че бащата на този човек наистина служи в Патрула. В Нощния патрул.

Костя се изкикоти. Разбира се, на него не му харесваше решението на Витезслав. Той би предпочел да достави самостоятелно чедото на Хесер в Дневния патрул, но и тази ситуация го устройваше.

— Нима премъдрият Хесер се е изложил така? — попита той с възторг. — Колко любопитно…

Витезслав го погледна и Костя млъкна.

— Всеки може да се изложи — изрече тихо Витезслав. — Дори маг извън категория. Но… — Погледна ме — Можеш ли да извикаш тук Хесер?

Свих рамене. Глупав въпрос — разбира се, че можех. И Витезслав можеше.

— Не ми харесва тази работа… — каза тихо Витезслав. — Изобщо не ми харесва. Някой тук блъфира нагло.

Той ни изгледа с пронизващ нечовешки поглед. Нещо го беше разтревожило, но какво точно?

— Аз ще се свържа с моите началници — изрече Костя с тон, нетърпящ възражения.

Витезслав не го спря, той гледаше намръщено към Тимур Борисович.

Извадих телефона си и набрах номера на Хесер.

— Някой иска да ни направи на глупаци, всички нас… — изрече Витезслав с нарастваща ярост. — И този някой…

— Наредете му да се облече — помолих аз, докато слушах продължителните сигнали. — Необходимо ли е да се унижава възрастният човек? Така по бельо ли ще го отведем?

Витезслав не помръдна, но Тимур Борисович се изправи и като в полусън се зае да се облича.

Отстрани към мен се приближи Едгар и попита със съчувствие:

— Не отговаря ли? На негово място аз бих отговорил…

— Още дълго време няма да ти предложат такова място — отсече Витезслав. — Щом не виждаш в какво са ни забъркали…

Ако се съди по лицето на Едгар, той не виждаше нищо. Както и аз, както и Костя — който беше избелил очи и шепнеше нещо беззвучно.

— Да, Антоне… — обади се Хесер. — Нещо интересно?

— Намерих човека, на когото е било обещано да го превърнат в Различен — промълвих аз.

В банята настъпи пълна тишина. Изглеждаше, че всички се вслушват в слабия звук от телефона.

— Прекрасно! — възкликна Хесер. — Браво! Сега незабавно се свържи със следователите от Тъмните и от Инквизицията. Нека да се включат в разследването. Някъде там се мотае и онзи чешки вампир, Витезслав. Разбран старец, макар и без абсолютно никакво чувство за хумор… но това е общ проблем при вампирите.

Витезслав се обърна към мен. Лицето му се вкамени, очите му пламтяха. Той чуваше всичко.

А аз бях готов да заложа каса чешка бира срещу флакон евтин одеколон, че Хесер прекрасно знае, че Витезслав е до мен.

— Витезслав вече е тук — казах аз. — А също така Едгар и… следователят от Тъмните.

— Прекрасно! — възхити се Хесер. — Помоли нашия пражки гост да ми отвори портал… ако може да се справи, разбира се, и ще намина при вас.

След като прибрах телефона, погледнах към Витезслав. Честно казано, според мен Хесер прекали с подигравките.

Но откъде да знам какви са отношенията между стария Светъл маг и стария вампир-Инквизитор, нито колко сметки за уреждане са натрупали?

— Вие чухте — казах аз уклончиво.

— Уточни — изрече бързо Витезслав.

— Ръководителят на московския Нощен патрул, Пресветлият маг Хесер ви моли да му отворите портал. Ако е по силите ви, разбира се.

Витезслав хвърли само един поглед встрани и във въздуха над бълбукащото джакузи се очерта тънка светла рамка. Този, който прекрачеше през тази странна врата, неизбежно би се озовал във водата.

— Никакви проблеми — изрече студено Витезслав. — Едгар…

Бившият тъмен маг го погледна предано в очите.

— Досието на този… — Витезслав кимна към Тимур Борисович, който лениво стягаше възела на вратовръзката си — най-вероятно е долу, при охраната.

Едгар изчезна — за икономия на време беше побягнал за досието през Сумрака.

След миг в банята се появи Хесер. Само че не излезе от портала, а от въздуха до него, и стъпи спокойно на мраморните плочки на пода.

— Съвсем остарях — въздъхна той. — Не уцелих вратата…

Погледна към Витезслав и лицето му се разля в усмивка.

— Каква среща! Защо не намина да ми се обадиш?

— Работа — отвърна бързо Витезслав. — Предполагам, че трябва колкото се може по-бързо да разрешим възникналите въпроси…

— Прекалено много време прекарваш в канцеларии — въздъхна Хесер. — Превърнал си се в бюрократ… Така, какво имаме тук?

— Ето го… — вметнах аз.

Хесер ми се усмихна ободряващо и погледна към Тимур Борисович.

Настана тишина. Затихна и Костя, приключил беззвучния си заговор със Завулон, който не бързаше да се появява. Витезслав сякаш се беше вкаменил, а аз се опитвах изобщо да не дишам.

— Любопитно — каза Хесер. Приближи се към безучастно втренчения пред себе си Тимур Борисович и го докосна по ръката. Въздъхна: — Ай, ай, ай…

— Познат ли ви е този човек, Пресветли Хесер? — попита Витезслав.

Хесер се обърна към нас с изражение на най-дълбока тъга. Попита с горчивина:

— Ти какво, съвсем ли си изгубил нюха си? Та това е моя кръв, Витезслав! Това е синът ми!

— Нима? — попита иронично Витезслав.

Хесер изобщо престана да му обръща внимание. Прегърна стареца, който по човешките мерки можеше да е баща на него самия. Нежно го галеше по раменете и шепнеше:

— Къде беше през всичките тези години, хлапе… Ето, че се случи да се срещнем… А разправяха — не е оцелял… Разправяха — дифтерит…

— Моите искрени поздравления, Хесер — каза Витезслав, — но аз бих искал да получа обяснение!

В банята отново се появи Едгар, изпотен, с папка в ръка.

Все още прегърнал своя син-старец, Хесер отвърна:

— Проста история, Витезслав. Преди войната работих в Узбекистан. Самарканд, Бухара, Ташкент… Бях женен. Отзоваха ме в Москва. Знаех, че ми се е родил син, но нито веднъж не го бях виждал. Не ми беше до това… имаше война. После майката на момчето почина и следите му се изгубиха.

— И дори ти не можа да го намериш? — попита недоверчиво Витезслав.

— Дори аз. По документи излизаше, че е починал. От дифтерит…

— Мексикански сериал — не издържа Едгар. — Пресветли Хесер, вие твърдите, че не сте се срещали с този човек?

— Нито веднъж — каза тъжно Хесер.

— Не сте разговаряли с него и не сте му предлагали, в нарушение на всички правила, да стане Различен? — не се отказваше Едгар.

Хесер изгледа иронично мага:

— Вие ли не знаете, уважаеми Инквизиторе, че човек не може да стане Различен?

— Отговорете на въпроса! — изрече Едгар с нещо средно между заповед и молба.

— Никога не съм го виждал, никога не съм говорил е него и нищо не съм му обещавал. Не съм изпращал писма до Патрулите и Инквизицията! Не съм молил никого да се среща с него или да изпраща тези писма! Светлината е свидетел на моите думи! — натърти Хесер. Вдигна ръка и в дланта му за миг разцъфна бял огън. — Вие какво, поставяте думите ми под съмнение? Твърдите, че аз съм предателят?

Сега изглеждаше по-висок, сякаш в него се е разгънала някаква пружина, можеше направо да забива пирони с поглед.

— Предявявате ли ми обвинение? — попита Хесер, повишавайки тон. — Ти, Едгар? Или ти, Витезслав?

Костя не успя да се отдръпне навреме и получи своята порция от изпепеляващия поглед:

— Или ти, хлапе-вампир?

И на мен самия ми се прииска да се скрия, но в дълбините на душата си се кикотех. Хесер беше преметнал всички! Не разбирах точно как, но знаех, че го е направил!

— Ние дори не смеем да предположим подобно нещо, Пресветли Хесер. — Витезслав пръв наведе глава. — Едгар, вашите въпроси не бяха формулирани учтиво!

— Вината е моя — посърна Едгар. — Простете, Пресветли Хесер. Дълбоко се разкайвам.

Костя се оглеждаше панически. Дали чакаше Завулон? Не, по-скоро не. Напротив, мечтаеше си ръководителят на Тъмните да не се появи и да пропусне раздаването на подигравки.

И Завулон нямаше да се появи, усетих го. Европейският вампир, който въпреки цялата си сила и многовековната си мъдрост, нямаше опит в задкулисните интриги, можеше да се хване в капана, но Завулон веднага е разбрал, че Хесер няма да се издъни толкова глупаво.

— Вие сте нападнали сина ми — каза тъжно Хесер. — Кой му е наложил лишаване от воля? Ти ли, Константине?

— Не! — извика Костя панически.

— Аз бях — обади се мрачно Витезслав. — Да оттегля ли магията?

— Да я оттеглиш? — изрева Хесер. — Вие сте въздействали с магия върху моето момче! Представяте ли си какъв шок е това на неговата възраст? А? И какъв ще стане сега след инициирането? Тъмен?

Аз се опулих, Костя нададе слаб писък, а зъбите на Едгар изщракаха.

Навярно всички едновременно погледнахме към Тимур Борисович през Сумрака.

Аурата на потенциален Различен беше съвсем очевидна.

Тимур Борисович нямаше нужда да се подлага на зъбите на вампир или върколак. Той можеше да стане съвсем приличен маг. От четвърто-пето равнище.

За съжаление по-скоро Тъмен маг… Но…

— И какво да правя сега? — продължаваше Хесер. — Вие сте се нахвърлили върху моето момче, изплашили сте го, потиснали сте волята му…

Поостарялото „момче“ леко опипваше възела на вратовръзката — не спираше да се старае да го нагласи по-добре.

— И сега той ще стане Тъмен — възмущаваше се Хесер, — така ли? Какво, това специално планирано ли беше? Синът на Хесер — Тъмен маг?

— Сигурен съм, че той би станал Тъмен при всички случаи… — каза Витезслав. — С неговия начин на живот…

— Ти си потиснал волята му, тласнал си го към Мрака, а сега правиш подобни изявления? — изрече Хесер със заплашителен шепот. — Инквизицията смята, че има право да нарушава договора? Или това е твое лично отмъщение… Още ли не можеш да забравиш Карлсбад? Можем да продължим този разговор, Витезслав. Тук не е Червената Къпалня, но има достатъчно място за дуел.

Витезслав се колеба цяла секунда, опитвайки се да издържи погледа на Хесер, но после се предаде:

— Вината е моя, Хесер. Не подозирах, че този човек е потенциален Различен. Та нали всичко говореше за обратното… тези писма…

— И сега какво? — изрева Хесер.

— Инквизицията признава своята… своята прибързаност… — каза Витезслав. — Московският Нощен патрул има право да вземе този… този човек под своя закрила.

— Да го подложим на реморализация? — попита Хесер. — Да го инициираме, след като се обърне към Светлината?

— Да… — прошепна Витезслав.

— Е, тогава ще смятаме конфликта за разрешен. — Хесер се усмихна и потупа Витезслав по рамото. — Не се отчайвай. Всички допускаме грешки понякога. Важното е да ги поправяме, нали?

Този древен европейски кръвопиец имаше голямо самообладание.

— Вярно е, Хесер… — изрече тъжно той.

— Между другото, хванахте ли Различния-предател? — поинтересува се Хесер.

Витезслав поклати глава.

— Какво има там, в паметта на синчето? — попита Хесер. Погледна към Тимур Борисович, който вече беше напълно облечен. — Ай, ай, ай… Олег Стриженов. Кинозвезда от шейсетте… Каква нагла маскировка!

— Очевидно предателят обича старото руско кино? — попита Витезслав.

— Очевидно. Аз лично бих предпочел Инокентий Смоктуновски — отвърна Хесер. — Или Олег Дал. Безнадеждна работа, Витезславе. Предателят не е оставил следи.

— И ти не можеш да предположиш кой е той? — попита Витезслав.

— Мога да предположа — кимна Хесер. — В Москва има хиляди Различни. Всеки би могъл да приеме чужд облик. Да не би Инквизицията да иска да провери паметта на всички Различни в Москва?

Витезслав се намръщи.

— Да, не става — съгласи се Хесер. — Не мога да гарантирам дори за своите сътрудници, а Различните, които не влизат в Патрулите, със сигурност ще откажат.

— Ще устроим засада — заяви Едгар. — И ако предателят се появи отново…

— Няма да се появи — каза уморено Витезслав. — Това вече не е необходимо.

Хесер се усмихна, гледайки мрачния вампир, а после сякаш някой изтри усмивката му.

— Моля да напуснете апартамента на сина ми. За подписването на протокола ще ви чакам в офиса си. Довечера в седем.

Витезслав кимна и изчезна. Впрочем, след миг се появи отново. Леко сконфузен.

— Пеша, пеша — каза Хесер. — Затворих Сумрака тук. За всеки случай.

Аз побързах да последвам Инквизиторите и Костя, който беше истински щастлив да се омете оттук навреме!

— Антоне — повика ме Хесер. — Благодаря. Добра работа свърши. Намини при мен довечера.

Не си направих труда да му отговарям. Преминахме покрай безучастните към всичко охранители и аз грижливо сканирах онзи, който ми се беше сторил подозрителен.

Не, все пак не беше Различен. Човек.

Още дълго щях парен каша да духам…

Потъналият в размисли Витезслав мълчеше, оставил на Костя и Едгар да си играят продължително с ключалките. Само по едно време ме погледна накриво и попита:

— Няма ли да ни почерпиш по кафе, патрулен?

Кимнах. Защо не?

Та нали вършехме една и съща работа и бяхме попаднали заедно в глупаво положение, независимо от всички реверанси на Хесер по мой адрес.