Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (4)

Глава 3

Върнах се в своя апартамент към четири сутринта. Леко пиян, но учудващо разтоварен. Все пак толкова различен човек не се среща често. Работата в Патрула те кара да станеш праволинеен. Този не пуши и не пие, значи е добро момче. А този псува на майка, значи е лош. И нищо не може да се направи, нас, преди всичко, ни интересуват именно такива: добрите — като опора, лошите — като потенциален източник на Тъмни.

Но някак си забравяме, че хората са най-различни.

Бардът не знаеше нищо за Различните. Бях сигурен в това. Ако можех да поседя по този начин по половин нощ с всеки обитател на „Асол“, бих си съставил точно мнение за всеки.

Но не хранех такива илюзии. Не всеки би ми предложил да вляза, не всеки би започнал да говори на отвлечени теми. А нали освен десетината обитатели имаше още стотици хора персонал — охранители, санитари, работници, счетоводители. Нямаше да ми стигнат никакви разумни срокове, за да проверя всички!

След като се измих в кабината на душа — в нея намерих някакъв странен маркуч, от който можеше да се пусне струя вода — аз влязох в единствената си стая. Трябваше да поспя… а на сутринта да се опитам да измисля нов план.

— Здравей, Антоне — разнесе се откъм прозореца.

Познах гласа и веднага се натъжих.

— Добра нощ, Костя — казах аз. Думата „добра“ прозвуча някак неуместно. Но щеше да е още по-глупаво да пожелая на вампира зла нощ.

— Може ли да вляза? — попита той.

Приближих се към прозореца. Костя седеше на перваза с гръб към мен, обесил крака надолу. Беше напълно гол. Като че ли демонстрираше открито, че не се е качил по стената, а е долетял до прозореца в облика на огромен прилеп.

Висш вампир. На малко повече от двайсет години.

Талантливо момче…

— Мисля, че не — казах аз.

Костя кимна и не се опита да спори.

— Както разбирам, имаме обща работа?

— Да.

— Това е добре. — Той се обърна и ми се усмихна, оголвайки белите си зъби. — Приятно ми е да работя с теб. Наистина ли те е страх от мен?

— Не.

— Научих много неща — похвали се Костя. Съвсем като в детството, когато заявяваше: „Аз съм страшен вампир. Научих се да се превръщам в прилепче! Ще се науча да летя!“

— Не си ги научил — поправих го. — Откраднал си много неща.

Костя се намръщи:

— Думи. Типичната за Светлите игра с думите. Вие разрешихте — аз си взех. Какви претенции можете да имате?

— Ще спорим ли сега? — попитах аз и вдигнах ръка, свивайки пръсти в знака Атон, отрицание на неживото. Отдавна исках да проверя дали дребните северноафрикански заклинания вършат работа срещу съвременните руски нечисти сили.

Костя погледна с опасение към недовършения знак. Или знаеше за него, или бе усетил полъха на Силата. Попита:

— А разрешено ли ти е да се демаскираш?

Отпуснах ръка с досада.

— Не. Но мога и да рискувам.

— Не е необходимо. Само кажи — и ще си отида. Но сега имаме обща работа… трябва да поговорим.

— Говори — казах аз и придърпах табуретката към прозореца.

— Значи няма да ме пуснеш?

— Не искам да се окажа насаме с гол мъж през нощта — ухилих се аз. — Какво ли ще си помислят хората? Казвай.

— Как ти се струва колекционерът на тениски?

Погледнах въпросително Костя.

— Онзи от десетия етаж. Събира тениски със забавни надписи.

— Не е замесен — казах аз.

Костя кимна:

— И аз така мисля. Тук са обитаеми осем от апартаментите. В още шест собствениците се появяват от време на време. В останалите — много рядко. Вече проверих всички постоянни обитатели.

— Е, и?

— Нищо. Те не знаят за нас.

Не понечих да уточнявам откъде такава увереност у Костя. В края на краищата, той беше Висш вампир. Такива са способни да се вмъкват в чуждото съзнание с лекотата на опитен маг.

— Ще се заема с останалите шест утре — продължи Костя. — Но не храня особени надежди.

— А предположения имаш ли? — попитах аз.

Костя сви рамене:

— Всеки от живеещите тук има достатъчно пари и влияние, за да заинтригува вампир или върколак. Слабичък, алчен… от новоинициираните. Така че кръгът на заподозрените е неограничен.

— Колко новоинициирани нисши Тъмни има в момента в Москва? — попитах аз и сам се смаях колко лесно успях да кажа „нисши Тъмни“.

По-рано никога не ги бях наричал така.

Съжалявах ги.

Костя реагира спокойно на фразата ми. Истински Висш вампир — сдържан, уверен в себе си.

— Не са много — каза той уклончиво. — Проверяват ги, не се безпокой. Проверяват ги всичките. И нисшите различни, и маговете.

— Завулон развълнува ли се? — попитах аз.

— Хесер също не е образец на спокойствие — усмихна се Костя. — На всички им е неприятно. Само ти приемаш леко ситуацията.

— Не виждам особен проблем — казах аз. — Има хора, които знаят за нашето съществуване. Малко са, но ги има. Един човек в повече няма да промени ситуацията. Ако вдигне шум — ще го локализираме и ще го изкараме психично болен. Това вече се е…

— А ако стане Различен? — попита рязко Костя.

— Ще има един Различен повече — свих рамене аз.

— А ако стане не вампир, не върколак, а истински Различен? — озъби се Костя в усмивка. — Истински? Без значение дали Тъмен, или Светъл?

— Ще има един маг повече — отново казах аз.

Костя поклати глава:

— Слушай, Антоне. Имам добро отношение към теб. Все още. Но понякога се изумявам колко си наивен…

Той се протегна — ръцете му стремително започнаха да обрастват с къса козина, кожата потъмняваше и загрубяваше.

— Заеми се с прислугата — каза Костя с тънък, пронизващ глас. — Ако усетиш нещо — обади се.

Обърна към мен изкривеното си от трансформацията лице и отново се усмихна:

— Знаеш ли, Антоне, понякога ми се струва, че някой Тъмен може да се сприятели само с такъв наивен Светъл…

Той скочи, кожестите крила тежко изплющяха. Огромният прилеп полетя в нощта — малко тромаво, но все пак бързо.

На перваза остана бял правоъгълник — визитна картичка. Взех я и прочетох:

„Константин. Научноизследователски институт по проблемите на кръвта, младши научен сътрудник.“

После следваха телефоните — служебен, домашен, мобилен. Оказа се, че дори още помня домашния — Костя все още живееше с родителите си. Изобщо, при вампирите има доста здрави семейни връзки.

Какво имаше предвид?

Откъде тази паника?

Изгасих осветлението, легнах на матрака и погледнах към сивеещите квадрати на прозорците.

„Ако той стане истински Различен…“

Как се появяват на бял свят Различните? Никой не знае. „Случайна мутация“, както се беше изразил Лас — напълно адекватен термин. Родил си се човек, живял си най-обикновен живот… докато някой от Различните не е усетил в теб способността да влизаш в Сумрака и да извличаш Сила оттам. След това са те „повели“, насочвайки те внимателно, грижливо към необходимото състояние на духа, за да можеш в момент на силно емоционално вълнение да погледнеш сянката си и да я видиш по друг начин. Да видиш, че тя лежи, сякаш е черна дрипа, сякаш е завеса, която можеш да придърпаш към себе си, да я дръпнеш встрани и да влезеш в друг свят.

В света на Различните.

В Сумрака.

И от това какъв ще си, когато се озовеш за пръв път в Сумрака — радостен и добър или нещастен и зъл — зависи какъв ще станеш. Каква сила ще извличаш оттук нататък от Сумрака… Сумрака, пиещ сила от обикновените хора.

„Ако той стане истински Различен…“

Винаги има възможност за принудително иницииране. Но само чрез загуба на живота, чрез превръщане в бодричък ходещ труп. Човек може да стане вампир или върколак — и ще бъде принуден да поддържа съществуването си с човешки животи. Така че това е път за Тъмните… а и те не го обичат особено.

А ако наистина е възможно да станеш маг?

Ако съществува начин всеки човек да се превърне в Различен? Да придобие дълъг, много дълъг живот, необикновени възможности? Мнозина ще го пожелаят, без съмнение.

А и ние няма да сме против. Колко прекрасни хора, достойни да станат Светли Различни, има по света!

Само дето и Тъмните ще започнат да увеличават редовете си.

И изведнъж прозрях. Бедата не беше там, че някой е разкрил нашите тайни на човек. Бедата не беше във възможността за изтичане на информация. Бедата не беше там, че някой знаеше адреса на Инквизицията.

Та това е ново равнище на вечната война!

Вече от векове Светлите и Тъмните са сковани от Договора. Ние имаме право да търсим сред хората Различни, имаме право дори да ги побутваме към нужната страна… тази, която смятаме за правилна. Но сме принудени да пресяваме тонове пясък в търсене на златни песъчинки. Равновесието се запазва.

И изведнъж се отваря възможност да превърнем наведнъж хиляди, милиони хора в Различни!

Футболен отбор печели купата — и през десетки хиляди ликуващи хора преминава магически удар и ги превръща в Светли Различни.

А до нас Дневният патрул дава заповед на запалянковците на загубилия отбор — и те се превръщат в Тъмни Различни.

Ето какво имаше предвид Костя. Огромното изкушение внезапно да промениш баланса на силите в своя полза. Естествено, и Тъмните, и ние разбираме последствията. Естествено, двете страни ще прибавят нови уточнения към Договора и ще ограничат инициирането на хора в някакви приемливи рамки. Та нали САЩ и СССР успяха да ограничат надпреварата в ядреното въоръжаване…

Затворих очи и поклатих глава. Веднъж Семьон ми бе разказал, че надпреварата във въоръжаването е спряла заради създаването на абсолютното оръжие. Два — а повече и не трябват — термоядрени заряда, предизвикващи самоподдържаща се реакция на ядрен синтез. Американският е заложен в Тексас, руският — в Сибир. Достатъчно е да се взриви само единият — и цялата планета ще се превърне в огнено кълбо.

Друг е въпросът, че нас такъв изход не ни устройва. Затова оръжието, което никога не бива да бъде използвано, никога няма да се задейства. Не е задължително президентите да знаят за това, те са само хора…

Възможно ли е и ръководствата на Патрулите да имат подобни „магически бомби“ и затова Инквизицията, посветена в тайната, следи толкова яростно за спазването на Договора?

Може би.

Но, така или иначе, по-добре е да не е възможно да се инициират обикновените хора…

Дори в полудрямка, аз болезнено се смръщих от собствената си мисъл. Какво е това, значи съм започнал да мисля като пълноценен Различен? Има Различни, а има и хора — те са второ качество. Те никога няма да влязат в Сумрака, няма да живеят повече от сто години. И нищо не може да се направи…

Да, бях започнал да мисля точно по този начин. Да намериш добър човек със зачатъци на Различен, да го привлечеш на своя страна — това е прекрасно. Но да превръщаш всички подред в Различни е детинщина, опасен и безотговорен каприз.

Имах повод за гордост. Не ми отне и десет години, за да престана окончателно да бъда човек.

 

 

Сутринта за мен започна с разкриване на тайните на кабината с душа. Разумът победи бездушното желязо и аз се изкъпах, при това под музикален съпровод, а после си приготвих закуска от сухари, салам и кисело мляко. На дневна светлина настроението ми се подобри, настаних се на перваза на прозореца и закусих с изглед към Москва река. Кой знае защо си спомних как Костя си призна, че вампирите не могат да гледат в слънцето. Слънчевата светлина изобщо не ги изгаря, но им е неприятна.

Но нямах време да се отдавам на тъжни размисли за съдбата на старите ми познати. Трябваше да търся… кого? Различния-предател? Не бях в най-добрата позиция за това. Неговия човек-клиент? Дълга и досадна работа.

Добре, реших ще действаме по строгите закони на класическия детектив. С какво разполагаме? С улика — писмото, изпратено от „Асол“. Какво ни дава това? Нищо. Освен ако някой не е видял как преди три дни някой пуска писмо. Разбира се, шансовете да си спомнят са малко…

Какъв глупак съм! Чак се плеснах по челото. Не е срамно Различните да забравят за съвременната техника, те не обичат сложната техника, но нали все пак съм хардуерист!

Цялата територия на „Асол“ се контролира от видеокамери!

Облякох костюма и си вързах вратовръзката. Сложих си от одеколона, който ми бе дал Игнат предишния ден. Пуснах телефона във вътрешния си джоб… „Само хлапетата и продавачите носят телефона на колана си“, беше ме поучавал Хесер вчера.

Мобилният ми телефон също беше нов, необичаен. В него имаше някакви игри, вграден плеър, диктофон и други такива напълно излишни глупости.

В прохладната тишина на новичкия „Отис“ се спуснах във фоайето и веднага видях своя познат от снощи — само дето изглеждаше повече от странно…

Лес, облечен с новичък син работен екип с горд надпис „Асол“ на гърба, обясняваше нещо на смутен възрастен мъж със същото облекло. До мен достигна:

— Това не ти е метла, разбираш ли? Там е компютърът, той показва равнището на замърсеност на асфалта и налягането на миещия разтвор… Сега ще ти покажа…

Краката сами ме понесоха след тях.

В двора пред портала стояха две яркооранжеви почистващи машини — с варел вода, кръгли четки, малка стъклена кабинка за шофьора. Машинките с нещо напомняха играчки, сякаш бяха пристигнали направо от Слънчевия град, където веселите момченца и момиченца радостно чистят миниатюрните си проспекти.

Лас ловко се качи в кабината на една от машините, след него се напъха наполовина и възрастният мъж, стоя известно време заслушан, кимна и отиде във втория оранжев агрегат.

— Ако мързелуваш, целият ти живот ще мине като младши чистач! — достигнаха до мен думите на Лас. Машината му се разтърси, бодро завъртя четките си и се зае да обикаля по асфалта. И без това чистият двор започна да добива стерилен вид.

Виж ти!

Той какво, да не работи като чистач в „Асол“?

Опитах се тихичко да се измъкна назад, за да не смущавам човека. Но Лас вече ме беше забелязал и се приближи, размахвайки радостно ръка. Четките започнаха да работят по-тихо.

— Добро утро! — извика Лас, измъквайки се от кабината. — Искаш ли да се повозиш?

— Тук ли работиш? — попитах аз. Изведнъж в съзнанието ми започнаха да изникват най-фантастични картини — например, че Лас изобщо не живее в „Асол“, а е наел временно празен апартамент. Та обитателите на такива палати няма да тръгнат да чистят двора!

— Поработвам — поясни спокойно Лас. — Знаеш ли, много е готино. Возиш се един час сутрин из двора вместо гимнастика, освен това ти дават и заплата. Между другото, съвсем прилична.

Мълчах.

— Обичаш ли да се возиш на атракционите в лунапарка? — поинтересува се Лас. — На всичките онези картинги, където за три минути трябва да платиш десет долара? А тук парите ги плащат на теб. За твое собствено удоволствие. Или, да речем, компютърните игри… седиш, въртиш джойстика…

— Всичко зависи от това карат ли те да боядисваш оградата… — промърморих аз.

— Вярно е! — зарадва се Лас. — Ето, мен не ме карат. За мен да почиствам двора е удоволствие, като за Лев Толстой да окоси сеното. Само дето след мен не трябва да мият отново — за разлика от графа, след когото са доокосявали… А тук въобще са добре настроени към мен, редовно получавам премии. Та така ще се возиш ли? Мога и да те уредя, ако искаш. Професионалните чистачи изобщо не могат да се справят с тази техника.

— Ще си помисля — казах аз, гледайки бодро въртящите се четки, шуртящата от никелираните тръби вода, лъскавата кабина. Кой от нас в детството си не е мечтал да стане шофьор на машина за поливане? В ранното детство, когато още не мечтаят да станат банкери или убийци…

— Е, ще трябва да се захващам за работа — каза Лас дружелюбно, и машинката тръгна по двора, измитайки, отмивайки и поглъщайки боклука. От кабината се чу:

Поколението на портиерите и стражите

се изгуби в просторите на безкрайната зима…

Всички се разотидоха по домовете.

В нашето време, когато всеки трети е герой,

те не пишат статии,

те не пращат телеграми…

Малко сковано се върнах във фоайето. Осведомих се от охраната къде се намира пощенския клон на „Асол“. Отидох там — пощата работеше. В уютната зала скучаеха три девойки — служителките. Видях и същата онази пощенска кутия, в която са пуснали писмото.

Под тавана проблясваха очите на видеокамерите.

Все пак нямаше да са ни излишни следователи-професионалисти. Те веднага щяха да се сетят за това.

Купих картичка — пиленце, подскачащо в клетката на инкубатора и готов надпис: „Мъчно ми е за семейството.“ Не беше много весело, но аз и без това не помнех пощенския адрес на селото, където беше отпътувало семейството ми. Така че изпратих със злорада усмивка картичката на Хесер — неговият адрес знаех.

След като си побъбрих малко с момичетата — работата в такава елитна сграда и без това ги задължаваше да бъдат учтиви, но освен това и скучаеха — аз излязох от пощата.

Тръгнах към отдела на охраната на първия етаж.

Ако имах право да се възползвам от способностите на Различен, просто щях да внуша на охраната симпатия към себе си и да получа достъп до всички видеозаписи. Но не можех да се разкривам, затова реших да използвам най-универсалния източник на симпатия — парите.

От дадените ми пари отброих рубли на стойност сто долара — за какво са ми повече, нали? Влязох в стаята на дежурния — там скучаеше младеж в строга униформа.

— Добър ден! — поздравих го аз с лъчезарна усмивка.

С целия си вид охранителят показа пълната си солидарност с мнението ми за днешния ден. Погледнах косо мониторите пред него — там вървяха изображенията от поне десет видеокамери. Със сигурност можеше да се пусне повторение на всеки момент. Ако филмите се записваха на харддиск (а къде другаде?), то записите отпреди три дни можеше още да не са прехвърлени в архива.

— Имам проблем — съобщих аз. — При мен вчера дойде забавно писмо… — намигнах му. — От някаква девойка. Както разбрах, тя живее тук.

— Писмо със заплахи? — застана нащрек охранителят.

— Не, не! — запротестирах аз. — Напротив… Но тайнствената непозната се опитва да запази анонимност. Може ли да погледна кой е изпращал писма от пощата преди три дни?

Охранителят се замисли.

И в този момент развалих всичко. Сложих парите на масичката и казах с усмивка:

— Много ще съм ви благодарен…

Младежът веднага се скова, като че ли натисна нещо с крак. След десет секунди двама негови колеги, много учтиви, което изглеждаше смешно при техните размери, ми предложиха настоятелно да отидем при началника.

Все пак има разлика, и то сериозна, между общуването с държавните чиновници и частните охранителни фирми…

Интересно би било да проверя дали ще ме отведат при началника си със сила. Все пак това не беше милиция. Но предпочетох да не нажежавам обстановката и се подчиних на цивилния конвой.

 

 

Началникът на охраната, човек вече на възраст и, очевидно, работил в службите, ме гледаше с упрек.

— Какви ги вършите, господин Городецки… — попита той, въртейки в пръстите си моята картичка-пропуск за територията на „Асол“. — Държите се като в държавно учреждение, извинявайте за израза…

В мен се зароди усещането, че много му се иска да строши пропуска ми, да извика охраната и да им нареди да ме изхвърлят от елитната територия.

Дощя ми се да се извиня и да кажа, че вече няма да правя така. Още повече, че наистина се срамувах.

Само че това беше желание на Светлия маг Антон Городецки, а не на собственика на малка фирма за търговия е млечни продукти, господин А. Городецки.

— Какво се е случило, всъщност? — попитах аз. — Ако молбата ми е неизпълнима, можеха просто да ми кажат.

— А за какво са парите? — попита началникът на охраната.

— Какви пари? — учудих се аз. — А… вашият сътрудник е решил, че му предлагам пари?

Началникът на охраната се усмихна.

— В никакъв случай! — изрекох твърдо аз. — Бръкнах в джоба си за носна кърпичка. Алергията ме измъчи днес. А в джоба ми имаше всякакви дребни, та ги извадих… но дори не успях да си издухам носа.

Изглежда прекалих.

Началникът ми подаде картичката и с каменно изражение каза:

— Инцидентът е приключен. Както разбирате, господин Городецки, прегледът на работните записи от частни лица е забранен.

Усетих, че началникът се е засегнал най-вече от фразата „всякакви дребни“. Тук, разбира се, не мизерстваха, но и не се къпеха в пари чак дотам, че да наричат сто долара „дребни пари“.

Въздъхнах и наведох глава.

— Извинявайте за глупостта ми. Наистина се опитах да предложа… възнаграждение. Цяла седмица тичах из разни инспекции, пререгистрирах си фирмата… и вече си изработих рефлекс.

Началникът ме гледаше изпитателно. Като че ли малко бе поомекнал.

— Виновен съм — признах си аз. — Но любопитството ме надви. Повярвайте ми, половината нощ не съм спал, все се чудех…

— Виждам, че не сте спали — каза началникът. И след миг не издържа — все пак човешкото любопитство е непобедимо. — А какво ви заинтересува толкова?

— Жена ми с дъщеричката са на вилата — казах аз. — А аз се мотая тук, опитвам се да завърша ремонта… и изведнъж получавам писмо. Анонимно. Написано С женски почерк, в писмото… е, как да го кажа… килограм кокетство и половин килограм обещания. С други думи, прекрасна непозната мечтае да се запознае с вас, но не иска да рискува да направи първата крачка. Ако съм внимателен и разбера от кого е писмото, трябва само да се приближа…

В очите на началника лумна бодро пламъче.

— А жената е на вилата? — попита той.

— На вилата — кимнах аз. — Вие да не си помислите… никакви дългосрочни планове. Просто искам да науча коя е тази непозната.

— Писмото във вас ли е? — попита началникът.

— Веднага го изхвърлих — признах си аз. — Ще попадне на жена ми и после иди доказвай, че нищо не е имало…

— Кога е било изпратено?

— Преди три дни. От нашия пощенски клон.

Началникът се замисли.

— Писмата там се събират веднъж дневно, вечерта — казах аз. — Не мисля, че тук идва много народ… всичко на всичко пет-шест души на ден. Ако можех да погледна…

Началникът поклати глава. Усмихна се.

— Да, разбирам, че не е редно… — казах аз тъжно. — Но вие поне не можете ли да погледнете? Може и да не е имало нито една жена, може съседът да си прави майтап. Той е един такъв… весел човек.

— Онзи от десетия етаж ли? — намръщи се началникът.

Кимнах.

— Погледнете… Просто ми кажете имало ли е жена, или не…

— Това писмо ви компрометира, нали? — попита началникът.

— В някаква степен — признах аз. — Пред жена ми.

— Какво пък, тогава имате основания да прегледате записа — реши началникът.

— Много ви благодаря! — възкликнах аз. — Страшно много ви благодаря!

— Виждате ли колко просто е всичко? — попита началникът, натискайки бавно клавишите на компютъра. — А вие — пари… що за съветски навици… сега…

Не се сдържах, изправих се и надникнах през рамото му. Началникът не възрази. Беше се увлякъл — очевидно на територията на „Асол“ нямаше много работа за него.

На екрана се появи картина от пощата. Отначало от един ъгъл, от който прекрасно можеше да се види какво правят сътрудниците. После от друг ъгъл, от който се виждаха входа и пощенската кутия.

— Понеделник, осем сутринта — изрече тържествено началникът. — А сега — какво? Ще гледаме екрана дванайсет часа?

— Ох, наистина… — направих се на огорчен аз. — Не помислих.

— Натискаме клавиша… не, ето този… И какво имам?

Изображението започна леко да потрепва.

— Какво? — попитах аз, сякаш не бях проектирал аналогична система за нашия офис.

— Търсене на движение! — възкликна тържествено началникът.

Първият улов беше в девет и половина. В пощата влезе някакъв работник с източни черти. И изпрати цяла пачка писма.

— Не е вашата непозната, нали? — попита язвително началникът и поясни: — Това са строителите на втори корпус. Постоянно изпращат писма за Ташкент…

Закимах.

Вторият посетител беше в един и петнайсет. Непознат за мен, но много солиден господин. Зад него вървеше охранител.

Господинът не изпрати писма. Изобщо не разбрах защо е дошъл — или разглеждаше момичетата, или проучваше територията на „Асол“.

А, виж, третият беше… Лас!

— О! — възкликна началникът. — Това е вашият съсед-шегаджия, нали? Който пее песнички нощем?

Лош детектив съм…

— Той е… — прошепнах аз. — Нима…

— Добре, да гледаме по-нататък — съжали ме началникът.

Нататък, след двучасово прекъсване, народът се изсипа накуп.

Още трима обитатели изпратиха писма. Всичките мъже, все с много сериозна външност.

И една жена. На седемдесет години. Преди самото затваряне. Дебела, с пищна рокля и огромни безвкусни гердани. Редките посивели коси бяха накъдрени.

— Нима е тя? — възхити се началникът. Стана, потупа ме по рамото: — Е, какво, има ли смисъл да се търси тайнствената непозната?

— Всичко е ясно — казах аз. — Бъзик!

— Нищо, можеше и да е по-лошо — каза началникът. — А за в бъдеще имам една молба към вас… никога не правете такива двусмислени постъпки. Не вадете пари, ако не смятате да платите на някого.

Наведох глава.

— Сами развращаваме хората — каза с горчивина началникът. — Разбирате ли? Сами! Предлагаш веднъж, втори път… а на третия път си искат. А ние се оплакваме — откъде се появи това изведнъж… Та вие сте добър, светъл човек.

Аз го погледнах смаяно.

— Добър сте, добър — повтори началникът. — Вярвам на интуицията си. За двайсет години в криминалната полиция съм виждал всякакви… Не правете повече така, става ли? Не плодете зло наоколо.

Отдавна не се бях срамувал така.

Да учат Светъл маг да не върши зло!

— Ще се постарая — казах аз. Погледнах виновно началника в очите. — Благодаря ви много за помощта…

Началникът не отговори. Очите му станаха стъклени, чисти и без следа от мисъл, като на бебе. Устата му се отвори. Пръстите му стиснаха страничните облегалки на креслото и побеляха.

Замразяване. Простичко, но много ефикасно заклинание.

Зад гърба ми, до прозореца, стоеше някой. Не го виждах, но го усещах…

Отскочих в страни толкова бързо, колкото можех, но успях да усетя леденото дихание на Силата, насочена към мен. Не, това не беше замразяване. Беше нещо аналогично, но от арсенала на вампирите.

Силата се плъзна по мен и отиде в нещастния охранител. Изработената от Хесер защита не само маскираше, но и предпазваше!

След като се ударих с рамо в стената, аз изпънах ръка напред, но в последната секунда все пак се сдържах и не нанесох удара. Примигнах и спуснах върху очите си сянката на клепачите си.

До прозореца, озъбен от напрежение, стоеше вампир. Висок, с физиономия на расов европеец. Несъмнено Висш вампир, но не новак като Костя. Беше поне на триста години и без никакво съмнение ме превъзхождаше по сила.

Но не и Хесер! Вампирът не виждаше моята същност на Различен и сега всички онези потискани инстинкти на неживите, които Висшите вампири умееха да държат затворени, се стремяха да се измъкнат навън. Не знам за кого ме взе — за някакъв особен човек, способен да си съперничи с вампир по реакция, за митичния „полувампир“ — дете, родено от човешка жена и мъж-вампир, или за не по-малко измисления „вещер“, ловец на нисши Различни. Но вампирът явно беше готов да обезумее и да започне да разрушава всичко наоколо. Лицето му започна да се топи като пластилин, оформяйки муцуна на звяр с голямо чело, кучешките зъби на горната челюст се удължиха, от пръстите се подадоха остри като бръснач нокти.

Обезумял вампир — това е нещо страшно.

Единственото по-лошо нещо от него е уравновесеният вампир.

Само рефлексите ме спасиха от схватката със съмнителен изход. Удържах се и не нанесох удар, а извиках традиционната формула за арест:

— Нощен патрул! Излез от Сумрака!

В този миг от вратата се разнесе глас:

— Стой, та той е от нашите!

Вампирът дойде на себе си удивително бързо. Ноктите и зъбите се прибраха, лицето се разтресе, сякаш беше от пача и прие същия онзи расов вид на преуспяващ европеец. Аз добре помнех този европеец — от славния град Прага, където правят най-хубавата бира на света и са съхранили най-хубавата готика.

— Витезслав? — възкликнах аз. — Какво си позволявате?

А на вратата, разбира се, стоеше Едгар. Тъмният маг, който след краткотрайна работа в московския Дневен патрул беше постъпил в Инквизицията.

— Антоне, моля за извинение! — Хладнокръвният прибалтиец наистина беше смутен. — Малка грешка. Работен момент…

Витезслав беше самата любезност.

— Нашите извинения, патрулен. Не ви познахме…

Той ме огледа втренчено и в гласа му се появи възхищение:

— Каква маскировка… Поздравявам ви, патрулен. Ако това е ваша работа, то аз скланям глава.

Не тръгнах да обяснявам, че не аз съм поставил защитата. Рядко се случва на Светъл маг (впрочем, и на Тъмен, няма защо да се заблуждаваме) да се накрещи на воля на Инквизиторите.

— Какво направихте с човека? — извиках аз. — Той е под моя защита!

— Работен момент, както вече каза колегата ми — сви рамене Витезслав. — Интересуват ни данните от видеокамерите.

Едгар отмести небрежно креслото със застиналия на него началник на охраната и се приближи към мен. Усмихна се:

— Городецки, всичко е наред. Вършим една и съща работа, нали?

— Имате ли разрешение за подобни… работни моменти? — попитах аз.

— Имаме разрешение за страшно много неща — натърти студено Витезслав. — Дори не можете да си представите за колко много.

Край, съвзе се. И веднага започна конфликт. Че как иначе — той едва не беше дал воля на инстинктите си, загуби самоконтрол, което е недопустим позор за Висш вампир. В гласа на Витезслав се появи истинска, спокойна ярост:

— Искате ли да проверите, патрулен?

Естествено един Инквизитор не може да позволи да му се крещи. Само че и аз вече не можех да отстъпя!

Едгар спаси положението. Вдигна ръце и възкликна много емоционално:

— Аз съм виновен! Трябваше да позная господин Городецки! Витезслав, това е мой личен пропуск! Извинете!

Аз пръв протегнах ръка на вампира.

— Наистина вършим една и съща работа. Не очаквах да ви видя тук.

Попаднах в целта. Витезслав за миг отклони поглед и се усмихна много дружелюбно, стискайки ръката ми. Дланта на вампира беше топла… и аз разбирах какво означава това.

— Колегата Витезслав идва направо от самолета — каза Едгар.

— И още не е успял да си направи временна регистрация? — уточних аз.

Колкото и могъщ да беше Витезслав, каквато и длъжност да заемаше в Инквизицията, той си оставаше вампир и беше длъжен да премине през унизителната процедура на регистрацията.

Но не продължих да го притискам. Даже напротив.

— Можем да оформим всички формалности тук — предложих аз. — Имам това право.

— Благодаря — кимна вампирът. — Но ще намина през офиса ви. Редът преди всичко.

Крехкият мир беше възстановен.

— Вече прегледах записите — казах аз. — Преди три дни писма са изпращали четирима мъже и една жена. Някакъв работник е изпратил цяла купчина писма. Тук работят строители от Узбекистан.

— Добър знак за вашата страна — каза много учтиво Витезслав. — Когато като работна ръка се използват граждани от съседните държави, това е признак за икономически подем.

Можех да му обясня какво мисля по този въпрос, но не го направих.

— Искате ли да прегледате записа? — попитах аз.

— Май да — съгласи се вампирът.

Изведох на монитора изображението на пощата. Включих „търсенето на движение“ и отново изгледахме любителите на епистоларния жанр.

— Този го познавам — тикнах аз пръст в Лас. — Днес ще изясня какво именно е изпратил.

— Подозирате ли го? — уточни Витезслав.

— Не — поклатих глава.

Вампирът пусна записа отново, но този път нещастният замразен началник също беше настанен пред компютъра.

— Кой е този? — питаше Витезслав.

— Обитател — отговаряше началникът, безучастно гледайки в екрана. — Първи корпус, шестнайсети етаж…

Паметта му беше добра. Назова по име всички заподозрени, не позна само работника с купчината писма. Освен Лас, жителя от шестнайсети етаж и старицата от единайсети, писма бяха изпратили и двама от мениджърите на „Асол“.

— Ние ще се заемем с мъжете — реши Витезслав. — За начало. Вие проверете старицата, Городецки. Става ли?

Свих рамене. Сътрудничеството си е сътрудничество, но нямаше да позволя да ме командват. Още повече на Тъмен, и то вампир.

— На вас ще ви е по-лесно — поясни Витезслав. — На мен… ми е трудно да се доближавам до възрастни хора.

Признанието беше откровено и неочаквано. Аз промърморих нещо и не се опитах да уточнявам.

— Чувствам в тях нещо, от което съм лишен — все пак поясни вампирът. — Смъртността.

— Завиждате ли? — не се сдържах аз.

— Страхувам се. — Витезслав се наведе над охранителя и изрече: — Сега ще си отидем. Ще спиш пет минути и ще сънуваш красиви сънища. Когато се събудиш, ще забравиш за посещението ни. Ще помниш само Антон. Ще се отнасяш много добре с него. Ако е необходимо, ще му окажеш всякаква помощ.

— Нямаше нужда… — опитах се да протестирам аз.

— Вършим една и съща работа — напомни вампирът. — Знам колко трудно е да се работи под прикритие. Извинявайте.

След миг той изчезна. Едгар виновно се усмихна и излезе през вратата.

Без да дочакам пробуждането на началника, аз също напуснах кабинета.