Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (3)

Глава 2

В нашата професия рядко се налага да се работи под прикритие.

Първо, трябва напълно да замаскираш своята природа на Различен, така че да не те издава нито аурата ти, нито потоците Сила, нито бурите в Сумрака. И тук сметката е проста — ако си маг пето равнище, няма да те усетят по-слабите магове — от шесто и седмо равнище. Ако си маг от първо равнище, си скрит за маговете от второ равнище и по-слабите от тях. А ако си маг извън категория… е, тогава можеш да се надяваш, че няма да те разкрие никой.

Самият Хесер ме маскира. Веднага след разговора ми със Светлана — кратък, но тягостен. Не, не се скарахме. Тя просто много се разстрои.

Второ — трябва ти легенда. Най-лесно е да си осигуриш легенда с магически методи — непознати хора с готовност те сочат за брат, сват или приятел от казармата, с когото сте се самоотлъчвали и пиянствали заедно. Но всяко магическо прикритие оставя следи, забележими за повече или по-малко силен Различен.

Затова моята легенда нямаше нищо общо с магии. Хесер ми връчи ключовете от апартамент в „Асол“ — сто и петдесет квадрата, на осмия етаж. Апартаментът се водеше моя собственост и беше купен преди половин година. Когато се опулих, Хесер поясни, че документите са оформени тази сутрин, но със задна дата. Срещу много големи пари. И че по-късно ще се наложи да върна апартамента.

Ключа от БМВ-то получих просто като допълнение. Колата не беше от най-новите и най-луксозните, но нали и апартаментът ми беше малък.

После в кабинета дойде шивач — тъжен, стар евреин, Различен седмо равнище. Той ми взе мерките и обеща, че привечер костюмът ми ще бъде готов и „това момче ще заприлича на човек“. Хесер беше крайно вежлив с шивача, лично той му отвори вратата, после го съпроводи в приемната, а на прощаване плахо го попита какво става с неговото „палтенце“. Шивачът го увери, че няма за какво да се притеснява и когато настъпят студовете, палтото, достойно за Пресветлия Хесер, ще бъде готово.

След тези думи не се зарадвах особено на разрешението да оставя костюма за себе си. Очевидно шивачът не шиеше за половин ден истинските, монументални произведения.

С вратовръзките ме снабди самият Хесер. Дори ме научи да правя модерен възел. След което ми връчи тесте талони, даде ми адреса на един магазин и ми нареди да си купя всичко останало за съответния стандарт — включително бельо, носни кърпички и чорапи. За консултант ми беше предложен Игнат — нашият маг, когото в Дневния патрул биха нарекли инкуб. Или сукуб — това му беше почти все едно.

Разходката по бутиците, в които Игнат се чувстваше в свои води, ме развесели. А виж, посещението във фризьорския салон, по-точно „Салонът за красота“, ме измъчи максимално. Оглеждаха ме подред две жени и някакъв момък, който трябваше да мине за обратен, макар че не беше такъв. Всички въздишаха продължително и изказваха не особено ласкави пожелания по адрес на моя фризьор. Ако се сбъднеха, то на фризьора му предстоеше до края на живота си да стриже вълна от плешиви овни. При това, кой знае защо, в Таджикистан. Очевидно, това беше най-страшното фризьорско проклятие… чак реших след изпълнението на задачата да надникна във фризьорския салон втора категория, където се подстригвах през последната година, и да видя дали не са закачили над главата на човека някое инферно.

Колективният разум на специалистите по красота реши, че може да ме спаси само подстрижка с гребенче. Като на дребен бандит, обиращ търговците на пазара. За утеха казаха, че лятото се очертава горещо и с къса подстрижка ще се чувствам комфортно.

След подстригването, отнело повече от час, ме подложиха на маникюр и педикюр. После доволният Игнат ме отведе при зъболекар, който махна зъбния ми камък със специален накрайник и ме посъветва да повтарям тази процедура веднъж на шест месеца. След процедурата зъбите ми сякаш се оголиха, чак ми беше неприятно да ги докосвам с език, затова не намерих достоен отговор на двусмислената реплика на Игнат: „Антоне, вече може да се влюби в тебе човек!“. Измучах нещо нечленоразделно и по целия път на връщане към офиса играх ролята на мишена за примитивното му остроумие.

Костюмът вече ме чакаше, а шивачът мърмореше недоволно, че да се шие без втора проба е все едно да се ожениш само защото жената е забременяла.

Не знам. Ако всички подобни бракове бяха толкова успешни като този костюм, то количеството разводи щеше да клони към нула.

Хесер поговори с шивача за палтото си. Спориха дълго и разгорещено за копчетата, докато най-накрая Пресветлият маг не капитулира. А аз стоях до прозореца, гледах как вечерта се спуска над улицата и как алармата на „моята“ кола примигва.

За да не откраднат таратайката… Не можех да слагам магическа защита, отпъждаща крадците. Тя щеше да ме издаде по-сигурно от влачещия се зад Щирлиц парашут от вица.

Предстоеше ми да прекарам нощта в новия апартамент и при това да се правя, че не съм в него за първи път. Добре поне, че никой не ме чакаше вкъщи. Нито жена, нито дете, нито котка или куче… дори рибки в аквариум не си бях взел. И правилно бях постъпил…

— Разбра ли задачата си, Городецки? — попита Хесер. Докато тъгувах до прозореца, шивачът си беше тръгнал. Чувствах се удивително удобно в новия костюм. И въпреки късата подстрижка, се чувствах не като разбивач на сергии, а като някой по-сериозен, например събирач на рекет от малки магазинчета.

— Да се заселя в „Асол“. Да общувам със съседите. Да търся следи от Различния-ренегат и неговия потенциален клиент. Ако го открия — да доложа. При среща с останалите следователи да се държа коректно, да обменям информация, да сътруднича.

Хесер застана до мен при прозореца. Кимна:

— Точно така, Антоне, точно така… Само че пропусна най-важното.

— Какво? — попитах аз.

— Не си длъжен да се придържаш към никакви версии. Дори най-вероятните… особено към тях! Различният може да е вампир или върколак… но може и да не е.

Кимнах.

— Той може да е Тъмен — каза Хесер. — Но може да се окаже и Светъл.

Не казах нищо. И на мен ми беше хрумнала тази мисъл.

— И най-важното — добави Хесер. — „Възнамерява да направи този човек Различен“. Това може и да е блъф.

— А може ли да не е? — попитах аз. — Хесер, все пак има ли начин да се превърне човек в Различен?

— Нима мислиш, че бих скрил такова нещо? — попита Хесер. — Толкова разбити съдби на Различни… толкова прекрасни хора, обречени да изживеят само краткия си живот… Никога не се е случвало нищо подобно. Но всичко си има първи път.

— Тогава ще го смятам за възможно — казах аз.

— Не мога да ти дам никакви амулети — оплака се Хесер. — Сам разбираш. И е по-добре да се въздържиш от използване на магия. Единственото, което е допустимо, е да гледаш през Сумрака. Но ако възникне необходимост — ще дойдем бързо. Само ни повикай.

Той направи пауза и добави:

— Не очаквам никакви бойни сблъсъци. Но ти си длъжен да ги очакваш.

 

 

Не ми се беше налагало да паркирам в подземни гаражи. Добре поне, че колите не бяха много, бетонните наклонени пътеки бяха облени от ярка светлина, а охранителят, седнал зад мониторите за вътрешно наблюдение, любезно ми посочи къде са гаражите за моите коли.

Оказа се, че се очаква колите ми да са поне две.

След като паркирах, извадих от багажника сака с багажа ми, включих алармата на колата и тръгнах към изхода. А там бях посрещнат от смаяния въпрос на охранителя: нима асансьорите не работят? Наложи се да сбърча чело, да махна с ръка и да обясня, че от цяла година не съм идвал тук.

Охранителят се поинтересува в коя сграда и на кой етаж живея, след което ме съпроводи до асансьора.

Издигнах се до осмия етаж, заобиколен от хром, огледала и климатизиран въздух. Чак беше обидно, че живея толкова ниско. Не че претендирах за надстройката, но все пак…

На стълбищната площадка — ако този скучен термин е подходящ за хол с площ трийсет квадрата — известно време бродих покрай вратите. Приказката неочаквано свърши. Оказа се, че едната врата изобщо я няма, а зад отвора тъмнееше гигантско празно помещение — бетонни стени, бетонен под, никакви вътрешни прегради. Едва се чуваше капенето на вода.

Наложи ми се да избирам дълго време между трите вече монтирани врати — оказа се, че на тях няма номера. В края на краищата открих на едната от вратите номер, надраскан с нещо остро, а на другата — остатъци от надпис с тебешир. Явно моята врата беше третата. Най-невзрачната от всички. От Хесер можеше да се очаква да ми избере и апартамента без никакви врати, но тогава цялата ми легенда щеше да отиде по дяволите…

Измъкнах връзката ключове и отключих вратата доста лесно. Потърсих електрически ключ и намерих цяло табло с двупозиционни прекъсвачи.

Заех да ги включвам един по един.

Когато апартаментът се изпълни със светлина, затворих вратата и се огледах замислено.

Не, тук имаше нещо. Със сигурност.

Предишният собственик на апартамента… е, добре, добре, според легендата това бях самият аз. Та така, започвайки ремонта, очевидно съм бил изпълнен с наполеонови планове. Как по друг начин да се обяснят красивият паркет, прозорците от дъбово дърво, климатиците „Дайкин“ и останалите атрибути на всяко много хубаво жилище?

А после вероятно ми бяха свършили парите. Защото огромният апартамент-студио — без никакви вътрешни стени — беше девствено празен. В ъгъла, в който се предполагаше, че ще бъде кухнята, стоеше изкривена газова печка „Брест“, от онези, на които спокойно можеше да е подгрявана каша от грис в дните на моето детство. А върху котлоните, сякаш намеквайки „не използвай!“, беше поставена обикновена микровълнова печка. Впрочем над ужасната печка висеше разкошно кантарче. Наблизо жално се бяха сгушили две табуретки и ниска масичка за сервиране.

Подчинявайки се на навика, аз се събух и отидох в кухненския ъгъл. Нямаше хладилник, нито пък мебели, но на пода имаше голям кашон, пълен с продукти — бутилки с минерална вода и алкохол, консерви, супи в пакетчета, кутии със сухари. Благодаря, Хесер. Само да се беше погрижил и за тенджера…

След „кухнята“ се насочих към вратата на банята. Явно съм имал достатъчно акъл да не инсталирам тоалетната чиния и джакузито в общото помещение…

Отворих вратата и огледах банята. Сносно — десет-дванайсет метра. Приятни тюркоазни фаянсови плочки. Душ-кабина с футуристичен вид — чак ме беше страх да предположа колко струва и какво е натъпкано в нея.

Обаче джакузи нямаше. Нито пък вана — само от ъгъла стърчаха запушени водопроводни тръби. И…

Като оглеждах внимателно ваната, се убедих, че страшната догадка е правилна.

Нямаше и тоалетна чиния!

Само запушена с дървена тапа канализационна тръба.

Е, благодаря, Хесер!

Стоп, без паника, в такива апартаменти не правят само по един санитарен възел. Трябва да има още един — за гостите, за децата, за прислугата…

Изскочих в студиото и наистина намерих още една врата в ъгъла, до самия вход. Предчувствието не ме бе излъгало — това беше санитарният възел за гости. Вана тук дори не беше предвидена, кабината за душа беше по-семпла.

Но вместо тоалетна чиния намерих още една запушена тръба.

Беда.

Загазих!

Е, ясно ми е, че истинските професионалисти не обръщат внимание на такива дреболии. Ако Джеймс Бонд ходи до тоалетна, то е само, за да подслуша чужд разговор или да пречука скрилия се в казанчето злодей.

Но аз трябва да живея тук!

За няколко секунди бях близо до това да позвъня на Хесер и да изискам водопроводчик с цялото необходимо оборудване, но после си представих реакцията му.

Кой знае защо, в моето въображение Хесер се усмихваше. После въздъхваше и даваше нареждане, след което в „Асол“ пристигаше най-главният водопроводчик в Москва и лично монтираше тоалетна чиния. А Хесер се усмихваше и клатеше глава.

Маговете от неговото равнище не грешат в дреболиите. Техните грешки са пламтящи градове, кървави войни и импийчмънти на президенти. Но не и пропуски в битовите съоръжения.

Ако в моя апартамент няма тоалетна чиния, значи така трябва да бъде.

Отново проучих жизненото си пространство. Намерих навит на руло матрак и пакет чаршафи във весели тонове. Постлах матрака и извадих багажа си от сака. Обух дънките и си сложих тениската с оптимистичния надпис за клиничната смърт — няма да ходя с вратовръзка из апартамента я! Извадих ноутбука… между другото, през мобилния телефон ли да влизам в Интернет?

Наложи се да организирам още едно претърсване на апартамента. Намерих розетката за свързване с Интернет на стената на голямата баня, пак добре, че беше откъм студиото. Реших, че това не е случайно, и надникнах в банята. Точно така — до несъществуващата клозетна чиния имаше още една мрежова розетка.

Странни са били вкусовете ми, докато съм правил ремонта…

Мрежата работеше. Хубаво, но не затова бях дошъл тук.

За да разпръсна някак потискащата тишина, отворих прозореца. Топлата вечер нахлу в стаята. От другата страна на реката светеха прозорците на къщите — обикновени, човешки къщи. И все тази тишина. Нищо чудно, беше един през нощта.

Извадих плеъра. Порових се из дисковете и избрах „Бяла гвардия“ — група, която никога няма да води класациите в MTV и да пълни стадиони. Сложих слушалката и се излегнах на матрака.

Ако до разсъмване доживееш

след края на това сражение,

ще научиш, че победата мирише

отровно като поражение.

А ти си сам насред изстиващата сеч,

без врагове останал вече.

Но небето ти тежи на раменете.

Какво да правиш в тази пустош?

Но ще чакаш времето

какво ще донесе.

Ще чакаш…

 

И от сол по-горчив медът ще ти се стори.

А сълзите — не по-сладки от пелин.

И аз не знам по-силна болка

от това да бъдеш жив сред много спящи.

Но ще чакаш времето

какво ще донесе.

Ще чакаш…

Хванах се, че се опитвам немелодично да припявам на тихия женски глас, свалих слушалките и изключих плеъра. Не. Не съм дошъл тук да безделнича.

Какво би направил на мое място Джеймс Бонд? Би намерил тайнствения Различен-предател, неговия клиент-човек и автора на подхвърленото писмо.

А какво ще предприема аз?

Ще търся онова, което просто ми е жизнено необходимо! В края на краищата, долу, при охраната, трябва да има удобства…

Някъде през прозореца, като че ли съвсем до мен, тежко изрева бас-китара. Скочих, но не намерих никого в апартамента.

— Здравейте, приятели! — разнесе се през прозореца. Наведох се над перваза и огледах стената на „Асол“. Два етажа по-нагоре видях отворените прозорци, от които се носеха апашки акорди в неочаквана преработка за бас-китара.

Отдавна не съм си изпразвал червата,

много отдавна не съм ги изпразвал.

И ето, че наскоро открих,

че не съм си изпразвал червата.

А как ги изпразвах навремето!

Никой от нашите не ги е изпразвал така.

Тогава аз сам ги изпразвах за всички,

за всички тогава аз ги изпразвах!

Невъзможно беше дори да си представя по-голям контраст от този между тихия глас на Зоя Яшченко, солистката на „Бяла гвардия“, и този немислим шансон на бас-китара. Но песента кой знае защо ми хареса. А певецът, след кратко соло на три акорда, продължи да скърби:

Случва се понякога да си празня червата,

но не е същото като тогава.

Съвсем не така си изпразвам червата,

никога няма да е като преди…

Разкикотих се. Налице бяха всички атрибути на апашките песни — лирическият герой си припомняше дните на отминала слава, описваше сегашното си състояние и се оплакваше, че вече не може да постигне някогашното великолепие.

Имах силното подозрение, че ако завъртят тази песничка по „Радио Шансон“, деветдесет процента от слушателите няма да усетят подигравката.

От китарата се изтръгнаха няколко въздишки, а същият този глас запя нова песен:

Никога не съм лежал във лудница,

така че недей да ме питаш за нея…

Песента прекъсна. Някой въздъхна тъжно и се зае да редува струните.

Не се колебах повече. Порових се в кашона, извадих бутилка водка и щафета шпеков салам. Изскочих на стълбищната площадка, затворих вратата и тръгнах нагоре по стълбите.

Да намеря апартамента на среднощния бард се оказа не по-трудно, отколкото да открия скрит в храстите пневматичен чук.

Включен пневматичен чук.

Спряха птичките да пеят,

не свети слънцето червено.

Във кофата за смет на двора

не лудуват зли деца…

Звъннах, без изобщо да съм сигурен, че ще ме чуят. Но музиката спря, а след половин минута вратата се отвори.

На прага стоеше нисък, набит мъж на около трийсет години и добродушно се усмихваше. В ръцете си държеше оръдието на престъплението — бас-китарата. С някакво мрачно задоволство забелязах, че и той е подстриган „по бандитски“. Носеше изтъркани дънки и много интересна тениска — десантчик с руска униформа прерязваше с огромен нож гърлото на негър в американска униформа. Отдолу стоеше горд надпис: „Можем да напомним кой победи във Втората световна война!“

— И твоята си я бива — каза китаристът, гледайки тениската ми. — Дай.

Взе водката и салама и се върна в дълбините на апартамента си.

Погледнах го през Сумрака.

Човек.

И толкова объркана аура, че веднага се отказах от опитите да разбера какъв е характерът му. Сиви, розови, червени, сини нюанси… биваше си го коктейлът.

Тръгнах след китариста.

Апартаментът му се оказа два пъти по-голям от моя. Ох, не беше заработил за него със свирене на китара… Впрочем това не беше моя работа. По-смешното беше, че като не броим размера, жилището беше точно копие на моето. Начални следи от великолепен ремонт, внезапно прекратен и недовършен.

Насред огромното жилищно пространство — поне петнайсет на петнайсет метра — се мъдреше стол, пред него — микрофон на стойка, хубав професионален усилвател и две чудовищни тонколони.

А освен това, до стената стояха три грамадни хладилника „Бош“. Китаристът отвори най-големия — той се оказа абсолютно празен — и сложи бутилката в камерата, като поясни:

— Топла е.

— Не се обзаведох с хладилник.

— Случва се — съгласи се бардът. — Лас.

— Какво „лас“? — не разбрах аз.

— Така ми викат. Лас. Не по паспорт.

— Антон — представих се аз. — По паспорт.

— Случва се — призна бардът. — Отдалече ли идеш?

— Живея на осмия — обясних аз.

Лас се почеса замислено по тила. Погледна отворения прозорец и поясни:

— Отворих го, за да не кънти толкова силно. Че ушите ми не издържат. Смятах да направя звукоизолация, но парите ми свършиха.

— Това, изглежда, е обща беда. Аз нямам дори тоалетна чиния.

Лас се усмихна тържествено:

— А аз имам. Вече от цяла седмица. Ето онази врата.

Когато се върнах, Лас меланхолично режеше салама. Не се сдържах и попитах:

— А защо такава огромна и такава английска?

— Не видя ли фирмения етикет на нея? — попита Лас. — „Ние измислихме първата тоалетна чиния“. Как да не я купиш за този надпис? Все се каня да сканирам етикета и леко да променя надписа. Да напиша: „Ние първи се досетихме защо хората…“

— Разбрах — казах аз. — Затова пък при мен има кабина с душ.

— Наистина ли? — Бардът се надигна. — От три дни си мечтая да се изкъпя…

Подадох му ключовете.

— През това време нагласи мезето — каза радостно Лас. — Така или иначе, водката трябва да се изстудява още десет минути. А аз се връщам по най-бързия начин.

Вратата се хлопна и аз останах сам в чуждия апартамент — заедно с включения усилвател, нарязания салам и огромните празни хладилници.

Ама че работа!

Никога не бях предполагал, че в такива сгради могат да съществуват непринудените отношения на задружните комунални квартири… или на студентските общежития.

Ти използвай моята тоалетна, а аз ще се изкъпя в твоето джакузи… А Петър Петрович има хладилник, а Иван Иванович обеща да донесе водка — той търгува с нея, а Семьон Семьонич ще нареже мезето много прецизно, внимателно…

Навярно повечето тукашни обитатели бяха купили апартаментите си „за вечни времена“ с всичките пари, които бяха успели да изработят, откраднат и заемат. А едва след това щастливите новодомци са съобразили, че апартаментите с подобни размери се нуждаят и от ремонт. И че всяка строителна фирма ще одере три кожи от гърба на човек, купил апартамент тук. И че за огромната квадратура, подземните гаражи, парка и крайбрежната алея трябва да се плаща ежемесечно.

И ето че огромната сграда си стои полупразна, едва ли не — изоставена.

Ясно е, че това не е трагедия — да им имам проблемите. Но за пръв път се убедих лично, че това е най-малкото трагикомедия.

Колко ли души живееха реално в „Асол“, щом като само аз дойдох при нощния рев на бас-китарата, а преди това странният бард си е вдигал шума съвсем необезпокояван?

По човек на етаж? А може и по-малко…

Кой тогава е изпратил писмото?

Опитах се да си представя Лас, изрязващ с миниатюрни ножички букви от вестник „Правда“. Не се получаваше. Такъв като него щеше да измисли нещо по-оригинално.

Затворих очи. Представих си как сивата сянка на миглите ми ляга върху зениците ми. После отворих очи и огледах апартамента през Сумрака.

Ни най-малка следа от магия. Дори на китарата — макар че хубавите инструменти, които са били в ръцете на Различен или потенциален Различен, помнят докосването му с години.

Не се забелязваше синият мъх, сумрачният паразит, живеещ от негативните емоции. Ако собственикът на апартамента беше изпадал в депресии, то го беше правил извън къщи. Или пък се беше веселил много искрено и открито, изгаряйки по този начин синия мъх.

Така че седнах и донарязах салама. За всеки случай проверих през Сумрака дали изобщо си струва да се яде.

Саламът се оказа хубав. Хесер не искаше агентът му да се натрови.

 

 

— Ето това е правилната температура — каза Лас, вадейки от бутилката винения термометър. — Не сме я държали вътре повече от необходимото. Че като се охлади водката до консистенцията на глицерина, като пиеш, все едно, че гълташ течен азот… За запознанството!

Отпихме и замесихме със салам и сухари. Сухарите ги донесе Лас от моя апартамент, обяснявайки, че днес изобщо не се е погрижил за храната.

— В цялата сграда живеят така — поясни той. — Е, разбира се, има и такива, на които парите са им стигнали и за ремонт, и за обзавеждане. Само че представи си какво удоволствие е да живееш в празна сграда! И ето, че те чакат, докато дребните риби като теб и мен завършат ремонтите и се заселят. Кафенето не работи, казиното пустее, охраната се побърква от скука… вчера изгониха двама — бяха организирали в двора стрелба по храстите. Разправяли, че видели нещо ужасно. И… веднага ги пратили на лекар. Оказало се истина — двамата били ужасно напушени.

С тези думи Лас извади от джоба си пакет „Беломор“. Погледна ме хитро:

— Искаш ли?

Не очаквах, че човек, който с такъв вкус налива водката, ще се занимава с марихуана…

Поклатих глава и попитах:

— И много ли пушиш?

— Вече втори пакет днес — въздъхна Лас. И тогава се досети: — Ти какво, Антоне, това е „Беломор“! Не е трева! По-рано пушех „Житан“, но после разбрах, че той с нищо не се отличава от нашия „Беломор“!

— Оригинално — казах аз.

— Какво общо има пък това? — обиди се Лас. — Изобщо не оригиналнича. Достатъчно е някой да стане различен…

Трепнах, но Лас спокойно продължи:

— … Не като всички останали, и веднага казват: оригиналничи. А на мен ми харесва да пуша „Беломор“. Ако след седмица ми писне, ще ги зарежа.

— Няма нищо лошо в това да бъдеш Различен — подхвърлих аз пробно.

— Да станеш истински различен е трудно — отвърна Лас. — Ето, аз преди два дни си помислих…

Отново застанах нащрек. Писмото беше изпратено преди два дни. Нима всичко се подрежда толкова добре?

— Бях в една болница и докато чаках да ме приемат, прегледах всички брошури — продължаваше Лас, без да подозира нищо. — А при тях всичко е сериозно, правят титанови протези за хора с изгубени крайници. Бедрени и тазобедрени кости, капачки за колена, челюсти… Плочки за черепа вместо зъби и останалите дреболии… Извадих калкулатора и изчислих колко ще ми струва да си сменя всичките кости. Получи се милион и седемстотин хиляди долара. Но аз мисля, че при такава поръчка на едро човек може да получи добра отстъпка. Двайсет-трийсет процента. А ако убеди лекарите, че това е и добра реклама, може да се вмести и в половин милион!

— Защо? — попитах аз. Благодарение на фризьорите косите ми не се изправиха — нямаше какво да се изправя.

— Ами интересно е! — обясни Лас. — Представи си, че се наложи да забиеш пирон. Замахваш и удряш с юмрук пирона! И той влиза в бетона. Костите ти са титанови! Или ако се опитат да те ударят… Е, разбира се, има си и много недостатъци. А и положението с изкуствените органи засега не е добро. Но общата посока на прогреса ме радва.

Той наля още по чаша.

— А на мен ми се струва, че прогресът е в друга посока — продължих аз да следвам своята линия. — Трябва да се използват пълно възможностите на организма. Та колко удивителни неща са скрити в нас! Телекинеза, телепатия…

Лас се навъси. Аз също се мръщя така, когато попадна на идиот.

— Ти можеш ли да прочетеш мислите ми? — попита той.

— В момента — не — признах.

— Смятам, че не бива да си измисляме излишни способности — обясни Лас. — Всичко, което човекът умее, е отдавна известно. Ако хората можеха да четат мисли, да левитират и да правят и другите подобни глупости — щеше да има доказателства за това.

— Ако човек случайно овладее такива способности, той ще се крие от останалите — казах аз и погледнах Лас през Сумрака. — Да бъдеш истински Различен означава да будиш завист и страх у околните.

Лас не показваше ни най-малко вълнение. Само скептицизъм.

— Нима чудотворецът няма да поиска да осигури същите способности за любимата си жена и дечицата? Те постепенно биха ни изместили като биологичен вид.

— Ами ако особените способности не се предават по наследство? — попитах аз. — Или не се предават винаги? Ако не можеш да ги предадеш на друг? Тогава хората и Различните ще съществуват независимо едни от други. Ако тези Различни не са много, то те ще се крият от околните…

— Струва ми се, че говориш за случайна мутация, която предизвиква екстрасензорни способности — започна да разсъждава Лас. — Но ако тази мутация е случайна и рецесивна, то тя не представлява никакъв интерес за нас. Докато, виж, титанови кости можеш да си сложиш още сега!

— Няма нужда — промърморих аз.

Отпихме. Лас изрече замечтано:

— Все пак в нашата ситуация има нещо! Огромна празна сграда! Стотици апартаменти — и в тях живеят девет човека… ако броим и теб. Какво може да се прави тук! Направо дъхът ти спира! А какъв филм може да се снима! Представи си клип — разкошни интериори, празни ресторанти, неизползвани перални, ръждясващи тенджери и студени сауни, празни басейни и покрити с найлонови платнища маси в казиното. И сред всичко това върви млада девойка. Върви и пее. Дори няма значение какво точно пее.

— Клипове ли снимаш? — настръхнах аз.

— Не бе… — Лас се намръщи. — Просто… веднъж помогнах на една пънк група да снима клип. Дори го завъртяха по МТУ, но после го забраниха.

— И какво ужасно имаше в него?

— Нищо особено — каза Лас. — Песен като песен, изобщо не беше нецензурна, даже беше за любовта. Но видеото беше странно. Снимахме го в болница за хора с нарушени двигателни функции. Сложихме стробоскопи в залата, пуснахме песента „Есаул^[1], есаул, защо изостави коня“ и повикахме болните да танцуват. И те танцуваха под светлините на стробоскопа. Както можеха. А после добавихме музиката към картината. Получи се много стилно. Но това наистина не трябва да се показва. Не е хубаво някак.

Представих си „видеото“ и изтръпнах.

— Не става клипмейкър от мен — призна си Лас. — Нито пък музикант… Веднъж пуснаха една моя песен по радиото, късно през нощта, в предаване за всякакви откачалки. И какво си мислиш, че стана? Веднага в радиото позвъни един известен композитор и каза, че цял живот е учил с песните си хората на доброто и непреходните неща, но тази единствена песен е зачеркнала труда на живота му… Ето, ти май чу една песен — тя учи ли на нещо лошо?

— Според мен тя си прави майтап — казах аз. — С лошите.

— Благодаря — отвърна тъжно Лас. — Но бедата е там, че мнозина няма да разберат това. Ще решат, че е сериозна.

— Само глупаците могат да решат това — опитах се аз да утеша непризнатия бард.

— Ама те са мнозинство! — възкликна Лас. — А протезите за глава засега са несъвършени…

Той посегна към бутилката, наля водка и каза:

— А ти наминавай, ако пак се наложи, не се притеснявай. По-нататък ще ти дам и ключ за един апартамент на петнайсетия етаж. Празен е, но има тоалетна.

— А собственикът няма ли да има нещо против? — усмихнах се аз.

— На него вече му е все едно. А наследниците му не могат да си поделят апартамента по никакъв начин.