Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (27)

Епилог

Семьон влезе в кабинета ми заедно с Лас, побутвайки го пред себе си като някой незначителен Тъмен магьосник, хванат на местопрестъплението. Лас въртеше в ръцете си свита на руло хартия и непрекъснато се опитваше да я скрие зад гърба си.

Семьон се стовари в креслото и изръмжа:

— Твое протеже ли е, Антоне? Ти се оправяй с него.

— Какво е станало? — застанах нащрек аз.

Лас изобщо не изглеждаше да се чувства виновен. Беше само леко смутен.

— Втори ден от стажа — каза Семьон. — Най-обикновените, най-елементарните поръчки. Дори несвързани с магия…

— И? — окуражих го аз.

— Помолих го да посрещне на летището господин Сисуке Сасаки от токийския Патрул…

Аз изсумтях. Семьон се изчерви:

— Това е съвсем обикновено японско име! Не е по-смешно от Антон Сергеевич!

— Да, разбирам — съгласих се. — Това същият този Сасаки ли е, който водеше делото срещу момичето върколак през деветдесет и четвърта?

— Същият. — Семьон се повъртя в креслото. Лас продължаваше да стои до вратата. — Той пътува за Европа, но искал да обсъди нещо с Хесер.

— И какво е станало?

Семьон погледна възмутено към Лас, изкашля се и каза:

— Господин стажантът се интересуваше много живо дали уважаемият Сасаки знае руски. Аз обясних, че не знае. Тогава господин стажантът разпечатал на принтера плакат и отишъл да посреща японеца на „Шереметиево“… Хайде, покажи плаката!

Лас разгъна рулото с въздишка.

С много голям шрифт бяха напечатани йероглифите на японското име. Не го е домързяло Лас, инсталирал е японски драйвери…

А отгоре с малко по-малък шрифт беше напечатано:

„Втори московски конгрес на жертвите от насилствено заразяване с холера“.

Струваше ми огромни усилия да запазя каменна физиономия.

— Защо си написал това? — попитах.

— Аз винаги посрещам така чужденците — отвърна обидено Лас. — И деловите си партньори, и роднините — имам роднини и в чужбина… Ако не знаят нито дума на руски, разпечатвам с големи букви името на родния им език, а с по-малки — нещо смешно на руски. Например: „Конференция на транссексуалните с нетрадиционна ориентация“, „Европейски фестивал на глухонемите музиканти и певци“, „форум на активистите на световното движение за пълно полово въздържание“… И стоя с плаката ето така… обръщам се на всички страни, за да го видят всички посрещачи…

— Ясно, това го разбрах — казах аз. — Искам да разбера друго — защо пишеш такива плакати?

— Когато човекът излезе от митницата, вече цялата зала е любопитна да разбере кой е той — продължи невъзмутимо Лас. — При появата му всички се усмихват, много от тях ръкопляскат, подсвиркват, махат с ръка. Човекът обаче не разбира защо е тази реакция! Той вижда само, че всички му се радват, забелязва името си и идва при мен. А аз веднага прибирам плаката и водя човека в колата. А после той разказва на всички — какви забележителни, какви дружелюбни са хората в Русия! Всички са го посрещнали с усмивки!

— Умник — казах аз изразително. — Това може да мине при хората. Но Сасаки е Различен. Висш Различен, между другото! Не знае руски, но разбира смисъла на надписите на интуитивно ниво!

Лас въздъхна и се начумери:

— Да, вече разбрах… Е, ако съм виновен — наказвайте ме!

— Господин Сасаки обиди ли се? — попитах аз.

Семьон сви рамене.

— Когато обясних всичко, господин Сасаки благоволи дълго да се смее — съобщи Лас.

— Ако обичаш — помолих го аз, — не прави повече така.

— Съвсем ли?

— Поне с Различните!

— Разбира се, че няма! — обеща той. — Смисълът на шегата се губи.

Разперих ръце и погледнах към Семьон.

— Почакай ме в коридора — нареди той на Лас. — Остави плаката!

— Всъщност аз колекционирам… — започна Лас, но остави плаката и излезе.

Когато вратата се затвори, Семьон се ухили, взе плаката, нави го отново и каза:

— Ще мина по отделите да повеселя народа… Ти как си?

— Добре. — Облегнах се в креслото. — Свиквам.

— Висш… — проточи Семьон. — Ха… А казваха, че не можеш да надскочиш себе си. Висш маг… Каква кариера направи само, Городецки!

— Семьоне… аз нямам нищо общо. Така се получи.

— Знам, знам… — Семьон стана и се разходи из кабинета. Малък кабинет, разбира се, но все пак… — Заместник по кадровите въпроси… ха. Тъмните сега ще започнат да мътят водата. С теб и Светлана ставаме с четирима Висши. А в Дневния, без Саушкин, остана само Завулон…

— Ами да си привлекат някой от провинцията — казах аз. — Нямам нищо против. Че иначе трябва да очакваме ново посещение на Огледало^[1].

— Вече всички сме учени — кимна Семьон. — Винаги се учим от грешките си.

Той тръгна към вратата, почесвайки се по корема през протърканата тениска — мъдрият, добър, уморен Светъл маг. Ние всички ставаме мъдри и добри, когато се уморяваме. Той се спря на вратата и ме погледна замислено:

— Жалко за Саушкин. Добро момче беше, доколкото това е възможно… за Тъмен. Нали не се терзаеш много?

— Нямах друг избор — казах аз. — И той нямаше… и аз.

Семьон кимна:

— Жалко и за „Фуаран“…

Костя изгоря в атмосферата денонощие след скока си в орбита. Все пак се оказа, че орбитата не е била съвсем точна.

И куфарчето изгоря заедно с него. Следяха ги с локаторите до последната минута. Инквизицията искаше да се организира пускане на совалка, да вземат книгата, но нямаше достатъчно време за това.

Що се отнася до мен — много се радвах, че не е имало време.

Може би той е бил още жив, когато на сто километра височина скафандърът му е започнал да гори от огнените целувки на атмосферата. Все пак той беше вампир и кислородът не беше толкова важен за него, колкото за обикновения Различен — също както и прегряването, преохлаждането и другите прелести на космоса, дебнещи космонавта в лек полетен скафандър. Не знам, няма и да ровя по справочници. Дори само заради това, че никому не е дадено да разбере кое е по-страшно — смърт от задушаване или смърт от изгаряне. Нали никой не умира два пъти — дори вампирите.

„Виж, аз съм страшен безсмъртен вампир! Мога да се превръщам във вълк и прилеп! Аз летя!“

Семьон излезе, без да каже повече нито дума, а аз дълго седях и гледах през прозореца — към чистото, безоблачно небе.

Небе не за нас.

На нас не ни е дадено да летим.

И всичко, което можем, е да се постараем да не падаме.

 

 

В текста са използвани песни на групите: „Зимни зверове“, „Беломорс“, „Бяла гвардия“, „Пикник“, Александър Улянов (Лас), Зоя Яшченко и Кирил Комаров.