Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (24)

Глава 5

Както се казваше в един стар черен виц — „животът започва да се подрежда!“.

Пътниците в главния вагон седяха в купетата си и се взираха с празни очи в прозорците. Минаващите през вагона хора кой знае защо ускоряваха крачка и не се оглеждаха. В затворено купе, заедно с двете опаковани в черни найлонови чували тела, лежеше раненият Инквизитор, който вече от четири часа се ползваше от лечебните заклинания на свой колега. Още двама Инквизитори стояха на пост пред вратата на нашето купе.

— Как се досети? — попита Едгар.

Той излекува челюстта ми за три минути, веднага след като помогна на ранения си колега. Аз не попитах какво ми имаше — просто натъртване, пукване или счупване. Излекувал го е, и туй то. Само че двата предни зъба останаха избити и беше неприятно да ги докосвам с език.

— Спомних си нещо за „Фуаран“… — казах аз. В суматохата на първите минути след бягството на Костя имах време да измисля нещо. — Вещицата… е, Арина, тя каза, че според легендите, заклинанието от „Фуаран“ действа, ако имаш кръв от дванайсет човека. Дори и да е съвсем мъничко…

— Защо не каза по-рано? — попита рязко Едгар.

— Не му придадох голямо значение. Тогава цялата история е „Фуаран“ изглеждаше пълна измислица… Костя спомена, че коктейлът му се състои от кръв от дванайсет донора… и загрях.

— Ясно. Витезслав не е имал под ръка дузина души — кимна Едгар. — Ако беше казал веднага… ако беше казал…

— Ти знаеше ли състава на коктейла?

— Да, разбира се. В Инквизицията се е обсъждал „коктейлът на Саушкин“. Не прави никакви чудеса, няма да вдигне Силата ти на по-високо равнище, отколкото ти е дала природата. Но, наистина, позволява на вампира да се вдигне до своя максимум, без да убива хора…

— Да се вдигне или да падне? — попитах аз.

— Ако не убива — да се вдигне — отвърна сухо Едгар. — А ти не знаеше… ама че работа…

Премълчах.

Да, не знаех. Не исках нищо да знам. Браво на мен. И сега двама Инквизитори лежат в черен найлон и никой не може да им помогне…

— Да оставим това — реши Едгар. — Каква полза има сега… Той лети, виждаш ли?

Хвърлих поглед към „компаса“. Да… наистина. Разстоянието до Костя, или по-точно — до книгата, не се променяше, макар че влакът се носеше поне със седемдесет-осемдесет километра в час. Значи — летеше след нас. Не бягаше!

— Наистина му трябва нещо в Средна Азия… — изрече объркано Едгар. — Само че какво?

— Трябва да извикаме Великите — казах аз.

— Сами ще дойдат — махна с ръка Едгар. — Съобщих им всичко, окачих портал… те ще решат какво ще правят.

— Ясно е какво ще решат — измърморих аз. — Завулон ще иска да му предадат провинилия се Костя. И най-вече „Фуаран“.

— Никой няма да получи книгата, успокой се.

— Освен Инквизицията?

Едгар премълча.

Настаних се по-удобно. Опипах челюстта си.

Не ме болеше.

Жалко за зъбите. Щеше да се наложи да ходя или на стоматолог, или при лечител. Но бедата беше там, че дори най-добрите Светли лечители не могат да лекуват безболезнено зъби! Не могат и туй то…

Стрелката на „компаса“ потрепваше, указвайки посоката. Разстоянието не се променяше — десет-двайсет километра. Значи Костя се бе съблякъл и се бе превърнал в прилеп… или в някаква друга твар? В гигантски плъх, вълк… Без значение в какво. Превърнал се бе в прилеп и летеше след влака, стискайки в лапи вързопа с дрехите и книгата. Къде ли я е крил, мерзавецът? По тялото си? В таен джоб на дрехите?

Мерзавец… но какво самообладание! Каква наглост и смелост — да ловиш самия себе си, да измисляш някакви версии, да даваш съвети…

Измами всички ни.

Но защо? Приискало му се е абсолютна власт? Все пак шансът да победи не беше много голям, а Костя никога не се е отличавал с прекалено честолюбие. Е, честолюбив беше, разбира се, но без маниакални идеи за власт над света.

А защо не избяга сега? По ръцете му беше кръвта на трима инквизитори. Никога нямаше да му простят такова нещо, ако ще да се разкайва, ако ще да върне книгата. Трябваше да бяга… и за по-сигурно да унищожи книгата, с която беше свързано следящото заклинание. Но не, той носеше книгата със себе си и се движеше заедно с влака. Просто безумие… Или все още разчиташе на диалог?

— Как смяташе да откриеш Витезслав сред пътниците? — попитах аз Едгар.

— Какво? — потъналият в мислите си Инквизитор не отговори веднага. — А, дреболия, същото, което използва и ти — непоносимост към спирт. Щяхме да се издокараме с бели престилки и да направим медицински преглед по всички вагони. Уж, че търсим болни от атипична пневмония. И на всеки щяхме да даваме термометър, обилно намокрен със спирт. Който не може да го вземе в ръце или получи изгаряне, той е нашият заподозрян.

Кимнах. Можеше и да мине. Разбира се, беше доста рисковано, но нашата работа е да рискуваме. А Великите бяха накъде наблизо — „на разположение“, готови в случай на нужда да ударят с всичка сила.

— Порталът се отваря… — Едгар ме хвана за ръката и ме изтегли на горното легло. Седнахме един до друг и свихме крака. В купето се появи потрепващо бяло сияние. Чу се лек вик — Хесер, излизайки от портала, удари главата си в горното легло.

След него се появи Завулон — за разлика от шефа ми, радостен и усмихнат.

Потривайки темето си, Хесер ни погледна мрачно и изръмжа:

— Да бяхте отворили портала в запорожец… Каква е ситуацията?

— Пътниците са успокоени, кръвта е измита, ранения го лекуват — докладва Едгар. — Заподозреният Константин Саушкин се движи паралелно на влака със скорост седемдесет километра в час.

— Какъв ти „заподозрян“ след всичко това… — обади се ехидно Завулон. — Ах, какво способно момче беше… колко перспективно…

— Не ти върви е перспективните, Завулон — каза тихо Едгар. — Нещо хич не се задържат при теб.

Двамата Тъмни магове се изгледаха с неприязън. Едгар имаше стари сметки за уреждане със Завулон — още от онази история с Фафнир и финската секта^[1]. Никой не обича да бъде пешка.

— Въздържайте се от заяждания, господа — помоли ги Хесер. — Аз също бих могъл да кажа някои неща… и за теб, Завулон, и за теб, Едгар… Колко е силен?

— Много силен — каза Едгар, все още гледайки към Завулон. — Хлапето и без това беше Висш…

— Вампир — презрително се усмихна Завулон.

— Висш вампир. Разбира се, няма много опит… по това ви отстъпва. Но след като е използвал книгата, е станал по-силен от Витезслав. А това вече е сериозно. Склонен съм да смятам, че Витезслав беше на едно ниво с вас, Великите.

— Как е упокоил Витезслав? — попита Завулон. — Имаш ли представа?

— Сега вече да — кимна Едгар. — Вампирите имат своя йерархия. Хлапето го е извикало на двубой за лидерство. Това… не е много зрелищно. Схватка на разуми, двубой на воли. Стоят и се гледат няколко секунди, единият отстъпва и се покорява напълно на чуждата воля. Когато на Инквизицията се налагаше да се справя с вампири, Витезслав ги подчиняваше с лекота. Но този път е загубил.

— И е загинал — кимна Завулон.

— Това не е задължителен край — отбеляза Едгар. — Костя е можел да го направи свой роб. Но… или се е изплашил да не загуби контрол, или е решил да стигне до край. Казано накратко, заповядал е на Витезслав да се развъплъти и той е бил принуден да се подчини.

— Способно момче — каза иронично Хесер. — Няма да лъжа, окончателната гибел на Витезслав не ме огорчава… Добре, Константин е станал по-силен от Витезслав. Оцени силата му.

Едгар сви рамене:

— Как? Той е по-силен от мен. Предполагам даже, че е по-силен от всеки от вас. Може би дори е по-силен и от двама ви, взети заедно.

— Не се паникьосвай — промърмори Завулон. — Той е неопитен. Магията не е съревнование на сили, магията е изкуство. Ако в ръцете ти има шпага, важно е да нанесеш точен удар, а не да замахнеш с всичка сила…

— Не се паникьосвам — каза меко Едгар. — Само оценявам силата му. Много е голяма. Приложих „кристалния щит“ и Костя едва не го счупи.

Великите се спогледаха.

— „Кристалният щит“ не може да се счупи — отбеляза Хесер. — А и откъде имаш… впрочем разбирам. Отново артефакти от специалния склад.

— Той едва не проби „щита“ — повтори Едгар.

— А ти как оживя? — попита ме Хесер. Или ми се стори, или в гласа му наистина се прокрадна нотка на съчувствие.

— Костя не искаше да ме убива — казах просто аз. — Той се зае с Едгар… първо ударих със „сивия молебен“… — Хесер кимна одобрително. — … а после ми попадна водка и му я плиснах в лицето. Костя се вбеси, но пак не искаше да ме убива. Тогава си отвлече вниманието заради Инквизиторите, разхвърля ги и избяга.

— Чисто руски начин — да се решават проблемите с водка — изрече мрачно Хесер. — Защо? Защо си го дразнил? Та той не е новак. Нима не ти е било ясно, че няма да се справиш? А после щеше да се наложи аз да мъкна останките ти при Светлана, нали?

— Увлякох се — признах си аз. — Твърде неочаквано стана всичко. А когато Костя започна да ме умолява: „ела с мен, не искам да причинявам зло…“

— Не искал да причинява зло — повтори с горчивина Хесер. — Вампир-реформатор. Прогресивен господар на света…

— Хесер, трябва да решим нещо — каза тихо Завулон. — Мога да вдигна изтребителите от военното летище.

Маговете замълчаха.

Представих си как реактивните изтребители преследват прилепа в небето, обстрелвайки го с картечници и ракети…

Безумие…

— По-добре хеликоптери… — каза замислено Хесер. — Не. Това са глупости, Завулон. Той просто ще помете хората по пътя си.

— Значи все пак остава бомбата? — попита с любопитство Завулон.

— Не! — поклати глава Хесер. — Не. Не тук. А и вече няма смисъл… той е нащрек. Трябва да го ударим с магия.

Завулон кимна и неочаквано се разкикоти с тънък глас.

— Какво има? — попита Хесер.

— Цял живот съм си мечтал… Вярваш ли ми, мой стар противнико? Мечтаех да поработя заедно с теб! Явно наистина… от омразата до любовта…

— Все пак ти си абсолютен психопат — изрече тихо Хесер.

— Всички сме чукнати в главата — изкикоти се Завулон. — Е, какво? Ти и аз? Или да докараме нашите? Нека ни заредят със сила, а ние ще бъдем острието на удара.

Хесер поклати глава.

— Не, Завулон. Не си струва да се спречкваме с Константин. Имам друго предложение…

Той ме погледна.

Аз опипах с език парчетата от зъба. Колко лошо се получи…

— Готов съм, Хесер.

— Има шанс — кимна Завулон с одобрение. — След като у Костя са останали някакви сантиментални чувства… само че ще можеш ли да удариш, Антоне?

Не отговорих веднага. Наистина се замислих.

Не ставаше дума за арест. Със сигурност щеше да се наложи да ударя, за да убия. Да стана острие, център на силата, която ще наливат в мен Хесер, Завулон, Едгар… а може би и други магове. Да, аз бях по-неопитен от Великите, но само аз имах шанс да се приближа до Костя без бой, изхождайки от същите тези „сантиментални съображения“.

Алтернативата беше проста — Великите щяха да съберат всички сили в юмрук. А ако им потрябваше силата на Надечка, Хесер щеше да поиска от Светлана да инициира дъщеря ни…

Нямаше алтернатива.

— Ще убия Костя — казах аз.

— Не така — изрече тихо Хесер. — Не говориш правилно, патрулен!

— Ще упокоя вампира — прошепнах аз.

Хесер кимна.

— И не го преживявай много, Городецки — добави Завулон. — Спести си интелигентските сълзи и сополи. Няма го вече доброто момче Костя. А и никога не го е имало. Дори и да не е убивал хора за кръвта им, той е вампир. Нежив.

Хесер кимна одобрително.

За момент затворих очи.

Нежив.

В него липсваше нещо, което за по-лесно наричаме душа.

Някаква съставка, неуловима дори за нас, Различните. Тя липсваше още от най-ранното му детство — благодарение на родителите-вампири. Той е расъл, участъковият лекар е преслушвал сърцето му и се е възхищавал от здравето на детето. Той се е превърнал в мъж и никое момиче не му е казало, че устните му са хладни, когато целува. Той би могъл да има деца — най-обикновени деца от най-обикновена човешка жена.

Но всичко това е неживот. Всичко това е назаем, откраднато е — и когато Костя умре, тялото му мигновено ще се разпадне на прах… защото отдавна е мъртво.

Всички ние сме осъдени на смърт от самото си раждане.

Но поне можем да живеем до смъртта си.

— Оставете ни насаме с Антон — каза Хесер. — Ще се опитам да го подготвя.

Чух как Завулон и Едгар станаха. Излязоха в коридора, вратата се затвори. Нещо зашумя — сигурно Хесер ни защитаваше от наблюдение. После попита:

— Вълнуваш ли се?

— Не — поклатих глава аз, без да отварям очи. — Мисля. Все пак Костя се опитваше да не се държи като вампир…

— И какво измисли?

— Няма да издържи — аз отворих очи и погледнах лицето на Хесер. — Няма да издържи, ще се пречупи. Успял е да превъзмогне физиологическата си потребност от жива кръв, но всичко останало… той е нежив сред живите и това го потиска. Рано или късно ще се пречупи.

Хесер чакаше.

— Той вече се е пречупил — казах аз. — Когато е убил Витезслав и Инквизиторите… Единият от Инквизиторите беше Светъл, нали?

Хесер кимна.

— Ще направя всичко както трябва — обещах аз. — Жал ми е за Костя, но няма друг начин.

— Вярвам ти, Антоне — каза Хесер. — А сега питай това, което наистина искаше да попиташ.

— Какво ви задържа в Нощния патрул, шефе? — попитах аз.

Хесер се усмихна.

— Всички ние, в по-голямата си част, сме затънали в една и съща кал — казах аз. — Ние се борим не с Тъмните, ние се борим с онези, които дори Тъмните отхвърлят… с психопатите, маниаците. По разбираеми причини най-много такива има сред вампирите и върколаците. А и Тъмните… Дневният патрул лови онези Светли, които искат да облагодетелстват всички наведнъж… тоест онези, които могат да разкрият пред хората факта за нашето съществуване. Инквизицията… тя уж е над схватките, а всъщност следи Патрулите да не приемат много насериозно функцията си. Тъмните да не се стремят към формална власт над целия свят, Светлите да не унищожават поголовно Тъмните… Хесер, Нощният и Дневният патрул са две половини на едно цяло!

Хесер мълчеше. Гледаше ме и мълчеше.

— Това… нарочно ли е замислено така? — попитах аз. И си отговорих сам: — Да, сигурно. Младите, току-що инициираните Различни — те може и да не приемат общ за Светлите и Тъмните патрул. Как може да патрулираш с вампир! И аз щях да се възмутя… И затова са създадени два патрула, нисшите чинове се преследват въодушевено, ръководството интригантства — от скука и за поддържане на формата. А ръководството е общо!

Хесер въздъхна и извади пура. Отряза крайчето и я запали.

— А аз, глупакът, през цялото време се чудех — измърморих, без да откъсвам поглед от него. — Как изобщо съществуваме? Ето го Патрула в Самара, ето го Патрула в селцето Киреевска, в Томска област. Уж всичките са самостоятелни. А всъщност при най-малкия проблем тичат при нас, в Москва… Добре, това не е оформено де юре, но де факто московският Патрул ръководи Патрулите на цяла Русия.

— А също и на три държави от ОНД… — промърмори Хесер. Пусна кълбо дим, който започна да се събира във въздуха като плътен облак, без да се разнася из купето.

— Добре, а какво следва? — попитах аз. — Как си взаимодействат независимите Патрули в Русия и, да речем, Литва? Ами Русия, Литва, САЩ и Уганда? В човешкия свят всичко е ясно — който има най-голямата тояга и най-дебелия портфейл, той поръчва музиката. Но нали руските Патрули са по-добри от американските! Дори си мисля…

— Най-силният Патрул е френският — изрече безизразно Хесер. — Силен, но крайно мързелив. Удивителен феномен. Не можем да разберем от какво произтича това — не може да е от употребата на сухо вино и стриди в немислими количества…

— Инквизицията управлява Патрулите — казах аз. — Не разрешава спорове, не наказва отстъпниците, а именно управлява. Дава разрешение за тези или онези социални експерименти, назначава и сваля ръководители… прехвърля от Узбекистан в Москва… Инквизицията, тя има два работни органа — Нощният и Дневният патрул. А единствената й цел е да съхрани сегашното статукво. Защото победата на Тъмните или Светлите ще е поражение за всички Различни.

— А после, Антоне? — попита Хесер.

Аз свих рамене.

— После? Ами нищо. Хората си живеят своя малък човешки живот. Радват се на малките човешки радости. Хранят ни със своята топлина… и ни осигуряват нови Различни. Онези Различни, които нямат големи амбиции, живеят почти човешки живот. Само че по-сит, по-здрав и по-дълъг, отколкото при обикновените хора. Който не го свърта на едно място, който иска приключения, идеали, битки — той отива в Патрулите. Тези, които се разочароват от Патрулите, отиват в Инквизицията.

— Е, и? — ободри ме Хесер.

— Вие какво правите още в Нощния патрул, шефе? — попитах аз. — Не ви ли омръзна… за хиляди години?

— Да предположим, че все още ми харесват схватките и приключенията.

Поклатих глава:

— Не, Борис Игнатиевич. Не ви вярвам. Виждал съм ви… друг. Твърде уморен. Твърде разочарован.

— Тогава да предположим, че все пак искам да приключа със Завулон — спокойно каза Хесер.

Замислих се за секунда:

— Също не става. Стотици години… някой от вас вече щеше да е убил другия. Завулон каза, че магията е като удар с шпага. Но вие не се биете с шпаги, а със спортни рапири. Маркирате точка, а не пронизвате врага.

Хесер се поколеба, но кимна. Още една плътна струйка дим се впи в сиво-синия тютюнев облак.

— Как смяташ, Антоне, можеш ли да живееш хиляди години и все още да ти е жал за хората?

— Да ти е жал? — уточних аз.

Хесер кимна:

— Именно. Не да обичаш — не ни е по силите да обичаме целия свят. Не да се възхищаваш — твърде добре знаем какво представлява човекът.

— Да ти е жал — сигурно може — кимнах аз. — Но за какво е тази жалост, шефе? Тя е празна и безплодна. Различните не правят човешкия свят по-добър.

— Правим го, Антоне. По един или друг начин, но го правим. Повярвай на стареца, който е видял много.

— Но все пак…

— Чакам чудо, Антоне.

Погледнах го въпросително.

— Не знам какво точно. Че всички хора ще станат Различни. Че всички Различни отново ще станат хора. Че някога, все пак, делението ще става не по признака „човек или Различен“, а по признака „добър или лош“ — Хесер се усмихна леко. — Изобщо не си представям как може да стане това и дали ще стане някога. Но ако все пак се случи… предпочитам да съм на страната на Нощния патрул, а не в Инквизицията — могъщата, умна, правилна, всемогъща Инквизиция.

— Може би и Завулон чака същото? — попитах аз.

Той кимна:

— Може би. Не знам. Но за предпочитане е познатият стар враг, отколкото млад непредсказуем психар. Считай ме за консервативен, но предпочитам рапирите и Завулон, отколкото бейзболна бухалка и прогресивен Тъмен маг.

— А мен какво ще посъветвате?

Хесер разпери ръце:

— Да те посъветвам? Сам да вземеш решение. Можеш да се оттеглиш и да живееш обикновен живот. Можеш да отидеш в Инквизицията… няма да възразявам. Можеш и да останеш в Нощния патрул.

— И да чакам?

— И да чакаш. Да пазиш в себе си онова, човешкото, което все още притежаваш. Да не изпадаш в екстаз и умиление, натрисайки на хората ненужната им Светлина. Да не си позволяваш цинизъм и презрение, мислейки се за чист и съвършен. И най-трудното — да не се разочароваш, да не се откажеш, да не станеш равнодушен.

— Не е богат изборът… — казах аз.

— Ха! — усмихна се Хесер. — Радвай се, че изобщо го има.

 

 

Зад прозорците се мяркаха покрайнините на Саратов. Влакът забавяше ход.

Седях в празното купе и гледах въртящата се стрелка.

Костя продължаваше да ни следва.

Какво чакаше?

В слушалките звучеше гласът на Арбенин:

От лъжа до лъжа

от небето само манна се сипе.

От сиеста до сиеста

хранят ни само с манифести.

Някой е убил, някой е пребил,

аз само направих избор.

И чувствам с гърба си:

ние сме други, ние сме различни.

Поклатих глава. Ние сме Различни. Но дори да не съществувахме, хората все пак щяха да се разделят на хора и Различни. С каквото и да се отличаваха тези Различни.

Хората не могат без Различни. Сложи двама души на необитаем остров — ще получиш човек и Различен. А разликата е там, че Различният винаги е потиснат от своята различност. На хората им е по-лесно. Те не се комплексират. Те знаят, че са хора и трябва да са такива, че всички са длъжни да бъдат такива. Всички и винаги.

Ние стоим по средата.

Огън палим върху леда

и опитваме да се сгреем.

Маскирайки средството с целта.

И изгаряме изцяло

в съзерцаващата пустош.

Вратата се отвори и в купето влезе Хесер. Свалих слушалките.

— Виж. — Той сложи на масичката един палмтоп. На карта върху екрана пълзеше една точка — нашият влак. Хесер хвърли поглед към компаса, кимна и начерта уверено с писалката дебела линия върху екрана.

— Какво е това? — попитах аз, гледайки правоъгълника, през който минаваше траекторията на Костя. И сам си отговорих: — Летище?

— Именно. Никакви преговори не чака — ухили се Хесер. — Хукнал е право към летището.

— Военно ли е?

— Не, гражданско. Каква е разликата? Той има шаблони за пилотиране.

Кимнах. Всички оперативни работници имат „за всеки случай“ комплект полезни навици — управление на автомобил, самолет, хеликоптер, първа медицинска помощ, ръкопашен бой… Разбира се, шаблоните не дават пълноценни навици, опитният шофьор ще изпревари Различен с шаблони за шофиране, добрият хирург оперира несравнимо по-добре. Но все пак Костя можеше да вдигне във въздуха всяко транспортно средство.

— Това дори е добре — казах аз. — Ще вдигнем изтребителите и…

— Ами ако има пътници? — попита рязко Хесер.

— Пак е по-добре, отколкото влака — отвърнах тихо аз. — По-малко жертви.

И в този миг нещо в мен болезнено се сви. За пръв път претеглих на невидими везни целесъобразността на човешките жертви и обявих едната страна за полека от другата.

— Няма да стане… — каза Хесер и добави: — За щастие. Дори и да разрушим самолета, ще се преобрази на прилеп и ще се приземи.

Зад прозореца се появи перонът. Локомотивът запищя, приближавайки се към гарата.

— Ядрени зенитни ракети — казах упорито аз.

Хесер ме погледна смаяно и каза:

— Какви ги говориш? Какви ядрени заряди… отдавна са свалени от въоръжение. Само противоракетната отбрана около Москва остана. Но той няма да тръгне към Москва.

— А накъде? — застанах нащрек аз.

— Откъде да знам? Задачата ти е да не отиде никъде — отсече Хесер. — Така! Той спря!

Погледнах компаса. Разстоянието между нас и Костя започна да нараства. Независимо дали беше летял като прилеп, или бе бягал като Сивия вълк от приказката, сега Костя беше спрял.

Но интересното беше, че Хесер дори не гледаше към „компаса“.

— Летището — изрече доволно Хесер. — Край на приказките. Тръгвай, реквизирай някого с хубава кола и потегляй към летището.

— А… — започнах аз.

— Никакви артефакти, ще ги усети — възрази спокойно Хесер. — И никакви придружители. Сега той усеща всички ни, разбираш ли? Това е! Действай!

Спирачките изскърцаха и влакът спря. Аз се забавих за момент на вратата и чух:

— Да, именно със „сив молебен“. Няма смисъл да усложняваме нещата. Така ще те заредим, че ще го размажеш като желе по пистата.

Край. Явно шефът беше толкова съсредоточен, че вече нямаше нужда да се разговаря с него — той чуваше мислите ми още преди да се оформят в думи.

В коридора минах покрай Завулон и неволно се отдръпнах, когато ме потупа одобрително по рамото.

Но той не се обиди, а каза:

— Успех, Антоне! Разчитаме на теб!

Пътниците стояха кротко по купетата си. Само началникът на влака, който говореше нещо в микрофона, ме изпрати с изцъклен поглед.

Отворих си сам вратата, пуснах стъпалата и скочих на перона. Някак много бързо ставаше всичко. Твърде бързо…

А на гарата беше обичайната блъсканица. Шумната компания, изсипала се от съседния вагон, питаше гръмогласно: „Къде са тук бабите, милите?“.

„Бабите“ — на възраст от двайсет до седемдесет — вече откликваха на зова. Сега щеше да има и водка, и бира, и печени пържоли, и пирожки с подозрителен пълнеж.

— Антоне!

Обърнах се. До мен стоеше Лас с преметнат през рамо сак. От устата му стърчеше незапалена цигара, а видът му беше спокоен и умиротворен.

— И ти ли слизаш? — попита Лас. — Ако искаш, ще те откарам някъде. Чака ме кола.

— Хубава кола ли? — уточних аз.

— Май че е „Фолксваген“ — намръщи се Лас. — Става ли? Или само на „Кадилак“ си съгласен?

Обърнах се и погледнах към прозорците на вагона. Хесер, Завулон и Едгар ме гледаха.

— Става — казах мрачно аз. — Е… извинявай. Наистина много бързам, колата ми трябва. Обръщам те…

— Ами да тръгваме тогава, защо стоим, щом бързаш? — попита Лас, прекъсвайки стандартната формула за вербуване на доброволец, и така ловко се вмъкна в тълпата, че не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.

Пробихме си път през хаотичното движение на тълпата и излязохме на площадчето. Догоних Лас и го докоснах по рамото:

— Обръщам те…

— Да, виждам, виждам — прекъсна ме Лас. — Здрасти, Рома!

Приближилият се мъж, макар че кой знае защо ми се искаше да кажа „гражданин“, беше доста висок и някак по детски угоен — целият заоблен, гладък, с малка уста и дребни очички, които дори зад очилата изглеждаха неизразителни и скучни.

— Здравей, Александър — поздрави гражданинът някак много церемониално и протегна плавно ръка към Лас. После се вторачи в мен.

— Това е Антон, мой приятел, ще го откараме ли? — предложи Лас.

— Защо да не го откараме — съгласи се печално Рома. — Колелата се въртят, пътят е равен.

Извърна се и тръгна към новичък фолксваген Бора.

Качихме се в колата. Аз се настаних нагло на предната седалка. Лас изхъмка, но покорно се качи отзад. Роман запали двигателя и попита:

— Къде да ви откарам, Антоне?

Речта му също беше плавна, заоблена, сякаш не говореше, а изписваше думи във въздуха.

— На летището, и то бързо — казах мрачно аз.

— Къде? — попита Роман с искрено смайване. Погледна към Лас: — Може би трябва да намерим такси за твоя приятел?

Лас ме погледна смутено, после, също толкова смутено, погледна към Роман.

— Добре — казах аз. — Обръщам те към Светлината. Отхвърли Мрака, защити Светлината. Давам ти поглед да отличиш Доброто от Злото. Давам ти вяра да вървиш след Светлината. Давам ти смелост да се сражаваш с Мрака.

Лас се изкиска, но моментално замълча.

Разбира се, работата не беше в думите. Думите не можеха да променят нищо, дори и да ги произнасях с патетична интонация. Това беше като заклинанията на вещиците — мнемонична формула, включваща „шаблон“ в паметта ми. Можех да подчиня човека и със свои сили, но така… така беше по-правилно. Задейства се отдавна проверен механизъм.

Роман се напрегна, даже пухкавите му бузи се стегнаха. Допреди миг беше голямо и леко капризно бебе, а сега — мъж! Боец!

— Светлината да е с теб! — завърших аз.

— Към летището! — изрече Роман с удоволствие.

Моторът изръмжа и ние се стрелнахме, изстисквайки от немската кола всички заложени в нея сили. Бях готов да се обзаложа, че този спортен седан не беше показвал на какво е способен.

Затворих очи и погледнах през Сумрака — към разклоняващата се на цветни линии тъмнина. Като кълбо преплетени световоди — някои зелени, някои сини, някои червени. Не можех да разглеждам добре линиите на вероятностите, но сега това ми се удаде неочаквано леко. Чувствах се във форма както никога досега.

Това означаваше, че в мен тече чужда Сила. Силата на Хесер и Завулон, Едгар и Инквизиторите. А може би сега в цяла Москва замират Различни, Светли и Тъмни, онези, от които Хесер и Завулон имат право да вземат.

Само веднъж бях чувствал нещо подобно — когато събирах Сила от хората.

— На третата пресечка завиваме наляво; отпред има задръстване — казах аз. — После надясно, през двора, излизаме на арката… там има пресечка…

Никога не бях идвал в Саратов, но сега това нямаше никакво значение.

— Слушам! — рапортува бодро Роман.

— По-бързо!

— Ще бъде изпълнено!

Погледнах към Лас. Той извади пакет цигари и запуши. Колата се носеше по натоварените улици, Роман управляваше с амбицията на ватман, на който му се е удал случай да изпревари Шумахер във „Формула 1“.

Лас въздъхна и попита:

— И какво ще стане сега с мен? Ще извадиш от джоба си фенерче и ще кажеш „това беше взрив на блатен газ“?

— Нали виждаш — за това не е нужно фенерче — казах аз.

— Но ще остана ли жив? — не се отказваше Лас.

— Ще останеш — успокоих го аз. — Но няма да си спомняш. Извинявай, обаче това е стандартната процедура.

— Ясно — каза тъжно Лас. — Мамка му… Ама че работа… Кажи тогава, след като е все едно…

Колата се понесе бързо по пресечката, подскачайки по дупките. Лас изгаси цигарата си и продължи:

— Кажи ми, какъв си ти?

— Различен.

— Какъв различен по-точно?

— Маг. Не се притеснявай — Светъл маг.

— Ти възмъжа, Хари Потър… — рече мъдро Лас. — Ама че работа. А може би съм се побъркал?

— Дори не се надявай… — Опрях ръце в покрива. Роман даваше газ до дупка и караше по някакви полянки, съкращавайки пътя. — По-внимателно, Роман! Трябва да стигнем бързо, но безопасно!

— Тогава ми кажи — не се успокояваше Лас — това надбягване… ох… свързано ли е с ненормално големия прилеп, който видяхме предишната вечер?

— Ако щеш вярвай, свързано е! — потвърдих аз. Силата бушуваше в мен и ме замайваше като шампанско. Искаше ми се да се забавлявам. — Страх ли те е от вампири?

Лас извади от чантата си бутилка уиски, скъса капачката с рязък жест, отпи и каза бодро:

— Ни най-малко!