Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (23)

Глава 4

Едгар гледаше тъжно остатъците от бутилчицата. Уви, видът му в момента не беше подходящ за изразяване на скръб — широки боксерки с весели цветове, провиснал потник и шкембенце, надничащо между боксерките и потника. Инквизиторите не се грижеха за физическата си форма; явно разчитаха повече на могъщата магия.

— Сега не си в Прага — опитах се да го утеша аз. — Това е Русия. У нас, ако бутилката не се дава, я унищожават.

— Сега трябва да пиша обяснителна бележка — каза мрачно Едгар. — Бюрократите в Чехия не отстъпват на руските.

— Затова пък изяснихме, че Лас не е Различен.

— Нищо не сме изяснили — изръмжа раздразнено Едгар. — Положителният резултат би бил безспорен. Отрицателният… е, да допуснем, че е толкова силен Различен, че е усетил капана, и се е пошегувал… по свой начин.

Замълчах. Този вариант наистина не биваше да се изключва.

— Не прилича на Различен — каза тихо Костя. Той седеше на кревата, само по панталони, беше мокър от пот и дишаше тежко. Явно твърде дълго се беше размотавал в облика на прилеп. — Аз и в „Асол“ го проверявах. С всички сили. И сега също… не прилича.

— А с теб ще се разправяме отделно — сряза го Едгар. — Защо летеше до самия прозорец?

— Наблюдавах.

— Не можеше ли да седнеш на покрива и да си подадеш главата?

— При скорост от сто километра в час? Може и да съм Различен, но не мога да отменя законите на физиката! Ще ме отнесе!

— Значи като летиш със сто километра в час, физиката не ти пречи, а не можеш да се задържиш на покрива на вагона?

Костя се нацупи и замълча. Бръкна в сакото си и без да се крие, извади оттам малка манерка. Отпи — нещо гъсто, тъмночервено, почти черно.

Едгар се намръщи:

— Кога ще ти потрябва… храна?

— Ако повече не се трансформирам, утре вечерта. — Костя разклати манерката във въздуха. Вътре се плисна нещо тежко. — Ще стигне за закуска.

— Аз мога… във връзка с особените обстоятелства… — Едгар ми хвърли бърз поглед — да ти дам лиценз.

— Не — побързах да кажа аз. — Това нарушава установения ред.

— Константин сега е на работа към Инквизицията — напомни ми Едгар. — Светлите ще получат компенсация.

— Не — повторих аз.

— Той трябва да се храни, а хората във влака най-вероятно са обречени. Всички до един.

Костя мълчеше и ме гледаше. Без усмивка, някак сериозно ме гледаше…

— Тогава ще напусна влака — отсякох аз. — И правете каквото искате.

— Типично за Нощния патрул — изрече тихо Костя. — Измиваш си ръцете? Винаги така правите. Сами ни давате хора — и пак се мръщите презрително.

— Млъкнете! — изръмжа Едгар. Изправи се и застана между нас. — Млъкнете и двамата! Не е време за препирни! Костя, трябва ли ти лиценз, или ще успееш да издържиш?

Костя поклати глава:

— Не ми трябва лиценз. Някъде в Тамбов ще има престой, ще сляза и ще си хвана две котки.

— Защо точно котки? — поинтересува се Едгар. — Защо… ъъъ… не кучета, например?

— Жал ми е да убивам кучета — обясни Костя. — Котки също… но къде в Тамбов ще намеря крава или овца? А влакът има кратък престой на малките гари.

— Ще ти намеря овен в Тамбов… — обеща Едгар. — Няма смисъл… да плодим мистика… С това се и започва — намират обезкървени трупове на животни, пишат статии в жълтата преса…

Той извади мобилния си телефон и избра някакъв номер от адресната книга. Почака доста дълго, докато спящият мирно човек не вдигна слушалката.

— Дмитрий? Не викай, няма време за спане, родината те зове… — Едгар ни погледна накриво и произнесе отчетливо: — Поздрави от Соломон, с подпис и печат.

Известно време мълчеше — или даваше на човека да се опомни, или слушаше репликите му.

— Да. Едгар. Спомняш ли си? Та така… — продължи той. — Не сме те забравили. И ни трябваш. След четири часа в Тамбов ще спре влака „Москва — Алмати“. Трябва ни овен. Какво?

Той дръпна телефона от лицето си за секунда и прикривайки микрофона, каза прочувствено:

— Ама че са магарета тези сътрудници-доброволци!

— И магаре ме устройва — ухили се Костя.

Едгар отново каза в слушалката:

— Не, не ти. Трябва ни именно овен. Има такова животно. Или овца. Или крава. Това няма значение. След четири часа трябва да си с животното близо до гарата. Не, куче не става! Защото не става! Не, никой няма да го яде. Месото и кожата остават за тебе. Това е всичко, ще ти се обадя като пристигнем.

Прибирайки телефона, Едгар поясни:

— В Тамбов имаме много ограничен… контингент. В момента там няма нито един Различен, само наемен сътрудник от хората.

— Охо — беше единственото, което казах. В Патрулите никога не е имало хора.

— Налага се понякога — поясни мъгляво Едгар. — Нищо, ще се справи. Ненапразно получава заплата. Ще имаш овен, Костя.

— Благодаря — отвърна спокойно Костя. — Макар че беше по-добре да е овца. Но и овен ще свърши работа.

— Приключихте ли с гастрономическата тема? — не издържах аз.

Едгар каза наставнически:

— Нашата боеспособност също е важен въпрос. И така, ти твърдиш, че на този… Лас… му е оказвано магическо въздействие?

— Именно. Тази сутрин. Внушили са му, че желае да тръгне за Алма Ата с влака.

— Звучи смислено — съгласи се Едгар. — Ако не бяхме открили следата, щяхме да се заемем сериозно с човека. Щяхме да загубим сума ти усилия и време. Но това значи…

— Че престъпникът е много добре запознат с делата на Патрулите — кимнах аз. — Той е в течение на разследването в „Асол“, знае кой е бил заподозрян. Тоест…

— Някой от самото ръководство — съгласи се Едгар. — Петима-шестима Различни в Нощния, още толкова в Дневния Патрул. Е, да допуснем — двайсет… Все едно — много, много малко.

— Или някой от Инквизицията — каза Костя.

— Е, хайде сега… Име, братле, име. — Едгар се усмихна. — Кой?

— Витезслав. — Костя замълча за секунда и уточни: — Например.

В продължение на няколко секунди ми се струваше, че обикновено невъзмутимият Тъмен маг ще започне да псува на майка. И то непременно с прибалтийски акцент. Но Едгар се сдържа:

— Да не си се преуморил от трансформацията, Константине? Може би е време да си лягаш?

— Едгар, аз съм по-млад от теб, но и двамата сме като бебета пред Витезслав — отвърна спокойно Костя. — Какво видяхме всъщност? Дрехи, пълни с прах. Проверихме ли тази прах?

Едгар мълчеше.

— Не съм сигурен, че по остатъците от вампира може да се определи нещо… — вметнах аз.

— А защо му е на Витезслав… — започна Едгар.

— Власт — отвърна кратко Костя.

— Какво общо има властта? Ако е решил да открадне книгата — защо трябваше да ми съобщава, че я е намерил? Щеше да я прибере тихомълком и да се скрие. Той беше сам, когато я намери! Разбираш ли? Сам!

— Може би не е осъзнал веднага с какво си има работа — парира Костя.

— Или не се е решил веднага на престъплението. Но да инсценира собствената си смърт и да избяга с книгата, докато ловим убиеца му — това е великолепен ход!

Едгар задиша по-учестено. Кимна:

— Добре. Ще помоля да проверят. Още сега ще се свържа с… с Висшите в Москва и ще помоля да проверят праха.

— За по-сигурно помоли едновременно и Хесер, и Завулон — посъветва го Костя. — Не можем да сме сигурни, че някой от двамата не е замесен.

— Не учи батко си как се правят деца… — изръмжа Едгар, настани се по-удобно и се изключи от света.

Да, Хесер и Завулон също нямаше да се наспят тази нощ…

Прозинах се и казах:

— Господа, вие както искате… аз си лягам.

Едгар не отговори — разговаряше мислено с някой от Великите. Костя кимна и се мушна под одеялото.

Покатерих се на горното легло, съблякох се и метнах дънките и ризата на етажерката. Свалих си часовника и го сложих до главата си — не обичам да спя с часовник. Под мен Костя щракна лампата и в купето стана тъмно.

Едгар седеше, без да помръдва. Колелата потракваха уютно. Казват, че в Америка, където използват дълги монолитни релси, специално правят нарези — за да имитират процепите и да се пресъздаде това уютно потракване на колелата…

Не ми се спеше.

Някой беше убил Висш вампир. Или самият вампир беше инсценирал убийството си. Нямаше значение. Във всеки случай този някой притежаваше немислима Сила.

Защо му е да бяга? Да се крие във влака — с риск целият влак да бъде унищожен, или, например, да бъде обкръжен от стотина Висши, които да направят пълна проверка? Глупаво, ненужно, рисковано. След като си станал най-силният Различен, рано или късно властта ще дойде при теб. След сто години, след двеста — когато всички забравят и за вещицата Арина, и за митичната книга. Всеки би трябвало да разбира това, особено пък Витезслав.

Това… това беше някак твърде по човешки. Неясно и нелогично. Не приличаше никак на действията на мъдър и силен Различен.

Но само такъв Различен можеше да убие Витезслав.

Пак нищо не се връзваше…

Долу Едгар помръдна. Въздъхна, пошумоля с одеялото и се качи в леглото си.

Затворих очи и се постарах да се отпусна максимално.

Представих си как релсите се проточват зад влака… през гари и спирки, покрай градове и села, до самата Москва, и как се разбягват пътищата след гарата, за да станат на дупки край центъра, след стотици километри да се превърнат в разбити шосета, да допълзят до западналото селце, до старата дървена къща…

„Светлана?“

„Чаках те, Антоне. Как сте там?“

„Пътуваме. Става нещо странно…“

Постарах се да се открия максимално пред нея… е, почти максимално. Да размотая своята памет като топ плат на тезгяха на крояча. Влакът, Инквизиторите, разговорът с Лас, разговорът с Едгар и Костя…

„Странно — обади се Светлана след кратка пауза. — Много странно. Имам чувството, че някой си играе с вас. Това не ми харесва, Антоне.“

„И на мен. Как е Надя?“

„Отдавна спи.“

В такъв разговор, достъпен само за Различните, няма интонации. Но все пак нещо ги заменя — аз почувствах леката неувереност на Светлана.

„Не си ли вкъщи?“

„Не. Аз… съм на гости на една старица.“

„Светлана!“

„Именно на гости, не се притеснявай! Реших да обсъдя ситуацията с нея… и да узная нещо за книгата.“

Да, трябваше веднага да разбера, че не само безпокойството за дъщеря ни е накарало Светлана да ни напусне.

„И какво изясни?“

„Това е била книгата «Фуаран». Онази същата. Истинската. И… за сина на Хесер също бяхме прави. Бабката се е веселила от сърце… и е възстановявала полезни контакти.“

„А после е пожертвала книгата?“

„Да. Оставила я е с пълната увереност, че ще намерят бързо тайника и ще прекратят търсенето.“

„И какво мисли тя за станалото?“ — Избягвах старателно имената, сякаш такъв разговор можеше да се подслуша.

„Струва ми се, че е в паника. Макар да се преструва, че не й пука.“

„Светлана, колко бързо «Фуаран» може да превърне човек в Различен?“

„Почти мигновено. Трябват ти десетина минути, за да произнесеш всички заклинания, после са нужни няколко съставки… или по-точно казано, една… кръв от дванайсет души. Дори и по капка, но от дванайсет различни човека.“

„Защо?“

„За това трябва да се пита Фуаран. Сигурна съм, че всяка течност би свършила работа вместо кръвта, но вещицата е свързала заклинанието с кръвта… Общо взето — десет минути подготовка, дванайсет капки кръв — и можеш да превърнеш човек в Различен. Или цяла група хора, важното е всички да са в твоето полезрение.“

„И каква ще бъде силата им?“

„Най-различна. Но слабите могат да се издигнат до по-високо равнище с последващо заклинание. На теория, от всеки човек може да се направи Висш маг.“

Имаше нещо в думите й. Нещо важно. Само че още не можех да хвана нишката…

„Света, а от какво се бои… старицата?“

„От масово превръщане на хората в Различни.“

„Не смята ли да се предаде?“

„Не. Смята да се омита по-бързо. И аз я разбирам.“

Въздъхнах. Все пак си струваше да привлечем Арина под отговорност… струваше си, ако Инквизицията не й предяви обвинение в саботаж. И отново — Хесер…

„Света, попитай я… попитай я защо похитителят би се отправил на изток? Може би там, където е написана, книгата ще бъде по-силна?“

Пауза. Колко жалко, че това не е телефон, че не мога да поговоря директно с вещицата. Уви, пряк разговор е възможен само между близки хора, или поне съмишленици.

„Не… Тя много се учуди. Каза, че «Фуаран» не е свързана с никоя местност. Книгата ще работи и в Хималаите, и в Антарктида, и в Бряг на слоновата кост.“

„Тогава… тогава разбери може ли Витезслав да се възползва от нея? Все пак е вампир, нисш Различен…“

Отново пауза.

„Може. И вампир, и върколак. И Светъл, и Тъмен. Никакви ограничения. Само човек не би могъл да се възползва от книгата.“

„Това е ясно… И нищо друго?“

„Нищо, Антоне. Надявах се, че тя ще ни подскаже нещо… но сбърках.“

„Добре. Благодаря ти. Обичам те.“

„И аз. Почини си. Сигурна съм, че на сутринта всичко ще стане по-ясно…“

Тънката нишка, проточила се между нас, се скъса. Аз се повъртях, за да се настаня по-удобно. После не се сдържах и погледнах към масичката. Стрелката на „компаса“ се въртеше както преди, „Фуаран“ беше във влака.

 

 

През нощта се будих два пъти. Единия път при Едгар дойде някой от Инквизиторите и докладва за липса на каквито и да е доклади. Втория път влакът спря в Тамбов и Костя тихо излезе от купето.

Станах малко след десет.

Едгар пиеше чай. Костя, порозовял и свеж, дъвчеше сандвич със салам. Стрелката се въртеше. Всичко беше както преди.

Аз се облякох направо в леглото и скочих долу. В комплекта с бельото имаше миниатюрно парченце сапун, с което се изчерпваше цялата ми достъпна хигиена.

— Вземи… — каза Костя, и ми подаде найлонова торбичка. — Взех някои неща… в Тамбов…

В торбичката имаше пакет самобръсначки за еднократна употреба, флакон с гел за бръснене „Жилет“, четка за зъби и паста „Нов бисер“.

— Забравих одеколон — добави Костя. — Не се сетих.

Нищо чудно, че е забравил — вампирите, както и върколаците, не обичат силните миризми. Може би ефектът от чесъна, който за повечето вампири е напълно безвреден, е свързан с това, че им пречи да намерят жертвата си?

— Благодаря — казах аз. — Колко ти дължа?

Костя махна с ръка.

— Вече му платих — съобщи Едгар. — Между другото, и на теб се полагат командировъчни. Петдесет долара на ден, плюс пари за храна — срещу касова бележка.

— Добре си живее Инквизицията — изрекох язвително аз. — Някакви новини?

— Хесер и Завулон се опитват да се справят с останките на Витезслав. — Той се изрази точно така — „с останките“, тържествено и официално. — Трудно е да се разбере нещо. Нали знаеш, колкото по-стар е вампирът, толкова по-малко остава от него след смъртта му…

Костя дъвчеше съсредоточено сандвича.

— Ами да — съгласих се аз. — Ще ида да се измия.

Вече се бяха събудили почти всички във вагона, само две купета, в които снощи купонясваха твърде активно, бяха затворени. Изчаках реда си на къса опашка и се натъпках в казармения уют на влаковата тоалетна. От железния чучур на крана лениво се стичаше топла водичка. Полираният метален лист, заменящ огледалото, беше отдавна и безнадеждно зацапан със сапунени пръски. Докато миех зъбите си с твърдата китайска четка, аз си спомних снощния разговор със Светлана.

Имаше нещо важно в думите й. Имаше — но така си и остана неосъзнато, нито от Светлана, нито от мен.

И аз трябваше да разбера какво е то.

Прибрах се в купето, без да съм се приближил към истината, но с идея, която ми се струваше плодотворна. Спътниците ми вече приключваха със закуската и аз, затваряйки вратата, веднага преминах на въпроса:

— Едгар, имам идея. На някой дълъг преход твоите хора ще започнат да откачват вагоните. Един по един. За да не спира влакът, някой от тях ще контролира машиниста. Ние ще следим компаса. Веднага щом бъде откачен вагонът с книгата — стрелката ще го покаже.

— Е, и? — попита кисело Едгар.

— Ще локализираме книгата. С точност до вагон. А после можем да обкръжим вагона и поединично да отделяме настрани всеки пътник с багажа му. Веднага щом бъде отделен убиецът, стрелката ще го покаже. И край! Няма никаква нужда да унищожаваме влака!

— Мислих за това — каза неохотно Едгар. — Има само един, но решаващ довод против. Престъпникът може да разбере какво става и ще може пръв да нанесе удар.

— Нека дойдат Хесер, Завулон, Светлана, Олга… има ли при Тъмните още силни магове? — аз погледнах към Костя.

— Ще се намерят — каза уклончиво Костя. — А ще ни стигнат ли силите?

— Срещу един Различен?

— Не просто Различен — напомни Едгар. — Според легендата, за да унищожат Фуаран са се събрали няколкостотин мага.

— И ние ще съберем. В Нощния патрул има почти двеста сътрудника, в Дневния — не по-малко. И още стотици в резерв. Всяка страна може да предостави по хиляда Различни, не по-малко.

— Но най-вече слаби, шесто-седмо равнище. Истинските магове, от трето равнище нагоре, ще са най-много стотина. — Едгар говореше толкова уверено, че не оставаше съмнение — той наистина беше обмислял варианта за силово противопоставяне. — Това може и да стигне, ако подсилим Тъмните и Светлите Инквизитори чрез амулети и обединим Силите си. Но може и да не е достатъчно. Тогава най-силните бойци ще загинат и престъпникът ще остане с развързани ръце. Не си ли помислил, че той може да разчита именно на такъв вариант?

Поклатих глава.

— А аз мислих и за това — каза с мрачно задоволство Едгар. — Престъпникът може да разглежда влака като капан, в който ще влязат всички силни магове на Русия. Той може да окичи целия влак със заклинания, които ние не можем да усетим.

— Тогава защо са всичките ни усилия? — попитах аз. — Защо сме тук? Ядрена бомба — и няма проблем!

Едгар кимна:

— Да. Именно ядрена, тя поразява всички слоеве на Сумрака. Но първо трябва да се убедим, че целта няма да се изплъзне в последния момент.

— Застанал си на страната на Завулон? — уточних аз.

Едгар въздъхна:

— Стоя на страната на здравия разум. Пълната проверка на влака с привличане на големи сили може да доведе до магическа касапница. Хората, между другото, пак ще загинат. Но като унищожим влака… да, жалко за хората, но пък ще избегнем глобални сътресения.

— Но ако все още има шанс… — започнах аз.

— Има. Затова предлагам да продължим търсенето — съгласи се Едгар. — Ние с Костя взимаме моите хора и претърсваме влака — от началото и края едновременно. Ще използваме амулети, в подозрителните случаи ще се опитаме да проверим заподозрения през Сумрака. А ти поговори с Лас още веднъж. Все пак той е заподозрян.

Свих рамене. Всичко това ужасно приличаше на имитация на претърсване. В дъното на душата си Едгар вече се беше предал.

— Кога е часът X? — попитах аз.

— Утре вечерта — отвърна Едгар. — Когато ще минаваме през безлюдните райони около Семипалатинск. И без това там вече са взривявали бомби… един тактически заряд повече не е голяма беда.

— Успешен лов — казах аз и излязох от купето.

Всичко това беше профанация. Всичко това бяха само редове в отчета, който Едгар вече пишеше наум. „Независимо от предприетите усилия да локализираме престъпника и да открием «Фуаран»…“

Понякога ми се струваше, че Инквизицията е реална алтернатива на Патрулите. Защото какво правим ние? Разделяме хората и Различните. Следим действията на Различните да не засягат хората. Да, това е практически невъзможно, част от Различните са паразити по своята природа. Да, противоречията между Светлите и Тъмните са такива, че сблъсъците са неизбежни.

Но има и Инквизиция, тя стои над Патрулите, тя също пази равновесието, тя е трета сила и разделяща структура от по-висш порядък, тя поправя грешките на Патрулите…

Беше се оказало, че не е така.

Няма никаква трета сила. Няма и никога не е имало.

Инквизицията е инструмент за разделяне на Тъмните и Светлите. Само това и нищо друго. Тя следи за спазването на Договора, но съвсем не в интерес на хората, а само в интерес на Различните. Инквизицията са онези Различни, които знаят, че всички ние сме паразити и Светлият маг с нищо не е по-добър от вампира.

А да отидеш да работиш в Инквизицията означава да се примириш. Означава да пораснеш окончателно, да смениш юношеския максимализъм със здравия цинизъм на възрастния. Да признаеш, че има хора, има и Различни, и между тях няма нищо общо.

Готов ли бях да призная това?

Да, навярно.

Но виж, да премина в Инквизицията… Не знам защо, но не исках.

По-добре да си губя времето в Нощния патрул. Да се занимавам с никому ненужната работа по защитата на никому ненужните хора.

Между другото, защо да не проверя единствения ни заподозрян? Докато още имаше време.

 

 

Лас вече беше станал. Седеше в купето си и мрачно разглеждаше унилия пейзаж през прозореца. Масичката беше вдигната, а в мивката, под тънка струйка вода, се охлаждаше бутилка кумис.

— Няма хладилник — каза тъжно той. — Дори в най-хубавия вагон не е предвиден хладилник в купето. Искаш ли кумис?

— Вече пих.

— Е, и?

— Е, само малко… — съгласих се аз.

Лас наистина наля само по капка коняк, колкото да навлажним устните си. Отпихме и Лас каза замислено:

— И какво ми стана вчера, а? Хайде, кажи — защо един умен човек ще тръгне на почивка в Казахстан? В Испания — добре. В Турция — добре. Дори и в Пекин може, на фестивала на целувките, ако толкова му се иска екстремен туризъм. А в Казахстан какво да правя?

Свих рамене.

— Това беше странна флуктуация на съзнанието — обяви Лас. — Помислих по въпроса…

— И реши да слезеш — предположих аз.

— Точно така. И отново да се кача. На обратния влак.

— Умно решение — казах аз искрено. Първо — избавяхме се от един заподозрян. Второ — спасяваше се добър човек.

— След няколко часа е Саратов — размишляваше на глас Лас. — Там ще сляза. Сега ще позвъня на един делови партньор, ще го помоля да ме посрещне. Хубав град е Саратов.

— И с какво е толкова хубав? — поинтересувах се аз.

— Ами… — Той отново напълни чашките, този път по-щедро. — На територията на Саратов открай време са живели хора. С това той силно се е отличавал от районите на крайния Север и близките до тях. В царските времена там е била губерния, но изостанала, ненапразно Чацки е казвал: „В глухата провинция, в Саратов!“. А сега той е промишлен и културен център на региона, голям железопътен възел.

— Брей! — изрекох предпазливо аз. Не беше ясно дали говори сериозно, или просто дрънка небивалици, в които думата „Саратов“ спокойно може да се замени с „Кострома“, „Ростов“ или който и да е друг град.

— Най-ценното е големият железопътен възел — поясни Лас. — Ще хапна в някой „Макдоналдс“ и потеглям обратно. Освен това там има старинен събор, непременно ще го огледам. Така няма да съм пътувал напразно.

Да, нашият неизвестен противник беше прекалил с предпазливостта. Внушението е било твърде слабо и се е разсеяло за един ден.

— Слушай, ти все пак защо тръгна за Казахстан? — предпазливо попитах аз.

— Нали ти казвам — просто така — въздъхна Лас.

— Ама съвсем просто така?

— Е… седя си, никого не закачам, сменям си струните на китарата. Изведнъж звъни телефонът. Грешен номер, търсеха някакъв казах… дори и името не запомних. Оставих слушалката и започнах да се чудя колко ли казахи живеят в Москва. А на китарата имах само две струни, като на домбра^[1], опънах ги и започнах да си подрънквам. Излезе някак смешно. Получи се някаква мелодия… натрапчива някак си, примамваща. И си помислих — защо да не отида в Казахстан?

— Мелодия? — уточних аз.

— Аха. Някаква такава примамваща, зовяща. Степ, кумис, такива неща…

Нима все пак беше Витезслав? По принцип магията е незабележима за обикновения човек. Но магията на вампирите е нещо средно между пълноценна магия и много силна хипноза. Тя се нуждае от поглед, звук, докосване — някакъв, дори и съвсем незначителен контакт между вампира и човека. И оставя следа — усещане за поглед, звук, докосване…

Нима старият вампир беше изиграл всички нас?

— Антоне… — каза замислено Лас. — А ти нали не търгуваш с мляко?

Премълчах.

— Ако в мен имаше нещо интересно за ФСБ, щях да напълня гащите от страх — продължи Лас. — Само че ми се струва, че тук и ФСБ ще се изплаши.

— Хайде да не навлизаме в тази тема, а? — предложих аз. — Така ще е най-добре.

— Ъхъ — съгласи се бързо Лас. — Така е. Тогава какво, да слизам ли в Саратов?

— Слизай и се прибирай вкъщи — кимнах аз и станах. — Благодаря за коняка.

— Слушам — каза Лас. — Винаги се радвам да помогна.

Не можах да разбера дали ми се подиграва. Явно при някои хора този начин на говорене се получава автоматично.

Стиснахме си ръцете умерено тържествено, аз излязох в коридора и тръгнах към нашия вагон.

Значи — Витезслав. Какъв умник… Виж го ти проверения сътрудник на Инквизицията!

Бях се разпалил. До краен предел. Витезслав можеше да се маскира като когото си поиска. Дори и като това сополиво двугодишно детенце, което любопитно надничаше от купето си. Дори като пълничката дама с ненормално големите златни обици. Дори като кондуктора, подмазващ се пред Едгар — и защо не?

Дори като самия Едгар, или Костя…

Аз се спрях, гледайки Инквизитора и вампира, които стояха в коридора пред нашето купе. Ами ако наистина…

Не, стоп. Това е безумие. Всичко е възможно, но не всичко се случва. Аз съм си аз, Едгар си е Едгар, Витезслав си е Витезслав. Иначе е невъзможно да се работи.

— Имам информация — казах аз, заставайки между Костя и Едгар.

— Е? — кимна Едгар.

— На Лас му е въздействал вампир. Той си спомня… нещо като музика, която го е повикала на път.

— Колко поетично — изсумтя Едгар, но не се усмихна, а кимна одобрително: — Музика? Много напомня на кръвопий… извинявай, Костя. На вампирите.

— Можеш да го кажеш политически коректно: „на хемоглобино зависимите“ — усмихна се Костя само с устни.

— Хемоглобинът няма нищо общо и ти много добре го знаеш — отсече Едгар. — Какво пък… Това е някаква нишка. — Той изведнъж се усмихна и ме потупа по рамото: — А ти си упорит. Какво пък, влакът вече има шанс. Почакайте ме тук.

Едгар се отдалечи бързо по коридора. Помислих си, че отива към своите хора, но Едгар влезе в купето на началник-влака и затвори вратата.

— Какво ли е намислил? — попита Костя.

— Откъде да знам? Може би има някакви особени заклинания за откриване на вампири?

— Не — отсече Костя. — Всичко е както при другите Различни. Ако Витезслав се крие сред хората, не можеш да го разкриеш с никакви заклинания. Пълни глупости…

Той беше започнал да нервничи и аз го разбирах. Все пак е тежко да принадлежиш към най-отритнатото малцинство в света на Различните… и да преследваш свой събрат. Както ми беше казал веднъж… на мен — младия, глупав, смел ловец на вампири: „Ние сме много малко. Когато някой си отиде, всички го усещаме.“

— Костя, а ти усети ли смъртта на Витезслав?

— За какво говориш, Антоне?

— Някога ми беше казал, че усещате смъртта… на своите.

— Усещаме, ако вампирът е лицензиран. Когато убива регистрационния печат, всички в района се превиват от отката. Витезслав нямаше печат.

— Но явно Едгар е намислил нещо — промърморих аз. — Някакви инквизиторски трикове?

— Сигурно — намръщи се Костя. — Защо става така, Антоне? Защо нас непрекъснато ни мачкат… дори нашите? Тъмните магове също ни убиват!

Изведнъж той заговори с мен както преди. Сякаш още беше невинно момче-вампир… макар че каква ти невинност у вампир?

И това беше ужасно, направо ме разкъсваше — проклетите въпроси и проклетата предопределеност, но вече от онзи, който е преминал границата, който е започнал да ловува и да убива…

— Вие убивате… заради храна — казах аз.

— А заради власт, пари, удоволствие по-благородно ли е? — попита Костя с горчивина. Обърна се към мен и ме погледна в очите: — Защо говориш с мен толкова… предпазливо? Някога бяхме приятели. Какво се промени?

— Ти стана Висш вампир.

— И какво от това?

— Аз знам как вампирите стават Висши, Костя.

Няколко секунди той ме гледаше в очите. После се усмихна. С онази същата, вампирска усмивчица — уж няма удължени зъби в устата, а вече ги чувстваш на гърлото си.

— А, да… Трябва да пиеш кръвта на невинни девойки и деца, да ги убиеш… Стара, класическа рецепта. Така е станал висш старият Витезслав… Искаш да кажеш, че нито веднъж не си поглеждал в досието ми?

— Не — отвърнах аз.

Той чак омекна и усмивката му стана жалка и объркана.

— Нито веднъж?

— Не — повторих, но вече разбирах, че някъде съм сбъркал.

Костя разпери неловко ръце и заговори, използвайки само съюзи, междуметия и местоимения:

— Ама и… това… ето… ама ти… а аз… ама… ама и ти…

— Не искам да поглеждам в досието на приятел — казах аз и добавих неловко: — Дори и бивш.

— Аз пък си помислих, че си го чел — каза Костя. — Ясно. Ние сме в двайсет и първи век, Антоне. Ето… — той бръкна в джоба на сакото и извади манерката си. — Концентрат… донорска кръв. Дванайсет човека даряват кръв — и не е необходимо да убиваш никого. Хемоглобинът, разбира се, няма нищо общо! Далеч по-важни са емоциите, които изпитва човек, когато дарява кръв. Не можеш да си представиш колко много хора се страхуват до смърт, но все пак отиват при доктора и даряват кръв за роднините. Моята лична рецепта… „щемпелът на Саушкин“. Само че обикновено я наричат „коктейл на Саушкин“. В досието със сигурност е записано.

Той ме гледаше триумфално… и сигурно изобщо не можеше да разбере защо не се усмихвам. Защо не мърморя виновно: „Костя, прости ми, смятах те за негодник и убиец… а ти си честен вампир, добър вампир… съвременен вампир…“

Да, той беше такъв. Честен, добър и съвременен. Ненапразно работеше в Научноизследователския институт по хематология.

Само че защо ми каза за състава? За кръвта от дванайсет човека?

Макар че беше ясно защо. Откъде аз ще знам съдържанието на „Фуаран“? Откъде ще знам, че за заклинанието е нужна именно кръв от дванайсет човека?

Витезслав не е разполагал с тези дванайсет. Той не е могъл да направи заклинанието от „Фуаран“ и да увеличи силата си.

А Костя е имал манерката си.

— Антоне, какво? — попита Костя. — Защо мълчиш?

Едгар излезе от купето на кондукторите, стисна ръката на началник-влака и тръгна към нас с доволна усмивка на лицето.

Аз погледнах Костя и прочетох всичко в очите му.

Той разбра, че съм разбрал.

— Къде криеш книгата? — попитах аз. — По-бързо! Това е последният ти шанс. Единственият ти шанс. Не се погубвай…

В този миг той ме удари. Без никаква магия — ако не броим за магия нечовешката сила на вампирите. Светът се взриви в бяла светкавица, зъбите изхрущяха в устата ми и челюстта ми сякаш се парализира. Аз отлетях в края на коридора и се блъснах в някакъв пътник, който беше избрал неподходящо време за разходки. Сигурно на него трябваше да благодаря, че не изгубих съзнание — впрочем вместо мен на пода се стовари той.

Костя стоеше, потривайки юмрук, и тялото му пулсираше, влизайки за миг в Сумрака и излизайки оттам, плъзгайки се между световете. Толкова поразилата ме някога особеност на вампирите… Генадий, бащата на Костя, вървящ срещу мен през двора, майката на Костя, Полина, прегърнала през рамо още съвсем младия вампир… ние спазваме законите… ние никого не убиваме… Ама че им провървя — да живеят в съседство със Светъл маг…

— Костя? — възкликна Едгар, спирайки се.

Костя обърна бавно глава към него. Не го видях, но усетих, че се е озъбил.

Едгар протегна ръка — и коридорът беше преграден от мътна стена, наподобяваща пласт планински кристал. Може би още не беше разбрал какво става, но инстинктите на Инквизитора работеха.

Костя издаде нисък, виеш, звук и опря длани в стената. Стената издържа. Вагонът се поклащаше, зад гърба ми започна да пищи някаква жена. Костя се олюляваше, опитвайки се да разбие защитата на Едгар.

Вдигнах ръка и запратих в Костя „сив молебен“ — древно заклинание срещу неживи. То разкъсва на парчета всякаква вдигната от гроба органика, която няма съзнание, а живее само заради волята на мага. А освен това прави вампирите по-бавни и по-слаби.

Когато тънките сиви нишки обгърнаха Костя в Сумрака, той се обърна. Пристъпи към мен и се изтръска — заклинанието се рушеше пред очите ми. Никога не бях виждал толкова груба, но ефективна работа.

— Не ми пречи! — изръмжа той. Чертите на лицето му се изостриха, зъбите му се показаха както трябва. — Не искам… не искам да те убивам…

Успях да се надигна и пропълзях през падналия пътник в купето. На горните легла някакви мъже с внушителни габарити започнаха да вият, и то не по-зле от жената, която пищеше до вратата на тоалетната. На пода под мен се търкаляха някакви чаши и бутилки.

С един скок Костя се появи на вратата. Само погледна към мъжете и те замълчаха.

— Предай се… — прошепнах аз, сядайки на пода до масичката. Челюстта ми се движеше някак странно — уж не беше изкълчена, а при всяко движение ме пронизваше болка.

Костя се засмя:

— С всички ви ще се справя… ако поискам. Ела с мен, Антоне. Да вървим! Не искам да причинявам зло! За какво ти е тази Инквизиция? За какво са ти Патрулите? Ние ще променим всичко!

Той говореше напълно искрено. Даже умолително.

Защо трябва да станеш най-силният, за да си позволиш слабост?

— Опомни се… — прошепнах аз.

— Ти си глупак! Глупак — изръмжа Костя и тръгна към мен. Протегна ръка, пръстите му вече бяха с удължени нокти. — Ти…

Отворената бутилка „Посолска“, от която бавно течеше водка, сама попадна под ръката ми.

— Време е да пием на брудершафт — казах аз.

Той успя да се отдръпне, но няколко пръски все пак попаднаха на лицето му. Костя зави, отмятайки глава. Ако ще да си Най-висшият вампир, алкохолът за теб пак е отрова.

Изправих се, взех една от недопитите чаши от масата, вдигнах я и извиках:

— Нощен патрул! Ти си арестуван! Ръцете на тила, прибери зъбите!

През вратата влязоха едновременно трима Инквизитори. Едгар ли ги беше извикал, или сами бяха усетили? Те се скупчиха върху Костя, който все още разтриваше окървавеното си лице. Единият се опитваше да притисне сив метален диск към шията на Костя — нещо, натъпкано догоре с магия…

И в следващия миг Костя показа на какво е способен.

Изби с ритник чашата от ръцете ми, гърбът ми се залепи за прозореца. Рамката изтрещя, а на мястото на Костя се въртеше сив вихър — ударите с ръце и крака следваха с невероятна, достъпна само за киногероите скорост. На всички страни летяха пръски кръв и парчета плът, сякаш някой беше решил да пусне в машината за фреш парче прясно месо.

После Костя изскочи в коридора, огледа се и се хвърли към прозореца, сякаш не забелязваше дебелото двойно стъкло.

Стъклото също не го забеляза.

Костя се мярна още веднъж зад прозореца, докато се търкаляше по склона, и влакът отмина нататък.

Бях чувал за такъв трик от вампирския арсенал, само че винаги го бях смятал за пълна измислица. Дори в справочниците срещу „минаване през стени и стъкла в реалния свят“ стоеше срамното „н.п.“ — „непотвърдено“.

На пода на купето лежаха в безформена купчина двама Инквизитори — толкова разкъсани, че нямаше смисъл да се проверяват за пулс.

На третия му беше провървяло — той седеше на леглото, притискайки раната в корема си.

Целият под беше в кръв.

Пътниците на горните легла вече не крещяха — единият беше затиснал глава с възглавницата, другият гледаше надолу с изцъклен поглед и тихичко се кикотеше.

Изправих се и с подгъващи се крака излязох в коридора.