Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (22)

Глава 3

Обичайна гледка на гарата — по перона се носят няколко души, които се опитват да разберат откъде заминава — ако вече не е заминал — техният влак. Кой знае защо тези закъсняващи винаги са или търгуващи със стоки от чужбина жени, натоварени с раирани китайски чанти, или точно обратното — интелигентни хора, носещи само дипломатически куфарчета „Самсонайт“ и кожени ръчни чантички.

Ние се числяхме към някакъв екзотичен подвид на втората категория — изобщо нямахме багаж, а външният ни вид беше доста странен, но внушаващ уважение.

На перона стрелката отново започна да се върти — приближавахме се към книгата.

— Опитва се да избяга — произнесе тържествено Завулон. — Така… сега да разберем какви влакове заминават…

Погледът на Тъмния се замъгли — той предвиждаше бъдещето, търсейки кой влак ще тръгне първи от перона.

Погледнах към информационното табло, висящо зад гърбовете ни, и казах:

— Сега ще тръгне „Москва — Алмати“. След пет минути, от втори коловоз.

Завулон се върна от пророческите си странствания и съобщи:

— Влакът за Казахстан от втори коловоз. След пет минути.

Имаше много доволен вид.

Костя изсумтя едва чуто.

Хесер погледна демонстративно към таблото и кимна:

— Да, прав си, Завулон… А следващият влак е чак след половин час.

— Спираме влака и претърсваме вагоните — предложи бързо Едгар. — Нали?

— Твоите пройдохи ще успеят ли да намерят Различния? — попита Хесер. — А ако се е маскирал? Ако е маг извън категория?

Едгар посърна и поклати глава.

— Именно — кимна Хесер. — Книгата беше на гарата. Той беше на гарата. Ние не успяхме да намерим нито „Фуаран“, нито престъпника. Защо реши, че във влака ще е по-лесно?

— Ако е така, най-лесно е да унищожим целия влак — каза Завулон. — И край на проблемите.

Настъпи тишина.

Хесер поклати глава.

— Разбирам, неприятно решение — съгласи се Завулон. — И на мен не ми харесва. Излишна загуба на хиляди животи… Но имаме ли избор?

— Какво предлагаш, Велики? — попита Едгар.

— Ако — Завулон натърти на тази дума — книгата „Фуаран“ наистина е във влака, то ние трябва да дочакаме момента, когато композицията ще се озове в безлюдна местност. Казахските степи са напълно подходящи. А после… съгласно плановете, които Инквизицията има за такива случаи.

Едгар поклати нервно глава и — както винаги, когато беше развълнуван — заговори с лек прибалтийски акцент:

— Това не е добро решение, Велики. И аз не мога да го взема самостоятелно, трябва ми разрешение на Трибунала.

Завулон сви рамене, демонстрирайки с целия си вид, че е бил длъжен да предложи това решение.

— При всички случаи трябва да се убедим, че книгата е във влака — каза Хесер. — Предлагам… — той ме погледна и кимна едва забележимо. — Предлагам Антон от Нощния патрул, Константин от Дневния, и някой от Инквизицията да се качат във влака. Да извършат проверка. За целта не е необходима голяма група. А ние… ние ще пристигнем на сутринта. И ще решим какво да правим по-нататък.

— Заминавай, Костя — каза ласкаво Завулон и потупа младия вампир по рамото. — Хесер е прав. Добра компания, дълъг път, интересна работа — ще ти хареса.

Подигравателният му поглед към мен беше почти незабележим.

— Това… ще ни даде малко време — съгласи се Едгар. — Аз самият ще се кача на влака. Ще взема хората си. Всичките.

— Остана една минута — каза тихо Олга. — Ако сте решили, тръгвайте!

Едгар махна с ръка към своята бригада и всички се затичахме към влака. При първия вагон Едгар каза нещо на кондуктора — млад мустакат казах. Лицето на кондуктора омекна, стана сънено и едновременно с това радостно. Той се отдръпна и ни направи път. Всички се изсипахме в коридора. Хвърлих поглед назад — Завулон, Хесер и Олга стояха на перона и гледаха след нас. Олга говореше нещо.

— При така създалите се обстоятелства аз ще осъществявам общото ръководство — заяви Едгар. — Има ли възражения?

Хвърлих поглед към шестимата Инквизитори, застанали зад гърба му, и си замълчах. Но Костя не се стърпя:

— Зависи от заповедите. Аз се подчинявам само на Дневния патрул.

— Повтарям — аз ръководя операцията — изрече студено Едгар. — Ако не сте съгласен, ще ви помоля да се разкарате оттук.

Костя се поколеба само секунда, после наведе глава:

— Извинете, Инквизиторе. Пошегувах се неуместно. Разбира се, вие ръководите. Но при необходимост ще се свържа със своите началници.

— Първо ще скачаш, после ще искаш разрешение. — Едгар все пак не си остави магарето в калта.

— Добре — кимна Костя. — Извинете, Инквизиторе.

С това зараждащият се бунт беше напълно потушен. Едгар кимна, показа се навън и попита кондуктора:

— Кога тръгваме?

— Сега! — отвърна кондукторът, гледайки Инквизитора с възторга на предано куче. — Сега, трябва да влизаме!

— Ами влизай тогава — отдръпна се Едгар. Кондукторът влезе с все същото изражение на радостна покорност. Влакът тръгна незабавно. Кондукторът стоеше до отворената врата олюлявайки се.

— Как се казваш? — попита Едгар.

— Асхат. Асхат Курмангалиев.

— Затвори вратата. Работи според инструкциите. — Едгар се намръщи. — Ние сме твоите най-добри приятели. Ние сме твои гости. Трябва да ни намериш места във влака. Разбра ли?

Вратата щракна, кондукторът я заключи и отново застана в стойка „мирно“ пред Едгар:

— Разбрах. Трябва да отидем при началника на влака. При мен има малко места. Само четири са свободни.

— Отиваме при началника — съгласи се Едгар. — Антоне, какво става с компаса?

Вдигнах бележката и погледнах сумрачния „компас“.

Стрелката се въртеше бавно.

— Изглежда, книгата е във влака.

— Ще изчакаме още, за по-сигурно — реши Едгар.

Отдалечихме се поне на километър, но стрелката продължаваше да се върти. Похитителят, който и да беше той, пътуваше заедно с нас.

— Във влака е гадината — реши Едгар. — Изчакайте ме тук. Ще отида при началник-влака, трябва да се настаним някъде.

Той тръгна по коридора заедно с доволно усмихващия се кондуктор. Вторият кондуктор, като видя колегата си, каза бързо нещо на казахски, размахвайки възмутено ръце, но срещна погледа на Едгар и замълча.

— Направо да вземем да си окачим на гърдите по една табела „Ние сме Различни“ — каза Костя. — Какви ги върши? Ако във влака наистина има Висш Различен, той ще усети магията…

Костя беше прав. Много по-добре беше да използваме пари — тяхната магия действаше върху хората не по-малко сигурно. Но Едгар явно беше прекалено изнервен…

— А ти усещаш ли магия? — попита внезапно един от младшите Инквизитори.

Костя се обърна объркан към него. Поклати глава.

— И никой друг няма да я усети. Едгар има амулет за подчинение. Той работи само отблизо.

— Инквизиторски номера… — промърмори Костя, очевидно засегнат. — Все едно, по-добре да не се открояваме. Нали, Антоне?

Кимнах неохотно.

 

 

Едгар се върна след двайсетина минути. Не го попитах как се е справил с началника на влака — дали му е дал пари, или което беше по-вероятно, е използвал тайнствения „амулет за подчинение“. Лицето му беше доволно, умиротворено.

— Ще се разделим на две групи — незабавно започна да командва той. — Вие — кимна към Инквизиторите — оставате в този вагон. Ще заемете купето на кондукторите и първото купе, това са точно шест места. Асхат ще ви настани… и изобщо, обръщайте се към него за всичко, без да се притеснявате. Да не се предприемат активни действия и никакви аматьорски детективски игрички! Дръжте се като… като хора. Докладвайте ми лично на всеки три часа… или при необходимост. Ние ще бъдем в седми вагон.

Инквизиторите потеглиха безмълвно след усмихващия се кондуктор. Едгар се обърна към нас с Костя и съобщи:

— Ние ще заемем четвърто купе в седми вагон. Ще го считаме за временната ни база. Да тръгваме.

— Има ли вече някакъв план, шефе? — поинтересува Костя, не точно иронично, но и не съвсем искрено.

Едгар го погледна за секунда — явно също размишляваше кое преобладава във въпроса — интерес или заяждане, на което не си струва да се отговаря. Но все пак отговори:

— Ако се появи някакъв план, ще го узнаете, когато му дойде времето. А сега искам да пийна кафе и да поспя два-три часа. Именно в тази последователност.

Двамата с Костя тръгнахме след Едгар. Вампирът се ухили, а аз неволно му намигнах в отговор. Подчиненото положение все пак ни сплотяваше… независимо от всичко, което мислех за Костя.

Вагонът, в който пътува началникът на влака, е най-луксозното място в цялата композиция. Тук климатиците винаги работят, винаги има вряла вода, а у кондуктора — запарка за чай. И накрая — тук е чисто, дори и в азиатските влакове, а бельото се дава в запечатани пакети — то наистина е изпрано след предишния курс. Работят и двете тоалетни и в тях може да се влиза смело без гумени ботуши.

И за да е пълно обикновеното пътническо щастие, от едната страна на главния вагон е прикачен вагон-ресторантът, а от другата — спалния вагон, ако изобщо има такъв в композицията.

Във влака „Москва — Алмати“ имаше спален вагон. Ние минахме през него, оглеждайки любопитно пътниците. Повечето от тях бяха солидни, едри казахи, почти всички с ръчни чанти, с които не се разделяха дори в коридора. Някои вече пиеха чай от украсени с цветя чашки, други подреждаха на масата парчета месо и бутилки и разкъсваха варени пилета. Повечето обаче засега все още стояха в коридора и гледаха прелитащите отвън московски предградия.

Интересно, какво ли изпитваха те, гражданите на независимата вече страна, гледайки своята бивша столица? Нима наистина чувстваха задоволство от независимостта? Или, все пак, носталгия?

Не знаех. Не е удобно да ги питаш, а и да попиташ, не е сигурно, че ще ти отговорят честно. А и не бихме се вмъкнали в съзнанието им, за да ги принудим да говорят искрено — ние не действаме така.

Нека се радват и се гордеят със своята независимост, със своята държавност, със своята корупция. Щом като в Санкт Петербург наскоро се радваха на тристагодишния си юбилей и говореха: „Ако ще всичко да откраднат, поне ще го откраднат нашите, а не московчаните“ — то защо казахите и узбеките, украинците и таджиките да не изпитват същите чувства? Щом в самата страна протича разделяне по републики и градове, то какви претенции можеш да имаш тогава към съседите си от бившата комунална квартира? Отделиха се стаичките с прозорци към Балтийско море, отделиха се гордите грузинци и киргизи с единствения в света високопланински военноморски флот, всички се отделиха с радост. Остана само голямата кухня — Русия, където някога народите се вариха в един и същ имперски котел. Нищо. Нека. Ние пък си имаме газ в квартирата! А вие?

Нека се радват. Нека на всички да им е добре. И на ощастливените от юбилея питерци — един юбилей, както се знае, цял век храни. И на създалите за пръв път собствени държави казахи и киргизи… впрочем, те, разбира се, биха привели куп доказателства за своята древна държавност. И на братята славяни, които бяха толкова угнетени от съществуването на големия брат. И на нас, руснаците, толкова силно презиращи: Москва — провинцията, провинцията — Москва.

За един миг, напълно неочаквано за мен, почувствах отвращение. Не, не към тези пътници казахи, не и към съгражданите си руснаци. Към хората. Към всички хора по света. С какво се занимаваме ние, Нощния патрул? Разделяме и защитаваме? Глупости! Нито един Тъмен, нито един Дневен патрул не носи на хората толкова зло, колкото самите те си причиняват. Какво е един гладен вампир в сравнение с абсолютно обикновен маниак, изнасилващ и убиващ момичета в асансьорите? Какво е една безчувствена вещица, правеща проклятия за пари, в сравнение с хуманния президент, изпращаш, ракети с висока точност заради нефта?

И едните, и другите са чума за вашите домове…

Спрях се в коридора, пропускайки Костя пред себе си. Замрях, втренчен в покрития с храчки под, където вече се бяха появили първите вонящи фасове.

Какво ми ставаше?

Мои ли бяха тези мисли?

Не, не биваше да се преструвам. Мои бяха, съвсем. Никой не беше проникнал в главата ми, дори Висш Различен не би могъл да направи такова нещо незабелязано.

Това бях аз — такъв, какъвто съм.

Бивш човек.

Много уморен, разочарован от всичко в света Светъл Различен.

Така отиват в Инквизицията. Когато престанат да намират разлика между Светлите и Тъмните. Когато хората започнат да им приличат не на стадо овце, а на шепа паяци в буркан. Когато престанат да вярват в доброто, а всичко, което искат, е да съхранят статуквото. За себе си. За онези малцина, които все още са им скъпи.

— Не искам — казах аз, сякаш произнасях заклинание, сякаш издигах невидим щит срещу врага — срещу самия себе си. — Не искам! Ти… нямаш власт… над мен… Антон Городецки!

През две врати и четири дебели стъкла Костя се обърна и ме погледна с недоумение. Беше ли ме чул? Или просто се чудеше защо спрях?

Усмихнах се изкуствено, отворих вратата и влязох в гърмящата хармоника на прехода между вагоните.

 

 

Главният вагон наистина се оказа приятно местенце. Чисти килимчета на пода, пътека в коридора, бели завески на прозорците, меки матраци, а не напомнящи постелката на негъра Джим, натъпкана с царевична слама.

— Кой ще спи горе и кой долу? — поинтересува се делово Едгар.

— На мен ми е все едно — отвърна Костя.

— Аз предпочитам горе — казах аз.

— Аз също — кимна Едгар — Разбрахме се.

На вратата се почука учтиво.

— Да. — Инквизиторът дори не обърна глава.

Беше началникът на влака — с поднос, на който имаше никелиран чайник с вряла вода, чайниче със запарка, чашки и някакви бисквитки-вафлички, дори кутия със сметана. Сериозен мъж — строен, с разкошни мустаци, униформата му стоеше като излята.

А лицето — глупаво, глупаво, като на новородено кутре.

— Пийте със здраве, скъпи гости!

Ясно. И той беше под въздействието на амулета. Все пак това, че Едгар беше Тъмен, поставяше отпечатък върху методите му.

— Благодаря. Уведомявай ни за всички, които са се качили в Москва, но слизат по пътя, уважаеми — каза Едгар, поемайки подноса. — Особено за онези, които не слизат на своята гара, а по-рано.

— Ще бъде изпълнено, Ваше Благородие! — кимна началникът на влака.

Костя се изхили.

Почаках, докато нещастникът излезе, и попитах:

— А защо „Ваше Благородие“?

— Откъде да знам? — сви рамене Едгар. — Амулетът настройва хората към подчинение. А вече кого виждат в мен: строг ревизор, любим чичо, уважаван артист или генералисимус Сталин — това е техен проблем. Този явно е прекалил е четенето на Акунин. Или е гледал много стари филми.

Костя прихна отново.

— В това няма нищо весело — ядоса се Едгар — А също и нищо ужасно. Максимално щадящ хорската психика метод. Половината истории за това, как някой е возил в колата си Якубович или е пуснал Горбачов без ред, са следствие от такива внушения.

— Не се смея на това — обясни Костя. — Представих си ви в униформа на белогвардейски офицер… шефе. Внушавате уважение.

— Смей се, смей се… — каза Едгар, наливайки си от кафето. — Какво става с компаса?

Оставих безмълвно бележката на масата. Сумрачният образ увисна във въздуха — кръглата основа на компаса, бавно въртящата се стрелка. Налях си чай и отпих. Чаят беше вкусен. Сварен внимателно, както си се полага за „Негово Благородие“.

— Във влака е мръсникът… — въздъхна Едгар. — Господа, няма да крия от вас алтернативите. Или ще заловим престъпника, или влакът ще бъде унищожен заедно с всички пътници.

— По какъв начин? — попита делово Костя.

— Има няколко варианта. Взрив на газопровод до влака, случайно пускане на бойна ракета от изтребител… в краен случай ракетата ще е с ядрена бойна глава.

— Едгар! — Много ми се искаше да вярвам, че пресилва нещата. — Тук има поне петстотин пътника!

— Малко повече — поправи ме Инквизиторът.

— Това не бива да става!

— Не бива да изпускаме книгата. Не бива да допускаме някой безпринципен Различен да си сътвори гвардия и да се заеме да прекроява света по свой вкус.

— Но ние не знаем какво иска той!

— Знаем, че не се е поколебал да убие Инквизитор. Знаем, че е много силен и преследва някаква неизвестна за нас цел. Какво е забравил той в Средна Азия, Городецки?

Свих рамене.

— Там има много древни центрове на сила… — промърмори Едгар. — Няколко безследно изчезнали артефакти, известно количество лошо контролирани територии… Какво още?

— Милиард китайци — изрече внезапно Костя.

Тъмните се втренчиха един в друг.

— Ти съвсем си откачил… — каза неуверено Едгар.

— Милиард и нещо — уточни подигравателно Костя. — Ами ако смята да проникне в Китай през Казахстан? Ето това ще бъде армия! Милиарди Различни! А там е и Индия…

— Я се разкарай — не се съгласи Едгар. — Дори идиот няма да се реши на това. Откъде ще вземаме Сила, ако една трета от населението станат Различни?

— Ами ако е идиот? — не се отказваше Костя.

— Ето затова ще приложим крайни мерки — отсече Едгар.

Те говореха сериозно. Без и най-малко съмнение дали е редно да бъдат убити тези омагьосани кондуктори и дебелобузестите хора в командировка, пътуващи във втора класа. Щом трябва, значи трябва. На фермерите, унищожаващи заболелия от чума добитък, също не им е приятно.

Отщя ми се да пия чай. Станах и излязох от купето. Едгар ме изпрати с разбиращ, но не и съчувствен поглед.

Вагонът вече утихваше, готвеше се за сън. Няколко врати все още бяха отворени, някой се мотаеше край тоалетната, чакайки да я освободят, отнякъде се чуваше звънтене на чаши, но повечето пътници бяха твърде уморени от Москва.

Помислих си вяло, че по всички закони на мелодрамата сега по коридора би трябвало да тичат подобни на ангели дечица с невинни личица, за да мога напълно да осъзная чудовищността на предложения от Едгар план…

Нямаше деца. Вместо тях от едно купе се подаде дебел мъж е изтъркан анцуг и размъкнат потник. Червената потна физиономия вече беше опиянена от погълнатия алкохол. Мъжът ме погледна вяло, изхълца и се скри обратно.

Ръцете ми сами посегнаха към плеъра. Пъхнах накрайниците на слушалките в ушите си, заредих първия попаднал ми диск и се притиснах към стъклото. Нищо не виждах, нищо не чувах. И, естествено, нищо нямаше да кажа.

Разнесе се тиха лирична мелодия и някакъв тънък глас запя:

Няма да успееш в храстите да скочиш,

когато те уцелят с пушката.

Няма по-красиво нещо на света

от абстиненцията с морфинен генезис…

Та това беше Лас, моят познат от „Асол“. Онзи диск, който ми беше подарил. Усмихнах се и усилих звука. Точно това ми беше нужно сега…

В астрала ще се върнат детските черти.

Ще претопят кръвта ни на желязо,

няма по-красиво нещо на света

от абстиненцията с морфинен генезис…

Пфу, да му се не види… Това си е чист пънк! Не е дори Шнур с неговите забавни псувни…

Нечия ръка ме потупа по рамото.

— Едгар, всеки разпуска по свой начин — измърморих аз.

Леко ме сръгаха под ребрата.

Аз се обърнах.

И застинах.

Пред мен стоеше Лас и се хилеше, подскачайки в такт с музиката — явно все пак бях усилил твърде много.

— Приятно е, моето! — възкликна ентусиазирано той веднага щом смъкнах слушалките. — Вървя си значи из вагона, никого не закачам, а тук слушат моите песни! Какво правиш тук, Антоне?

— Пътувам… — едва успях да изговоря аз, изключвайки плеъра.

— Нима? — възхити се Лас. — Никога нямаше да се сетя! А за къде пътуваш?

— За Алма Ата.

— Трябва да казваш „Алмати“^[1]! — изрече наставнически Лас. — Добре, продължаваме разговора. А защо не със самолета?

— А ти? — Най-накрая съобразих, че ставащото приличаше на разпит.

— А аз съм аерофоб — каза гордо Лас. — Е, ако наистина се налага, то литър уиски ми помага да повярвам в аеродинамиката. Но това е само в краен случай, до Япония или до Щатите… дотам влакове няма.

— По работа ли пътуваш?

— На почивка — кимна Лас. — Няма в Турция да ходя я, или на Канарските острови. А ти по работа ли?

— Аха — кимнах аз. — Смятам да започна търговия с кумис и шубат в Москва.

— А какво е това шубат? — поинтересува се Лас.

— Ами… кефир от камилско мляко.

— Яко — съгласи се Лас. — Сам ли си?

— С приятели.

— Защо не дойдете при мен? Купето е празно. Шубат нямам, но кумис ще се намери.

Капан?

Погледнах към Лас през Сумрака. Възможно най-внимателно…

Ни най-малки признаци на Различен.

Или беше човек… или Различен с невъобразима сила. Способен да се маскира на всички слоеве на Сумрака.

Нима ми беше провървяло? Нима пред мен беше той, тайнственият похитител на „Фуаран“?

— Сега, само да взема едно-друго — усмихнах се аз.

— Ама при мен има всичко! — запротестира Лас. — Хайде, взимай приятелите си. Аз съм в съседния вагон, второ купе.

— Те вече легнаха да спят — излъгах неубедително аз. — Сега, само момент…

Добре, че Лас стоеше встрани и не можеше да види кой е в купето. Открехнах леко вратата и се шмугнах вътре, вероятно оставяйки Лас с впечатлението, че зад вратата се крие полуоблечена мадама.

— Какво става? — погледна ме изпитателно Едгар.

— С нас пътува един от „Асол“ — казах бързо аз. — Онзи музикант, нали го помните, той беше заподозрян, но като че ли не е Различен… Вика ме в купето, да пийнем.

На лицето на Едгар се появи хищно изражение, а Костя даже скочи и възкликна:

— Да го хванем ли? Сега ни е паднал…

— Стой — поклати глава Едгар. — Няма да бързаме… всичко се случва. Антоне, дръж.

Взех малката плоска стъклена бутилчица, около която беше намотана медна или бронзова тел. Изглеждаше ужасно старинна. Вътре се плискаше тъмнокафява течност.

— Какво е това?

— Най-обикновен двайсетгодишен арманяк. Но виж, бутилчицата е интересна. Може да я отвори само Различен — усмихна се Едгар. — Общо взето, играчка. Някакъв древен маг си омагьосал така всичките бутилки, за да не го крадат слугите. Ако приятелят ти успее да я отвори, значи е Различен.

— Не усещам никаква магия… — казах аз, като въртях бутилчицата в ръце.

— Нали това ти казвам — отвърна доволно Едгар. — Проста и надеждна проверка.

Кимнах.

— А това е просто мезе. — Едгар извади от вътрешния джоб на палтото си триъгълна кутийка „Тоблерон“. — Това е всичко, действай. Чакай! Кое купе?

— Спалният вагон, второ купе.

— Ще поглеждаме — обеща Едгар после стана, изгаси осветлението и изкомандва: — Костя, марш под одеялото, ние вече спим!

Така че след две секунди, когато излязох в коридора с коняка и шоколада, моите спътници наистина лежаха тихо под завивките.

Впрочем… Лас деликатно не поглеждаше към вратата — явно наистина се заблуждаваше относно пола на моите приятели.

— Коняк? — попита Лас, забелязал бутилчицата в ръката ми.

— По-хубаво. Двайсетгодишен арманяк.

— Одобрявам — съгласи се той. — А различните дори не знаят такава дума.

— Различните? — повторих аз, крачейки след Лас към съседния вагон.

— Ъхъ. Уж сериозни хора, милиони въртят, а освен „Бял кон“ и „Наполеон“ нищо не познават от алкохолната култура. Винаги съм се смайвал от тесния кръгозор на политико-икономическия елит. Защо у нас символ за преуспяване стана мерцедес шестстотин? Говориш със сериозен, умен човек, а той изведнъж гордо вмъква: „Чукнаха ми мерцедеса, наложи се да карам цяла седмица стария петстотин!“ А в очите му личат и смирението на аскета, принизил се до мерцедес петстотин, и гордостта на притежател на шестстотин. Преди си мислех, че докато новобогаташите не преминат на подобаващите им бентлита и ягуари, нищо хубаво няма да чака страната ни. Но ето, че преминаха, а няма промяна! Червените потници пак прозират изпод ризите „Версаче“… Също, между другото… намерили си, пфу, култов моделиер…

Влязох след Лас в уютното купе на спалния вагон. Тук имаше само две легла, малка ъглова масичка, триъгълна мивка, малко вдигащо се столче.

— Честно казано, тук има доста по-малко място, отколкото в обикновените купета — отбелязах аз.

— Аха. Затова пък климатикът работи. А и мивката… полезно нещо в много ситуации…

Лас извади изпод леглото алуминиев куфар и се порови в него. След миг на масата се появи еднолитрова пластмасова бутилка. Аз я взех и погледнах етикета. Наистина — кумис.

— Мислеше, че се шегувам? — ухили се моят „съсед“. — Много добра напитка. С такава ли ще търгуваш?

— Да, точно с такава — изтърсих аз.

— С такава няма да стане, това е киргизки кумис. Изобщо, трябвало е да идеш в Уфа. Хем е по-близо, хем няма да имаш проблем с митничарите. Там и кумис правят, и „Бузу“. Опитвал ли си „Бузу“? Това е смес от кумис и овесен кисел. Отвратителна гадост! Но моментално се оправяш от махмурлука.

През това време на масичката се появи салам, нарязан хляб, еднолитрова бутилка френски коняк с неизвестната за мен марка „Polignac“ и бутилка френска минерална вода „Евиан“.

Преглътнах и добавих моя скромен принос към трапезата.

— Хайде първо да опитаме арманяка — предложих аз.

— Хайде — съгласи се Лас, вадейки две пластмасови чашки за вода и две мелхиорови чашки за коняка.

— Отваряй.

— Арманякът си е твой, ти го отвори — парира небрежно Лас.

Определено нещо тук не беше наред!

— Хайде по-добре ти — промърморих аз. — Никога не съм успявал да налея по равно.

Лас ме погледна, сякаш бях идиот и каза:

— Доста сериозен подход имаш. Често ли съобразяваш за трима?

Но все пак взе бутилчицата и започна да отвива капачката.

Аз чаках.

Лас пухтеше и се мръщеше. Спря да напъва, внимателно огледа гърлото и измърмори:

— Като че ли се е слепила… Ето ти замаскиран Различен!

— Давай — казах аз.

— Чакай малко де — възмути се Лас. — Какво, толкова голямо съдържание на захар ли има? Сега…

Той нави края на тениската си около капачката и завъртя, напъвайки с всичка сила. Изрече разпалено:

— Тръгна, тръгна!

Чу се хрущене.

— Тръгна… — повтори неуверено Лас. — Ох…

Той протегна смутено ръце. В едната държеше стъклената бутилчица. В другата — капачето, плътно навито на счупеното гърло.

— Извинявай… мамка му…

Но само след миг в погледа на Лас проблесна нещо като гордост:

— Ама че съм як! Никога не бих предположил…

Мълчах, представяйки си лицето на лишилия се от полезния артефакт Едгар.

— Ценна вещ, нали? — попита виновно Лас. — Антикварна бутилчица?

— Дребна работа — измърморих аз. — Жалко за арманяка. Паднаха стъкла вътре.

— Няма проблем — каза бодро Лас. Остави осакатената бутилчица на масата и отново се зарови в куфара си. Извади носна кърпичка и демонстративно откъсна етикета: — Чиста. Нито веднъж не е прана. И не е китайска, а чешка, така че няма защо да се плашим от пневмония!

Той сгъна кърпичката на две, омота гърлото на бутилчицата и невъзмутимо наля арманяка в чашките. Вдигна своята:

— За пътуването!

— За пътуването — съгласих се аз.

Арманякът беше мек, ароматен и сладичък, като топъл гроздов сок. Пиеше се леко, без да предизвиква дори и мисъл за замезване, и чак някъде дълбоко вътре се взривяваше — хуманно и с висока точност, за завист на всички американски ракети.

— Забележително нещо — съгласи се Лас, въздъхвайки. — Но нали ти казвам — твърде високо съдържание на захар! Арменските коняци ми харесват, защото при тях захарта е минимална, но цялата вкусова гама се запазва… Хайде по още едно.

И втората порция се разля по чашите. Лас ме погледна с очакване.

— За здравето? — предложих неуверено аз.

— За здравето — съгласи се Лас. Изпи чашата и си подуши носната кърпичка.

Погледна към прозореца, трепна и промърмори:

— Виж ти… колко бързо хваща.

— Какво има?

— Няма да ми повярваш — кълна се, че покрай вагона прелетя прилеп! — възкликна Лас. — Огромен, колкото овчарка. Бр-р…

Помислих си, че си заслужава да кажа на Костя няколко нежни думички, но на глас се пошегувах:

— Това не е прилеп. Сигурно е катеричка.

— Летяща катеричка — помрачня Лас. — Всички сме под нея… Не, честна дума, огромен прилеп!

— Просто е прелетял много близо до стъклото — предположих аз. — А ти на пръв поглед не си успял да прецениш разстоянието до него и ти се е сторил по-голям, отколкото е в действителност.

— Ами може… — замислено каза Лас. — Но какво прави тук? Защо му е притрябвало да лети до влака?

— Това е елементарно — казах аз, като взех бутилчицата и налях трета порция. — Локомотивът, движейки се с огромна скорост, създава пред себе си въздушен щит. Той зашеметява комарите, пеперудите и останалите летящи животинки и ги изхвърля във вихровите потоци, обгръщащи влака от всички страни. Затова нощем прилепите обичат да летят край движещите се влакове и да хапват зашеметени мухи.

Лас се замисли, а после попита:

— А тогава защо денем край движещите се влакове не летят птици?

— Това също е елементарно! — Подадох му чашата. — Птиците са далеч по-глупави създания от млекопитаещите. Затова прилепите вече са се досетили как да използват влаковете за прехрана, а птиците — още не! След стотина-двеста години и птиците ще се сетят как да използват влаковете.

— Как не се сетих! — учуди се Лас. — Наистина, всичко е много просто! Ами хайде… за здравия разум!

Пихме.

— Животните са удивителни създания — каза дълбокомислено Лас. — По-умни са, отколкото можеш да предположиш. Ето например, едно време имах…

Не успях да чуя какво е имал — куче, котка, хамстер или рибка в аквариум. Лас отново погледна към прозореца и позеленя.

— Там пак… прилепът!

— Лови комари — напомних му аз.

— Какви ти комари! Прелетя зад стълба, точно като по поръчка! Казвам ти — колкото голяма овчарка беше!

Той се надигна, пусна щорите с рязко движение и рече решително:

— Майната им… знаех си, че вечер не трябва да чета Кинг… Какъв як прилеп! Като птеродактил! Може да лови сови и бухали, не комари!

Ама че изрод е този Костя! Разбирах, че в животинския си облик вампирите, както и върколаците, стават доста глупави и слабо се контролират. Сигурно му харесваше да се носи така около нощния влак, да наднича през прозорците, да почива на крайпътните стълбове. Но все пак трябваше да се спазва елементарна предпазливост!

— Това са мутации — размишляваше през това време Лас. — Ядрени опити, изтичания от реакторите, електромагнитни вълни, клетъчни телефони… А ние все се смеем — фантастика, видите ли… А и жълтите вестници лъжат непрекъснато. На когото и да разкажа, ще реши, че или съм се натряскал, или лъжа!

Той решително отвъртя капачката на своя коняк и попита:

— Ти всъщност как се отнасяш към мистиката?

— Отнасям се — с достойнство отвърнах аз.

— И аз — призна си Лас. — Сега — и аз. По-рано изобщо не се отнасях… — той погледна с опасение към прозореца. — Живееш си спокойно, а после изведнъж срещаш някъде в псковските блата жив Йети — и превърташ! Или виждаш еднометров плъх. Или… — той махна с ръка и наля коняк по чашките. — Ами ако наистина заедно с нас живеят вещици, вампири, върколаци? Няма по-надеждна маскировка от това да внедриш образа си в средствата на масовата култура. Описаното в художествена форма, показаното в киното — то престава да бъде страшно и тайнствено. За истинския страх трябва устна реч, трябва да има старец, плашещ внуците си вечер: „А после Господарят му се яви и му каза: няма да те пусна, ще те хвърля във вихъра, от бурята ще загинеш!“. Ето така се възпитава истинската предпазливост към анормалните явления! Между другото, децата ги чувстват, ненапразно толкова обичат да си разказват истории за Черната ръка и Ковчега на колела. А съвременната литература, особено киното, размиват този инстинктивен ужас. Е, как да се боиш от Дракула, ако вече сто пъти са го убивали? Как да се боиш от извънземни, ако нашите винаги ги правят на пух и прах? Не, Холивуд е велик унищожителна човешката бдителност! Хайде — за гибелта на Холивуд, който ни лишава от здравословния страх пред неизвестното!

— За това — винаги! — изрекох аз прочувствено. — Лас, а защо си потеглил точно към Казахстан? Нима там се почива толкова добре?

Лас сви рамене и каза:

— И сам не зная. Изведнъж ми се дощя екзотика — кумис, надбягвания с камили, битки с бойни овни, красавици с необичайни черти, дървовидна анаша^[2] в градските паркове…

— Каква? — не разбрах аз. — Каква анаша?

— Дървовидна. Тя е дърво, само че не й дават да израсте — каза Лас със същото сериозно изражение, което имах аз, когато обяснявах за прилепите и лястовичките. — Все едно, така или иначе си съсипвам здравето с цигари, просто ми се дощя малко екзотика…

Той извади пакет „Беломор“ и запуши.

— Сега ще дотича кондуктора — отбелязах аз.

— Никой няма да дотича, сложил съм презерватив на датчика. — Лас кимна нагоре. На стърчащия от стената датчик наистина беше поставен леко надут презерватив. Нежнорозов, с еластични шипчета.

— Все пак ми се струва, че имаш неправилно виждане за казахстанската екзотика — казах аз.

— Вече е късно е да мисля, щом съм тръгнал — тръгнал съм — изръмжа Лас. — Още от сутринта сякаш нещо ми издрънча в главата — а дали да не замина за Казахстан? Събрах багажа, дадох инструкции на заместника — и във влака.

Застанах нащрек.

— И тръгна веднага? Слушай, винаги ли тръгваш на път толкова лесно?

Лас се замисли. Поклати глава:

— Не особено. Но сега сякаш ме понесе… Както и да е. Хайде по едно за последно…

Той се зае да налива, а аз отново го погледнах през Сумрака.

Дори и при положение, че знаех какво да търся, аз едва-едва почувствах следата, толкова изящно и леко беше докосването на неизвестния Различен. Вече затихваща, почти изстинала следа.

Обикновено внушение, на това е способен и най-слабият Различен. Само че колко прецизно беше направено!

— Хайде за последно — съгласих се аз. — И на мен ми се затварят очите… ще имаме още време да се наприказваме.

Впрочем в близкия час нямаше никакви изгледи да спя. Предстоеше ми разговор с Едгар, а може би и с Хесер.