Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (21)

Глава 2

Завулон се усмихваше. Беше очевидно, че не вярва ни най-малко на Едгар.

А Хесер явно се вбеси. И нищо чудно. Първо аз му досаждах с „Фуаран“, а сега и Инквизиторът.

— Уважаеми… европейски инспекторе — след кратка пауза шефът все пак намери достатъчно язвително обръщение. — Аз се увличам от митология не по-малко от вас. Разказите за „Фуаран“ са много разпространени сред вещиците, но ние прекрасно разбираме, че това е само опит да придадат повече блясък на своята… каста. Точно такива фолклорни мотиви има при върколаците, вампирите и други Различни, които по волята на съдбата играят второстепенна роля в обществото. Но пред нас стои реален проблем и да се задълбочаваме в дебрите на древните суеверия…

Едгар го прекъсна:

— Разбирам гледната ви точка, Хесер. Но работата е там, че преди два часа Витезслав се свърза с мен по мобилния телефон. Той проверяваше вещите на Арина и се беше натъкнал на тайника. Общо взето… Витезслав беше много възбуден. Каза, че в тайника се намира книгата „Фуаран“. И че тя е истинска. Аз… трябва да призная, че се отнесох скептично. Витезслав е личност, която лесно се увлича.

Хесер поклати глава скептично.

— Не пристигнах веднага тук — продължаваше Едгар. — Витезслав каза, че е извикал сътрудниците на Инквизицията от блокадата.

— Страхувал ли се е от нещо? — попита рязко Завулон.

— Витезслав? Не мисля, че от нещо конкретно. Но това е стандартна процедура при откриване на артефакти с такава сила. Завърших обхода на постовете и тъкмо разговарях с Константин, когато нашите сътрудници доложиха, че са заели позиции около къщата, но не усещат присъствието на Витезслав. Аз им наредих да влязат. Те съобщиха, че и вътре няма никого. В този момент… — Едгар се поколеба — малко се обърках. Защо Витезслав ще се крие от колегите си? Взех Костя и пристигнахме тук колкото се може по-бързо. Това отне около четирийсет минути, не исках да пътуваме през Сумрака, защото можеше да ни потрябват всички налични сили, а сътрудниците не успяха да отворят качествено портал, защото тук има твърде много магически артефакти…

— Ясно — каза Хесер. — После?

— Къщата беше блокирана, двама сътрудници дежуреха вътре. Заедно с тях влязохме в тайника и намерихме останките на Витезслав.

— Колко време Витезслав е стоял без охрана? — попита Хесер все така недоверчиво, но вече с нотка на интерес.

— Около час.

— И още четирийсет минути Инквизиторите са охранявали трупа му. Те са шестима, от четвърто и трето равнище на Силата. — Хесер се намръщи. — Силен маг е способен да мине, без да го забележат.

— Едва ли — поклати глава Едгар. — Да, те са от четвърто и трето равнище, само Роман е почти на второ, но са снабдени с наши охранителни амулети. Дори Велик не би могъл да мине.

— Значи убиецът е бил тук преди тяхното пристигане.

— Най-вероятно — потвърди Едгар.

— Маг, достатъчно силен, за да убие бързо Висш вампир… — поклати глава Хесер. — Имам само една кандидатура.

— Вещицата — промърмори Завулон. — Ако тя наистина е притежавала „Фуаран“, то би могла да се върне за нея.

— Първо да я изостави, а после да се върне? — възкликна Светлана. Разбрах, че тя се опитва да защити Арина. — Това не е логично!

— Ние с Антон я преследвахме — обясни Едгар. — Тя избяга панически. Явно не е напуснала района веднага, както предполагахме, а се е стаила наблизо и когато Витезслав е намерил книгата, е усетила това и се е паникьосала.

Хесер погледна мрачно към мен и Светлана, но не каза нищо.

— А може би Витезслав сам е причинил смъртта си? — не се предаваше Светлана. — Намерил е книгата, опитал се е да сътвори някакво заклинание от нея… и е загинал. Такива случаи не са рядкост!

— Аха — заяде се Завулон. — А през това време на книгата й поникнали крачка и е избягала.

— Не бих изключил и тази версия. — Сега вече Хесер се застъпи за Светлана. — Може да са поникнали. Може и да е избягала.

Настъпи тишина и в нея смехът на Завулон прозвуча особено силно:

— Виж ти! Нима вярваме във „Фуаран“?

— Вярвам в това, че някой е убил Висш вампир с лекота — каза Хесер. — И този някой не се страхува нито от Патрулите, нито от Инквизицията. Дори само този факт изисква бързо и ефективно разследване. Не смятате ли така, колега?

Завулон кимна неохотно.

— Ако допуснем дори за миг, че „Фуаран“ наистина е била тук… — Хесер поклати глава. — Ако всички слухове за тази книга са верни…

Завулон кимна отново.

Двамата Велики замряха, взирайки се един в друг. Или играеха на гледанка, или независимо от всичките защити успяваха да проведат някакъв магически разговор.

Приближих се към останките на вампира и приклекнах.

Неприятен тип. Беше неприятен дори за вампир.

И все пак — свой.

Различен.

Зад гърба ми Едгар мърмореше нещо за необходимостта да привлече свежи сили, за това, че залавянето на Арина е станало жизнено необходимо. Не й беше провървяло на вещицата. Едно нещо е нарушаване на Договора, мащабно, но отдавнашно. Съвсем друго — убийството на Инквизитор.

А и всички факти бяха против нея. Кой друг можеше да е толкова силен, че да повали Висшия вампир?

Но кой знае защо аз не вярвах във вината на Арина…

Останките на Витезслав по някаква причина не предизвикваха дори най-малко отвращение. Явно в него вече не бе останало нищо човешко, нямаше следа дори от костите. Сива прах, наподобяваща пепел от влажна цигара, запазваща формата, но напълно еднородна по структура. Докоснах онова, което смътно приличаше на свит юмрук — и изобщо не се учудих, когато пепелта се разпадна, разкривайки смачкано бяло листче.

— Бележка — казах аз.

Настъпи гробна тишина. Тъй като никой не възрази, аз взех листа, разгънах го и го прочетох. Едва тогава погледнах към маговете.

Лицата на всички бяха толкова напрегнати, сякаш очакваха да чуят: „Витезслав е написал преди смъртта си името на убиеца… това сте вие!“

— Не го е писал Витезслав — казах аз. — Това е почеркът на Арина, тя ми написа обяснителна бележка…

— Чети — нареди Едгар.

— „Господа Инквизитори“ — прочетох аз на висок глас, — „ако четете това, значи сте си припомнили старото, не сте се успокоили. Предлагам да решим нещата с мир. Вие получавате книгата, която търсехте. Аз получавам опрощение.“

— Търсили сме я, значи? — попита Хесер много спокойно.

— Инквизицията търси всички артефакти — отвърна Едгар също толкова спокойно. — Включително и онези, които са класифицирани като митологични.

— Би ли получила опрощение? — попита неочаквано Светлана.

Едгар я погледна недоволно, но отвърна:

— Ако тук лежеше „Фуаран“? Не решавам аз, но, най-вероятно да. Ако това е истинската „Фуаран“.

— Сега съм склонен да мисля, че е истинската… — каза тихо Хесер. — Едгар, бих искал да се посъветвам със сътрудниците си.

Едгар само разпери ръце. Сигурно никак не му се искаше да остава насаме със Завулон и Костя, но лицето му остана невъзмутимо.

Ние със Светлана излязохме от тайника подир Хесер.

Инквизиторите ни посрещнаха с такива подозрителни погледи, сякаш смятаха, че сме убили всички Тъмни. Хесер не се притесни от това.

— Ние се оттегляме на съвещание — каза небрежно той, насочвайки се към вратата. Инквизиторите се спогледаха, но не започнаха да спорят — само единият от тях тръгна към тайника, но ние вече излизахме от къщичката на вещицата.

Тук, насред гората, ми се струваше, че утрото още не е настъпило. Наоколо цареше тайнствен полумрак, като в най-ранния утринен час. Погледнах учудено нагоре и забелязах, че небето наистина е неестествено сиво, сякаш го гледах през тъмни очила. Явно така се проявяваше в обикновения свят магическата защита, сложена от Инквизиторите.

— Всичко се руши… — промърмори Хесер. — Всичко е неправилно…

Погледът му пробяга от мен към Светлана и обратно. Сякаш не можеше да реши кой от нас му е нужен сега.

— „Фуаран“ наистина ли е била там? — попита Светлана.

— Изглежда, че да. Явно книгата съществува. — Хесер изкриви лице. — Колко зле… колко лошо…

— Ще се наложи да намерим вещицата — каза Светлана. — Ако искате…

Хесер поклати глава.

— Не, не искам. Арина трябва да се измъкне.

— Разбирам. — Аз хванах Светлана за ръката. — Ако заловят Арина, тя може да признае кой е бил онзи Светъл…

— Арина не знае кой е бил онзи Светъл — прекъсна ме Хесер. — Онзи Светъл се срещаше с нея маскиран. Тя може да подозира, да се досеща, може да бъде сигурна — но няма нито едно доказателство. Работата е в друго…

В този момент разбрах всичко.

— „Фуаран“?

Хесер кимна:

— Да. Затова ви моля…

Той не успя да завърши — аз казах бързо:

— Ние не знаем къде е Арина. Нали, Света?

Светлана се намръщи, но кимна.

— Благодаря — каза Хесер. — Това първо. Сега за второто. Трябва да намерим книгата „Фуаран“. На всяка цена. Вероятно ще бъде сформиран отряд за търсене. Искам от наша страна в него да влезе Антон.

— Аз съм по-силна — каза тихо Светлана.

— Това вече не играе никаква роля — поклати глава Хесер. — Абсолютно никаква. Ти ще ми бъдеш нужна тук.

— Защо? — напрегна се тя.

Хесер се поколеба за секунда. После каза:

— За да може в случай на нужда да инициираш Надя.

— Ти си откачил — изрече с леден глас Светлана. — На нейната възраст и с нейната Сила не бива да става Различна!

— Може да се получи така, че да нямаме друг избор — промърмори Хесер. — Светлана, ти решаваш. Само те моля да останеш тук, близо до детето.

— Не се и съмнявай! — отряза Светлана. — Няма да сваля поглед от нея.

— Много добре — усмихна се Хесер и се запъти обратно към вратата. — Влизайте, съвещанието ни скоро ще започне.

Веднага щом вратата се затвори зад него, Светлана се обърна към мен и попита настоятелно:

— Разбираш ли нещо?

Кимнах.

— Хесер не е можел да намери сина си. Той наистина е бил само човек! Станал е Различен съвсем наскоро.

— Арина?

— Очевидно. Събудила се, огледала се. Изяснила е кой и къде е главен сега…

— И с помощта на „Фуаран“ тайно е направила подарък на Хесер? Превърнала е сина му в Различен? — Светлана сви рамене. — Не може да бъде, за какво й е това? Нима са чак такива приятели?

— Как защо? Сега Хесер ще положи всички усилия Арина да не бъде намерена. Застраховала се е, не разбираш ли?

Светлана присви очи и кимна:

— Слушай, ами Дневният патрул…

— Откъде да знаем какво е предприела по отношение на Завулон? — свих рамене аз. — Не знам защо, но ми се струва, че и Дневният патрул няма да прояви излишно усърдие в търсенето на вещицата.

— Ама че хитра гадина — каза Светлана без злоба. — Напразно съм подценявала вещиците. А това за Надя разбра ли го?

Поклатих глава.

Казаното от Хесер наистина беше пълна глупост. Понякога инициираха деца-Различни на пет или шест годишна възраст, но не и по-рано. Дете, получило способностите на Различен и неспособно да ги контролира, е същинска ходеща бомба. Особено толкова силна Различна като Надюшка. Дори самият Хесер нямаше да може да я спре, ако тя се разлигави и започне да използва Силата си.

Не, думите на Хесер просто не ми се побираха в главата!

— Ще му изтръгна ръцете и ще му ги сложа на мястото на краката — обеща Светлана напълно спокойно. — Нека само още веднъж да спомене, че Надя трябва да се инициира. Е, ще тръгваме ли?

Хванати за ръце — сега много ни се искаше да бъдем по-близо един до друг — ние се върнахме в къщата.

 

 

Инквизиторите, които по воля на съдбата се оказаха приобщени към тайната, отново бяха изпратени да пазят около къщата, а нашата шесторка седеше край масата.

Хесер пиеше чай. Свари го сам, използвайки не само запарката, но и билките от обилните запаси на вещицата. Аз също си взех чашка. Чаят миришеше на мента и хвойна, беше горчив и тръпчив, но ободряваше. Никой друг не се съблазни от чая — Светлана опита учтиво и остави чашата.

Бележката лежеше на масата.

— Преди двайсет и два — двайсет и три часа — каза Завулон, гледайки хартията. — Написала е бележката преди вашето посещение, Инквизиторе.

Едгар кимна и добави неохотно:

— Може би… може би дори по време на нашето посещение. Беше ни трудно да я преследваме в дълбините на Сумрака, имала е достатъчно време да се приготви и да напише бележката.

— Тогава нямаме основание да подозираме вещицата — промърмори Завулон. — Тя е оставила книгата, за да се откупи. Не е имала никаква причина да се връща за нея и да убива Инквизитора.

— Съгласен съм — кимна Хесер след кратка пауза.

— Поразително единомислие на Тъмни и Светли… — каза Едгар. — Вие ме плашите, господа.

— Не е време за разногласия — отвърна Завулон. — Трябва да намерим убиеца и книгата.

Определено си имаше свои причини да защитава Арина!

— Добре — кимна Едгар. — Връщаме се в началото Витезслав ми звъни и ми съобщава за „Фуаран“. Никой не е чул разговора.

— Всички разговори по мобилните телефони се подслушват и записват… — вметнах аз.

— Какво предполагаш, Антоне? — погледна ме Едгар с ирония. — Че човешките спецслужби провеждат разработка срещу Различните? И когато са чули за книгата, незабавно са изпратили тук агент? И този агент е убил Висш вампир?

— Антон не греши чак толкова много — застана на моя страна Хесер. — Вие знаете, Едгар, че всяка година ни се налага да пресичаме човешки действия, насочени към нашето разкриване. Знаете и за спецотделите на тайните служби…

— Там има наши — възрази Едгар. — Но дори да предположим, че отново търсят Различни и че има изтичане на информация, то смъртта на Витезслав пак си остава загадка. Никакъв Джеймс Бонд не може да се приближи незабелязано до него.

— Кой е този Джеймс Бонд? — поинтересува се Завулон.

— Това е от митологията — усмихна се Хесер. — Съвременната митология. Господа, нека не губим време напразно. Ситуацията е напълно ясна — Витезслав е убит от Различен. Силен Различен. И най-вероятно такъв, на когото Инквизиторът се е доверявал.

— Той не се доверяваше на никого, дори и на мен — промърмори Едгар. — Подозрителността е в кръвта на вампира… извинете за каламбура.

Никой не се усмихна. Костя погледна накриво Едгар, но си замълча.

— Предлагаш да проверим паметта на всички присъстващи? — любезно уточни Хесер.

— А ще се съгласите ли? — поинтересува се Едгар.

— Не — отсече Хесер. — Ценя работата на Инквизицията, но всичко си има граници!

— Тогава сме в задънена улица — разпери ръце Едгар. — Господа, ако не се съгласите да сътрудничите…

Светлана се изкашля деликатно и попита:

— Може ли?

— Да, да, разбира се — кимна любезно Едгар.

— Струва ми се, че вървим по грешен път — каза тя. — Решихте, че трябва първо да намерим убиеца и тогава ще намерим и книгата. Така е, но убиецът е неизвестен. Тогава да се опитаме да намерим книгата. Чрез „Фуаран“ ще стигнем до убиеца.

— И как ще търсиш книгата, Светла? — попита Завулон с ирония. — Ще повикаш Джеймс Бонд ли?

Светлана протегна ръка и докосна предпазливо бележката на Арина.

— Ето… доколкото разбирам, вещицата я е сложила върху книгата. Или дори я е пъхнала между страниците. Известно време тези две неща са били заедно, а книгата сама по себе си е магическа и могъща вещ. Ако създадем подобие… нали знаете, както учат начинаещите магове…

Под погледите на Висшите тя се смути и започна да се обърква, но и Завулон, и Хесер я гледаха с одобрение.

— Да, има такава магия — промърмори Хесер. — Ама как, помня, разбира се… веднъж ми откраднаха коня, само юздата остана… — той замълча, погледна накриво Завулон, после предложи много дружелюбно: — Моля ви, Тъмен. Създайте подобие!

— Предпочитам да го направите вие — каза Завулон не по-малко любезно. — За да няма излишни подозрения в неискреност.

Нещо не беше наред! Но какво?

— Е, тогава, както казва народът — „първият камшик — по доносника!“ — отвърна весело Хесер. — Светлана, идеята ти е приета. Действай.

Светлана погледна смутено Хесер:

— Борис Игнатиевич… извинете, това са толкова прости действия… отдавна не съм ги извършвала. Може би трябва да помолим някой от младшите магове?

Ето каква била работата… Тривиалната магия, на която учат начинаещите Различни, не се оказа по силите на Великите. Те се объркаха — объркаха се като академици, на които са предложили да умножат числата в колонката или да запълнят редовете с красиви ченгелчета!

— Позволете на мен — казах аз и без да дочакам отговор, протегнах ръка към бележката. Примижах, за да може сянката от ресниците ми да падне върху очите ми, и погледнах през Сумрака към сивото листче хартия. Представих си книгата — дебело томче с подвързия от човешка кожа, дневника на прокълнатата от хора и Различни вещица…

Образът бавно започна да се появява. Книгата се оказа почти такава, каквато си я представях, само ъгълчетата на подвързията бяха обковани със златисти метални триъгълници. Явно — по-късна добавка; някой от собствениците на книгата се беше погрижил за съхраняването й.

— Ето каква била! — каза Хесер с жив интерес. — Наистина, наистина…

Маговете се надигнаха, наведоха се над масата и заразглеждаха образа на книгата, видим само за Различните. Хартийката потрепваше леко върху масата, сякаш имаше въздушно течение.

— А не може ли да я отворим? — попита Костя.

— Не, това е само образ, той не носи в себе си вътрешната същност на нещата… — каза дружелюбно Хесер. — Давай, Антоне, фиксирай… и измисли някакъв търсещ механизъм.

Успях да фиксирам образа без особени усилия. Но да измисля търсещ механизъм — за това определено не бях подготвен. Накрая се спрях на гротескно подобие на компас — огромен, колкото чиния, с въртяща се на ос стрелка.

Единият край на стрелката светеше по-ярко — той трябваше да сочи „Фуаран“.

— Добави енергия — поръча Хесер. — Нека да може да работи поне една седмица… всичко се случва.

Аз добавих и се отпуснах — напълно изтощен, но доволен.

Гледахме към увисналия в Сумрака „компас“. Стрелката сочеше право към Завулон.

— Това шега ли е, Городецки? — поинтересува се той, стана и се отдръпна встрани.

Стрелката не помръдна.

— Добре — каза доволно Хесер. — Едгар, нека всичките ти сътрудници да се върнат тук.

Едгар бързо отиде до вратата, повика ги и се върна до масата.

Един след друг Инквизиторите влизаха в стаята. Стрелката не помръдваше. Сочеше към пустотата.

— Което и трябваше да се докаже — произнесе успокоено Едгар. — Никой от присъстващите не е замесен в кражбата на книгата.

— Потрепва — каза Завулон, вглеждайки се в компаса. — Стрелкичката потрепва. И тъй като не забелязахме крачета по книгата…

Той се разсмя с неприятен, зъл смях, потупа Едгар по рамото и попита:

— Е, какво, стари приятелю? Трябва ли ти помощ в задържането?

Едгар също гледаше внимателно компаса. После попита:

— Антоне, каква е точността на уреда?

— Боя се, че е доста малка — признах аз. — Все пак следата на книгата беше много слаба.

— Точността? — повтори Едгар.

— Стотина метра — предположих аз. — Може би петдесет. Доколкото разбирам, на по-близко разстояние сигналът ще е твърде силен и стрелката ще започне да се върти безцелно. Съжалявам.

— Не се вълнувай, Антоне, ти направи всичко както трябваше — похвали ме Хесер. — При такава слаба следа никой не би се справил по-добре. Щом са сто метра, нека да са сто… Можеш ли да определиш разстоянието до целта?

— Приблизително, според яркостта на светенето… Около сто и десет — сто и двайсет километра.

Хесер се намръщи:

— Книгата вече е в Москва. Губим време, господа. Едгар!

Инквизиторът пъхна ръка в джоба си и извади жълто-бяла костена топка. Външно приличаше на обикновена топка за американски билярд, само че малко по-малка, а по повърхността й бяха гравирани непонятни пиктограми. Едгар стисна топката в юмрука си и се съсредоточи.

След миг почувствах, че нещо се променя. Сякаш до момента във въздуха бе висяла невидима за окото, но осезаема пелена, а сега тя изчезваше, свиваше се, всмукваше се в костеното топче…

— Не знаех, че на Инквизицията са й останали още минойски сфери — каза Хесер.

— Без коментар — усмихна се Едгар, доволен от ефекта. — Край, бариерата е свалена. Отваряйте портал, Велики!

Естествено. Директният портал, без да е насочен към ориентири от отвъдната страна, е задача за Великите. Едгар или не можеше да го направи, или си пазеше силите…

Хесер хвърли поглед към Завулон и попита:

— Отново ли ще ми се доверите?

Завулон безмълвно махна с ръка и във въздуха се отвори портал, наситен с тъмнина. Завулон влезе първи, след него и Хесер, давайки ни знак да го последваме. Аз взех скъпоценната бележка на Арина заедно с невидимия магически компас и тръгнах след Светлана.

Въпреки разликата във външния си вид, отвътре порталът изглеждаше по абсолютно същия начин. Млечна мъгла, усещане за бързо движение, пълна загуба на чувство за време. Опитах се да се съсредоточа — сега щяхме да се озовем до престъпника, убиеца на Висшия вампир. Разбира се, сред нас бяха Хесер и Завулон; Светлана им отстъпваше само по опит, но не и по сила; Костя, макар и млад, все пак беше Висш; а тук беше и Едгар със своята група и пълни джобове с инквизиторски артефакти. И все пак схватката можеше да се окаже смъртно опасна.

Но в следващия момент разбрах, че схватка няма да има.

Във всеки случай, не и сега.

Стояхме на един от пероните в Казанската гара. До нас нямаше никого — хората усещат, когато наблизо се отваря портал, и неволно се отдръпват встрани. Но наоколо цареше стълпотворение, каквото дори в Москва можеш да намериш само през лятото, и то само на гарата. Хората вървяха към електричките, слизаха от влаковете, мъкнеха багаж, пушеха до таблото, чакайки да обявят влака им, пиеха бира и лимонада, ядяха чудовищните гарови пирожки и не по-малко подозрителните сандвичи. Навярно в радиус от сто метра около нас в момента се намираха не по-малко от две-три хиляди души.

Погледнах призрачния „компас“ — стрелката се въртеше лениво.

— Спешно ни трябва Пепеляшка — каза Хесер, озъртайки се. — Трябва да се намери маково зърно в чувал с просо.

Един след друг до нас се появяваха Инквизиторите. Едгар, който се беше съсредоточил и подготвил за жестока схватка, се смути.

— Той се опитва да се скрие… — каза Завулон. — Прекрасно, прекрасно… — Но и неговото лице не изразяваше особена радост.

Към групата ни се приближи някаква пълничка жена с раирани чанти на количка. На потното й зачервено лице беше изписана решителност, достъпна само на руска жена, въртяща „куфарна търговия“ и хранеща мъж-нехранимайко и три-четири деца.

— Уляновския обявиха ли го? — поинтересува се тя.

Светлана затвори за миг очи и отвърна:

— Ще пристигне на първи коловоз след шест минути, ще тръгне с три минути закъснение.

— Благодаря. — Без изобщо да се учуди от точността на отговора, жената се запъти към първи коловоз.

— Всичко това е много мило, Светлана — измърмори Хесер. — А какво ще предложиш относно търсенето на книгата?

Светлана само разпери ръце.

 

 

Кафенето беше уютно и чисто дотолкова, доколкото можеше кафене на гарата да бъде уютно и чисто. Може би, защото се намираше на странно място — на подземния етаж, точно до багажното отделение. Многобройните гарови клошари не слизаха тук — явно бяха отучени от собствениците. Не особено млада руска лелка стоеше зад щанда, а мълчаливи и вежливи кавказци носеха храната от кухнята.

Странно място.

Взех за себе си и Светлана сухо вино от трилитров пакет. Учудващо евтино и за още по-голямо учудване — прилично. Върнах се на масичката в ъгъла, където седяхме.

— Още е тук — каза Светлана, кимайки към бележката на Арина.

Стрелката в „компаса“ се въртеше лениво.

— Може би книгата е скрита в багажното отделение? — предположих аз.

Светлана отпи от виното и кимна — или се съгласяваше с догадката, или се примиряваше с краснодарското „Мерло“.

— Притеснява ли те нещо? — попитах я предпазливо.

— Защо влак? — отвърна с въпрос тя.

— Да избяга. Да се скрие. Похитителят сигурно се досеща, че го преследват.

— Летището. Самолет. Който и да е — отпивайки на малки глътки, лаконично отвърна Светлана.

Разперих ръце.

Това наистина беше странно. Различният-предател, който и да беше той, след като беше взел „Фуаран“, можеше или да се опита да се спотаи някъде, или да хукне да бяга. Беше избрал втория вариант. Но защо с влак? В двайсет и първи век да бягаш с влак!

— Ами ако го е страх да лети? — предположи Светлана.

Аз само изсумтях. Разбира се, при авиокатастрофа дори Различният няма много шансове да оцелее. Но да прегледа линиите на вероятностите за три-четири часа напред и да разбере дали самолетът е заплашен от катастрофа — това е по силите дори на най-слабия Различен.

А убиецът на Витезслав не беше слаб.

— Иска да отиде някъде, докъдето не летят самолети — предположих аз.

— Поне можеше да отлети от Москва, по-далеч от преследвачите.

— Не — поправих я аз със задоволство. — Това нямаше да му помогне. Щяхме да определим неговото положение, да разберем с кой самолет е отлетял, да разпитаме пътниците, да снемем данните от камерите за наблюдение на летището и да разберем кой е. След това Хесер или Завулон щяха да отворят портал… докъдето и да е избягал. И всичко щеше да се сведе до сегашната ситуация. Само че щяхме да знаем кой е врагът.

Светлана кимна. Погледна часовника си и поклати глава. Притвори за момент очи и се усмихна успокоена.

Значи с Надечка всичко беше наред.

— Защо изобщо му трябва да бяга… — каза замислено Светлана. — Едва ли ритуалът, описан във „Фуаран“, отнема много време. Та нали вещицата е превърнала в Различни много от слугите си, когато са я атакували. За убиеца е по-лесно да се възползва от книгата, да стане Велик… Най-великият. А после — или да встъпи в схватка с нас, или да унищожи „Фуаран“ и да се спотаи. Ако стане по-силен от нас, ние просто няма да успеем да го разкрием.

— Може би той вече е станал по-силен — отбелязах аз. — След като Хесер отвори дума за инициирането на Надя…

Светлана кимна.

— Мрачна перспектива. Ами ако от „Фуаран“ се е възползвал самият Едгар? А сега разиграва комедия и имитира преследване. Отношенията му с Витезслав бяха сложни, решил е да действа… приискало му се е да стане най-силният Различен на света…

— Но тогава защо му е книгата? — възкликнах аз. — Да я остави на мястото й и готово! Даже нямаше да разберем, че Витезслав е убит. Щяхме да припишем смъртта му на защитните заклинания, които не е забелязал.

— Това е идея — съгласи се Светлана. — Не, убиецът не е искал сила. Или — не само сила. Трябвала му е и книгата.

Изведнъж си спомних за Семьон и кимнах:

— Има някого, когото убиецът иска да направи Различен! Той е разбирал, че няма да му разрешат да се възползва от книгата. Затова е убил Витезслав… сега не е важно точно по какъв начин. Извършил е ритуала и е станал много силен Различен. Скрил е книгата… някъде тук, на гарата и сега се надява да я измъкне.

Светлана се пресегна към мен и ние тържествено си стиснахме ръцете над масата.

— Само че как ще я измъкне? — уточни Светлана. — Сега тук са двамата най-силни магове в Москва…

— Тримата — поправих я аз.

Тя се намръщи и каза:

— Тогава нека са четирима. Костя все пак е Висш…

— Сополанко е той, макар и Висш… — промърморих аз. Изобщо не ми се побираше в главата факта, че за няколко години момчето е убило десетки хора.

А още по-противно беше, че ние им издавахме лицензите…

Светлана разбра за какво си мисля, погали ме по ръката и каза тихо:

— Не го преживявай толкова. Той не може да тръгне срещу природата си. Нима можеш да направиш нещо? Освен да го убиеш…

Кимнах. Разбира се, не можех.

Но не исках да признавам това дори пред себе си.

Вратата тихо се отвори и в кафето влязоха Хесер, Завулон, Едгар, Костя… и Олга. Ако се съди по това, че всички оживено обсъждаха нещо, Олга вече беше в течение на събитията.

— Едгар се е съгласил да привлече резервите… — каза тихо Светлана. — Лоша работа.

Маговете се приближиха към нашата масичка и аз забелязах как погледите им бързо се плъзнаха по „компаса“. Костя се приближи до бара и поръча чаша червено вино. Жената зад бара се заусмихва — или беше пуснал в ход малко от вампирското си обаяние, или просто го беше харесала. Ех, лелке… не се усмихвай на този юноша, който буди у теб не напълно майчински и не напълно женски чувства. Този младеж умее да целува така, че усмивката на лицето ти да застине завинаги…

— Костя и Инквизиторите претърсиха всички клетки за съхранение на багаж — каза Хесер. — Нищо.

— А ние претърсихме цялата гара — усмихна се добродушно Завулон. — Шестима Различни, явно нямащи нищо общо.

— И неинициирано момиче… — усмихна се в отговор Олга — Да, да, забелязах я. Ще се заемат нея.

Завулон се усмихна още по-широко — това беше цял сеанс за обмяна на усмивки:

— Извинявай, Велика. С нея вече се заеха.

В нормална ситуация това щеше да е само началото на един спор.

— Стига толкова, Велики — изръмжа Едгар. — Не става въпрос за една потенциална Различна. Става дума за нашето съществуване!

— Така си е — съгласи се Завулон. — Ще ми помогнете ли, Борис Игнатиевич?

Двамата с Хесер преместиха още една маса към нашата. Костя безмълвно донесе столове — и ето че цялата компания се настани заедно. Обичайно нещо — отиват хората в отпуска или в командировка и убиват времето в кафенето на гарата…

— Или не е тук, или е способен да се маскира даже пред вас — каза Светлана. — И в двата случая бих поискала разрешение да се оттегля. Ако ви потрябвам, ще ме повикате.

— С дъщеря ти всичко е наред — изскърца Завулон. — Давам ти дума.

— Може и да ни потрябваш — подкрепи го Хесер.

Светлана въздъхна.

— Хесер, защо не пуснеш Светлана? — помолих го аз. — Ти сам разбираш, че сега не ни е нужна Сила.

— А какво ни е нужно? — полюбопитства Хесер.

— Хитрост и търпение. От първото вие и Завулон си имате предостатъчно, а второто никога няма да дочакате от една притеснена майка.

Хесер поклати глава. Погледна бързо към Олга — тя кимна едва доловимо.

— Отивай при дъщеря си, Света — каза Хесер. — Права си. Като ни потрябваш, ще те повикам и ще отворя портал.

— Тръгвам — каза Светлана. Наведе се бързо към мен, докосна бузата ми с устни — и се разтвори във въздуха. Порталът беше толкова миниатюрен, че дори не го забелязах.

А хората в кафето не забелязаха дори изчезването на Светлана. За тях ние бяхме невидими, те не искаха да ни виждат.

— Силна е — каза Завулон. Протегна ръка към Костя, взе чашата му и отпи. — Е, ти знаеш по-добре, Хесер… Какво следва, господин Инквизитор?

— Ще чакаме — отвърна бързо Едгар. — Той ще дойде за книгата.

— Или тя — поправи го Завулон. — Или тя…

Не се заехме да организираме щаб. Така и си стояхме в кафето, ядяхме и пиехме. Костя си поръча месо по татарски — жената се учуди, но веднага изтича към кухнята. След минутка оттам изскочи младо момче и хукна нанякъде за месо.

Хесер поръча котлет по киевски. Останалите се задоволиха с вино, бира и всякакви мезета, като сушени калмари и фъстъци.

Аз седях, гледах как Костя нагъва почти суровото месо и размишлявах над поведението на неизвестния престъпник. „Търсете мотива!“ — както ни беше завещал Шерлок Холмс. Ако намерим мотива, щяхме да намерим и престъпника. Целта му не беше да стане най-силния Различен — той вече бе станал такъв или поне можеше да стане по всяко време. Но тогава какво? Изнудване? Глупаво. Не можеше да наложи волята си над Патрулите и Инквизицията, би повторил съдбата на Фуаран… Може би престъпникът искаше да направи своя, алтернативна организация на Различните? Та нали тази есен в Питер беше разгромена организация на „диви Тъмни“^[1]… разгромена с огромни усилия. Лошият пример е заразителен, някой можеше да се съблазни. И най-ужасното е, че можеше да се съблазни и Светъл. Да създаде нов Нощен патрул. Суперпатрул. Да унищожи изцяло Тъмните, да пречупи Инквизицията и да примами на своя страна повечето Светли…

Лошо. Много лошо, ако беше така. Тъмните нямаше да се предадат без бой. В съвременния свят, претъпкан с оръжия за масово поразяване, химични заводи и атомни електроцентрали, техният удар можеше да унищожи цялата планета. Свърши времето, когато силовият вариант можеше да доведе до победа. А може би това време не беше никога съществувало…

— Стрелката — извика Едгар. — Гледайте!

Моят „компас“ беше престанал да се преструва на вентилатор. Стрелката забавяше въртенето си. После застина, потрепна — и бавно се завъртя, показвайки посоката.

— Йес! — възкликна Костя, и се надигна. — Получи се!

За някаква част от секундата аз видях в него момчето-вампир, още не опитало човешка кръв и сигурно, че за Силата никога не се налага да се плаща нищо…

— Тръгваме, господа! — Едгар скочи на крака, погледна към стрелката, проследи посоката и се вторачи в стената. После каза уверено: — Към влаковете!