Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (2)

Глава 1

Дори и да обичаш работата си, последният ден от отпуската навява тъга. Само преди седмица се припичах на чист испански плаж, похапвах си паеля (честно казано, узбекският пилаф е по-вкусен), пийвах си в китайско ресторантче студена сангирия (и как става така, че китайците приготвят националната испанска напитка по-добре от местните) и купувах от магазинчетата всякакви курортни сувенирни боклуци.

А сега около мен отново беше лятната Москва — не толкова гореща, колкото потискащо задушна. През последния ден от отпуската, когато вече не си способен да си почиваш, но категорично отказваш да поемеш работа.

Може би затова посрещнах позвъняването на Хесер с радост.

— Добро утро, Антоне — започна шефът, без да се представя. — Добре дошъл. Позна ли ме?

От известно време бях започнал да чувствам обажданията на Хесер. Сякаш тонът на телефона се променяше, придобиваше строг, властен оттенък.

Но аз не бързах да говоря за това на шефа.

— Познах ви, Борис Игнатиевич.

— Сам ли си? — попита Хесер.

Излишен въпрос. Сигурен бях, че Хесер прекрасно знае къде е Светлана в момента.

— Сам съм. Момичетата са на вилата.

— Добре — въздъхна шефът от другия край на линията и в гласа му се появиха съвсем човешки нотки. — И Олга от тази сутрин е отпуска и отлетя… Половината сътрудници се припичат някъде на юг… Можеш ли да дойдеш сега в офиса?

Не успях да отговоря — Хесер добави бодро:

— Е, прекрасно. Значи след четирийсет минути.

Много ми се искаше да нарека Хесер евтин позьор — разбира се, след прекъсването на връзката. Но си замълчах. Първо, на шефа не му трябваше никакъв телефон, за да чуе думите ми. Второ — той можеше да е всякакъв, но не и евтин позьор. Просто предпочиташе да пести време. Ако смятам да кажа, че ще отида след четирийсет минути — защо да губи време да ме изслушва?

Освен това много се зарадвах на позвъняването. Така или иначе денят беше загубен — щях да отида на вилата едва след седмица. Беше ми рано да чистя апартамента — като всеки уважаващ себе си мъж при отсъствието на семейството му аз правя това само веднъж, в последния ден на ергенския живот. Изобщо не ми се искаше и да ходя на гости или да каня гости. Така че беше доста по-полезно да се върна от отпуската ден по-рано — така в необходимия момент с чиста съвест можех да си поискам почивен ден. Макар при нас да не беше прието човек да си иска почивен ден.

— Благодаря, шефе — казах аз въодушевено. Станах от креслото, като оставих настрана недочетената книжка и изпънах ръце.

Телефонът отново иззвъня.

Естествено от Хесер можеше да се очаква да се обади и да каже: „Моля!“. Но това вече щеше да бъде наистина позьорство!

— Ало! — изрекох аз с доста делови тон.

— Антоне, аз съм.

— Светка — казах аз и седнах обратно. Настръхнах — тонът на Светлана не беше хубав. Тревожен. — Светка, как е Надя?

— Всичко е наред — отвърна бързо тя. — Не се притеснявай. По-добре кажи как вървят нещата при теб?

Замислих се за няколко секунди. Не бях устройвал запои, не бях водил жени вкъщи, апартаментът не беше затънал в боклук, дори съдовете си миех…

А после се сетих накъде бие.

— Хесер ми се обади. Току-що.

— Какво иска? — попита бързо тя.

— Нищо особено. Помоли ме да дойда днес на работа.

— Антоне, усетих нещо. Нещо лошо. Съгласи ли се? Ще отидеш ли на работа?

— Защо не? Нямам какво да правя.

На другия край на жицата (макар че какви жици при мобилни телефони?) Светлана мълчеше. После се обади неохотно:

— Знаеш ли, сякаш нещо ме прободе в сърцето. Вярваш ли, че предчувствам някаква беда?

Аз се усмихнах.

— Да, Велика.

— Антоне, дръж се по-сериозно! — Светлана моментално се разпали. Както винаги, когато я наричах Велика. — Чуй ме… Ако Хесер ти предложи нещо — откажи.

— Света, ако Хесер ме е повикал — значи иска да ми предложи нещо. Значи не му достига работна ръка. Казва, че всички са в отпуск…

— Не му достига пушечно месо! — отсече Светлана. — Антоне… Добре, и без това няма да ме послушаш. Просто бъди внимателен.

— Светка, нали не мислиш сериозно, че Хесер смята да ме изиграе? — попитах предпазливо аз. — Разбирам отношението ти към него…

— Бъди внимателен — каза Светлана. — Заради нас. Става ли?

— Става — обещах. — Аз винаги съм внимателен.

— Ще се обадя, ако почувствам още нещо — добави тя. Изглежда, малко се беше поуспокоила. — И ти ще ми се обадиш, нали? Щом се случи нещо дори мъничко необичайно — обади се. Става ли?

— Ще се обадя.

Светлана мълча няколко секунди и преди да прекъсне връзката, добави:

— Да беше напуснал Патрула, Светли маг трето равнище…

Всичко завърши някак подозрително бързо — дребно сдърпване… Въпреки че се бяхме разбрали да не говорим на тази тема. Отдавна — преди три години, когато Светлана напусна Нощния патрул. Не бяхме нарушавали обещанието нито веднъж. Естествено, аз разказвах на жена си за работата… за тези случаи, за които исках да си спомням. И тя винаги слушаше с интерес. А ето че сега не се сдържа.

Нима наистина беше почувствала нещо лошо?

В резултат от разговора се приготвях дълго и с нежелание. Облякох костюм, после се преоблякох с джинси и карирана риза, накрая плюх на всичко и облякох шорти и черна тениска с надпис: „Приятелят ми беше в клинична смърт, но ми донесе от оня свят само тази тениска!“. Щях да приличам на жизнерадостен немски турист, но пък поне външно щях да запазя отпускарско настроение пред Хесер…

Най-накрая излязох от къщи двайсет минути преди да изтече определеният от шефа срок. Наложи ми се да хващам такси, да проверявам вероятностните линии, след което да подсказвам на шофьора маршрутите, на които не ни очакват задръствания.

Шофьорът приемаше напътствията ми неохотно, с дълбоко съмнение.

За сметка на това не закъсняхме.

 

 

Асансьорите не работеха — момци в сини гащеризони делово товареха в тях хартиени чували с цимент. Тръгнах по стълбите и установих, че на втория етаж на офиса ни правят ремонт. Работниците облепваха стените с гипсокартон, суетяха се мазачи, които запълваха фугите. Паралелно с това монтираха висящ таван, над който вече бяха скрити тръбите на климатиците.

Все пак е постигнал своето нашият домакин, Виталий Маркович! Изнудил е шефа да се реши на пълноценен ремонт. И дори е намерил пари отнякъде.

Поспрях за миг и погледнах работниците през Сумрака. Хора. Не Различни. Както и трябваше да се очаква. Само аурата на един мазач, невзрачен на вид човек, ми се стори подозрителна. Но след секунда разбрах, че просто е влюбен. В собствената си съпруга! Виж ти, не са се свършили още добрите хора по света!

Третият и четвъртият етаж вече бяха ремонтирани и това окончателно ми оправи настроението. Най-накрая и в изчислителния център ще бъде прохладно. Макар и сега да не се появявах там всеки ден, все пак… Поздравих в движение охранителите, явно назначени тук за времето на ремонта. Изскочих в коридора към кабинета на Хесер — и се натъкнах на Семьон. Той се опитваше да втълпи нещо на Юля със сериозен и назидателен тон.

Колко бързо лети времето… Преди три години Юля беше още момиченце. А сега — красива девойка. Вълшебница, на която възлагаха големи надежди — вече я бяха викали в европейския офис на Нощния патрул. Обичат там да отмъкват младите и талантливите, под съпровода на възгласи на най-различни езици за голямото и общо дело…

Но този път номерът не беше минал. Хесер не само отвоюва Юля да остане при нас, но и ги заплаши, че и самият той може да започне да конфискува европейската младеж.

Интересно какво ли е искала самата Юля в тази ситуация.

— Прекъснаха ли ти отпуската? — попита с разбиране Семьон, спирайки разговора веднага щом ме видя. — Или се напочива?

— И се напочивах, и ми прекъснаха отпуската — отвърнах аз. — Станало ли е нещо? Здрасти, Юлка.

Кой знае защо, със Семьон никога не се поздравяваме. Сякаш току-що сме се видели. А и той винаги изглежда по един и същ начин — много обикновено, небрежно облечен, с навъсеното лице на селянин, преместил се в града.

Впрочем този ден Семьон изглеждаше още по-непретенциозно от обикновено.

— Здрасти, Антоне — усмихна се момичето. Лицето й не беше весело. Изглежда, Семьон провеждаше възпитателна дейност — той е специалист по такива неща.

— Нищо не е станало — поклати глава Семьон. — Тишина и спокойствие. Тази седмица прибрахме две вещици, и то за дреболии.

— Е, чудесно — казах аз, стараейки се да не забелязвам жалния поглед на Юлка. — Отивам при шефа.

Семьон кимна и се обърна към момичето. Докато влизах в приемната, успях да чуя:

— Та така, Юля, аз вече шейсет години се занимавам със същото, но такава безотговорност…

Суров е. Но ругае само когато се наложи, така че нямах намерение да спасявам Юля от разговора.

В приемната, където сега меко шумолеше климатик, а таванът беше украсен с миниатюрни халогенни лампи, седеше Лариса. Очевидно Галочка, секретарката на Хесер, беше в отпуск, а нашите диспечери наистина нямаха много работа.

— Здравей, Антоне — поздрави ме Лариса. — Добре изглеждаш.

— Две седмици на плажа — отвърнах гордо аз.

Лариса погледна косо часовника си:

— Наредено ми е да те пусна веднага. Но шефът все още има посетители. Ще влезеш ли?

— Ще вляза — реших аз. — Защо ли бързах толкова…

— Городецки дойде, Борис Игнатиевич — каза Лариса в интеркома и ми кимна: — Влизай… Ох, там е напечено…

В кабинета на Хесер наистина беше напечено. В креслата пред бюрото му се мъчеха двама непознати мъже на средна възраст — кръстих ги мислено Тънкия и Дебелия. Обаче и двамата се потяха еднакво.

— И какво наблюдаваме? — попита ги с упрек Хесер. Погледна ме накриво. — Влизай, Антоне. Сядай, сега приключвам…

Тънкия и Дебелия се поободриха.

— Някаква мърлява домакиня… извъртайки всички факти… опошлявайки и опростявайки… ви изработва по всички параграфи! В световен мащаб!

— Точно затова ни изработи, защото опошлява и опростява — мрачно се озъби Дебелия.

— Вие наредихте „всички до един“ — потвърди Тънкия. — И ето го резултатът, Пресветли Хесер!

Погледнах посетителите на Хесер през Сумрака. Виж ти! Отново хора! И при това знаят името и титлата на шефа! И отгоре на всичко я произнасят с откровен сарказъм! Разбира се, какво ли не се случва, но Хесер сам да се разкрива пред хора…

— Добре — кимна Хесер. — Давам ви още един шанс. Този път работете само по един.

Тънкия и Дебелия се спогледаха.

— Ще се постараем — каза Дебелия и се усмихна добродушно. — Нали разбирате — постигнахме определени успехи…

Хесер изсумтя. Сякаш получили невидим сигнал, че разговорът е приключен, посетителите станаха, ръкуваха се с шефа за довиждане и излязоха. В приемната Тънкия каза нещо весело и игриво на Лариса и тя се засмя.

— Хора? — внимателно попитах аз.

Хесер кимна, загледан с неприязън към вратата, после въздъхна:

— Хора, хора… Добре, Городецки. Сядай.

Седнах, а Хесер все не започваше разговора. Ровеше из книжата, преместваше някакви цветни, гладко полирани стъкълца, изсипани в груба глинена паничка. Много ми се искаше да погледна дали са амулети, или просто стъкълца, но не посмях да своеволнича пред погледа на шефа.

— Добре ли прекара отпуската? — попита Хесер, сякаш изчерпал всички начини да отложи разговора.

— Добре — отвърнах аз. — Без Света, естествено, беше скучно. Но няма да вземем да мъкнем Надюшка в испанската жега. Не си е работа…

— Не си е работа — съгласи се Хесер. Не знаех дали Великият маг има деца — такава информация не се доверява дори на своите. Най-вероятно има. Навярно е способен да изпитва нещо от рода на бащински чувства. — Антоне, ти ли позвъни на Светлана?

— Не — поклатих глава аз. — Тя ли ви се обади?

Хесер кимна. И изведнъж избухна — удари с юмрук по масата и изрече на един дъх:

— Какво си въобразява? Първо дезертира от Патрула…

— Хесер, всички имаме право да подадем оставка — вметнах аз, но той не си и помисли да се извинява.

— Дезертира! Една вълшебница от нейното равнище не принадлежи на себе си! Няма право да принадлежи! Ако… ако се нарича Светла… освен това възпитава дъщеря си като човек!

— Надя е човек — изрекох аз, усещайки, че също кипвам. — Дали ще стане Различна — самата тя ще реши… Пресветли Хесер!

Шефът разбра, че вече и аз съм вбесен, и смени тона:

— Добре. Ваша си работа. Измъквайте се от борбата, разбивайте живота на детето… Както искате! Но откъде е тази омраза?

— Какво каза Светлана? — попитах аз.

Хесер въздъхна:

— Жена ти ми позвъни. На телефонен номер, който няма право да знае…

— Значи не го знае — вметнах аз.

— И каза, че смятам да те убия! Че замислям дългосрочен план за физическото ти отстраняване!

Гледах секунда Хесер в очите. После се засмях.

— Смешно ли ти е? — попита с мъка в гласа той. — Наистина ли ти е смешно?

— Хесер… — Успях да сподавя смеха си с големи усилия. — Извинявайте. Мога ли да говоря откровено?

— Бъди така добър…

— Вие сте най-големият интригант, когото познавам. По-голям и от Завулон. В сравнение с вас Макиавели е пале…

— Напразно подценяваш Макиавели — промърмори Хесер. — Така, разбрах, аз съм интригант. По-нататък?

— По-нататък — сигурен съм, че не възнамерявате да ме убивате. Може би бихте ме пожертвали в критична ситуация. Заради спасението на много хора или Светли Различни. Но просто така… да планирате… да интригантствате… Не го вярвам.

— Благодаря, зарадва ме — кимна Хесер. Не разбрах дали съм успял да го уязвя, или не. — Тогава какво си е набила в главата Светлана? Извинявай, Антоне… — Хесер изведнъж се засмя и дори извърна поглед, но добави: — Не чакате ли детенце? Още едно?

Задавих се. Поклатих глава:

— Не… май не… Не, тя щеше да ми каже!

— Жените понякога оглупяват, когато чакат дете — промърмори Хесер и отново се зае да прережда стъкълцата си. — Започват да виждат навсякъде опасност — за детето, за съпруга, за себе си… Или може би сега при нея… — Но тук великият маг съвсем се смути и прекъсна мисълта си. — Глупости… забрави. Да беше отишъл при жена си на село, да си поиграеш с момиченцето, да пийнеш току-що издоено мляко…

— Отпуската ми свършва утре — напомних му аз. Ох, нещо не беше наред! — А и както разбирам, предстои ми работа още днес.

Хесер ме изгледа опулено:

— Антоне! За каква работа говориш? Светлана ми крещя петнайсет минути! Ако беше Тъмна — сега над мен щеше да виси инферно! Край, работата се отменя. Удължавам ти отпуската с една седмица — отивай при жена си на село!

При нас, в московския отдел, казват: „Три неща не може да направи един Светъл Различен — да уреди личния си живот, да постигне щастие и мир на цялата Земя и да получи отпуска от Хесер.“

Честно казано, аз съм доволен от личния си живот. Ето че сега получих и седмица отпуска.

Може би мирът и щастието на Земята вече наближаваха?

— Не се ли радваш? — попита Хесер.

— Радвам се — признах си аз. Е, перспективата да плевя лехите под бдителния поглед на тъщата не ме вдъхновяваше. Но пък щях да съм със Света и Надя. Надя, Наденка, Надюшка. Моето двегодишно чудо. Човек, човече… Потенциално — Различна с велика сила. Толкова Велика, че дори самият Хесер не може да й служи и за подметка. Представих си каишките на сандалките на Надя, към които вместо подметка е залепен великият Светъл маг Хесер и се ухилих.

— Намини през счетоводството, че да ти платят премия… — продължаваше Хесер, без да подозира на какви издевателства го подлагам мислено. — Измисли сам формулировката. Нещо от рода на… многогодишен добросъвестен труд…

— Хесер, а каква беше онази работа? — попитах аз. Той млъкна и се опита да ме прониже с поглед, но не успя и каза:

— Когато ти разправя всичко, ще позвъниш на Светлана. Направо оттук. И ще я попиташ дали да се съгласиш. Става ли? И за отпуската ще й кажеш.

— Какво се е случило?

Вместо отговор Хесер отвори бюрото, извади черна кожена папка и ми я подаде. От папката осезаемо лъхаше на магия — тежка, бойна.

— Отвори я спокойно, осигурен ти е достъп… — промърмори Хесер.

Отворих папката — някой човек или Различен без право на достъп в този момент щеше да се превърне в купчина пепел. В папката имаше писмо. Един-единствен плик.

Адресът на нашия офис беше изписан с прецизно залепени букви, изрязани от вестник.

Разбира се, обратен адрес нямаше.

— Буквите са изрязани от три вестника — каза Хесер. — „Правда“, „Комерсант“ и „Аргументи и факти“.

— Оригинално — отбелязах аз. — Може ли да го отворя?

— Отвори го, отвори го. Криминалистите вече направиха всичко, каквото можаха с него. Няма никакви отпечатъци, лепилото е китайско и се продава във всеки павилион на „Съюзпечат“…

— А хартията е тоалетна! — възкликнах аз възторжено, изваждайки листа от плика. — Поне чиста ли е?

— За съжаление — каза Хесер. — Ни най-малки следи от органични вещества. Обикновена тоалетна хартия от най-евтините. Казва се „Петдесет и четири метра“.

На парчето тоалетна хартия, небрежно откъснато по линията на перфорацията, текстът беше налепен със същите разнокалибрени букви. По-точно — цели думи, само окончанията понякога бяха подбирани отделно, без никакво уважение към шрифта:

„НА НОЩния ПАТРУЛ сигурно ще му БЪДЕ ИНТЕРЕСНО да научи, че ЕДИН Различен е РАЗКРИл на един човек цялата истина за РАЗличните и сега възнамерява да направи ТОЗИ ЧОВЕК РАЗЛИЧЕН. доброЖЕЛАтел.“

Идеше ми да се разсмея. Но кой знае защо, не исках да го правя. Вместо това отбелязах проницателно:

— Използвана е изрезка с израза „Нощен патрул“… Само са го членували с добавяне на окончание.

— Имаше такава статия в „Аргументи и факти“ — поясни Хесер. — За пожара на телевизионната кула. Казваше се „НОЩЕН ПАТРУЛ НА КУЛАТА В ОСТАНКИНО“.

— Оригинално — съгласих се аз. При споменаването на кулата ме побиха тръпки. Не беше най-веселото време тогава… и не бяха най-веселите приключения. Лицето на Тъмния Различен, когото хвърлих от кулата през Сумрака, щеше да ме преследва цял живот…

— Не се вкисвай, Антоне. Ти направи всичко както трябва — каза Хесер. — Хайде да се захващаме за работа.

— Хайде, Борис Игнатиевич — обърнах се аз към шефа със старото му, „цивилно“ име. — Какво, това сериозно ли е?

Хесер сви рамене:

— От писмото дори не лъха на магия. Съчинил го е или човек, или способен Различен, който умее да заличава следите си. Ако е човек… значи наистина има изтичане на информация. Ако е Различен… то това е напълно безотговорна провокация.

— Никакви следи? — уточних аз още веднъж.

— Никакви. Единственото, за което можем да се хванем, е пощенското клеймо. — Хесер се намръщи. — Но тук страшно мирише на постановка…

— Какво, да не би писмото да е изпратено от Кремъл? — развеселих се аз.

— Почти. Кутията, в която е пуснато писмото, е на територията на жилищен комплекс „Асол“.

Другарят Сталин несъмнено би одобрил сградите от комплекса — доста високи, с червени покриви. Бях ги виждал, но само отдалеч.

— Там не може да се влезе току-така, нали?

— Не може — кимна Хесер. — Така че, като изпраща писмото от „Асол“, след всичките хитрини с хартията, лепилото и буквите, неизвестният или е извършил груба грешка…

Аз поклатих глава.

— … или иска да ни насочи по лъжлива следа… — Хесер направи пауза, наблюдавайки внимателно реакцията ми.

Замислих се и отново поклатих глава.

— Твърде наивно е.

— … или „доброжелателят“ — Хесер изрече последната дума с откровен сарказъм — наистина иска да ни даде сламка.

— Защо? — попитах аз.

— Нали е изпратил писмото по някаква причина — напомни Хесер. — Както разбираш, Антоне, не можем да не реагираме на това писмо. Ще изхождаме от най-лошата възможност — че съществува Различен предател, способен да разкрие на човечеството тайната за нашето съществуване.

— Че кой ще му повярва?

— На човек няма да повярват. Но виж, Различният е способен да демонстрира уменията си.

Разбира се, Хесер беше прав. Но изобщо не ми се побираше в главата кой може да се реши на такова нещо и по каква причина. Дори най-глупавият и злобен Тъмен би трябвало да разбира какво ще настане след разкриването на истината.

Нов лов на вещици, ето какво.

А хората охотно ще изберат за ролята на вещици и Тъмните, и Светлите. Всички със способности на Различни…

Включително и Света. Включително и Надюшка.

— Как може „да се направи този човек Различен?“ — попитах аз. — Вампиризъм?

— Вампири, върколаци… — Хесер разпери ръце. — Инициирането е възможно на най-грубите, примитивни равнища на Тъмната Сила с цената на загубването на човешката същност. Инициирането на човек в маг е невъзможно.

— Надюшка… — прошепнах аз. — Та нали вие пренаписахте Книгата на Съдбата на Светлана!

Хесер поклати глава:

— Не, Антоне. На дъщеря ти й беше писано да се роди Велика. Ние само уточнихме знака. Елиминирахме елемента на случайност…

— Егор — напомних аз. — Момчето вече беше станало Тъмен Различен…

— А на него изтрихме знака на инициирането. Дадохме му шанс да избира отново — кимна Хесер. — Антоне, всичките намеси, които сме в състояние да направим, са свързани само с избора „Тъмен — Светъл“. Но не ни е позволено да избираме между човек и Различен. Това никому не е позволено.

— Значи става въпрос за вампирите — казах аз. — Да речем, че сред Тъмните се е появил поредният влюбен вампир…

Хесер разпери ръце:

— Възможно е. Тогава всичко би било донякъде по-просто. Тъмните ще проверят своята сган, те са заинтересовани не по-малко от нас… Да, между другото, те също са получили такова писмо. Съвсем същото. И то изпратено от „Асол“.

— А Инквизицията не е ли получила?

— Ти ставаш все по-проницателен — усмихна се Хесер. — И те са получили. По пощата. От „Асол“.

Хесер явно намекваше нещо. Замислих се и направих още един проницателен извод:

— Значи разследване водят и двата Патрула, и Инквизицията?

В погледа на Хесер се промъкна разочарование:

— Така излиза. В отделни случаи, при необходимост, е възможно да се разкриваме пред хора. Самият ти го знаеш… — Той кимна към вратата, през която бяха излезли посетителите му. — Но само в отделни случаи. С налагане на съответните магически ограничения. Тук ситуацията е доста по-лоша. Изглежда, някой от Различните възнамерява да търгува с инициирания.

Представих си вампир, който предлага услугите си на руските новобогаташи, и се усмихнах: „А не искате ли наистина да пиете кръвчицата на народа, добри ми господине?“ Макар че… та нали работата не е в кръвта. Дори най-слабият вампир или върколак има Сила. За тях не са страшни болестите, те живеят много, много дълго. Не бива да се забравя и за физическата сила — върколакът ще пребори и Карелин, и мутрата на Тайсън ще размаже. А и онзи прословут „животински магнетизъм“, „зовът“, който те притежават в пълна степен. Всяка жена е твоя, само я примами.

Естествено в реалността и вампирите, и върколаците са сковани от множество ограничения. Даже повече, отколкото при маговете — тяхната неуравновесеност го изисква. Но нима вампирът новобранец разбира това?

— Защо се усмихваш? — попита Хесер.

— Представих си вестникарска обява. „Превръщам във вампир. Надеждно и качествено, гаранция — сто години. Цената е по договаряне.“

Хесер кимна:

— Отлично хрумване. Ще наредя да проверят вестниците и сайтовете за обяви в Интернет.

Изгледах Хесер, но така и не разбрах дали говори сериозно, или се шегува.

— Струва ми се, че няма реална опасност — казах аз. — Най-вероятно някой побъркан вампир е решил да забогатее. Показал е на някой богаташ няколко трика и му е предложил… ъъъ… ухапване.

— Ухапване и блаженство — подкрепи ме Хесер.

Окуражен, аз продължих:

— Някой… например жената на този човек, е научила за ужасното предложение! Докато мъжът й се е колебаел, тя е решила да ни пише. С надеждата, че ще отстраним вампира и мъжът й ще си остане човек. Оттам и съчетанието между изрязаните от вестниците букви и пощенския клон в „Асол“. Вик за помощ! Тя не може да ни каже направо, но буквално ни моли — спасете мъжа ми!

— Романтик — изрече Хесер с неодобрение. — „Ако ви е мил животът и здравият ви разум, стойте по-далеч от торфените блата…“. И кръц-кръц буквичките с малки ножички от днешната „Правда“… И адреса ли е взела от вестниците?

— Адресът на Инквизицията! — възкликнах аз в миг на прозрение.

— Ето сега вече си прав. Ти би ли успял да изпратиш писмо на Инквизицията?

Не отговорих. Бях поставен на място. Та нали Хесер ми беше казал в прав текст за писмото до Инквизицията!

— От нашия Патрул само аз знам адреса им. В Дневния патрул, предполагам, само Завулон. Какво следва от това, Городецки?

— Че писмото сте го изпратили вие. Или Завулон.

Хесер само изсумтя.

— А в Инквизицията много ли са напрегнати?

— „Напрегнати“ не е точната дума. Сам по себе си опитът за търгуване с инициирания не ги вълнува. Обичайната работа на Патрулите е да открият нарушителя, да го накажат, да запушат канала, от който изтича информация. Още повече, че и ние, и Тъмните сме еднакво възмутени от случилото се… Но писмото до Инквизицията е друго нещо. Те не са много, нали разбираш. Ако някоя от страните нарушава Договора, Инквизицията застава на другата страна и по този начин запазва равновесието. Това… дисциплинира всички ни. Но да допуснем, че в лоното на единия от патрулите назрява план за постигането на окончателна победа. Група бойни магове с общи усилия е способна за една нощ да отстрани всички Инквизитори — разбира се, в случай че знаят всичко за Инквизицията. Кой служи в нея, къде живеят, къде съхраняват документите…

— Писмото е пристигнало в главния им офис? — уточних аз.

— Да. И като се има предвид, че след шест часа офисът вече беше изпразнен, а в сградата избухна пожар — именно там Инквизицията е пазила всичките си архиви. Това дори и аз не знаех със сигурност. Накратко, изпращайки писмото на Инквизицията, човекът… или Различният… е хвърлил ръкавица в лицето им. Сега Инквизицията ще го преследва. Официалната версия ще бъде „заради нарушаване на секретността и опит за иницииране на човек“. А в действителност — от страх за собствената си кожа.

— Никога не съм мислил, че им е присъщо да се боят за себе си — казах аз.

Хесер кимна:

— Присъщо им е, и още как, Антоне. Ето ти информация за размисъл: защо в Инквизицията няма предатели? Към тях се присъединяват и Тъмни, и Светли. Минават курс на обучение. А после Тъмните наказват жестоко Тъмни, Светлите — Светли, ако нарушат Договора.

— Особен вид характери — предположих аз. — Такива Различни подбират.

— И никога не грешат? — попита скептично Хесер. — Не може да бъде. Но в историята не е регистриран нито един случай на нарушаване на Договора от Инквизитор…

— Очевидно прекалено добре разбират последствията от нарушаването на Договора… Един Инквизитор в Прага каза: „Нас ни движи ужасът.“

Хесер се намръщи:

— Витезслав… той обича красивото… Добре, не си затормозявай главата с това. Ситуацията е проста — съществува Различен, който или нарушава Договора, или издевателства над Патрулите и Инквизицията. Инквизицията ще проведе свое собствено разследване, Тъмните — също. Искат сътрудник и от нас.

— Може ли да попитам защо именно аз?

Хесер разпери ръце:

— По ред причини. Първо — най-вероятно в хода на разследването предстои сблъсък с вампири. А ти си нашият специалист по нисши Тъмни.

Не, като че ли не ми се подиграваше…

— Второ — продължи Хесер, като по немски маниер изправяше един по един стиснатите в юмрук пръсти. — За официални следователи от Инквизицията са назначени твои познати. Витезслав и Едгар.

— Едгар е в Москва? — учудих се аз. Не може да се каже, че Тъмният маг, присъединил се преди три години към Инквизицията, ми беше симпатичен. Но… но може да се каже, че не ми беше неприятен.

— В Москва е. Преди четири месеца завърши курса си на обучение и долетя при нас. Понеже заради работата ще ти се наложи да контактуваш с Инквизиторите, всеки личен контакт е полезен.

— Контактите ми с тях не бяха особено приятни — напомних аз.

— Да съм ти обещавал тайландски масаж по време на работа? — попита заядливо Хесер. — Третата причина, поради която искам да възложа тази задача именно на теб… — той замълча.

Аз чаках.

— Разследването от страна на Тъмните също ще се води от твой стар познат.

Хесер вече можеше и да не казва името, но продължи:

— Константин. Млад вампир… твоят бивш съсед. Спомням си, че имахте добри отношения.

— Да, разбира се — изрекох аз с горчивина. — Докато още беше дете, пиеше само свинска кръв и мечтаеше да се избави от „проклятието“… Докато не разбра, че неговият приятел, Светлият маг, изпепелява себеподобните му.

— Такъв е животът — констатира Хесер.

— Та той вече е пил човешка кръв — казах аз. — Със сигурност. Щом е постъпил в Дневния патрул.

— Той е станал Висш вампир — изрече Хесер. — Най-младият Висш вампир в Европа. Ако преведем това в нашите мерки, той е…

— Второ-трето равнище на Силата — прошепнах аз. — Пет-шест погубени живота.

Костя, Костя… Тогава аз бях млад и неопитен Светъл маг. Изобщо не успявах да си създам приятелства в Патрула, а отношенията ми със старите ми приятели стремително се късаха… Различни и хора не могат да дружат… И изведнъж се оказа, че моите съседи във входа са Тъмни Различни. Семейство вампири. Майка и баща вампири, инициирали и детенцето. Наистина, нищо нередно. Никакъв нощен лов, никакво настояване за лицензи, спазване на закона и пиене на свинска и донорска кръв. И аз, глупакът, се отпуснах. Сприятелих се с тях. Дори им ходех на гости. Даже ги канех на гости! Те ядяха храната, която съм сготвил, и я хвалеха… а аз, глупакът, не разбирах, че човешката храна е безвкусна за тях, че ги измъчва древен, вечен глад. Малкото вампирче дори беше решило, че ще стане биолог и ще открие как се лекува вампиризмът…

После за първи път убих вампир.

След това Костя отиде в Дневния патрул. Не знам дали е завършил биологическия факултет, но със сигурност се е избавил от детските си илюзии…

И е започнал да получава лицензи за убийства. За три години да се издигне до равнището на Висш вампир? Трябва да са му помогнали. Сигурно са използвали всичките възможности на Дневния патрул, за да може доброто момче Костя отново и отново да получава правото да забива зъби в човешка шия…

И аз дори се досещах кой му е помогнал.

— Как мислиш, Антоне — каза Хесер, — кого трябва да назнача за следовател от наша страна в тази ситуация?

Извадих телефона от джоба си и набрах номера на Светлана.