Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (17)

Глава 7

Дали това място беше останало на картите от Втората световна?

Може би това беше известен на историците и възпят в книгите плацдарм, на който някога са се срещнали в кървава схватка двете армии, хванали са се за гушите — и потреперилата машина на блицкрига е отстъпила назад?

А може би това беше едно от неизвестните полета на нашия позор, където елитни немски части са разбили хвърлените срещу тях необучени и лошо въоръжени опълченци, и мястото му е само в архивите на Министерството на отбраната?

Не познавах добре историята, но най-вероятно беше второто. Местността беше твърде пуста, унила и мъртва. Изоставена, замърсена земя, в която дори колхозите не се бяха вкопчили.

В нашата страна не обичат да поставят паметници на полетата на пораженията.

Може би затова и с победите не всичко е наред?

Стоях на брега на рекичката и гледах към мъртвото поле. Не беше много голямо — ивица земя между гората и реката, около километър на ширина и десетина километра на дължина. Тук не бяха паднали чак толкова много хора. По-скоро стотици, отколкото хиляди.

Но нима може да се каже, че това е малко?

Полето беше напълно пусто. Не видях никого с обикновеното си зрение, погледът, който хвърлих през Сумрака, също се оказа безполезен.

Тогава улових сянката си — залязващото слънце светеше в гърба ми и влязох в Сумрака.

На първия слой земята беше обрасла със син мъх, но не твърде нагъсто. Обикновените тънки снопчета, улавящи лакомо ехото на човешките емоции.

И все пак нещо ме накара да застана нащрек. Мъхът сякаш ограждаше с кръгове някаква точка. Знаех, че мъхът може да пълзи, приближавайки се бавно, но упорито към храната.

Тук имаше само една причина да се образуват кръгове.

Тръгнах през сивата мъгла. Човешкият свят преминаваше около мен като размита, не докрай експонирана черно-бяла снимка. Беше хладно и неуютно — губех енергия всяка секунда. Но и от това имаше полза. Дори Арина не можеше да стои постоянно в Сумрака. Може и само да поглеждаше към първия слой от обикновения свят, но и това изискваше сила. А сега тя не беше в положение, в което можеше да си позволи да хаби безогледно трупаното с години.

На първия слой релефът на местността почти съвпадаше със земния. Тук също имаше почва под краката, дупки и неравности. Но имаше и още нещо. Видях, или по-точно усетих, заровеното в земята старо оръжие. Не всичкото, разбира се, само онова, на което му се е случвало да убива. Полуизгнили цеви на автомати, малко позапазили се винтовки… Винтовките бяха повече.

На стотина метра от Арина приклекнах и побягнах на четири крака. Наложеното от Светлана заклинание още действаше, иначе веднага щях да се задъхам. На петдесетина метра легнах и запълзях. Почвата беше влажна и веднага се изкалях. Добре, че тази мръсотия щеше да падне самичка при излизане от Сумрака. Синият мъх се разшава, не знаеше какво да прави — дали да се приближи към мен, или да бяха от опасността. Лошо. Арина може да разбере защо се вълнува мъхът…

В този момент съвсем наблизо, на около пет метра от мен, бавно започна да се издига чернокоса глава. Впечатлението беше такова, сякаш Арина изплува направо от земята. От твърде тесен и гъсто обрасъл ров…

Застинах.

Но тя не гледаше към мен. Бавно-бавно тя се изправи в целия си ръст — явно преди това беше седяла на дъното на стария окоп и театрално поднесе длан като козирка на челото си. Разбрах, че гледа през Сумрака.

За щастие не към мен.

Моите недоброволни наемници се приближаваха.

Бягаха много красиво! Дори от Сумрака техният бяг изглеждаше бърз, само че увисваха твърде продължително при скоковете. Най-отпред беше старият, мъдър водач, а зад него — вълчетата.

Човек би се изплашил.

Арина се засмя. Стана, сложи ръце на кръста, точно като млада съпруга от Малорусия, която гледа как разпасания й съпруг се задава с приятели по чашка. Заговори — във въздуха заплуваха ниски, бучащи звуци. Не бързаше да влиза в Сумрака.

Аз също излязох в човешкия свят.

— … Празноглавци! — дочух аз. — Не ви ли поступах достатъчно?

Вълците забавиха ход и спряха на двайсетина метра от нея.

Водачът пристъпи напред и излая:

— Вещице! Говорим… трябва да говорим!

— Говори, сивчо — каза добродушно Арина.

Игор нямаше да успее да отвлича вниманието на вещицата дълго, добре разбирах това. Всеки момент тя можеше да влезе в Сумрака и да се огледа както трябва.

Къде ли е Надюшка?

— Момичето… дай… — изрече вълкът с нещо средно между ръмжане и вой. — Светлият… буйства… дай момичето… по-лошо ще стане…

— Ти какво, да не си решил да ме заплашваш? — учуди се Арина. — Съвсем си се побъркал. Кой би дал дете на вълци? Я си вървете по живо по здраво!

Странно — тя сякаш се опитваше да печели време.

— Живо ли е… детето? — произнесе вълкът малко по-ясно.

— Наденка, жива ли си? — попита Арина, като погледна някъде надолу, а после се наведе, вдигна детето от рова и го остави на земята.

Дъхът ми спря. Надюшка изобщо не изглеждаше изплашена или уморена. Явно ставащото дори й харесваше — далеч повече, отколкото разходките с баба й.

Но тя беше близо, твърде близо до вещицата!

— Вълче — каза Надя, гледайки към върколака, протегна ръчичка към него и радостно се засмя.

И върколакът заразмахва опашка!

Но това продължи само няколко секунди. Игор се напрегна, козината му настръхна — и пред нас отново стоеше звяр, а не опитомено кученце. Но все пак този миг бе съществувал — върколакът се бе умилквал на двегодишно момиче, неинициирана Различна!

— Вълче — съгласи се Арина. — Наденка, я погледни кой още е тук? Затвори очички и погледни. Както те учих.

Надюшка с готовност закри очи с длани и започна да се обръща към мен.

Та тя я инициираше!

Ако Надюшка наистина се бе научила да гледа през Сумрака…

Дъщеря ми се обърна към мен и се усмихна.

— Тате…

В следващия миг аз разбрах едновременно две неща:

Първо — Арина прекрасно знаеше, че аз съм наблизо! Просто си играеше с мен.

Второ — Надечка не гледаше през Сумрака! Тя беше разперила пръстчета и надзърташе между тях.

Първо влязох в Сумрака. Толкова бях нервен, че се стоварих направо във втория слой, сред пълната тишина и бледите сиви сенки.

Аурата на Арина светеше в оранжево и тюркоазно. Около Надюшка сияеше чист бял ореол — сякаш някакъв маяк излъчваше в пространството. Потенциална Различна! Светла! С огромна сила!

И впусналите се в бяг върколаци — кълбета от червено и пурпурно, ярост и злонамереност, глад и страх.

— Светлана! — извиках аз, скачайки на крака в сивото пространство, в меката тишина. — Идвай!

Маркирах мястото за портала по най-простия начин — хвърлих в Сумрака чиста Сила, сякаш опъвах огнена нишка, писта за кацане. От мен до Арина. И едновременно с това побягнах, така че Надюшка да не закрива Арина, като изхвърлях с края на пръстите си отдавна заучените заклинания.

„Фриз“ — локално спиране на времето.

„Опиум“ — сън.

„Тройно острие“ — най-грубото и простото от силовите заклинания.

„Танатос“ — смърт.

Не възлагах особени надежди на никое от тях. Всичко това може да сработи, когато пред теб стои някой по-слаб. Превъзхождащият те по сила ще отрази ударите, независимо дали е в Сумрака, или в човешкия свят.

Трябваше само да разсея и да задържа вещицата. Да претоваря защитата й, изградена със сигурност чрез амулети и талисмани. Всички тези ефектни фойерверки разчитаха само на това — да намерят пукнатина в отбраната й.

„Фризът“ сякаш потъна в нищото.

Сънното заклинание рикошира и отлетя в небето. Надявах се, че над нас няма самолети.

„Тройното острие“ не ме подведе — блестящите ножове потънаха във вещицата. Само че на нея не й пукаше от тройното острие.

С призоваването на смъртта се получи най-зле! Ненапразно не обичах тази магия, толкова опасно близка до заклинанията на Тъмните. Арина, въпреки че беше в обикновения свят, успя да подложи ръка. Топката сива мъгла, убиваща волята и спираща сърцето, легна послушно в дланта й.

Арина ме гледаше през Сумрака и се усмихваше. Дланта й стоеше над главата на Надюшка, а сивата топка бавно се процеждаше през пръстите й.

Скочих към тях — не за да отразя удара, но поне да го поема аз.

Но Арина вече беше на втория слой на Сумрака стремителна и ослепително красива. С леко движение на пръстите смачка моето заклинание и небрежно го метна към вълците.

— Не бързай… — каза напевно вещицата. В тишината на втория слой думите й прогърмяха и краката ми ме предадоха. Паднах на колене на крачка от Арина и Надечка.

— Не я докосвай! — извиках аз.

— Нали те помолих… — каза тихо вещицата. — Да беше ми помогнал да избягам… какво ти е направила старата вещица?

— Не ти вярвам!

Арина кимна, уморено и тъжно:

— Правилно не ми вярваш… А аз какво да правя, чароплетецо?

Ръката й се плъзна по полата, откъсна от колана снопче сушени ягоди. Хвърли го в проблясващия бял огън, появиха се кълбета черен дим и ориентирът за портала изчезна.

Светлана не беше успяла!

— Не ми оставяш друг избор, Светли — изкриви лице Арина. — Разбра ли? Ще трябва да те убия, а тогава и дъщеря ти става излишна. Къде си тръгнал с твоето второ равнище?

В този миг в гърба на Арина удари светещо бяло острие, което изскочи за миг от гърдите й и се изтегли обратно, водено от невидима ръка.

— Ааа… — изстена вещицата и се наведе неволно напред.

Огненото острие плаваше в Сумрака.

После сивата мъгла се разпръсна и разкри Светлана.

Вещицата сякаш вече се бе съвзела от удара и отстъпваше, подскачайки, но без да откъсва поглед от Светлана. Обгорялата дупка на роклята й димеше, но кръв нямаше. В погледа й личеше по-скоро възхищение, отколкото омраза.

— Ах, ти… Велика… — Арина се разсмя с дрезгав смях. — Сбърках ли някъде?

Светлана не отговори. В погледа й гореше омраза, каквато дори не можех да си представя — човек би умрял само като я погледне в очите. В дясната си ръка стискаше белия меч, а пръстите на лявата се движеха трескаво, сякаш подреждаше невидимо кубче на Рубик.

Сумракът потъмня. Около Надюшка блесна сфера в цветовете на дъгата. Следващият пас на Светлана беше към мен — тялото ми отново оживя. Скочих на крака и тръгнах да заобиколя в гръб вещицата. В този двубой ми беше отредена ролята на помощник.

— От кой слой изскочи, немирнице? — попита вещицата почти добродушно. — Мигар от четвъртия? Към третия поглеждах…

Аз почувствах, че отговорът е много, много важен за нея.

— От петия — изрече внезапно Светлана.

— Лоша работа… — измърмори вещицата. — Ето това е майчината ярост… — Погледна ме с крайчеца на окото си, след което се вторачи в Светлана. — Ти не дрънкай много-много какво си видяла там…

— Не учи учения — кимна Светлана.

Вещицата също кимна и бързо-бързо заскуба косите си. Не знам дали Светлана беше очаквала това, но аз сметнах, че е най-разумно да отскоча встрани. И ненапразно — около вещицата се завъртя черен вихър, сякаш всеки косъм се беше превърнал в тънко острие от черна стомана. Вещицата започна да настъпва към Светлана, а тя хвърли белия меч към нея — остриетата го натрошиха и угасиха, но в този момент пред жена ми изникна прозрачен, плуващ във въздуха щит.

Май това се наричаше „защита на Лужин“.

Остриетата се счупиха в щита беззвучно и почти моментално.

— Леле мамо… — изрече жално Арина. Странно — не изпитвах никакво съмнение, че говори искрено, но в същото време и театрално — работеше за публиката.

Тоест — за мен.

— Предай се, твар — каза Светлана. — Предай се, докато имаш възможност!

— А какво ще кажеш за това… — изрече внезапно Арина. — А?

Този път тя не извади амулети, а напевно запя едно от своите нелепи стихчета:

Събирай се прах при прахта.

Усети в ръцете си силата,

бъди ми слуга и опора,

да не те пръсна скоро!

Бях очаквал всичко от Арина, но не и това. Дори сред Тъмните рядко се срещат истински некроманти.

Мъртвите бавно се надигаха от земята!

Немските войници от Втората Световна отново тръгваха на бой!

Четири облечени в парцали скелета — между костите им се беше набила пръст, плътта отдавна беше изгнила — се изправиха в кръг около Арина. Единият тръгна слепешката към мен, размахвайки нелепо безпръстите си ръце — фалангите на пръстите му бяха изгнили изцяло. При всяка крачка от нелепото зомби се откъсваха парчета. Останалите три също толкова нещастни урода тръгнаха към Светлана. Единият от тях дори държеше в ръцете си автомат с паднал магазин.

— Ще успееш ли да вдигнеш Червената армия? — извика предизвикателно Арина.

Не биваше да казва това — Светлана сякаш се вкамени и процеди през зъби:

— Дядо ми е воювал. Да ме плаши решила…

Изобщо не разбрах какво направи тя. Аз бих използвал „сив молебен“, но тя мина с нещо от висшите, недостъпни за мен раздели на магията. Зомбитата се разпаднаха на прах.

Светлана и Арина безмълвно се вторачиха една в друга.

Шегите бяха свършили.

Вълшебницата и вещицата се вкопчиха в пряко противоборство на Силите.

Възползвайки се от кратката почивка, аз събирах сили. Ако Светлана потрепнеше за миг — щях да ударя…

Потрепна Арина.

Първо роклята й се разкъса. Това навярно би подействало деморализиращо на мъж.

После вещицата започна да остарява стремително. Разкошните черни коси се превърнаха в жалки сиви кичури, гърдите й хлътнаха, ръцете и краката започнаха да изсъхват. Като Гингема от детската приказка или като Гагула от приказката за възрастни.

Край с красивите ефекти.

— Име! — извика Светлана.

Вещицата не се колеба дълго. Беззъбата уста потрепна и изфъфли:

— Арина… в твоята власт съм, чародейке…

Едва сега Светлана се отпусна — и сякаш повехна. Заобиколих укротената Арина и хванах жена си за ръка.

— Добре съм, държа се — усмихна се Светлана. — Успяхме.

Старицата — езикът ми не се обръщаше да я нарека Арина — ни гледаше тъжно.

— Ще й позволиш ли да приеме предишния си вид? — попитах аз.

— Какво, преди по-симпатична ли беше? — Светлана дори се опитваше да се шегува.

— Тя всеки момент ще умре от старост — казах аз. — На повече от двеста години е…

— Ами нека пукне… — измърмори жена ми и погледна изпод вежди Арина. — Вещице! Позволявам ти да станеш по-млада!

Тялото на Арина стремително се изправи, изпълни се с живот. Вещицата пое жадно глътка въздух, погледна ме и каза:

— Благодаря ти, чароплетецо…

— Излизаме — заповяда Светлана. — И без глупости, давам ти право само да излезеш от Сумрака!

Сега цялата сила на вещицата — онази, която не изчезна заедно със скъсаните дрехи и амулетите — беше под пълния контрол на Светлана. Образно казано, тя държеше ръка върху прекъсвача.

— Чароплетецо… — каза Арина, без да откъсва поглед от мен. — Първо махни щита от дъщеря си. Под краката й има граната с издърпана халка. Всеки момент ще се взриви.

Светлана извика.

Хвърлих се към шареното кълбо. Ударих, пробивайки Сферата на Отрицанието. Под нея имаше още два щита — разкъсах ги грубо, работейки само с чиста енергия.

От втория слой не се виждаше нищо. Намерих сянката си и излязох на първия. Тук беше чисто, нямаше и следа от синия мъх — бушуващата битка го беше изпепелила напълно. Почти веднага видях древната „лимонка“, лежаща под краката на Надюшка. Арина я беше сложила там, когато влезе в Сумрака. Застраховала се е, гадината…

Халката беше издърпана. Някъде вътре в гранатата потискащо бавно гореше взривателя, а в човешкия свят вече бяха минали три-четири секунди.

Радиус на поразяване — двеста метра.

Ако се беше взривила в щита, от Надюшка щеше да остане само кървава пепел…

Наведох се и вдигнах гранатата. Много е трудно да работиш с предмети от реалния свят, когато си в Сумрака. Пак добре, че гранатата имаше ясен сумрачен двойник — също толкова ръбест, покрит с кал и ръжда…

Да я хвърля?

Не бива.

Нямаше да отлети надалеч в човешкия свят. Ако я вземех в Сумрака, веднага щеше да се взриви.

Не се сетих за нищо по-добро от това да разсека гранатата наполовина — сякаш вадех костилка от авокадо. И на още няколко парчета… търсейки сред механизма и взривателя тлеещата тръбичка на забавящото устройство. Призрачното острие, нож от чиста Сила, разфасоваше гранатата като презрял домат.

Най-накрая го намерих — малко огънче, допълзяло почти до запалителя. Угасих го с пръсти.

Изскочих в човешкия свят потен, едва се държах на краката си. Пръстите ми пареха и аз размахвах ръка.

— На мъжете им дай само в железа да се ровичкат — рече язвително Арина, появявайки се веднага след мен. — Да я беше покрил с щит, пък нека се взривява! Или да я беше замразил, да застине до утре…

— Тате, научи ме и мен така да се крия — каза Надечка, сякаш нищо не се беше случило. Видя Арина и извика възмутено: — Лельо, ти луда ли си? Не бива да ходиш гола!

— Колко пъти съм ти казвала да не говориш така на възрастните! — възкликна Светлана и моментално взе Надюшка в ръце и започна да я целува.

Лудница някаква…

Да беше и тъщата тук, да се изкаже и тя…

Седнах на ръба на рова. Пушеше ми се. Исках и да пийна нещо. И да хапна. И да поспя. Или поне да пуша.

— Няма вече да правя така — измърмори Надя по навик. — А вълчето се разболя!

Едва сега си спомних за върколаците. Обърнах се.

Вълкът лежеше и немощно размахваше лапи. Вълчетата подскачаха тревожно около него.

— Извинявай, чароплетецо — каза Арина. — Метнах твоето мъртвило във върколаците. Нямаше време за друго.

Аз погледнах към Светлана. „Танатос“ не е сигурна смърт. Заклинанието можеше да се премахне.

— Аз съм празна… — каза тихо Светлана. — Изчерпах се докрай.

— Ако искате, ще спася гадината — предложи Арина. — За мен не е трудно.

Спогледахме се.

— Защо каза за гранатата? — попитах аз.

— Каква полза ще имам, ако детенцето умре? — отвърна равнодушно Арина.

— Тя ще бъде Велика Светла — каза Светлана. — Най-Великата!

— Ами нека бъде — усмихна се Арина. — Може би ще си спомни за леля Арина, е която е говорила за тревичките и цветенцата… Не се бойте. Никой не може да я направи Тъмна. Не е обикновено това дете, тук не е минало без магия… Какво да правя с вълка?

— Спаси го — отвърна простичко Светлана.

Арина кимна и подхвърли неочаквано към мен:

— Там, в окопа, има чанта… в нея има цигари и храна. Отдавна бях подготвила този склад.

 

 

Вещицата се занимава десетина минути с Игор. Първо изгони ръмжащите вълчета: те избягаха настрана, опитаха да се преобразят в деца, не успяха и легнаха в тревата. После тя започна да шепне нещо, късайки от време на време ту една, ту друга тревичка. Викна към вълчетата — те се разбягаха на всички страни и се върнаха, носейки някакви клони и коренчета в зъбите си.

Ние със Светлана се споглеждахме и мълчахме. И така всичко беше ясно. Допуших втората цигара, размачках трета между пръстите си и извадих от черната платнена чанта блокче шоколад. Освен цигари, шоколад и пачка английски лири — предвидлива вещица! — в чантата нямаше нищо.

А аз, кой знае защо, все още се надявах да намеря „Фуаран“…

— Вещице! — извика Светлана, когато върколакът, все още леко потрепвайки, се изправи на крака. — Ела тук!

Арина, грациозно поклащайки бедра и без изобщо да се стеснява от голотата си, се върна при нас. Върколакът също легна наблизо, дишаше тежко, а вълчетата се скупчиха около него и започнаха да го ближат.

Светлана се намръщи при вида на тази сцена, после се обърна към Арина:

— В какво те обвиняват?

— По инструкции на неустановен Светъл съм нарушила рецептурата на отварата. С това съм провалила съвместен експеримент на Инквизицията, Нощния и Дневния патрул.

— А така ли беше? — уточни Светлана.

— Така беше — веднага си призна Арина.

— Защо?

— Още от революцията мечтаех да навредя на червените.

— Не ме лъжи — намръщи се Светлана. — Не ти пука за червени, бели или сини. Защо рискува?

— Какво значение има за теб, чародейке? — въздъхна Арина.

— Има значение. Най-вече за теб.

Вещицата вдигна глава. Погледна към мен, после към Светлана. Клепачите й трепнаха.

— Лельо Арина, тъжно ли ти е? — попита Надечка, но погледна към майка си и сама закри уста с ръчички.

— Тъжно ми е — отвърна вещицата.

Никак, ама никак не й се искаше на Арина да попада в лапите на Инквизицията.

— Експериментът се подкрепяше от всички Различни — каза Арина. — Тъмните смятаха, че появяването в ръководството на страната (а продукцията на хлебозавода отиваше най-вече за Кремъл и народните комисари) на хиляди убедени комунисти няма да промени нищо. Напротив, ще предизвика неприязън към Съветите в целия останал свят. Светлите пък смятаха, че след трудната, но победоносна война с Германия — вероятността за нея още тогава беше ясна за предсказателите — Съветският съюз ще успее да стане наистина привлекателно общество. Имаше един секретен отчет… общо взето, комунизмът щеше да е построен към осемдесета година…

— А царевицата да стане основна хранителна култура — изсумтя Светлана.

— Не бърбори напразно, чародейке — прекъсна я спокойно вещицата. — За царевицата не помня. Но лунен град щеше да има още през седемдесетте. Щяха да отлетят до Марс и до още няколко места… Цяла Европа щеше да е комунистическа. При това не насилствено. И сега на Земята щеше да има огромен Съветски съюз, огромни Съединени щати… май Британия, Канада и Австралия също влизаха в тях… А Китай си оставаше самостоятелен.

— Значи Светлите са сбъркали? — попитах аз.

— Не — поклати глава Арина. — Не са сбъркали. Разбира се, пак щяха да се пролеят морета от кръв, но в крайна сметка това, което щеше да се получи, щеше да е доста сносно. Далеч по-добро от днешните режими… Светлите обаче не отчетоха друго! При този вариант някъде в наши дни хората щяха да узнаят за съществуването на Различните.

— Ясно — каза Светлана. Надечка се въртеше неспокойно в скута й — беше й омръзнало да седи, искаше „при вълчето“.

— Затова този… неустановен Светъл… — усмихна се Арина, — който се беше досетил да провери бъдещето по-внимателно от другите, дойде при мен. Срещахме се няколко пъти, обсъждахме ситуацията. Проблемът беше там, че експериментът се планираше не само от Висшите, способни да оценят опасността от нашето демаскиране, но и от голямо количество магове от първа и втора категория, дори няколко от трета и четвърта. Проектът се ползваше с голяма популярност… За да се отмени официално, трябва им да се представи пълна информация на хиляди Различни. А това не биваше да става.

— Разбирам — каза Светлана.

А пък аз нищо не разбирах!

Ние крием от хората своето съществуване, защо то се страхуваме. Все пак сме твърде малко и никаква магия няма да ни помогне да оцелеем, ако започне нов „лов на вещици“. Но нима в това добро и хубаво бъдеще, което според думите на Арина е можело да се сбъдне, би ни заплашвала някаква опасност?

— Затова решихме да саботираме експеримента — продължаваше Арина. — Това увеличаваше жертвите във Втората Световна, затова пък намаляваше жертвите от износа на революция в Европа и Северна Африка. Излизаше почти едно и също… Разбира се, сега животът в Русия не е толкова сит и благ, както щеше да бъде, но кой е казал, че щастието се измерва с пълния стомах?

— Наистина — не се стърпях аз. — Всеки учител от Поволжието или миньор от Украйна ще се съгласи с теб.

— Щастието трябва да се търси в духовното богатство — отсече Арина, — а не във ваните с мехурчета или в топлата тоалетна. Затова пък хората не знаят за Различните!

Премълчах. Стоящата пред нас жена беше не просто виновна — тя трябваше да бъде завързана с въже и влачена до съда, а по пътя замеряна с камъни! Град на Луната, а? Добре, нямаме градове на Луната, не ни и трябват. Но това, че обикновените градове едва оцеляват, че и досега целият свят ни гледа с опасение…

— Горкичката — каза Светлана. — Трудно ли ти беше?

Отначало ми се стори, че се подиграва на Арина.

Същото си помисли и вещицата.

— Съжаляваш ли ме, или ми се присмиваш? — попита тя.

— Съжалявам те — отговори Светлана.

— За хората не ми е жал, да не си помислиш нещо — процеди вещицата. — Но виж, за страната — да, жал ми е. Моя е тази страна, каквато ще да е, но е моя! Само че така е по-добре. Ще живеем, няма да измрем. Хората ще родят нови хора, ще построят градове, ще изорат полята.

— Не заради ЧК си се скрила в летаргичния сън — каза изведнъж Светлана. — И дори не заради Инквизицията. Щеше да се отървеш, усещам… Не си искала да гледаш какво става с Русия след твоя саботаж.

Арина премълча.

Светлана ме погледна и попита:

— Какво ще правим сега?

— Решавай сама — казах аз, пък и някак не разбирах докрай въпроса.

— Къде смяташе да бягаш? — попита Светлана.

— В Сибир — отвърна спокойно Арина. — В Русия така е прието — или те изпращат в Сибир, или сам бягаш там. Ще избера някое по-чисто селце, ще се заселя в него. Ще заработвам, колкото да се прехранвам… ще си намеря мъж — тя с усмивка прекара ръка през пищната си гръд. — Ще почакам двайсетина години, ще видя какво ще стане. През това време ще мисля какво да говоря пред Инквизицията, ако ме хванат.

— Сама няма да пробиеш през блокадата — промърмори Светлана. — А и ние едва ли ще успеем да те изведем.

— Аз… ще я скрия… — изхриптя върколакът. — Имам… дълг…

Арина присви очи и попита:

— Защото те изцерих ли?

— Не… не за това… — отвърна неясно върколакът. — Ще те изведа… през гората… в лагера… там ще те скрия… после… ще избягаш.

— Никой никъде… — започнах аз, но дланта на Светлана докосна устните ми, както би успокоила Надюшка.

— Антоне, така ще е най-добре. Най-добре Арина да избяга. Та тя не нарани Надечка, нали?

Поклатих глава. Глупости, бълнуване, безсмислици! Нима вещицата все пак е успяла да я подчини на волята си?

— Така ще е най-добре! — повтори убедено Светлана и се обърна към Арина: — Вещице! Дай клетва, че никога вече няма да отнемеш живота на човек или Различен!

— Не мога да дам такава клетва — поклати глава Арина.

— Дай клетва, че в продължение на сто години няма да отнемеш живота на човек или Различен, освен ако той не заплашва твоя живот… и няма друг начин да се защитиш — каза Светлана след кратка пауза.

— Това вече е друго нещо! — усмихна се Арина. — Веднага се вижда, пораснала е Великата… Не е много приятно да живея цял век беззъба, но все пак ще се подчиня. Нека Мракът ми е свидетел!

Тя вдигна длан и над нея за миг се появи кълбо мрак. Върколаците — и възрастният, и малките — заскимтяха тихо.

— Връщам ти твоята Сила — каза Светлана, преди да успея да я спра.

Арина изчезна.

Скочих и застанах до спокойно седящата Светлана. Беше ми останала още малко Сила… щеше да стигне за два удара, само че за вещицата тези удари…

Арина отново се появи пред нас. Вече облечена, даже ми се стори, че е сресана. Усмихваше се.

— А аз и без убийство мога да ти напакостя! — каза тя ехидно. — Да те парализирам или да те направя уродлива.

— Можеш — съгласи се Светлана. — Няма спор. Само че защо ще го правиш?

Само за миг в очите на Арина проблесна толкова силна мъка, че чак болка ме прониза в гърдите.

— Няма защо, чародейке. Какво пък, сбогом. Добро не съм видяла, но не се срамувам да кажа благодаря… благодаря ти, Велика. Трудно ще ти е… сега.

— Вече го разбрах — каза тихо Светлана.

Погледът на Арина спря върху мен и тя се усмихна кокетно:

— И на теб сбогом, чароплетецо. Не ме съжалявай, не обичам това. Ех… жалко, че обичаш жена си…

Тя коленичи и протегна ръка към Надюшка.

Светлана не я спря!

— Довиждане, момиченце! — каза весело вещицата. — Аз съм зла лелка, но на теб пожелавам добро. Не е бил глупак онзи, който ти е рисувал съдбата предварително… никак даже. Може би ти ще успееш там, където ние се провалихме? Вземи и ти подаръче от мен… — тя погледна към жена ми.

Светлана кимна!

Арина хвана Надечка за пръстчето и промърмори:

— Сила да ти пожелая? И без това Силата е много. Всичко са ти дали… Всичко докрай… Ти обичаш цветенца, нали? Вземи от мен дар — цветя и тревички да ползваш. Това и на Светла вълшебница ще свърши работа.

— Довиждане, лельо Арина — тихо каза Надюшка. — Благодаря ти.

Вещицата отново погледна към мен — зашеметения, объркан, нищо не разбиращ, а после се обърна към върколаците и възкликна:

— Какво пък, води, сиви!

Вълчетата хукнаха след вещицата и своя наставник. Един пакостник дори спря, вдигна лапа към храста и, гледайки демонстративно към нас, го препика. Надечка захихика.

— Светлана… — прошепнах аз. — Та те си отиват…

— Нека си ходят — отвърна тя и се обърна към мен.

— Какво стана? — взрян я в очите й, попитах аз. — Какво и кога?

— Нека си отидем вкъщи — каза Светлана. — Ние… трябва да си поговорим, Антоне. Да поговорим сериозно.

Колко мразя тези думи!

След тях никога не следва нищо добро!