Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (15)

Глава 5

Вещицата Арина вареше отвара — както се полага на руска вещица, работеща в своята горска къщурка. Стоеше до печката, хванала фурнаджийска кука, в която димеше със зелен пушек чугунено котле. Вещицата мърмореше:

Бяла жълтуга и авонимус,

шепа пясък от склона.

Калуна, скелет от чинка,

гной от цирей…

Двамата е Едгар влязохме и застанахме до вратата — а вещицата сякаш не ни забелязваше, стоеше с гръб към нас, потръскваше котлето и продължаваше:

Пак жълтуга с авонимус.

Три пера орлови…

Едгар се изкашля и продължи:

Ацетон, кефир, паркет.

Два папура къси?

Арина подскочи на място и извика:

— Ох, майчице!

Това прозвуча без ни най-малък фалш… но кой знае защо бях сигурен, че вещицата ни е очаквала.

— Здравейте, Арина — каза сухо Едгар. — Инквизицията. Моля да прекратите магията.

Арина мушна ловко котлето в печката и едва след това се обърна. Сега тя изглеждаше на около четирийсет — здрава, расова, красива селска лелка. Много раздразнена лелка. Сложи ръце на кръста си и възкликна заядливо:

— Здравейте и на вас, господин Инквизитор! А защо трябваше да пречите на магията? Какво сега, пак ли да ловя чинки и да скубя пера от орлите?

— Вашите стихчета са само начин за запомняне количествата на съставките и последователността на действията — отвърна невъзмутимо Едгар. — Отварата за лека походка вече е сварена, така че моите думи по никакъв начин не са могли да попречат. Седнете, Арина. В краката истина няма, нали така?

— В краката няма, ама и нагоре я няма — отвърна мрачно Арина и тръгна към стола. Седна и изтри ръце в пъстрата престилка на маргаритки и минзухарчета. Погледна ме накриво.

— Добър ден, Арина — казах аз. — Господин Едгар ме помоли да му покажа пътя. Нали нямате нищо против?

— Ако имах, щяхте да се натресете в блатото! — отвърна Арина с лека обида. — Слушам ви, господин Инквизитор Едгар. Защо сте дошли?

Едгар седна срещу Арина. Мушна ръка в сакото си и извади малка кожена папка. Къде ли я беше побрал?

— Била ви е изпратена призовка, Арина — каза меко Инквизиторът. — Получихте ли я?

Арина потъна в размисъл. Едгар отвори папката и показа на Арина тясна ивица пожълтяла хартия.

— Трийсет и първа година! — изохка вещицата. — Олеле, каква е стара… Не, не съм я получила. Вече обясних на господина от Нощния Патрул, че легнах да спя. ЧК ми бяха скалъпили дело…

— ЧК не е най-страшното нещо в живота на Различния — каза Едгар. — Далеч не най-страшното… И така, получили сте призовката…

— Не съм я получавала — каза бързо Арина.

— Не сте я получили — поправи се Едгар. — Какво пък, да допуснем. Куриерът не се е върнал обратно… е, всичко може да се случи с един доброволец в суровите гори край Москва.

Арина мълчеше.

Аз стоях до вратата и наблюдавах. Беше ми интересно. Работата на Инквизитора е сходна с работата на патрулния, но ситуацията имаше и своята особеност. Тъмен маг разпитваше Тъмна вещица. При това далеч по-силна от него и Едгар не можеше да не осъзнава това.

Но зад гърба му стоеше Инквизицията. А в такава ситуация вече не се налага да разчиташ на помощта на „своя“ Патрул.

— Вече ще смятаме, че сте получили призовката — продължи Едгар. — Възложено ми е да проведа предварителен разговор с вас преди вземане на окончателните решения… и така…

Той извади още един лист. Погледна в него и попита:

— През март хиляда деветстотин трийсет и първа година сте работили в Първи московски хлебокомбинат, нали?

— Работих — кимна Арина.

— С каква цел?

Арина ме погледна.

— Той е в течение — каза Едгар. — Отговорете.

— Към мен се обърнаха ръководствата на московските Нощен и Дневен патрул — каза Арина с въздишка. — Различните искаха да проверят как ще се държат хора, които живеят в строго съответствие с комунистическите идеали. Тъй като и двата Патрула искаха едно и също нещо, а Инквизицията подкрепи тяхната молба, аз се съгласих. Никога не съм обичала градовете, там винаги…

— Не се отклонявайте — помоли Едгар.

— Изпълних задачата — подчини се веднага Арина. — Сварих отварата и в продължение на две седмици тя се добавяше в хляба. Край! Получих благодарности от Патрулите, напуснах хлебозавода, върнах се у дома. А тук чекистите съвсем…

— За вашите сложни отношения с държавната безопасност можете да напишете мемоари! — изрева внезапно Едгар. — Мен ме интересува защо сте променили рецептата!

Арина се надигна бавно. Очите й светеха гневно, гласът й загърмя, сякаш пред нас стоеше не жена, а самката на Кинг Конг:

— Запомнете, млади човече! Арина никога не е грешила в рецептите! Никога!

Това не направи никакво впечатление на Едгар:

— Не съм казвал, че сте сгрешили. Вие съзнателно сте променили рецептата. И в резултат… — той внезапно млъкна.

— Какво „в резултат“? — възмути се Арина. — Готовата отвара беше проверена! Ефектът беше точно такъв, какъвто се искаше!

— В резултат отварата е подействала мигновено — каза Едгар. — Нощният патрул никога не е бил сборище на глупаци-идеалисти. Светлите са разбирали, че всичките десет хиляди човека ще бъдат обречени, ако преминат мигновено към комунистическия морал. Отварата е трябвало да подейства постепенно, така че реморализацията да достигне пълната си сила след десет години, в есента на четирийсет и първа.

— Ами да — каза Арина. — Така и беше направено.

— Отварата е сработила на практика моментално — каза Едгар. — Не можахме да разберем веднага какво става, но след една година броят на хората беше намалял наполовина. До четирийсет и първа година оживяха по-малко от сто човека — онези, които успяха да преодолеят реморализацията… проявявайки морална гъвкавост.

— Ох, лоша работа — плесна с ръце Арина. — Ох, напразно, жалко за хорицата… — Тя седна. Погледна ме накриво и попита: — Какво, Светли… и ти ли смяташ, че съм работила за Тъмните?

Ако лъжеше, то лъжеше много убедително. Свих рамене.

— Всичко беше направено какво трябва — каза упорито Арина. — Основните съставки бяха смесени с брашното, а знаете ли колко беше трудно през онези години да се занимаваш с вредителство? За забавяне на действието на отварата се използваше обикновена захар… — Тя изведнъж плесна с ръце. Погледна триумфално към Едгар: — Ето каква била работата! Бяха гладни години, работничките в хлебозавода крадяха захарчица… Затова е сработило предварително.

— Интересна версия — каза Едгар, прелиствайки книжата си.

— Аз не съм виновна за това — заяви твърдо Арина. — Планът на операцията беше съгласуван. Ако мъдрите патрулни не са се досетили за толкова просто нещо, кой е виновен за това?

— Би било така — каза Едгар и вдигна един лист. — Само че първият експеримент е бил проведен сред работниците в хлебокомбината. Ето го вашият отчет, разпознавате ли го? След това те вече не са могли да крадат „захарчица“. Така че остава само един вариант — вие да сте провалили операцията преднамерено.

— Нека разгледаме още една версия — каза жално Арина. — Например…

— Например доноса на вашата приятелка Луиза — предложи Едгар. — За това как в дните на операцията тя случайно ви е видяла да общувате с неустановен Светъл маг около трибуните на хиподрума. За това, че дълго сте спорили, пазарели сте се, след което Светлият ви е дал някакъв пакет и вие сте кимнала, след което сте си стиснали ръцете. Луиза даже е чула фразата „Ще го направя, няма да мине и година…“ Напомням ви, че ви е било забранено да общувате с Различни по време на експеримента. Така ли беше?

— Да — каза Арина, навеждайки глава. — Лушка жива ли е?

— Уви, не — каза Едгар. — Но показанията й са протоколирани…

— Жалко… — измърмори Арина. Не уточни за какво точно се отнасяше това „жалко“. Но не беше трудно да се досетя, че на Луиза й е провървяло.

— Можете ли да обясните с кой Светъл сте общували, какво сте обещали да направите и какво сте получили от него?

Арина вдигна глава, тъжно ми се усмихна и каза:

— Колко лошо… Винаги ме хващат… заради дреболии. Като с чайника…

— Арина, принуден съм да ви задържа за по-нататъшен разпит — каза Едгар. — В името на Инквизицията…

— Опитай, второрангов… — изрече подигравателно Арина.

И изчезна.

— Тя влезе в Сумрака! — извиках аз, откъсвайки се от стената и търсейки сянката си с поглед. Но Едгар все пак се забави за секунда: проверяваше дали вещицата не ни е заблудила.

Появихме се на първия слой почти едновременно. Погледнах към Едгар с леко опасение — в какво ли ще го превърне сумрачният свят?

Не, нищо. Почти не се промени. Само косата му оредя.

— По-надолу! — махнах енергично с ръка. Едгар наведе глава, вдигна длан към лицето си и дланта сякаш го всмука в себе си.

Ефектно. Инквизиторски трикове.

На втория слой, където къщичката се превърна в дървена барака, се спряхме и се спогледахме. Арина, разбира се, я нямаше.

— Слязла е на третия слой… — прошепна Едгар. Косата му беше изчезнала напълно, черепът му се беше източил като паче яйце. А иначе всичко си беше наред, лицето му беше почти човешко.

— Ще можеш ли? — попитах аз.

— Успях веднъж — отвърна честно Едгар. От дишането ни се вдигаше пара. Уж не беше много студено, но в нас нахлуваше хлад…

— И аз успях веднъж — признах.

Колебаехме се като самоуверени плувци, внезапно осъзнали, че реката пред тях е твърде бурна и студена. Никой не се решаваше да направи първата крачка.

— Антоне… ще ми помогнеш ли? — попита най-накрая Едгар.

Аз кимнах. Иначе защо се бях хвърлил в Сумрака?

— Да вървим… — каза Инквизиторът, гледайки съсредоточено в краката си.

След няколко мига пристъпихме на третия слой — онзи, в който си струваше да си пъхат носовете само маговете от първо равнище.

Вещицата я нямаше.

— Ама че… веселячка… — прошепна Едгар, като се оглеждаше. Домът-колиба наистина впечатляваше. — Антоне… тя сама го е строила… тя е тук много отдавна.

Бавно — пространството около мен се съпротивляваше на резките движения — аз се приближих до „стената“. Разтворих клоните и надзърнах.

Това изобщо не приличаше на човешкия свят.

В небето плаваха бляскави облаци — сякаш някой беше потопил стоманени стружки в глицерин. Вместо слънце някъде високо горе се рееше огнен пурпурен облак — единственото цветно петно в сивата мъгла. А наоколо, до самия хоризонт, се простираха изкривените ниски дървета, от които вещицата беше построила дома си. Впрочем, дали това бяха дървета? Никакви листа, само странно преплетени клонки…

— Антоне, тя е слязла по-надълбоко. Антоне, тя е извън категория — каза Едгар зад гърба ми. Обърнах и погледнах към мага. Тъмносива кожа, плешив издължен череп, хлътнали очи… Впрочем, очите бяха човешки. — Как изглеждам?

Едгар се озъби в усмивка. Напразно, зъбите му бяха конусовидни, остри, като на акула.

— Не си особено красив… — признах аз. — Сигурно и аз не съм по-добре?

— Това е само привидност — отвърна небрежно Едгар. — Държиш ли се?

Държах се. Второто потапяне в дълбините на Сумрака ми се отдаваше по-лесно.

— Трябва да отидем на четвъртия слой — каза Едгар. В очите му, макар и човешки, гореше огънят на фанатизма.

— Ти извън категория ли си? — отвърнах с въпрос аз. — Едгар, та на мен ще ми е трудно дори да се върна!

— Можем да обединим силите си, патрулен!

— Как? — Чак се обърках. И при Тъмните, и при Светлите има понятие „Кръг на Силата“. Но това е опасно нещо и изисква поне трима-четирима Различни… Освен това — как да се обединят Светлата и Тъмната Сила?

— Това е мой проблем! — поклати глава енергично Едгар. — Антоне, тя ще избяга! Ще избяга в четвъртия слой! Довери ми се!

— На Тъмния?

— На Инквизитора! — изрева магът. — Аз съм Инквизитор, разбираш ли? Антоне, довери ми се, заповя… — Едгар замълча и вече с друг тон добави: — Моля те!

Не знам кое точно ми въздейства повече. Тръпката от лова? Желанието все пак да хвана вещицата, която е погубила хиляди хора? Молбата на Инквизитора?

А може би просто желанието да видя четвъртия слой? Най-тайните дълбини на Сумрака, където дори Хесер не ходи често и където Светлана не е била никога?

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

Лицето на Едгар се озари от усмивка. Той протегна ръка — пръстите му завършваха с тъпи закривени нокти — и каза:

— В името на Договора, равновесието, което пазя… призовавам Светлината и Мрака… моля за Сила… от името на Мрака!

Под неговия настойчив поглед аз също протегнах ръка и казах:

— От името на Светлината…

Това отчасти приличаше на сключване на договор между Тъмни и Светли. Но само отчасти. В моята ръка не запламтя бяло пламъче, на дланта на Едгар не се появи топка тъмнина. Всичко се случи отвън — сивият, размит свят около нас изведнъж придоби очертания. Не, не се появиха цветове, ние все още бяхме в Сумрака. Появиха се сенки. Като на екрана на телевизор, на който са му намалили докрай цветовете и са усилили яркостта и контраста.

— Правото ни е признато… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Лицето му беше истински щастливо. — Правото ни е признато, Антоне!

— А ако не го бяха признали? — напрегнах се аз.

Едгар се намръщи.

— Всичко се случва… Но нали го признаха? Да тръгваме!

В този нов, „контрастен“ Сумрак придвижването беше далеч по-лесно. Вдигнах сянката си, сякаш бях в обикновения свят и се озовах там, където е позволено да се намират само магове извън категория.

 

 

Дърветата — ако това наистина бяха дървета — изчезнаха. Целият свят наоколо стана равен, плосък, като средновековната палачинка Земя, лежаща върху три кита. Никакъв релеф — само безкрайна пясъчна равнина… Наведох се и загребах шепа пясък. Той беше сив, както всичко останало в Сумрака. Но в тази сивота се виждаха зараждащи се цветове — цветни искрици, златни песъчинки…

— Избяга… — каза Едгар до ухото ми. Протегна ръка, станала неочаквано дълга и тънка.

Погледнах нататък и видях в далечината — само в равнина можеш да видиш толкова надалеч — стремително отдалечаващ се сив силует. Вещицата бягаше с огромни скокове, издигайки се във въздуха, прелитайки по десет метра, разперила ръце и смешно махаща с крака — като щастливо дете, бягащо с подскоци по пролетната полянка…

— Изпила е отварата си? — досетих се аз. Не виждах никаква друга причина за подобни скокове.

— Да. Ненапразно я е варила — каза Едгар. Замахна и метна нещо след Арина.

Подир вещицата се понесе редичка от малки огнени топки. Някакъв особен, инквизиторски вариант на обикновеното бойно заклинание на Патрулите „огнено кълбо“.

Няколко заряда се пръснаха още преди да достигнат вещицата. Един рязко се ускори и все пак я настигна, клъвна я по гърба и се взриви, обгръщайки вещицата с огън. Но пламъкът стихна мигновено, а Арина, без да се обръща, хвърли нещо зад гърба си и там се разля локва от светеща живачна течност. Докато прелитаха над локвата, останалите заряди губеха скорост и височина, потъваха в течността и изчезваха.

— Вещерски фокуси… — изрече с отвращение Едгар. — Антоне!

— А? Какво? — попитах аз, без да откъсвам поглед от изчезващата в далечината Арина.

— Трябва да се връщаме. Силата ни беше дадена само за залавянето на вещицата, но ловът свърши. Не можем да я догоним.

Погледнах нагоре. Пурпурният облак, който светеше на предишния слой на Сумрака, тук го нямаше. Цялото небе сияеше равномерно в розово-бяло.

Колко странно. Тук се появяваха цветове…

— Едгар, има ли и други слоеве? — попитах аз.

— Винаги има други. — Явно беше започнал да се притеснява. — Да вървим, Антоне! Да вървим, иначе ще заседнем тук!

Светът наоколо наистина започваше да губи контрастност, да се изпълва със сив дим, но цветовете си оставаха — шареният пясък и розовото небе…

Последвах Едгар и се върнах на третия слой, като вече усещах студеното пощипване на Сумрака по кожата си. Сякаш чакал този момент, светът окончателно се обезцвети и посивя, изпълни се със студен ревящ вятър. Хванати за ръце — не заради обмяната на Сила, това е почти невъзможно, а за да се задържим на крака, ние няколко пъти се опитвахме да се върнем на втория слой. Наоколо с едва доловим пукот се чупеха „дърветата“, колибата на вещицата се люлееше, а ние все търсехме и търсехме сенките си. Дори не помня мига, в който Сумракът се разтвори пред мен и ме пусна на втория слой — почти привичен, съвсем не плашещ…

 

 

… Седяхме на чистия, излъскан под и дишахме тежко. Сега ни беше еднакво зле, както на Тъмния Инквизитор, така и на Светлия патрулен.

— Дръж! — Едгар неловко пъхна ръка в джоба на сакото си и извади оттам шоколад „Гвардейски“. — Яж…

— А ти? — попитах аз, късайки обвивката.

— Имам още… — Едгар дълго рови в джобовете си, но накрая намери още един шоколад. Този път „Вдъхновение“. Започна да разопакова шоколадовите пръчици една след друга.

Известно време ядохме лакомо. Сумракът източва силите — и става въпрос не само за магическата Сила, но и за баналното равнище на глюкоза в кръвта. Това е малкото, което са успели да изяснят за Сумрака с методите на съвременната наука. Всичко останало си оставаше загадка.

— Едгар, колко слоя има Сумракът? — попитах аз.

Той сдъвка поредното шоколадче и отвърна:

— Знам за пет. На четвъртия бях за първи път.

— А какво има там, на петия?

— Знам само, че той съществува, патрулен. Нищо повече. И за четвъртия не знаех нищо.

— Там се появи цвят — казах аз. — Той… той е напълно различен. Нали?

— Ъхъ — промърмори Едгар. — Различен. Не е работа за нашите умове, Антоне. И не ни е по силите. Гордей се, че си бил на четвъртия слой, там не са ходили дори всички магове от първо равнище.

— А вие, значи, можете?

— По служебна необходимост — потвърди Едгар. — В Инквизицията не е задължително да отиват най-силните. Трябва да можем да противопоставим нещо срещу побъркан маг извън категория, нали?

— Ако се побъркат Хесер или Завулон, нищо не можете да им противопоставите — казах аз. — Дори с вещицата не се получи…

Едгар се замисли и се съгласи, че московското бюро на Инквизицията е слабичко срещу Хесер или Завулон. Но само в случай, че и двамата едновременно нарушат Договора. А иначе… Хесер ще се радва да помогне за неутрализирането на Завулон, а Завулон — за неутрализирането на Хесер. На това се крепи Инквизицията.

— Какво ще правим с вещицата? — попитах аз.

— Ще я търсим — отвърна делово Едгар. — Вече се свързах със своите, ще отцепят района. Мога ли да разчитам на теб в бъдеще?

Замислих се.

— Не, Едгар. Арина е Тъмна. И наистина е направила нещо… преди седемдесет и няколко години. Но ако са я използвали Светлите…

— То ти ще останеш на страната на своите — каза Едгар с отвращение. — Антоне, нима не разбираш? Няма нито Светлина, нито Мрак в чистия им вид. Вашите два Патрула са все едно демократите и републиканците в Америка. Караници, спорове, а вечер — съвместни коктейл-партита.

— Още не е вечер.

— Винаги е вечер — каза мрачно Едгар. — Повярвай ми, аз бях законопослушен Тъмен. Докато не ме притиснаха… докато не отидох в Инквизицията. И знаеш ли какво мисля сега?

— Кажи.

— Силата на нощта и силата на деня са еднакво гадни. Аз вече не виждам разлика между Завулон и Хесер. Виж, ти си ми симпатичен… по човешки. Ако дойдеш в Инквизицията, ще се радвам да работя заедно с теб.

Усмихнах се:

— Вербуваш ли ме?

— Да. Всеки патрулен може да отиде в Инквизицията. Никой няма право да те задържа. Дори нямат право да те разубеждават!

— Благодаря, но няма нужда да ме разубеждават. Нямам намерение да отивам в Инквизицията.

Едгар се надигна от пода с пъшкане и изтупа костюма си, макар че по него нямаше нито прашинка, нито гънчица.

— Костюмчето е омагьосано — отбелязах аз.

— Просто умея да го нося. И тъканта е хубава. — Едгар се приближи до библиотеката, извади някаква книга, прелисти я. Втора, трета… Каза със завист: — Каква библиотека! Тясно специализирана, но…

— Мислех си, че и „Фуаран“ е тук — признах аз.

Едгар само се засмя и аз попитах:

— А с колибата какво ще правим?

— Ето, виждаш ли — ти продължаваш да мислиш като мой съюзник! — отбеляза Едгар моментално. — Ще наслагам защитни и охранителни заклинания, какво друго… След два-три часа тук ще дойдат експертите. Ще прегледат всичко основно. Ще тръгваме ли?

— А ти не искаш ли да поровиш малко?

Едгар се огледа внимателно и каза, че не иска и че в къщата може да има множество неприятни изненади, оставени от хитрата вещица, и че да се ровиш из инвентара на вещица извън категория е занимание, много вредно за здравето… нека с това се занимават онези, на които това им е работата.

Почаках, докато Едгар сложи няколко защитни заклинания около къщурката — нямаше нужда от помощ, и тръгнахме към селото.

Обратният път ни се стори далеч по-дълъг. Сякаш беше изчезнало някакво неуловимо вълшебство, което ни беше помогнало да намерим дома на вещицата. Затова пък Едгар стана далеч по-словоохотлив — може би моята помощ го беше предразположила към откровеност?

Той разказваше за своето обучение — как са го учили да използва не само Тъмната сила, но и Светлата. За другите курсанти в Инквизицията — сред тях имало две украински Светли вълшебници, унгарски върколак, холандски маг и още много и всякакви Различни. Затова, че слуховете за препълнените с магически артефакти складове на Инквизицията са силно преувеличени — наистина имало много артефакти, но повечето били изгубили отдавна магическата си сила и не ставали за нищо. За някакви вечеринки и коктейли, които курсантите организирали в свободното си време…

Всичко това беше много забавно, но аз прекрасно разбирах накъде бие Едгар, така че започнах с преувеличен ентусиазъм да си припомням годините на своето обучение, различни забавни случаи от историята на Нощния патрул, прословутите истории на Семьон…

Инквизиторът въздъхна и приключи разговора по темата. Междувременно бяхме наближили селцето и Едгар спря на края на гората.

— Ще почакам нашите — каза той. — Всеки момент ще са тук. Даже Витезслав отложи заминаването си и обеща да намине.

Изобщо не смятах да каня Инквизитора в къщата си. Още по-малко пък в компанията на Висш вампир. Кимнах, но полюбопитствах:

— Как според теб ще се развият събитията оттук нататък?

— Вдигнах тревога навреме, така че вещицата няма да напусне района — изрече сдържано Едгар. — Сега ще тръгнат следотърсачите, ще проверим навсякъде, ще арестуваме Арина. Ще я съдим. Ако се наложи, ще те извикат като свидетел.

Не споделях изцяло оптимизма на Едгар, но кимнах. Той знаеше по-добре от мен на какво е способна Инквизицията.

— А вълците-върколаци?

— Това е задължение на Нощния патрул, нали? — отвърна с въпрос Едгар. — Ако се натъкнем на тях, ще ви уведомим, но няма да претърсваме гората специално заради тях. А и защо реши, че още са тук? Обикновени градски гастрольори, отишли на село да половуват. Трябва да контролирате по-внимателно подопечните си, Антоне.

— Не знам защо, но ми се струва, че все още са тук — промърморих аз. Наистина така ми се струваше, макар че не можех да обясня увереността си. — В селото всичко е чисто… а върколаците рядко остават във вълче тяло повече от денонощие.

— Провери съседните села — посъветва ме Едгар. — Или поне това, в което вещицата е ходела да пазарува. Дори и да е напразно. След неуспешен лов те незабавно подвиват опашка и се крият… знам им навиците.

Кимнах — съветът, при цялата му елементарност, беше добър. Трябваше веднага да обиколя околността, а не да търся вещицата. Детектив… от „Фуаран“ се заинтересувал… трябва да се отделя повече внимание на обикновената, скучна работа. Профилактика на престъпленията — както съвсем правилно я наричаха по съветско време.

— Успех, Едгар — казах аз.

— И на теб, Антоне. — Едгар се замисли и добави: — Да, между другото, получи се интересна ситуация — в случая с вещицата са замесени и двата Патрула. Ти, както изглежда, защитаваш интересите на Нощния патрул. Но си мисля, че Завулон също ще изпрати някого… до разрешаване на проблема.

Въздъхнах. Ситуацията непрекъснато се усложняваше.

— Дори се досещам кого ще изпрати — казах аз. — На Завулон му доставя удоволствие да ми причинява дребни неприятности.

— Ти по-добре се радвай, че не се е заел с по-големи неприятности — изрече Едгар навъсено. — А дребните ги изтърпявай. Никой не може да промени човешката същност, щом приятелят ти е бил Тъмен — Тъмен ще си остане до смъртта си.

— Костя вече е мъртъв. Не е човек, а вампир. Различен.

— Каква е разликата? — попита мрачно Едгар. Пъхна ръце в джобовете на скъпите панталони, които умееше да носи толкова добре, и се намръщи, гледайки към спускащото се зад хоризонта червено слънце. — Всичко е единно в този свят, патрулен…

Не, работата в Инквизицията определено влияеше по странен начин на Различните! Придаваше им някакъв нихилистичен възглед към живота. Базаровщина^[1]…

— Успех — повторих аз и започнах да се спускам по хълма, а Едгар, безжалостно мачкайки костюма си, легна на тревата и се втренчи в небето.