Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (14)

Глава 4

Колата в обора вече беше придобила предишния си вид. Но не рискувах да седна зад волана и да проверя работи ли многострадалният дизел, минал през ръцете на руските механизатори. Тихо влязох в къщата, ослушах се — тъща ми вече спеше в своята стая, а в нашата нощната лампа светеше слабо.

Отворих вратата и влязох.

— Добре ли мина всичко? — попита Светлана. Впрочем в гласа й почти нямаше въпросителна интонация. Тя и без думи прекрасно усещаше всичко.

— Горе-долу — кимнах аз. Погледнах към кревата на Надечка — дъщеря ми спеше дълбоко. — Не намерих върколаците. Поговорих с вещицата.

— Разказвай — каза Светлана. Тя седеше в кревата само по нощница, а до нея лежеше дебело томче „Мумин трол“. Или беше чела на Надя — на малката сега й беше все едно какво слуша преди сън, ако ще и учебник по съпромат да е, само да е с маминия глас. Или беше решила да се разсее с добра книжка преди сън.

Събух обувките си, съблякох се, седнах до нея и започнах да разказвам.

На места Светлана се мръщеше, на други се усмихваше. А когато й предадох думите на вещицата, че „жена ми ме е омагьосала“, дори се разстрои:

— Не е вярно! — възкликна тя напълно безпомощно. — Попитай Хесер… той ще види всяко мое заклинание… дори не съм си помисляла за такова нещо!

— Знам — успокоих я аз. — Вещицата призна, че е излъгала.

— Макар че, съм мислила за това — усмихна се внезапно тя. — Не можеш да избягаш от мислите си… но не беше насериозно, а просто така. С Олга обсъждахме мъжете… отдавна…

— Мъчно ли ти е за Патрула? — не се сдържах аз.

— Мъчно ми е — призна Светлана. — Да не говорим за това… Браво, Антоне! Значи си влязъл в третия слой на Сумрака?

Кимнах.

— Първо равнище… — каза неуверено Светлана.

— Не можеш да надскочиш себе си — възразих аз. — Второ. Честно второ. Таванът на моите възможности. Но нека да не говорим и за това, става ли?

— По-добре да говорим за вещицата — усмихна се Светлана. — Значи е изпадала в летаргия? Чувала съм за това, но все пак е огромна рядкост. Можеш да напишеш и статия.

— Къде? Във вестник „Аргументи и факти“? Намерена е вещица, спала шейсет години в гората?

— В информационния бюлетин на Нощния патрул — предложи Светлана. — Изобщо, би трябвало да издаваме собствен вестник. В него ще има друг текст за обикновените хора… какъвто и да е. Нещо тясно специализирано. Например „Вестник за руския аквариум“ или как да развъждаш цихлиди и как да монтираш в апартамента си аквариум с течаща вода.

— Откъде знаеш такива работи? — учудих се аз. Но си спомних, че първият й мъж, когото никога не бях виждал, е бил вманиачен по аквариумите.

— Така, спомних си — намръщи се Светлана. — А всеки Различен, дори и най-слабият, ще може да вижда истинския текст.

— Вече измислих първото заглавие — подех и аз. — „За водещата магия“. С буквата „х“ в думата „водещата“.

Усмихнахме се едновременно.

— Покажи ми този „артефакт“ — помоли Светлана.

Протегнах се до дрехите си и извадих завития в носна кърпичка гребен. Признах си:

— Не виждам в него никаква магия.

Светлана подържа известно време гребена в ръка.

— Е? — попитах аз. — Какво трябва да се направи с него? Да го хвърлиш зад гърба си, а там да поникне гора?

— Не е било необходимо да видиш нищо — с усмивка каза Светлана. — И работата не е в Силата, вещицата ти се е присмивала. Може би дори Хесер няма да види нищо… това не е за мъже.

Тя приближи гребена към косата си и започна бавно да се реши. Каза небрежно:

— Представи си… лято, жега, умора, цяла нощ не си спал, цял ден си работил… А после си се изкъпал в хладка вода, направили са ти масаж, хапнал си нещо вкусно и си изпил чаша хубаво вино. И ти става по-хубаво…

— Подобрява самочувствието? — разбрах аз. — Премахва умората?

— Само на жените — усмихна се Светлана. — Той е стар, поне на триста години. Явно е подарък от някой могъщ маг на любимата му жена. Може би е била дори човешка жена…

Погледна ме — очите й сияеха. Каза меко:

— Освен това би трябвало да прави жената привлекателна. Неотразима. Желана. Работи ли?

Погледнах я за секунда, а после угасих нощната лампа с поглед.

Светлана сложи сама магическия пашкул, поглъщащ всички звуци.

 

 

Събудих се рано, още нямаше и пет часа. Но за мое най-голямо учудване се чувствах напълно свеж — като собственичка на магическия гребен, ресала се до насита. Искаше ми се да върша велики дела. Освен това желаех обилна закуска.

Не събудих никого, а се порових тихо из кухнята, отчупих си две парчета франзела и намерих найлоново пликче с нарязан салам. Налях си домашен квас в една голяма чаша и с всичките тези придобивки излязох навън.

Вече се съмваше, но селцето беше тихо. Никой не бързаше за сутрешното доене — краварникът пустееше вече пета година. Изобщо никой за никъде не бързаше…

Въздъхнах и седнах на тревата под отдавна подивялата и неплодоносна ябълка. Изядох огромния сандвич, пийнах си квас. За да ми е съвсем комфортно, измъкнах от стаята книгата за книгата „Фуаран“ — с магия, през прозореца. Надявах се, че тъщата спи и няма да забележи левитиращия предмет…

Започнах втория сандвич и се потопих в четивото си.

И, честно казано, беше страшно интересно!

По времето, когато са писали книгата, още не е имало умни думички — никакви „гени“, „мутации“ и други биологически мъдрости, с които се опитваме да обясняваме природата на Различните. Затова колективът от вещици, работещ над книгата — авторите бяха пет, изброени само по име — използваха думи като „родство с магията“, „изменение на природата“ и други подобни. Между другото, сред авторите беше и Арина, което вещицата скромно беше премълчала предишната вечер!

Отначало учените вещици продължително разсъждаваха за самата природа на Различните. Изводът им беше такъв — всеки човек има „родство с магията“, а нивото на това „родство“ е различно за всеки човек. За отправна точка можеше да се вземе природното ниво на магията, разпръсната из целия свят. Ако „сродството“ у човек е по-силно от световното ниво, то той ще бъде най-обикновен човек! Няма да може да влиза в Сумрака и само рядко, поради някакви колебания в природното ниво на магията, ще усеща нещо странно. Ако у човека „родството“ е по-слабо, отколкото в обкръжаващия го свят, то той ще може да използва Сумрака!

Това звучеше някак много странно. Винаги бях мислил, че Различните са хора със силно развити магически способности. А тук се описваше точно обратната гледна точка.

Впрочем като нагледен пример се даваше следната забавна аналогия: да допуснем, че в целия свят температурата е 36 градуса и половина. Тогава повечето хора, имайки по-висока температура на тялото, ще отдават своята топлина навън, ще „топлят природата“. А онези малцина, които по някаква причина имат температура под 36,5, ще получават топлина. И след като към тях приижда постоянен приток на Сила, ще могат да използват тази сила, докато далеч по-топлите хора безцелно ще „топлят природата“.

Интересна теория. Бях чел няколко версии за нашия произход и за разликите ни с хората, но на такава още не бях попадал. В нея имаше нещо обидно…

Впрочем какво значение има? Резултатът си е същият! Има хора, има и Различни…

Продължих да чета нататък.

Втората глава беше посветена на разликите между маговете и вълшебниците от една страна, и вещиците и магьосниците — от друга. Излизаше, че по онова време са наричали с думата „магьосник“ не Тъмните магове, а просто „вещици от мъжки пол“. Различни, склонни към използване на артефакти. Статията беше интересна и ми се стори, че именно Арина я е писала. Свеждаше се до това, че по същество няма никаква разлика. Вълшебницата оперира непосредствено със Сумрака, извличайки от него Сила и извършвайки едни или други магически действия, а вещицата първо създава някаква „чудесия“, акумулираща Силата на Сумрака и способна да работи самостоятелно доста дълго време. Предимството на вълшебниците и маговете беше, че не са им нужни никакви приспособления, пръстени, книги и амулети. Предимството на вещиците и магьосниците бе, че създавайки удачен артефакт, те могат да натрупат в него много голям запас от Сила, който е твърде трудно да изтеглиш наведнъж от Сумрака. Изводът се налагаше от само себе си и Арина го беше изказала: разумният маг няма да пренебрегва артефактите, а умният магьосник ще се постарае да се научи да работи директно със Сумрака. Според автора „след стотина години ще видим как и най-великите и капризни магове не се гнусят да използват амулети, а дори най-ортодоксалните вещици няма да се страхуват да влязат в Сумрака“.

Е, тази прогноза се беше сбъднала стопроцентово. Повечето от сътрудниците в Нощния патрул бяха магове, но там постоянно използвахме артефакти…

Отскочих до кухнята, направих си още два сандвича и си налях квас. Погледнах часовника — шест сутринта. Някъде се разлаяха кучета, но селото още спеше.

Третата глава разглеждаше многобройните опити на Различните да превърнат човек в Различен — обикновено подобни действия са били продиктувани от любов или корист — а така също и опитите на хората, узнали по един или друг начин истината, да станат Различни.

Най-подробно се разглеждаше историята на Жил дьо Ре, оръженосеца на Жана д’Арк. Жана е била много слаба Тъмна Различна, „вещица седми ранг“, което, между другото, не й е пречело да извършва най-вече благородни постъпки. Гибелта на Жана се описваше много мъгляво, дори се намекваше, че тя е отклонила погледите на инквизиторите и се е спасила от кладата. Реших, че това е съмнително — Жана бе нарушила Договора, намесвайки своята магия в човешките дела, така че изпълнението на смъртната присъда е било наблюдавано и от нашата Инквизиция. А на нея не можеш да й отклониш погледа… Виж, историята на клетия Жил дьо Ре беше описана далеч по-подробно. Дали от любов, дали от празнодумство и безхаберие, Жана му разказала всичко за природата на Различните и прославеният със смелостта и благородството си млад рицар обезумял. Решил, че може да вземе магическата сила от обикновените хора — млади и здрави. За целта трябвало само да ги измъчва, да се заеме с канибализъм и да моли тъмните сили за помощ… Изобщо — решил човекът да стане Тъмен Различен. Изтезавал няколкостотин жени и деца, за което (а също и за неплащане на данъци) в края на краищата го изпратили на кладата.

От текста ставаше ясно, че дори вещиците бяха недоволни от такова поведение. Имаше язвителни нападки срещу бъбривата Жана и нелицеприятни епитети за побъркания й оръженосец. Но изводът беше даден сухо и академично — по никакъв начин не може да се използва „родството с магията“ у обикновените хора, за да стане човек Различен. Та нали Различният се отличава не с повишаване на „родството“, което се опитвал да направи кръвожадният и глупав Жил дьо Ре, а с понижаване! Така че всички негови експерименти само го правели все повече и все повече човек…

Звучеше убедително. Почесах се по тила. Така… излизаше, че аз съм далеч по-неприспособен към магията, отколкото алкохоликът чичо Коля, и само благодарение на това можех да ползвам Сумрака? Ама че работа!

А Светлана явно имаше още по-ниско ниво на „родство“?

Тогава излиза, че Надюшка, теоретично, изобщо не е способна на магия и затова Силата така бушува в нея — вземай и ползвай…

Виж ги ти вещиците, какви са ги измислили!

Следващата глава обсъждаше може ли да се повиши нивото на Силата в природата, за да могат повече хора да се превърнат в Различни. Изводът не беше утешителен — не можеше. Та Силата се използва не само от Различните, които по принцип биха могли да се откажат от магията за известно време. Силата се поглъщаше с радост и от синия мъх — единственото известно растение, живеещо в първия слой на Сумрака. Ако имаше повече Сила, синият мъх щеше да расте по-буйно… А може би на по-дълбоките слоеве на Сумрака имаше и други консуматори на Сила… Така че нивото на Силата беше константа — чак се усмихнах, когато срещнах тази дума в архаичната книга.

По-нататък следваше историята на книгата „Фуаран“. Названието произхождаше от името на древна източна вещица, която много искала да направи дъщеря си Различна. Вещицата експериментирала страшно дълго време — първо тръгнала по пътя на Жил дьо Ре, после осъзнала грешката си и се опитала да увеличи нивото на Силата в природата… Изобщо — минала по всички грешни пътища и в крайна сметка разбрала, че трябва да „понижи родството с магията у дъщеря си“. Според слуховете, опитите да бъде направено това са описани във „Фуаран“. Ситуацията се усложнявала от факта, че по онова време природата на това „родство“ е била неизвестна — впрочем и в годината на издаване на книгата, и сега положението изобщо не се беше променило. Но все пак, по метода на пробите и грешките, вещицата постигнала успех и превърнала дъщеря си в Различна!

Но за беда от това велико откритие се заинтересували всички Различни, без изключение. Тогава още не е имало Договор и Патрули, не е имало Инквизиция… изобщо всички, до които достигнал слуха за това чудо, се втурнали за рецептата. Известно време Фуаран и дъщеря й отблъсквали успешно набезите — явно вещицата, която и без това била могъща, не само направила дъщеря си Различна, но увеличила и своята сила. Огорчените Различни се обединили в цяла армия от магове, без да се делят на Тъмни и Светли. Всички атакували заедно и в страшна битка унищожили семейството на вещицата. В последните си часове Фуаран отчаяно се борела за живота си — даже превърнала слугите си в Различни… Но те, макар и придобили сила, били твърде объркани и неопитни. Само един от слугите, който се оказал по-умен от останалите, не се заел да вади кестените от огъня, а взел книгата и избягал. Когато маговете победители съобразили, че „лабораторният дневник“ на вещицата е изчезнал (всъщност „Фуаран“ е бил просто лабораторен дневник на вещицата), следите на беглеца вече се били изгубили. После книгата била търсена дълго и неуспешно. От време на време някой твърдял, че е срещнал избягалия слуга, който бил станал доста силен Различен и прелиствал и изучавал книгата. Появявали се и фалшификати — част от тях са създавани от безумни последователи на вещицата, друга част била дело на Различни-авантюристи. Всички случаи били грижливо проверени и документирани.

В последната глава имаше разсъждения на тема: „какво е измислила Фуаран?“. Авторите не се съмняваха, че тя наистина е постигнала успех, но смятаха книгата за безвъзвратно загубена. Изводът беше печален — явно откритието е било толкова случайно и нетривиално, че е невъзможно да се досетим за същността му.

А най-много ме смая краткото резюме — ако книгата „Фуаран“ все пак съществува и до ден-днешен, то дълг на всеки Различен е да я унищожи незабавно, „по разбираеми за всички причини, независимо от голямата съблазън и лична корист…“

Ох, тези Тъмни! Как искат да запазят своето могъщество!

Затворих книгата и се разходих из двора. Надникнах отново в обора и пак не рискувах да запаля двигателя на колата.

Фуаран и книгата й съществуваха. Вещиците бяха убедени в това. Допусках възможността за мистификация, но дълбоко в себе си не вярвах в нея.

Значи имаше теоретична възможност да превърнеш човек в Различен!

В такъв случай произшествието в „Асол“ ставаш по-разбираемо. Синът на Хесер и Олга е бил човек — както се случва обикновено при Различните. Затова Великите не са могли да го намерят. А като го намерили, го превърнали в Различен, после организирали целия спектакъл… дори не се побояли да излъжат Инквизицията.

Аз легнах в хамака и извадих плеъра си. Включих режима на случайно възпроизвеждане и затворих очи. Искаше ми се да се откъсна от света, да изпълня слуха си с нещо неангажиращо…

Но не ми провървя. Падна се „Пикник“.

Не и не, не ми е до смях,

няма прозорци и врата е размита;

Та мен дойде да измъчва

самият Велик Инквизитор.

Инквизиторът сяда.

подбира инструмента;

„Кажи ми всичко, което знаеш,

ще ти олекне и на теб“.

Навярно иска той да ме отвори

като куфар най-обикновен. Той знае:

дори в най-празния от празните

има двойно дъно, има двойно дъно.

Не обичам такива съвпадения! Дори най-обикновените хора могат да влияят на реалността, те просто не са способни да управляват своята Сила. На всеки човек му е познато това — идващи много навреме или упорито непоявяващи се автобуси; звучащи по радиото песни, които попадат в унисон с мислите ти; телефонни обаждания от хората, за които мислиш… Между другото, има един прост начин да разбереш, че си близо до възможностите на Различен. Ако няколко дни подред при случен поглед към електронния часовник виждаш цифрите 11:11, 22:22 или 00:00, значи връзката ти със Сумрака се е изострила. В такива дни не трябва да пренебрегваш предчувствията и догадките…

Но всичко това са човешки дреболии. При Различните тази връзка — също толкова неосъзната, както и при хората — е доста по-силно изразена. Затова изобщо не ми хареса, че точно сега се падна песента за Великия Инквизитор.

Ако имах още сили,

бих му казал: „Мили мой,

не зная кой съм и къде съм,

що за сили владеят света;

и краката ми са се оплели

на дълги улици от лабиринта“…

Без да ми повярва,

Инквизиторът затяга винта.

Навярно иска той да ме отвори

като куфар най-обикновен. Той знае:

дори в най-празния от празните

има двойно дъно, има двойно дъно.

Аха. И аз бих искал да знам що за сили владеят света…

Някой ме потупа лекичко по рамото.

— Не спя, Света… — казах аз и отворих очи.

Инквизиторът Едгар поклати глава и сдържано се усмихна. Прочетох по устните му: „Извинете, Антоне, но не е Светлана“. Въпреки жегата Едгар беше с костюм, вратовръзка и лакирани черни обувки, на които нямаше дори прашинка. Но дори в тези градски дрехи не изглеждаше нелепо. Ето какво значи прибалтийската кръв!

— За какъв… — изревах аз, скачайки от хамака. — Едгар?

Той чакаше търпеливо. Извадих слушалките от ушите си, поех си дъх и повторих:

— В отпуска съм. Според правилата, да се безпокои сътрудник на Нощния патрул в неработно време…

— Антоне, аз само минавам на гости — каза Едгар. — Имате ли нещо против?

Не изпитвах неприязън към Едгар. Той никога нямаше да стане Светъл, но преминаването му в Инквизицията заслужаваше уважение. Ако Едгар поискаше да говори с мен, бих се срещнал с него по всяко време.

Но не и на вилата, където почиват Светлана и Надя!

— Имам — отговорих твърдо аз. — Ако нямате служебно нареждане, напуснете моята територия!

И с нелеп донемайкъде жест посочих към дървената вратичка. Територия… ама че дума ми дойде на ума.

Едгар въздъхна и бавно бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

Знаех какво ще извади, но вече беше късно да давам заден ход.

Нареждането на московското бюро на Инквизицията гласеше: „В рамките на служебно разследване повеляваме на сътрудника на московския Нощен патрул Антон Городецки, Светъл маг от втори ранг, да оказва всякакво съдействие на Инквизитора от трети ранг Едгар“. Никога не бях виждал нареждания на Инквизицията и сега забелязах някои малки детайли — инквизиторите продължаваха да измерват силата в старомодните „рангове“, не се притесняваха да използват думи като „повеляваме“ и се назоваваха само по малко име дори и в официални документи.

А едва след това забелязах най-важното — отдолу стоеше печатът на Нощния Патрул и подписът на Хесер: „Запознат, съгласен.“

Виж ти!

— Ами ако откажа? — попитах аз. — Знаете ли, не обичам да ми „повеляват“.

Едгар се намръщи, хвърли поглед към бланката и каза:

— Секретарката ни наскоро навърши триста. Не се обиждайте, Антоне, това е само архаична терминология. Като „ранг“.

— И без фамилия ли минавате по традиция? — попитах аз. — Просто ми е интересно.

Едгар прочете с недоумение нареждането. Отново се намръщи. Изрече раздразнено, разтягайки гласните:

— Ама че дърта вещица… Забравила ми е фамилията, а гордостта не й е позволила да попита.

— Тогава имам основание да изхвърля това нареждане в купчината тор. — Аз потърсих с поглед въпросната купчина, но не я намерих. — Или в клозета. Твоята фамилия я няма в нареждането, значи то е невалидно. Нали?

Едгар мълчеше.

— И какво ме заплашва при отказ от сътрудничество? — повторих аз.

— Нищо страшно — каза навъсено Едгар. — Дори и в случай, че донеса ново нареждане. Жалба до прекия ти началник, наказанието е по негово усмотрение…

— Значи тази строга хартийка всъщност е молба за помощ?

— Да — кимна Едгар.

Наслаждавах се на ситуацията. Страшната Инквизиция, с която новаците се плашеха взаимно, се оказа беззъба стара вещица!

— Какво е станало? — попитах аз. — В отпуска съм, разбираш ли? С жената и дъщеричката. И с тъщата. Не работя.

— Но това не ви попречи да посетите Арина — каза Едгар, без да му мигне окото.

Така ми се пада. Не се отпускай!

— Това влиза в преките ми служебни задължения — парирах аз. — Да защитавам хората и да контролирам Тъмните. Винаги и навсякъде. Между другото, откъде имате информация за Арина?

Дойде ред на Едгар да се усмихва и да протака.

— Хесер ни съобщи — каза той най-накрая. — Вие вчера сте му позвънили и сте докладвали, нали? Тъй като ситуацията е нестандартна, Хесер е сметнал за свой дълг да предупреди Инквизицията. В знак на нашите неизменно приятелски отношения.

Нищо не разбирах!

Ако вещицата някак беше замесена в историята със сина на Хесер… Значи не бе замесена?

— Трябва да му се обадя — казах аз и демонстративно се отдалечих към къщата. Едгар послушно остана да стърчи до хамака. Впрочем хвърли поглед към пластмасовия стол, но явно го сметна за недостатъчно чист.

Аз чаках, притиснал мобилния телефон към ухото си.

— Слушам те, Антоне.

— При мен дойде Едгар…

— Да, да, да — каза Хесер разсеяно. — Вчера, след твоя доклад, сметнах за нужно да съобщя на Инквизицията за вещицата. Ако имаш желание — помогни му. Ако нямаш — прати го да си гледа работата. Нареждането му не е съставено правилно, забеляза ли?

— Забелязах — казах аз, хвърляйки поглед към Едгар. — Шефе, какво става с онези върколаци?

— Проверяваме — отвърна Хесер с леко запъване. — Засега нищо.

— И още, за тази вещица… — Погледнах към „книгата за книгата“. — Конфискувах една забавна книжка от вещицата… „Фуаран — измислица или истина?“.

— Чел съм я, чел съм я — каза Хесер добродушно. — Ако беше намерил истинския „Фуаран“, цена нямаше да имаш. Това ли е всичко, Антоне?

— Да — признах аз и Хесер прекъсна връзката.

Едгар чакаше търпеливо.

Приближих се към него и след кратка театрална пауза попитах:

— Каква е целта на вашето разследване и какво се иска от мен?

— Ще сътрудничите ли, Антоне? — зарадва се искрено Едгар. — Моето разследване касае вещицата, която сте открили. От вас се иска да ми покажете пътя до дома й.

— А какво иска Инквизицията от старицата? — поинтересувах се аз. — Не виждам дори и намек за престъпление. Дори спрямо Нощния патрул.

Едгар се обърка. Искаше му се да излъже и в същото време разбираше, че мога да усетя лъжата. Бяхме приблизително равни по сила и дори инквизиторските му приспособления можеха да не сработят.

— Има неизяснени стари дела — призна Тъмният маг. — Още от трийсетте години. Инквизицията има много въпроси към нея…

Кимнах. Още от самото начало ме смути разказа за преследването от страна на НКВД. Всичко се случва, селяните може и да са опитали да се разправят с вещицата. Но именно да са се опитали. Този фокус можеше и да мине при Различните от ниско равнище, но не и при такава могъща вещица…

— Какво пък, ще отидем — съгласих се аз. — Искате ли да закусите, Едгар?

— Няма да откажа. — Магът не започна да кокетничи. — А… вашата съпруга няма ли да е против?

— Сега ще попитаме — казах аз.

 

 

Интересна закуска се получи. Инквизиторът все пак не се чувстваше в свои води, неловко се опитваше да се шегува, обсипваше с комплименти Светлана и Людмила Иванова, закачаше се с Надюшка, хвалеше обикновения омлет.

Надюшка, умницата ми, внимателно разгледа „чичо Едгар“, поклати глава и каза:

— Ти си друг.

И повече не се отдели от майка си.

Светлана се забавляваше от ситуацията. Тя задаваше на Едгар някакви невинни въпроси, спомняше си историята с „огледалото“, изобщо — държеше се така, сякаш на гости й беше колега от работата и добър приятел.

Затова пък Людмила Иванова беше в пълен възторг от Едгар. Харесваше й начина му на обличане, на говорене; дори фактът, че държеше вилицата в лявата ръка, а ножа в дясната, довеждаше тъща ми до възхищение. Като че ли останалите ядяхме с ръце… А пък това, че Едгар решително отказа „чашката за апетит“ предизвика такъв назидателен поглед в моя посока, сякаш имах навика да обръщам по чашка-две водка всяка сутрин.

Така че двамата с Едгар тръгнахме на път сити, но леко раздразнени. Аз от възторга на тъщата, а той, явно, от нейното внимание.

— Можете ли да ми разкажете какви са претенциите ви към вещицата? — попитах аз, когато наближихме началото на гората.

— Всъщност ние пихме на брудершафт — напомни ми Едгар. — Защо не започнем да си говорим отново на „ти“? Или моята нова работа…

— Не е по-лоша от работата в Дневния патрул — изхъмках аз. — Нека да е на „ти“.

Доволен, Едгар реши да не протака повече:

— Арина е силна и уважавана вещица… в техния тесен кръг. Нали разбираш, Антоне, че всяка група си има собствена йерархия. Хесер може да издевателства колкото си иска над Витезслав, но той е най-силният сред вампирите. Арина заема подобно положение сред вещиците. Крайно високо.

Кимнах. Явно моята нова позната не беше съвсем обикновена…

— Дневният патрул неведнъж я е викал на работа — продължи Едгар. — Толкова настойчиво, колкото и вие се борехте за Светлана… Само не се обиждай, Антоне!

Та аз не се обиждах…

— Вещицата е отказвала категорично. Какво пък, това е нейно право! Още повече, че в някои ситуации се е съгласявала на временно сътрудничество. Но в началото на миналия век, скоро след комунистическата революция, станало неприятно събитие…

Той помълча, колебаеше се. Навлязохме в гората и аз, с малко пресилена увереност, поведох Едгар след себе си. Тъмният маг, изглеждащ нелепо в своя градски костюм, крачеше безстрашно през храстите и ямите. Дори не си беше разхлабил вратовръзката…

— По онова време Нощният и Дневният патрул се борели за правото на социален експеримент… — разказваше Едгар. — Комунизмът, както е известно, е бил измислен от Светлите…

— И извратен от Тъмните — не се сдържах аз.

— Стига, Антоне — каза обидено Едгар. — Нищо не сме извращавали. Хората сами си избраха какво общество да строят! Та така, помолили Арина за сътрудничество. Тя се съгласила да изпълни… някаква мисия. И Тъмните, и Светлите имали интереси там, че даже и вещицата. Всяка от страните била съгласна с… мисията. Всяка от страните смятала да спечели от това. Инквизицията наблюдавала, но нямала повод да се намесва. Все пак всичко се вършело със съгласието и на двата Патрула…

Интересна новина! Що за мисия ще е това, та да я одобрят и Тъмните, и Светлите?

— Арина изпълнила мисията си блестящо — продължаваше Едгар. — Тя дори получила поощрение от Патрулите… Ако не се лъжа, Светлите са й дали право на тъмна магия от втора степен.

Сериозна работа. Кимнах, приемайки информацията.

— Но след известно време у Инквизицията възникнали съмнения в законността на действията на Арина — каза сухо Едгар. — Възникнало подозрение, че в процеса на работа тя е попаднала под влияние на една от страните и е действала в техен интерес.

— И коя е тази страна?

— Светлите… — каза мрачно Едгар. — Вещица да помага на Светлите — невероятно, нали? Именно затова дълго не я заподозрели, но вече имало твърде много косвени признаци за предателство… Инквизицията извикала Арина… за разговор. И тогава тя изчезнала. Търсили я известно време, но в онези години, нали разбираш…

— И какви ги е свършила? — попитах аз, без да се надявам на отговор.

Но Едгар въздъхна и отговори:

— Намеса в съзнанието на хората… пълна реморализация.

Изсумтях. Какъв интерес можеха да имат Тъмните от това?

— Учуден ли си? — измърмори Едгар. — Имаш ли представа какво представлява реморализацията?

— Даже съм я извършвал. Сам на себе си.

Едгар ме гледа стъписано няколко секунди, после кимна:

— Да… да, разбира се. Тогава не е трудно да се обясни. Реморализацията е относителен процес, а не абсолютен. Каквото и да говорим, в света няма морален еталон. Затова реморализацията кара човек да постъпва абсолютно етично, но само в рамките на базовия му морал. Грубо казано, папуасът канибал, който не счита изяждането на врага за подсъдно действие, спокойно ще продължи да яде хора. Но вече няма да върши онова, което се забранява от неговия морал.

— Известно ми е — казах аз.

— Та така… онази реморализация не била съвсем относителна. На хората… със сигурност си чувал за много от тях, но имената им нямат значение тук… вложили в съзнанието им комунистическата идеология.

— Моралният кодекс на строителите на комунизма — изсумтях аз.

— Тогава още не бил измислен — отговори Едгар много сериозно. — Е, да допуснем, че е било нещо много близко до него. Тези хора започнали да постъпват в пълно съответствие с еталона — декларираната комунистическа етика.

— Мога да разбера защо Нощният патрул би се заинтересувал от това — казах аз. — Идеите на комунизма са доста симпатични… Но какъв интерес са имали Тъмните?

— Тъмните искали да се убедят, че налагането на нежизнеспособна етика няма да доведе до нищо добро. Че жертвите на експеримента или ще се побъркат, или ще загинат, или ще започнат да постъпват по стария начин, въпреки реморализацията.

Кимнах. Ама че експеримент! Това не са ти нацистките доктори, осакатяващи тялото! Тук под скалпелите са легнали душите…

— Възмутен ли си от поведението на Светлите? — попита Едгар с престорена любезност.

— Не — поклатих глава аз. — Сигурен съм, че не са желали злото на тези хора, а са се надявали, че такъв експеримент ще доведе до построяването на ново, щастливо общество.

— Да не си членувал в КПСС? — ухили се Едгар.

— Не, бях само пионерче. Добре, разбрах същността на експеримента. А защо за него е привлечена именно вещица?

— В този случай използването на отвари било далеч по-икономично от използването на магия — поясни Едгар. — Обект на експеримента били хиляди хора, на най-различна възраст и с най-различно социално положение. Представяш ли си какви сили би трябвало да съберат маговете? А вещицата успяла да направи всичко чрез отвара…

— Във водопровода ли я е изсипала?

— В хляба. Уредили я на работа в хлебозавода — усмихна се Едгар. — Тя предложила нова, по-икономична технология за печене на хляб — с добавки от разни билки. Дори получила премия за това.

— Ясно. А какъв е бил нейният интерес?

Едгар изсумтя. Прескочи ловко едно паднало дърво и ме погледна в очите:

— Какви ги говориш, Антоне? Кой не иска да си поиграе с толкова силна магия, а в случая е имала разрешение и от Патрулите, и от Инквизицията!

— Да предположим… — промърморих аз. — Значи, експеримент… А резултатът?

— Както и трябвало да се очаква — каза Едгар и в очите му отново блесна ирония. — Едни се побъркали, пропили, самоубили се. Други били репресирани — за прекалена вярност към идеалите. Трети намерили начин да заобиколят реморализацията.

— Значи Тъмните са се оказали прави — изумих се аз и дори спрях на място. — Но въпреки това Инквизицията смята, че вещицата е променила заклинанието, действайки по указание на Светлите?

Едгар кимна.

— Бълнуване — казах аз и тръгнах отново. — Пълна глупост! На практика Тъмните са отстояли своята гледна точка. А вие казвате — Светлите са виновни!

— Не всички Светли — отвърна невъзмутимо Едгар. — Само един… може би — малка група. Не знам защо. Но Инквизицията била недоволна. Чистотата на експеримента била нарушена, равновесието на силите било разклатено, започнала някаква много дълга и непонятна интрига…

— Аха — кимнах аз. — Щом е интрига, дай да стоварим всичко на Хесер.

— Не съм посочвал никакви имена! — каза бързо Едгар. — Не знам имената! И мога да напомня, че по онова време уважаемият Хесер е работил в Средна Азия, така че е смешно да му се предявяват претенции…

Той въздъхна — може би си спомни потискащото произшествие в „Асол“?

— Но вие искате да се доберете до истината? — попитах аз.

— Непременно! — каза твърдо Едгар. — Хиляди хора са били обърнати насилствено към Светлината — това е престъпление срещу Дневния патрул. Всички тези хора са пострадали — това е престъпление срещу Нощния патрул. Разрешеният от Инквизицията социален експеримент е бил провален — това е престъпление…

— Разбрах — прекъснах го аз. — Какво пък, и на мен тази история изобщо не ми харесва…

— Ще ми помогнеш ли да се добера до истината? — попита Едгар и се усмихна.

— Да — отвърнах без колебание. — Това е престъпление.

Едгар протегна ръка и ние затвърдихме договора с ръкостискане.

— Още дълго ли ще ходим? — попита Инквизиторът.

Огледах се и с радост видях познатите очертания на полянката, където снощи бях наблюдавал гъбеното безумие.

Между другото, днес не бяха останали никакви гъби.

— Вече сме близо — успокоих аз Тъмния маг. — Само домакинята да си е вкъщи…