Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (13)

Глава 3

Арина седеше на стола, положила скромно ръце на коленете си. Вече не се усмихваше — и изобщо беше олицетворение на подчинението.

— Нататък ще минем ли без фокуси? — полюбопитствах аз, завръщайки се в реалния свят. Гърбът ми беше мокър, а краката ми трепереха.

— Може ли да остана в този облик, патрулен? — попита тихо Арина.

— Защо? — не се удържах да позлорадствам аз. — Вече видях каква сте наистина.

— Кой знае кое е истинско в този свят — рече замислено Арина. — Зависи от гледната точка… Смятайте молбата ми за женско кокетство, Светли.

— И опитът да ме омаете също ли беше кокетливо?

Арина ме стрелна с очи и изрече предизвикателно:

— Да! Разбирам, че сумрачният ми облик… но тук и сега съм такава! И нищо човешко не ми е чуждо. В това число и желанието да се харесам.

— Добре, стойте си такава — измърморих аз. — Няма да твърдя, че мечтая за повторение на шоуто… Махнете илюзията от магическите предмети!

— Както кажете, Светли. — Арина прокара длан през косата си и къщичката леко се промени.

Оказа се, че вместо чайник на масата има малко каче от брезово дърво. От него се вдигаше пара. Между другото, телевизорът остана — но щепселът вече не отиваше до несъществуващия контакт, а беше забит в голям червен домат.

— Оригинално — отбелязах аз, кимайки към телевизора. — Често ли се налага да сменяте зеленчуците?

— Доматите всеки ден — сви рамене вещицата. — Една зелка работи два-три дни.

Никога не бях виждал толкова оригинален начин за получаване на електричество. Е, на теория е възможно… но на практика…

Но, най-много ме интересуваше шкафът с книгите. Приближих се до него и извадих първия попаднал ми том — тънък, с мека подвързия.

„Глог — практическо приложение в домашната магия.“

Книгата беше отпечатана на нещо като ротапринт. Издадена преди една година. Дори беше посочен тиражът — 200 броя. Даже и си имаше! Само печатницата ми беше непозната, „ТП“ ООД.

— Наистина ботаника… Нима печатате книгите си в печатници? — възхитих се аз.

— Случва се — скромно каза вещицата. — Няма на ръка да ги преписваме я…

— На ръка — това още не е нищо — отбелязах аз. — Случва се да пишат и с кръв…

И измъкнах от шкафа „Кассагар Гарсарра“.

— Забележете, със собствената си кръв — каза сухо Арина. — Никакви гадости!

— Тази книга сама по себе си е гадост — отбелязах аз. — Я да видим… „Насъскване на хората един срещу друг без особени усилия…“

— Какво се опитвате да ми припишете? — попита Арина вече раздразнено. — Всичко това са… академични издания. Антикварни. Никого не съм насъсквала.

— Наистина ли? — попитах, прелиствайки книгата. — „Успокояване на бъбречни болки, разнасяне на водянки…“ Да допуснем…

— Нали няма да обвините човек, който чете Дьо Сад, че смята да измъчва някого? — заяде се Арина. — Това е нашата история. Най-различни заклинания. Без разделяне на деструктивни и позитивни.

Изхъмках. Общо взето, тя беше права. Това, че в книгата бяха събрани най-различни магически рецепти, изобщо не беше престъпление. Освен това… ето например „Как да премахнем болката на родилката без увреждане на детето“. Впрочем съседните глави бяха: „Премахване на плода без увреждане на родилката“ и „Премахване на плода заедно с родилката“.

Всичко беше, както е обичайно за Тъмните.

Но въпреки тези вредни рецепти и скорошният й опит да ме омае, нещо в Арина предизвикваше симпатия. На първо място — начинът, по който беше постъпила с децата. Каквото и да говорим, една стара умна вещица би намерила най-чудовищни начини да ги използва. Освен това… освен това в нея имаше нещо тъжно и самотно — независимо от цялата й сила, независимо от ценната й библиотека и привлекателния човешки облик.

— В какво съм се провинила? — попита Арина. — Стига си протакал!

— Имате ли регистрация? — попитах аз.

— Какво, да не съм вампирка или върколак? — отвърна с въпрос Арина. — Щемпел му се приискало да ми слага… как го измисли…

— Никой не говори за печат — успокоих я аз. — Въпросът е там, че всички магове от първо и по-високо равнище са длъжни да съобщават в съответния регионален център за своето местожителство. За да не бъде сметнато преместването им за враждебно действие…

— Аз не съм вълшебница, аз съм магьосница!

— Маговете и приравнените по сила към тях Различни… — уморено повторих аз. — Вие се намирате на територията на московския Патрул. Бяхте длъжна да ни уведомите.

— По-рано не беше така — промърмори вещицата. — Първенците-чароплетци се уведомяваха взаимно, вампирите и върколаците ги водеха на отчет… а нас никой не ни закачаше.

Тук имаше нещо странно…

— Кога „по-рано“? — попитах аз.

— През трийсет и първа — каза неохотно вещицата.

— Живеете тук от трийсет и първа година? — не повярвах аз. — Арина…

— Живея тук от две години. А преди това… — тя се намръщи. — Няма значение къде съм била. Не съм чула за новите закони.

Може и да не лъжеше. Това се случваше със старите Различни, особено с онези, които не работят в Патрулите. Скриват се някъде из пущинаците, в тайгата или в гората, седят там с десетилетия, докато съвсем не ги налегне тъгата.

— А преди две години сте решили да се заселите тук? — уточних аз.

— Реших. Какво да правя аз, глупачката, в града? — Засмя се. — Седя, ето — гледам телевизия, чета книги. Наваксвам пропуснатото. Намерих една стара приятелка… тя ми изпраща книги от Москва.

— Какво пък — казах аз. — Тогава — обичайната процедура. Имате ли лист хартия?

— Да.

— Пишете обяснителна бележка. Лични данни — произход, години на раждане и на иницииране, работили ли сте в Патрулите, какво равнище на силата имате…

Арина извади послушно хартия и молив. Намръщих Се, но не й предложих химикалка. Ако иска да пише и с гъше перо.

— Кога за последен път сте водена на отчет или сте заявявали по друг начин местопребиваването си пред официалните органи на Патрулите… Къде сте били след това.

— Няма да пиша — остави молива Арина. — Завъдили драскачество… На кого му влиза в работата къде съм си топлила старите кости?

— Арина, зарежете този речник на селска лелка! — помолих аз. — Преди малко говорихте нормално.

— Бях се маскирала — заяви Арина, без да й мигне окото. — Добре, както искате. Само че и вие оставете чиновническия тон.

Тя изписа целия лист бързо, със ситен равен почерк. Подаде ми го.

Оказа се не чак толкова възрастна, колкото предполагах. Още нямаше двеста години. Майка й била селянка, баща й — неизвестен, не е имало Различни сред роднините. Момичето било инициирано на единайсет години от Тъмен маг, или както упорито наричаше маговете Арина — „чароплетец“. Чужденец, немец. Между другото, той я и дефлорирал, което Арина кой знае защо бе сметнала за нужно да посочи, добавяйки „похотлив мръсник“. А… ето каква беше работата! Немецът взел момичето, за да я обучава, а тя — да му служи, във всякакъв смисъл. И явно не е бил особено умен или прекалено нежен — на тринайсет години девойката станала толкова силна, че победила наставника си в честен дуел и го развъплътила. Между другото той бил маг четвърто равнище. След това събитие тя попаднала под наблюдението на тогавашните Патрули. Впрочем нямаше нищо криминално — ако можеше да се вярва на обяснителната бележка. Градовете не й харесвали, живяла по селата, изхранвала се с дребни магии. След революцията няколко пъти се опитвали да я убият… селяните разбирали, че е вещица, и насъсквали ЧК срещу нея. Маузери срещу магия, виж ти! Магията побеждавала, но това не можело да продължи безкрайно. През трийсет и четвърта година Арина…

Вдигнах поглед към вещицата и попитах:

— Това сериозно ли е?

— Изпаднах в летаргичен сън — изрече спокойно Арина. — Разбрах, че червената зараза ще продължи дълго. Поради редица обстоятелства можех да избера срок от шест, осемнайсет или шейсет години. При нас, вещиците, винаги има много условности… Шест и осемнайсет години ми се сториха твърде малко за комунистите. Заспах за шейсет години.

Тя се поколеба, но призна:

— Тук си спах. Осигурих колибата колкото можах, така че нито човек, нито Различен да не може да се приближи…

Сега вече всичко беше ясно. Трудни времена са били. Различните са умирали почти толкова често, колкото и обикновените хора. Не е било трудно да изчезнеш.

— И не сте казали на никого, че ще спите тук? — уточних аз. — На приятелките си…

Арина се усмихна:

— Ако бях казала на някого, сега нямаше да говориш с мен, Светли.

— Защо?

Тя кимна към шкафа.

— Ето, цялото ми богатство. И не е малко.

Аз сгънах обяснителната бележка, прибрах я в джоба си и казах:

— Не е малко, но все пак тук не видях една рядка книга.

— Коя? — учуди се вещицата.

— „Фуаран“.

Арина изсумтя:

— Голямо момче си вече, а още вярваш в приказки… Няма такава книга.

— Аха, значи момичето само си е измислило това име?

— Не й почистих паметта — въздъхна Арина. — Кажи сега, струва ли си да вършиш добри дела?

— Къде е книгата? — попитах рязко аз.

— Третият рафт отдолу, четвъртият том отляво — каза раздразнено Арина. — Да не си забравил очите си вкъщи?

Приближих се до шкафа и се наведох.

„Фуаран“!

Големи златисти букви върху черна кожа. Извадих книгата и погледнах триумфално към вещицата.

Арина се усмихваше.

Погледнах надписа на корицата — „Фуаран — измислица или истина?“

Думата „Фуаран“ беше напечатана с големи букви, останалото — с дребен шрифт.

Погледнах ръба…

Ами да. Малките букви се бяха изтъркали и изронили.

— Рядка книга — призна Арина. — Отпечатана в тринайсет екземпляра, в Санкт Петербург, през тринайсета година, в печатницата на Негово Императорско Величество. Печатали са я нощем, по новолуние, както си трябва. Не знам колко такива са се запазили…

Можело ли е малкото наплашено момиче да забележи само думата, напечатана с големи букви?

Като нищо!

— Какво ще стане сега с мен? — попита тъжно Арина. — Какви са ми правата?

Въздъхнах и седнах до масата, прелиствайки неистинския „Фуаран“. Интересна книга, няма спор…

— Нищо няма да стане с вас — признах аз. — Помогнали сте на децата. Нощният патрул ви е признателен за това.

— Защо да вредим напразно на хората? — промърмори вещицата. — Така вредим само на себе си…

— Отчитайки този факт, а също така и особените обстоятелства в живота ви… — порових се в паметта си, припомняйки си разни параграфи, препратки и забележки. — Отчитайки всичко това, няма да има наказание. Само още един въпрос… какво е вашето равнище на Силата?

— Написала съм „не знам“ — отвърна спокойно Арина. — Нима можеш да го измериш с някакъв уред?

— Поне приблизително?

— Като лягах да спя, бях първо равнище — призна не без гордост вещицата. — А сега явно съм излязла извън категория.

Точно така. Затова не успях да прозра илюзиите й.

— Възнамерявате ли да работите в Дневния патрул?

— За какво ми е? — възмути се Арина. — Още повече, че сега Завулон се е издигнал до върха, нали?

— Да — потвърдих аз. — А защо се учудвате? Нима не го смятате за достатъчно силен?

— Винаги е имал достатъчно Сила — намръщи се Арина. — Само че твърде лесно предава своите. Приятелките му… с нито една не е изкарал повече от десет години, винаги нещо им се случваше… но въпреки това младите глупачки продължаваха да скачат в леглото му. А как мрази украинците и литовците! Ако трябва да се свърши някаква мръсна работа, примамва група от Украйна и бърка в жаравата с чужди ръце. Ако трябва някой да обере парсата — първият кандидат ще е литовец… Мислех, че с такова поведение няма да се задържи на поста си. — Арина изведнъж се усмихна. — Не, явно е успял да избегне ударите. Браво!

— Да… — казах кисело. — Е, ако не възнамерявате да работите в структурите на Дневния патрул, а продължите да водите светски живот, ще получите право на определени магически действия… за лични цели. За една година — дванайсет действия от седма степен, шест от шеста, три от пета и едно от четвърта. Веднъж на две години — действие от трета степен. Веднъж на четири години — действие от втора степен.

Замълчах.

Арина се поинтересува:

— А действия от първа степен?

— Максимално разрешената сила за Различните, които не са на служба, е ограничена до предишното им равнище — отбелязах ехидно аз. — Ако се подложите на изследване и се регистрирате като вещица извън категория, веднъж на шестнайсет години ще получавате право на магия от първа степен. Съгласувана с Патрулите и Инквизицията, разбира се. Магията от първо равнище е твърде сериозно нещо.

Вещицата се ухили. Странна беше тази усмивка — съвсем старческа и неприятна, но върху красивото младо лице…

— Ще мина и без първа степен. Доколкото разбирам, ограниченията се отнасят само за магията, насочена към хората?

— Към хората и Различните — потвърдих аз. — Със себе си и с неодушевените предмети можете да правите каквото си искате.

— И на това съм доволна — съгласи се Арина. — Е, извинявай, Светли, че се опитах да те омая. Ти явно си готин. Почти като нас.

От този съмнителен комплимент ме побиха тръпки.

— Още един въпрос — казах аз. — Кои бяха онези върколаци?

Арина помълча. После попита:

— Какво, да не би законът вече да е отменен?

— Кой закон? — опитах се аз да се направя на глупак.

— Старият закон. Тъмният не е длъжен да доносничи за Тъмен, както и Светлият — за Светъл…

— Има такъв закон — признах.

— Тогава си лови върколаците сам. Нищо, че са глупаци, нищо, че са кръвожадни — няма да ги издам.

Думите й бяха изречени твърдо и уверено. Нямаше как да й окажа натиск. Та тя не беше помагала на върколаците, точно обратното.

— Магическите действия по мой адрес… — замислих се. — Е, прощавам ви ги.

— Просто така? — уточни вещицата.

— Просто така. Приятно ми е, че устоях.

Вещицата изсумтя:

— Устоял бил… Жена ти е вълшебница, да не съм сляпа, та да не видя? Тя те е омагьосала. Да не може да те съблазни никоя жена.

— Лъжеш — отвърнах спокойно аз.

— Лъжа — призна си вещицата. — Браво. Магията няма нищо общо, просто много я обичаш. Ами — много поздрави на жената и на дъщеричката. Ако срещнеш Завулон — кажи му, че пръч беше, пръч си и остана.

— С удоволствие — обещах аз. Ама че вещица! Не се бои да ругае Завулон! — А на Хесер какво да предам?

— За него нищо не съм казала — изрече презрително Арина. — Какво общо имаме ние, селските глупачки, с великите тибетски магове!

Стоях и гледах тази странна жена — толкова красива в човешки облик и толкова отвратителна в истинския си вид. Вещица, могъща вещица. Но не можеше да се каже, че е злобна — имаше си и положителни страни…

— Не ти ли е тъжно сама тук, бабо? — попитах аз.

— Обиждаш ли? — отвърна с въпрос Арина.

— Не, ни най-малко. Все пак и аз съм учил някои неща.

Арина кимна, но премълча.

— Изобщо не искаше да ме съблазняваш и в теб не са останали никакви плътски желания — продължих аз. — При вещиците това е различно, не е като при вълшебниците. Ти си стара и се чувстваш стара, мъжете изобщо не те вълнуват. Друг е въпросът, че можеш да останеш толкова стара още хиляда години. Така че се опитваше да ме съблазниш само заради спорта.

Само след миг Арина се преобрази. Превърна се в спретната старица, румена, леко прегърбена, с живи бойки очи, умерено беззъба уста, посивели, но добре поддържани коси. Попита:

— Така по-добре ли е?

— Може би да — признах аз с лека тъга. Все пак предишният й образ беше много приятен.

— Такава бях… преди сто години — каза вещицата. — И такава, каквато те посрещнах, също бях… някога. А каква бях на шестнайсет! Ах, Светли, какво весело и красиво момиче бях! Макар и вещица… Знаеш ли защо и как остаряваме?

— Чувал съм някои неща — признах аз.

— Това е цената за повишаването на ранга. — Тя пак използва тази старомодна дума, която през последните години беше напълно изместена от появилата се от компютърните игри дума „ниво“. — Вещицата може да остане с младо тяло. Само че тогава ще си заседне на трети ранг. Ние сме по-тясно свързани с природата, а тя не обича фалша. Разбираш ли?

— Разбирам — казах аз.

Арина кимна:

— Та така, Светли… радвай се, че жена ти е чародейка. Ти постъпи добре с мен… няма да лъжа. Може ли да направя подарък?

— Не — поклатих глава аз. — На работа съм. Пък и подарък от вещица…

— Разбирам. Но аз не искам да направя подарък на теб, а на жена ти!

Обърках се. Арина изкуцука бодро до обкования с желязо сандък (по-рано на неговото място имаше масивен скрин), отвори го и бръкна вътре. След секунда се върна при мен с малък костен гребен.

— Вземи, патрулен. Без умисъл, без корист, не за беда и горест. Да стана на сянка, ако лъжа, вятърът да ме разнесе…

— Какво е това? — попитах аз.

— Чудесия… — намръщи се Арина. — Как му казват сега… артефакт!

— И все пак?

— Не ти стигат силиците, за да видиш? — попита с разбиране Арина. — Жена ти ще разбере. А защо са ти обяснения, Светли? Лесно мога да те излъжа. Ще те излъжа, а ти ще ми повярваш. Та нали си по-слаб от мен, сам го знаеш.

Мълчах и хапех устни. Какво пък… все пак я бях обидил един-два пъти. Е, получих достоен отговор.

— Вземай, не се бой — повтори Арина. — Баба Яга, макар и зла, помага на добрите юнаци.

Всъщност защо се колебаех?

— По-добре да беше предала върколаците — казах аз, вземайки гребена. — Приемам подаръка ти само като посредник и този подарък не обвързва никого с никакви обещания.

— От стара коза яре… — изхъмка Арина. — А за вълците… извинявай. Сами ще ги хванете, знам. Но няма да ги предам. Между другото… можеш да вземеш книгата. За известно време. Да я провериш. Нали имаш това право?

Едва сега осъзнах, че все още държа в лявата си ръка злощастната „Фуаран — измислица или истина?“.

— За експертиза, за известно време, в рамките на правата ми като патрулен — изрекох мрачно аз.

Все пак бабката ме въртеше на пръста си, както си поискаше! Стига да беше поискала, щях да забележа едва вкъщи случайно взетата книга, а тя щеше да има пълно право да се обърне към Патрулите с оплакване — за кражба на ценна „чудесия“.

Когато излязох от къщата, осъзнах, че е настъпила непрогледна нощ и че ми предстои да вървя през гората поне два-три часа.

Но едва бях слязъл по стълбите, когато отпред запламтя призрачно синьо огънче. Въздъхнах и хвърлих поглед към къщичката, чийто прозорци светеха с ярка електрическа светлина. Арина не излезе да ме изпрати. Огънчето танцуваше подканващо във въздуха.

Тръгнах след него.

След пет минути чух ленивото лаене на кучета.

След още десет наближих края на гората.

Най-обидното беше, че през цялото време не чувствах и помен от магия.