Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (9)

Епилог

Реших да върна БМВ-то чак като се върна от отпуската. В края на краищата…

По новия път — по-рано бяха дупки, свързани с участъци шосе, а сега участъци шосе, на места прекъсвани от дупки — колата караше с лекота със сто и двайсет километра в час.

Хубаво е да си Различен.

Знаех, че няма да попадна в задръстване. Знаех, че срещу мен няма да изскочи самосвал с пиян шофьор. Ако свършеше бензинът, можех да налея в резервоара вода и да я превърна в гориво.

Коя няма да пожелае същата съдба за собственото си дете?

Имам ли право да осъждам Хесер и Олга?

Уредбата в колата ми беше нова, с устройство за минидискове. Отначало исках да сложа там „Бойни протези“, но после реших, че ми се слуша нещо по-лирично.

Поставих „Бяла гвардия“.

Не знам какво си решил,

не знам какво става с теб,

ангел с конец небето е зашил,

син, небесносин…

Не помня на загубата вкуса,

нямам сили със злото да се боря.

Всеки път, когато изляза през врата,

тръгвам към твоята топлина…

Мобилният ми телефон иззвъня и умничката уредба незабавно намали звука.

— Света? — попитах аз.

— Не може да се свърже човек с теб, Антоне.

Гласът на Светлана беше спокоен. Значи всичко е наред.

Това беше най-важното.

— И аз не можах да се свържа с теб — признах.

— Явно атмосферни смущения — каза весело Светлана. — Какво се случи преди половин час?

— Нищо особено. Поговорих с Хесер.

— Всичко ли е наред?

— Да.

— Имах предчувствие, че вървиш по ръба.

Кимнах, гледайки пътя. Умна жена си имам, Хесер. Предчувствията й са надеждни.

— А сега всичко наред ли е? — попитах.

— Сега всичко е наред.

— Света… — започнах, поддържайки волана с една ръка. — Какво да правя, ако не съм сигурен, че съм постъпил правилно? Ако се измъчвам от въпроса дали съм прав, или не?

— Отиди при Тъмните — отвърна Светлана без колебание. — Те не се измъчват.

— Това ли е целият отговор?

— Това е единственият отговор. И цялата разлика между Светлите и Тъмните. Тя може да бъде наречена съвест или нравствено чувство, същността е една и съща.

— Имам чувството — оплаках се аз, — че времето на реда свършва. Разбираш ли? А настъпва… не знам.

Нито тъмно време, нито светло, и дори не часът на Инквизиторите…

— Това е ничие време, Антоне — каза Светлана. — Това е просто ничие време. Прав си, че нещо наближава. Нещо ще се случи. Но не сега.

— Поговори си с мен, Света — помолих я аз. — Трябва да карам още половин час. Поговори си с мен през този половин час, става ли?

— Имам малко импулси в картата — отговори Светлана със съмнение.

— Тогава аз ще ти позвъня — предложих аз. — Нали изпълнявам задача, телефонът ми е служебен. Нека Хесер да плаща сметката.

— А няма ли да започне да те мъчи съвестта? — засмя се Светлана.

— За днес я потренирах достатъчно.

— Добре, не ми звъни, ще омагьосам моя телефон — каза Светлана. Не знаех дали се шегува — не винаги разбирам.

— Тогава разказвай — предложих аз. — Какво ще стане, когато дойда. Какво ще каже Надюшка. Какво ще кажеш ти. Какво ще каже майка ти. Какво ще стане с нас.

— Всичко ще бъде наред — каза Светлана. — И аз ще се зарадвам, и Надя. И мама ще се зарадва…

Аз карах колата, притиснал телефона с едната си ръка в нарушение на правилата за движение. Някакви товарни камиони се носеха по платното за насрещно движение.

Слушах какво говори Светлана, а от тонколоните тихият женски глас продължаваше да пее:

Когато се върнеш, всичко ще бъде различно.

Да бяхме се опознали…

Когато се върнеш.

А аз не съм ти съпруга, не съм ти приятелка даже.

Когато се върнеш при мен,

така безумно обичала те някога,

когато се върнеш, ще видиш,

че жребият отдавна хвърлен е, и не от нас…