Сюзън Уигс
Болезнено щастие (9)

9.

— Това — каза Майк, като се отблъсна леко от голямата кухненска маса и се усмихна на Глория Кармайкъл — е най-хубавото нещо, което ми се е случвало през изминалата седмица.

Препасала стара престилка с извезана риба и лозунга Ям попчета в рая, жената на Лени започна да раздига масата. Закръглена и мека като узряла праскова, тя имаше криви зъби и честна усмивка.

— Наистина ли? Според мен сосът се нуждаеше от още малко аншоа.

— Беше превъзходен — заяви Майк и наистина го мислеше.

Лени и Глория го канеха на обяд всяка втора неделя, когато децата не бяха при него. Държаха се така, сякаш не правеха кой знае какво, но със сигурност знаеха, че приятелският им жест му помагаше да уталожи самотата, разяждаща го отвътре.

Глория спря зад стола и шумно го млясна по главата.

— Майка ти те е възпитала много добре.

— Не му говори такива работи — предупреди я Лени. — Ще вземе да се надуе.

— Така ли? — Глория изсипа остатъците от една чиния в кошчето. — Ти самият трябва да ми правиш комплименти от време на време, дръвнико.

— Не се връзвай на заяждането й, Лени — вметна Майк. — Тя е луда по теб.

Дори и да не беше с всичкия си, човек можеше да забележи силната привързаност между двамата. Ето такъв трябваше да бъде бракът — изпълнен с обич, смях и чувство на уют, когато са заедно.

— Хей, тя е заета — извести Лени. — Не се отчайвай, приятелю. Ще си намериш някоя друга.

— Не умирам от нетърпение.

Глория го потупа по рамото.

— Ама какъв номер ти скрои тази Анджела!

Меко казано. Бившата му съпруга спечели къщата и децата, а баща й пое бизнеса. Бащата на Анджела бе финансирал фирмата в самото начало, а когато бракът се разпадна, бесният Роки Меола пое ръководството на фирмата. Майк се озова с цял куп дългове. В началото адвокатът на Майк предложи да се захванат за любовната връзка на Анджела, но Майк отказа. Тя бе майка на децата му и не искаше да излага Кевин и Мери Маргарет на подобна битка.

Лени надигна поставена в кофичка бутилка Кианти.

— Да ти налея ли, Майк?

— Не, благодаря. Утре трябва да ставам рано и да подготвя оферти за хората, които ще наема.

Глория спря на път към кухнята.

— Лени ми каза, че ще работиш за Черната вдовица, така ли е?

Майк стана да й помогне с чиниите.

— Подготвям оферта за реставрация на къщата й.

— Иска ми се да не го правиш, Майки. Тази жена е вещица, мен ако питаш. — Тя започна да плакне чиниите и чашите и да ги нарежда в съдомиялната.

— Колко добре я познаваш?

— Достатъчно добре. Ходим при една и съща фризьорка, но тя винаги бе прекалено заета, за да ми обръща внимание. Показа си ноктите, когато бутна мъжа си през моста.

— Тъкмо това не разбирам. — Майк се отдръпна, докато Глория избърсваше плота. — Ако е толкова хитра, защо, по дяволите, и тя ще е в колата?

— Според една от версиите тя е излязла преди колата да се прекатури — предположи Глория.

— Не я подкокоросвай — предупреди Лени. — Цяла нощ ще ти надува главата с тези глупости.

— Може и да не е цяла нощ. — Глория смъкна престилката си и я подхвърли на облегалката на стола. — Ела да ти покажа нещо.

— Ох, господи… — Лени изблещи очи. — Казвал ли съм ти, че жена ми е психиатричен случай?

Тя го шляпна закачливо по тила, поведе Майк към хола и избра няколко ръчно надписани видеокасети от огромната колекция на рафта.

— Ето един специален репортаж, който излъчиха по „Вечерен журнал“ миналата пролет. Сядай, Майк. Искаш ли да ти приготвя пуканки?

— Така е добре.

Майк умираше от любопитство, но никак не се връзваше да яде пуканки, докато гледа предаване за починал мъж — особено мъж, който познаваше. За инцидента писаха във всички вестници миналата година и Майк си спомни как се втрещи, когато прочете за случая по заглавните страници. Но тогава се занимаваше с развода и бе прекалено погълнат от своите проблеми, та да отделя повече внимание за друго.

На телевизионния екран смътно позната руса репортерка прикова погледа си в камерата и проследи накратко историята на местния скандал. Задъханият й, тревожно звучащ глас заигра по нервите на Майк. С абсурдна сериозност тя изброяваше розови подробности от един приказен брак, завършил като в кошмар.

Виктор Уинслоу.

Въпреки всичките тези години стомахът на Майк се стегна. Беше странно да чуе по новините името на приятеля си и още по-странно да види появилото се на екрана красиво, лъскаво лице на Виктор, усмихващо се от корицата на месечното списание Роуд Айлънд, обявен за най-желания ерген в целия щат.

Зачуди се как ли Виктор се бе запознал с жена си. Сандра изглеждаше най-малко десет години по-млада от Вик, някъде към средата на двадесетте. В предаването я описваха като момиче с неизвестно минало, с нищожна кариера на писател и никаква самоличност освен тази, че бе избрана от Виктор. Сега сигурно й се искаше да бе избрана от някой друг, предположи Майк. По дяволите, най-вероятно дори работата като гардеробиерка й се струваше по-привлекателна.

На монитора за миг се появи снимка от сватбата им. Виктор и булката му стояха под сводестата арка на старата църква Съмърсет. Той бе облечен със смокинг на Брукс брадърс, а черната му копринена папийонка бе безупречно завързана. В булчинската си рокля Сандра изглеждаше като принцеса, с дълги ръкавици на ръцете, хванала Виктор под ръка. Устата й бе застинала в ужасена усмивка. Тя бе ослепително красива, каквато трябваше да бъде жената на всеки от рода Уинслоу.

Сега изглеждаше тотално различна. Косата, дрехите. О, но лицето! Майк се замисли за първата им среща, когато Сандра цепеше дърва в студения ден — не можеше да забрави обезумелите й кафяви очи, линията на устните й. Макар че не му се искаше, образът й се запечата в сърцето му.

Според репортажа Виктор и Сандра Уинслоу били златната двойка, самото въплъщение на младостта и обещанието, завладели сърцата на обществеността. Сватбата им била важно социално събитие и основна новина в медиите, а собственият баща на Виктор ги съчетал в църковен брак.

Последва колаж от бързо сменящи се видеоклипове. Виктор и Сандра, излъчващи жизнерадост и здраве като съвременни Пижо и Пенда; махащи за сбогом на път за сватбеното си пътешествие; танцуващи на тържеството по случай заклеването на Виктор след победата му в изборите; прерязващи церемониалната лента по откриването на новия мост Секонсет, един от основните законодателни триумфи на Виктор.

— Каква ирония, нали? — коментира Глория, седнала на дивана до Майк. — Той подкрепи финансирането на този проклет мост.

— Трябвало е да отпусне повече средства — вметна Лени. — Да укрепи по-добре мантинелата.

Майк продължаваше да се чуди какво ли се бе объркало в живота на Виктор и жена му. Но веднага си припомни, че всеки брак бе загадъчен по свой собствен начин. Нещата можеха да изглеждат нормално отвън, но една безупречна фасада можеше да крие непоправими пукнатини и пролуки, изгнили части и конструктивни повреди. При раздялата му с Анджела съществуваха множество разправии, особено след като и двамата обичаха безумно децата си.

Видеомонтажът показа по-късни кадри от моста — разкъсана мантинела, висящи бетонни късчета от разполовени и усукани железа. На пътя не личаха никакви следи от спирачки.

Марк примигна, замислен за дългия полет в мрачните води далеч надолу под моста. Какво ли чувстваше Виктор, полетял в черната нощ в колата, устремена с предницата си към ледените води? Като деца, двамата с Вик бяха безстрашни плувци и непрекъснато се предизвикваха да скачат от високия вълнолом на градския плаж, гонеха се от шамандура до шамандура. Но това бе през лятото и през деня.

Майк се опита да си представи смразяващата прегръдка на водата, погълнала колата на Виктор през онази нощ. До него Глория потрепери, макар Лени да се кълнеше, че за пореден път гледа този запис.

— Успяха ли да установят кой се е обадил за катастрофата? — попита Майк, без да откъсва поглед от страшните сцени на екрана.

— Не — отговори Глория. — Обадили се от телефонна кутия за спешни случаи на източния край на моста. Нали знаеш как е — всеки крие нещо. Никой не иска да се забърква. Случва се много по-често, отколкото си мислим. Някой вижда нещо, използва телефонната кутия и никога не узнаваме кой е бил добрият самарянин.

— Навярно не е бил чак толкова добър — предположи Лени.

— Все си мисля, че трябваше да разберат повече за онзи пистолет — каза Глория, когато кадрите показаха на зазоряване хаоса от търсенето. Полицейски коли бяха барикадирали моста от двата края, хеликоптери бръмчаха и се стрелкаха в зимното небе, мрежи се хвърляха от открити лодки, водолази в термокостюми се гмуркаха в убийствено студената вода.

— Не са намерили никакъв пистолет — отбеляза Майк. — Току-що го казаха.

— Имало е най-малко два изстрела от вътрешността на колата — поясни Глория. — Предното стъкло е било разбито. Някъде със сигурност лежи пистолет, а тази жена се преструва, че не знае нищо по въпроса.

Претърсили подробно района за оръжието, макар и шансовете да го открият да били нищожни поради дебелия слой тиня и силните морски течения. По мрежите се захващали само изпокъсани парчета дрехи — лабораторните изследвания потвърдили, че са от вълнен смокинг като онзи, който Виктор носел вечерта на инцидента. Следователите преровили всички данни за регистрация на пистолет. Не открили нищо. Без оръжие не можели да докажат, че Сандра Уинслоу е застреляла мъжа си и е оставила тялото му да потъне в морето.

Въпреки това хората в района продължавали да вярват, че е сторила тъкмо това. Майк се замисли за Сандра Уинслоу: дори и телевизионният репортаж да бе наполовина верен, сега тя бе съвсем сама и на практика се криеше от всички.

Черната вдовица от Блу мун бийч.

— … насаме със съвестта си — изчурулика репортерката, а камерата показа в панорамен план обрасналия жив плет от рози пред мястото на Бабкок, след което приближи в едър план изкривените кепенци на прозорците и хлътналия покрив на гаража. Навярно Сандра се е надявала, че постановлението в четвъртък ще промени нещата, но Майк дълбоко се съмняваше в това, гледайки гневното изражение на Глория. Хората в околността за нищо на света не биха я оправдали, дори и да можеха да възкресят мъртвия.