Сюзън Уигс
Болезнено щастие (8)

8.

Дневник

Шести януари, неделя

Десет полезни нови думи:

5. Алтернативен — който допуска само една от две или няколко възможности.

6. Елегичен — отнасящ се до, свързан със или съдържащ в себе си тъга по невъзвратимото минало.

7. Семиотичен — свързан със знаци или указания.

8. Кадуцей — крилат жезъл с увити около него две змии, носен от Хермес.

9. Евфонически — приятен за слуха, благозвучен.

10. Дефенестрация — действие, при което хора или предмети се изхвърлят през прозореца.

Сандра забарабани с пръсти по тефтера, след което отчаяно го захвърли настрана. В този пуст неделен следобед вятърът виеше така, че й бе невъзможно да свърши някаква работа. Обикновено най-добре работеше по време на буря. Нямаше ясна представа защо, но имаше нещо магическо и провокиращо в бурния порив на вятъра и чукането на дъжда по прозорците, в дрезгавия глас на тътена в небето.

В такива моменти тя сякаш попиваше енергията на бурята и любимата й писалка като че ли заживяваше свой собствен живот, плъзгаше се по страниците, оставяйки след себе си тъмно сини следи. Сандра не се вслушваше в собствените си думи, а се вживяваше в ролята на средновековен писар, записващ диктуваните му свише слова.

Но не и този ден. Срещата й с Роналд и Уинифред така я разтърси, че нямаше спомени как успя да се прибере. Уинслоу я бяха отрязали бързо и чисто като полева ампутация. Изпепеляващото презрение на родителите на Виктор беше обгорило болката.

Най-накрая Сандра прозря истината. Вече не беше техен издатък. Самоличността, която си бе изградила — съпруга, снаха, водеща личност в обществото — бе изрязана. Как можеше да бъде толкова глупава и да отиде в църквата с надеждата за… какво? Изкупление? Опрощение? Разбиране? Трябваше да помисли повече, преди да предприеме тази стъпка.

Кипнала от гняв, Сандра съблече костюма, който Уинифред й бе помогнала да избере миналата година, и нахлузи любимите си избелели дънки и пуловера на Виктор — макар да знаеше, че той все още носеше неговия аромат и че това щеше да я разплаче — и се опита да поработи.

Празният екран на компютъра наподобяваше сиво, дебнещо демонично око, което й напомни, че цяла седмица не бе отваряла пощата си, че съществуваше заговор да качат книгите й на онлайн страница и че някой бе отворил електронен форум, посветен на тезата да се докаже, че въпреки постановлението на медицинския следовател, смъртта на Виктор Уинслоу бе предизвикана от съпругата му. Тя бе жената, затворена в своята тревясала могила.

А на всичкото отгоре родителите й преживяваха криза и единственото нещо, което й оставаше, бе писането. То поне остана непокътнато след ужаса от катастрофата и последвалото разследване. Или може би не. След дълги часове, прекарани над тефтера, тя погледна надрасканото, преценявайки дали си струваше да включи в ръкописа изписаните страници.

Сандра използваше старото оправдание да не включва компютъра си по време на буря. Както всички, тя също бе чувала разкази за хора, които пренебрегвали тези предупреждения и продължавали да работят на компютрите си по време на бушуваща навън електрическа буря. Такива глупаци винаги завършваха зле — или буквално се превръщаха в гръмоотводи и биваха поразявани от ток, или хардуерните драйвъри се изпичаха като тостери и загубваха плода на целия им живот, счетоводните им сметки и — ужас на ужасите — електронната им поща безвъзвратно се стопяваше в цифровия ефир.

Вещите компютърни лица се присмиваха на подобни приказки и ги възприемаха като градски легенди, но Сандра не можеше да си позволи да проверява истинността им. Така че когато вилнееше буря — често явление посред зима, тя не включваше компютъра.

Сандра подпря брадичка с ръка и се загледа през прозореца към морето, заслушана в съскането и клокоченето на чайника върху печката. Стогодишните дъски се тресяха. Вятърът намираше пролуки в старите прозорци, тръскаше стъклата и завладяваше огромната къща със студенината си, срещу която никакъв огън не можеше да се пребори напълно. Изолацията на прозорците бе паднала преди години и никой не си бе направил труда да я поправи.

Мислите й се понесоха към Майк Малой, мъжът с широките рамена и очукания пикап. Ако не се беше появил тази сутрин, ако не беше й предложил кафе, Сандра надали щеше да успее да се прибере благополучно. Той нямаше как да знае колко благодарна му бе тя за компанията му и за простичкото му отношение на кого му пука относно катастрофата.

Катастрофата. Най-накрая някой я възприемаше точно такава, каквато си беше — ужасна, бедствена катастрофа, от онези, за които съобщават в главните новинарски предавания.

Навярно си въобразяваше, но Сандра чувстваше някаква странна връзка между нея и Малой. Знаеше, че не бива да се доверява на опасната топлина, която той събуждаше в нея, но й се искаше. След нещастието с Виктор тя се съмняваше дали изобщо разбира природата на любовта, на страстта. Вероятно просто не й бе писано да ги разбере. Може би тя бе едно от онези странни същества, предопределени да изживеят живота си сами, задоволяващи се с утехата на неголямото си семейство и неколцина приятели.

Ако знаеше кое е добро за нея, би се опитала да го постигне. Загубата на Виктор — първо в тайните и лъжите му, след това в мрачните течения, които го погълнаха, бе предизвикала толкова силна болка, че не искаше никога да я почувства отново. Не искаше повече да чувства нищо — нито любов, нито радост, нито тъга, нито ярост… Защото дори радостта си имаше своята цена. Не искаше никой да разтопи грижливо изградената й безчувственост, която предпазваше сърцето й.

Па бил той и Майк Малой.

Тя изостави безплодните си опити да работи и в съзнанието й се оформи решение. Имаше нужда от приятел, някой, който поне за малко да я изкара от нейния свят. Чувстваше се малко унизена, когато осъзна каква голяма част от социалния й живот се бе въртял около неговите приятели, неговото семейство, неговите графици. Сега приемите, срещите, празничните вечери и събирането на фондове бяха отпаднали, а тя остана само с две-три приятелки, които се интересуваха от нея, а не от мъжа, за когото се бе омъжила.

Джойс, фризьорката, която притежаваше „Усукани ножици“, изслушваше съчувствено проблемите на Сандра и весело отричаше клюките за катастрофата. И Барбара Доусън, която живееше близо до Уейкфийлд.

Веднага след като бурята затихна, Сандра се запъти към малкото градче във вътрешността и се озова в квартал с ново строителство. Паркира пред къщата на приятелката си и се зачуди дали не трябваше първо да звънне. Вече беше късно. Преметна през рамо издутия си сак и слезе от колата. Въпреки еднообразието от типови жилища в този краен квартал, къщата на Доусън изпъкваше сред тях — огромен, недовършен паметник на посредствеността. Но нямаше нищо посредствено в жената, която живееше там.

Сандра се качи на тротоара, окичен по краищата с очукани плевели, и пое по бетонна пътечка, по която бяха разхвърляни камион, лазерен скутер, две футболни топки, а полуизмит от дъжда надпис, надраскан с тебешир, предупреждаваше: Забранено за момичета. Малък минибус бе паркиран в страничната алея, а котешки следи личаха по праха върху него.

Сандра позвъни и отвътре екна цял хор Аз ще отворя, след което трополене от бягащи крака се разнесе като барабанен тътен. Вратата се отвори широко и се тръшна в препатилата в това отношение стена на фоайето. Четири еднакви чифта кафяви очи се фокусираха върху Сандра. Четири изпоцапани усти й се усмихнаха, показвайки различен брой зъби в зависимост от възрастта на притежателите им.

— Здравейте, Арон, Барт, Калеб и Дейвид — поздрави ги тя, започвайки от най-високия. — Може ли да вляза, макар че съм момиче?

— Да. — Те се отместиха в страни и я пуснаха да мине.

Сандра пристъпи в цветущия безпорядък на къщата на Доусън. Изпоцапана и на петна от обитаващото я племе, къщата миришеше наполовина на печени сладкиши, наполовина на клетка на хамстер.

Арон се провикна.

— Маамоо! Санди дойде!

— Ох, за бога! — Барб се появи във фоайето, подпряла с крак току-що проходило дете с огромни, кафяви очи и течащ нос. — Влизай, приятелко!

— Мамо, можем ли да излезем? — попита Барт. — Вече спря да вали, а трябва да си довършим окопа.

Майка му махна безпомощно с ръка и се предаде.

— Винаги съм си мечтала да имам военни окопи в задния си двор.

Бандата се стрелна към задната част на къщата, имитирайки в същото време изстрели от картечница.

Барб се отдръпна да ги пусне.

— Не тръшкайте…

Вратата се затвори с трясък.

— … вратата.

Малкият Етан закряка в знак на протест, заизвива се и се изплъзна от ръцете на майка си, след което се заклатушка след братята си с шумни протестни възгласи, докато Барб го спря пред телевизора, подаде му шепа чипс и пусна детско предаване.

— Можеш да ме наричаш „Майка на годината“ — каза тя усмихнато.

— Здравей, майко на годината — рече Сандра. — Подходящо време ли съм улучила?

— Я да видим Ралф е някъде из пущинаците и играе пейнтбол с приятелите си, ухото на Етан е възпалено, току-що наруших диетата си и изядох половин пакет Доритос, а синовете ми унищожават квартала с техните уреди за копане на окопи. И така, времето е идеално. — Жизнерадостна и дружелюбна като момчетата си, тя набързо прегърна Сандра. — Радвам се, че се отби. Звънях след като излезе постановлението, но никой не вдигна. Ще направя кафе.

Сандра седна на голямата като за столова маса, а Барб се засуети наоколо. Създателка на Джесика и Стефани — изключително популярната серия романи за момичета, Барб бе една от най-продаваните авторки в страната. Облечена с дънки и пуловер, зацапан с желе, тя бе непретенциозна като чашата с кафе „Санка“, което приготви с гореща вода от чешмата. Нищо, че бе с печат в чест на първия й бестселър според класацията на Ню Йорк таймс — ръбът й бе нащърбен, а позлатените метални букви се лющеха.

Двете се запознаха на среща на дружеството на детските писатели и илюстратори, което се събираше четири пъти годишно в библиотеката в Нюпорт. На пръв поглед между тях нямаше нищо общо — Сандра бе тиха и самотна, а Барб имаше цял отбор деца, но и двете споделяха една всепоглъщаща страст, която изкова силна връзка помежду им: пишеха книги за деца. Преди няколко години започнаха да четат черновите си и да ги обсъждат делово. Барб бе абсолютна професионалистка и божи дар в този объркващ и непредсказуем свят на издателствата. Животът на Барб, изпълнен с крещящи лудетини и непоправим хаос, ярко контрастираше с твърде тихото съществувание на Сандра.

Тя постави сака на масата в мълчалив знак, че ще говорят делово. Въпреки че Барб бе съчувствала и подкрепяла Сандра от самото начало на проблемите й, Сандра не обсъждаше много въпроса за Виктор нито с Барб, нито с някой друг.

— Нося ръкописа ти — каза тя и го извади. — Уважаема госпожо, вие непрекъснато ме удивлявате. На края ми се искаше да скоча и да се развикам радостно, когато Джесика и Стефани преминаха през града на розовата парадна платформа.

— Точно като в действителността, а? — И като посочи с ръка към обърнатата с главата надолу къща, в която мъжете преобладаваха, Барб добави: — Можеш ли да ме обвиниш, че пиша идеализирани фантазии за момичета? И аз прочетох твоя ръкопис. Само секунда, сега ще го донеса.

Тя излезе припряно от стаята, а Сандра се заслуша в анимационното филмче, загледана с любов в Етан, който беше разпръснал чипс навсякъде по масичката и бе заспал на дивана, стиснал черна пластмасова играчка. Животът на Барб с пет буйни момчета и с нейния гигантски съпруг пожарникар, както и стотици незавършени проекти, би стреснал много жени, но в Сандра се надигаше силен копнеж, разтърсващ я изцяло. Какво ли бе усещането толкова много хора да разчитат на нея, да я обичат, да разбиват сърцето й на парченца и отново да го сглобяват?

Сандра беше доволна, че се отби днес у Барб. Имаше нужда да се поразсее малко, да помисли върху единствения аспект от живота си, който не я беше изоставил — писането.

В издателския свят я познаваха като Сандра Бабкок, автор на критично акламирани детски романи. В тази си роля се чувстваше сигурна. След брака си с Виктор, Сандра пазеше писането настрана, отделно от самоличността й като негова съпруга. Не искаше някой да купува книгите й, защото бе омъжена за обществена фигура. Какъв бе смисълът? Освен това темите, по които възнамеряваше да пише, надали щяха да спечелят симпатиите на избирателите му. Фактът, че издаваше под моминското си име, не бе кой знае каква тайна, а само нещо, на което тя не даваше гласност.

Преди катастрофата имаше толкова много: съпруг, писателска кариера и целия онзи дребен, недооценяван лукс, предоставен от състоянието на Уинслоу. Беше повярвала, че и тя е една от рода Уинслоу. Виктор и родителите му бяха успели да я приобщят към семейството. Но когато се случи нещастието, подкрепата и чувството за принадлежност изчезнаха като загубен компютърен файл.

— Ето го — каза Барб, влизайки в кухнята с ръкописа на Сандра, а страниците буквално кървяха от множеството — и най-вероятно съвсем основателни — червени редакторски поправки. — Поздравления за статията в Ню Йорк таймс! Запазих изрезката да ти я покажа. — Тя нагласи лилавите си очила на носа и продължи: — Ето я и хубавата част прекрасно допълнение към канона на детската литература.

— Това е код, с който да ме наричат Силвия Плат на детските книги. Продажбите на този роман не бяха кой знае колко големи.

— Напиши нещо по-леко — посъветва я Барб. — Мисли с малко повече хумор. Мисли комерсиално. Включи някое куче. Или дракон като домашен любимец. В наши дни децата искат такива неща.

Сандра запремята през пръсти любимата си писалка. Хумор. Комерсиалност. Куче. Навярно Шарлот, която се опитваше да се справи с обхващаната от старческо слабоумие своя баба, можеше да преживее налудничаво приключение с някоя хрътка басет.

— Такива истории не ми идват отвътре — каза тя. — В моите книги винаги има някаква борба.

С всеки свой роман Сандра повеждаше читателите към ситуации, при които те бяха принудени да се изправят лице в лице със страховете, тайните, предразсъдъците, несправедливостта. Разказите й обрисуваха самотни деца с огромни проблеми и ограничен избор. Обичаше да изследва мрачните пътища, които те изминаваха — неизменно сами, — за да открият спасението. Това бе красотата на художествената литература. Проблемите изчезваха със затварянето на книгата.

— Знам, драга. Просто това ми мина през ума. Да ти кажа честно, направо се разплаках накрая, когато Шарлот завива баба си в леглото и й пожелава лека нощ. Трябва да се гордееш с тази сцена.

Сандра едва не изплю кафето си.

— Не мисля, че гордост е подходящата дума. Да ти кажа честно, според мен имам голям късмет, дето книгите ми изобщо се издават. А напоследък се чудя дали не би трябвало да пиша романи на ужасите. За това поне репутацията ми ще е в плюс.

— Не е смешно.

— Но е вярно. Казах ли ти, че семейството на Виктор смятат да заведат процес срещу мен за причиняване на смърт?

— Не. Божичко, какво си мислят тези хора?

— Че искат да обвинят някого, предполагам.

— Ти ще се бориш, нали?

— Да. След което ще продам къщата и ще се махна.

Насълзените синьо-сиви очи на Барб се разшириха.

— Не думай! Та ти обичаш онова място на Блу мун бийч! То е идеално — идеално уединение за писател. Така си мечтая за нещо подобно — само за мен, където да мога да чуя мислите си. — Тя огледа с отчаяние разхвърляната кухня. — Вече просрочвам срока си няколко седмици, а Ралф и момчетата пет пари не дават. Кълна се, че понякога мразя живота си. Наистина. Бих убила, за да имам твоя живот — ох, извинявай.

Сандра великодушно махна с ръка.

— Повярвай ми, не би искала моя живот. Понякога аз бих убила за частица от твоя шум и хаос.

Барб бутна настрани чашата си с кафе и постави ръка върху ръката на Сандра. Усещането бе топло и приятно.

— Притеснявам се за теб, Санди. Прекалено си изолирана и съвсем сама. — Барб я погледна в очите. — Говоря ти като на приятелка. Притеснявах се дори преди цялата тази каша с Виктор. Наблюдавах те по тържества и социални събирания — винаги изглеждаше сама, дори и заобиколена от хора, като една приятна, неангажираща се непозната, която само преминава от там.

Сандра отдръпна ръката си като ужилена.

— Лесно ти е да седиш тук и да приказваш подобни неща. Имаш пълна къща с момчета, които те обожават, а книгите ти се четат от милиони…

— Това е един начин да възприемеш нещата. А от друга гледна точка, аз живея в къща, която се разпада още преди да бъде построена докрай, момчетата са глутница хиени, а Ралф мисли по-скоро за следващата си партия шах през уикенда, отколкото за факта, че съседите вече за трети път ни предупреждават за състоянието на двора ни. Да не смяташ, че ми е лесно през всичките тези години?

Проблемите й прозвучаха толкова тривиални и незначителни, но Сандра разбираше, че за Барб те бяха истински. Осъзна също, че колкото и чудесно да бе приятелството им, в живота на всяка имаше неща, които нямаше да успеят да разберат.

— Имаш ли текила? — попита тя полу на шега.

— Имам нещо по-добро. — Барб стана от масата.

Затършува из претъпкания шкаф, отмествайки кутии мюсли и затворени с щипки пакети чипс. След минута се обърна с триумфална усмивка на лицето, протягайки позлатена кутия с изпомачкана коледна панделка на капака.

— Годива.