Сюзън Уигс
Болезнено щастие (4)

4.

Бурята се развилня точно когато Майк бе на петдесет фута над земята, прилепен към тясната пътечка на фара на нос Джудит. Зимната хала пухтеше като локомотив и насочваше цялата си мощ към старата кафява каменна кула. Вятърът и пронизваща лапавица шибаха раменете и гърба му, докато Майк се бореше с лист шперплат. Той улавяше вятъра както хвърчило вихъра и го запращаше към края на пътечката.

Арчи Гловър се бе обадил от станцията на крайбрежните спасители със съобщението, че един от прозорците е избит, излагайки на опасност античния френски фенер с размер колкото една стая. Нуждаеше се от помощ и то веднага.

Майк притисна крак към железния парапет за да не се прекатури. Арчи викаше нещо от вътрешността на фара, но Майк не можеше да го чуе. Съжали, че не му остана време да вземе укрепителните си въжета и продължи да се бори с шперплата, нагласяйки го на мястото на счупения прозорец, а под ботушите му скърцаха парченца стъкло.

С вкочанени и хлъзгащи се ръце той успя да завие няколко здрави, железни скоби и се надяваше, че временният ремонт ще издържи до изясняване на времето.

Арчи отвори вратата и Майк се шмугна вътре в относителната тишина на маяка. Избърса с пропития си от влага ръкав напуканото си от студа лице.

— Когато казах, че предлагам ремонтни услуги, нямах точно това предвид.

— По едно време помислих, че ще те загубим — Арчи посочи с глава към спираловидната стълба. — Има кафе.

— Не, благодаря — отказа Майк с тракащи зъби. — По-добре е да си тръгвам.

Арчи му подаде чек.

— Пази го на сухо.

Майк излезе от маяка и подкара по отрупания с разни отломки път към пристанището за яхти. Бурята се отправи на юг, оставяйки зад себе си неспокойно, разбунено море. Една-единствена крушка светеше в офиса на пазача на пристанището, а други светлинки проблясваха в някои от по-големите риболовни съдове, но всички докове бяха пусти.

Майк все още не възприемаше лодката като свой дом, но откакто се бе върнал в Рай живееше на борда на „Лош шанс“, закотвена редом до риболовната флота в миниатюрното пристанище.

Майк получи широката и добре обзаведена яхта когато баща му се пенсионира и се премести във Флорида. Преди години Майк и Анджела прекарваха почти всяко лято на борда, от време на време плаваха към Блок Айлънд, закотвяха я в усамотени заливчета, приготвяха си супа и сухари за вечеря и се любеха на фона на приглушения ритъм на вълните. Анджела не бе стъпвала на яхтата от много, много отдавна.

Когато се качи на борда и влезе в главния салон, Зеке го поздрави с подскок. Майк спря да почеше кучето зад ушите, след което се запъти да си вземе един бърз, парещ душ в банята, която бе толкова малка, че едва можеше да стои изправен и да се обръща.

Когато Майк излезе от кабинката със сухи дрехи, Зеке размята опашка, нетърпелив за обичайната си вечерна разходка из кейовете на Рай.

— Добре, добре — промърмори Майк и придърпа якето си.

Погледът му попадна върху страниците, изписани с бележки и скици, пръснати по масата за карти, която сега освен морските карти на баща му подслоняваше един компютър и принтер. На върха на тази купчина се мъдреше едно от безбройните писма от Лорета Шот, адвокатката му по бракоразводното дело. Съдията от семейния съд гледаше подозрително на мъж, живеещ на яхта.

Някои хора вярваха, че той изживява мечтата — беше ремонтирал дългата четиридесет и два фута лодка и я бе превърнал в китно жилище с офис, уютна всекидневна, две каюти и две бани. Но без децата това бе кораб-призрак, носен по течението на забравени мечти — сега единствената му мечта бе да запази връзката с децата си.

Назначеният по случая за родителските права оценител не си падаше по идеята за изживяване на мечтата. Макар и хлапетата да обожаваха яхтата, назначеният от съда оценител даде на „Лош шанс“ само временно одобрение. До началото на новата учебна година Майк трябваше да си намери постоянно жилище. Според Лорета щеше да получи по-добра оценка, ако се настанеше в нормална къща.

Отчаян, предната нощ Майк не заспа до късно през нощта, опитвайки се да събере мислите си за мястото на Бабкок. По-рано днес бе поправил пощенската й кутия. Отне му само около пет минути и дори не натисна клаксона, за да привлече вниманието й. Предполагаше, че ще се досети кой я е поправил.

Една част от него искаше да каже на тази Уинслоу, че не се интересува от къщата й, но друга част искаше да приеме предизвикателството на това единствено по рода си реставриране. Което бе най-добрия му шанс за дългосрочна работа. Той заразглежда морската карта встрани от компютъра, като очите му пробягваха по паякообразните линии, маркиращи брега.

Майк проследи с пръст разстоянието от пристанището на Рай до Блу мун бийч. Шест морски мили. Север — североизток. Дали този късмет щеше да му изневери?

— Хайде да тръгваме, Зеке.

Кучето се притисна към плъзгащата се врата и се стрелна в момента, в който Майк я открехна. Зеке хукна напред с подскоци, качи се на палубата и скочи на скърцащия пристан, душейки обезумяло въздуха. Сякаш се надяваше да намери нещо различно в място, което никога не се променяше.

Майк го последва бавно и се изправи в тишината след бурята, заслушан в съскането на морето и неспокойните викове на чайките, загледан в здрача, проблясващ по разбунената от вихъра вода.

И отново мислеше за Сандра Уинслоу.

Коя, по дяволите, бе тя и защо Виктор се бе оженил за нея? Изборите му в живота никога не бяха случайни и рядко грешеше. Това бе специалитет на Майк. Но преди година Виктор завърши в гроба, а Майк сега живееше сам, в компанията на един пудел с ужасна прическа.

Във въздуха се носеше хлад, характерен само за най-отдалечения бряг на Ню Инглънд. Майк вдигна яката на канадката си и пъхна ръцете си по-дълбоко в джобовете.

— Хей, Майк!

Той се обърна и видя Лени Кармайкъл, който приближаваше към него по кея. С плоската си рибарска шапка Лени изглеждаше още по-нисък и тантурест, отколкото беше в действителност, и приличаше на железопътен кол, ударен с чук. Той се движеше с полюшващата се походка на мъж, който никога не се отдалечава от морето. Което си беше самата истина. Баща му бе ловец на раци и Лени се присъедини към семейния бизнес веднага след като заряза училището.

— Здравей — кимна Майк. — Какво знаеш?

— Чух, че си на фара да им поправиш счупения прозорец.

Уединението, помисли си Майк, бе голяма рядкост за Рай.

— Да — потвърди той. — Страшно забавен начин да си прекараш следобеда.

— Липсваше ни в Шилърс. Арчи черпи всички в твоя чест. Трябваше да дойдеш. Пред теб се очертава чудесно начало, Майки. Никога не сме се съмнявали.

На Майк му се струваше странно, че хората все още имаха добро мнение за него, дори след всичките тези години.

— Глория ти изпраща това — Лени постави на земята полуотворена картонена кутия. — Приготвила е прекалено много, както винаги.

Говореше с монотонния, провлечен акцент на Роуд Айлънд, от който всички местни се опитваха да се отърват, ако искаха да постигнат нещо в живота си. Лени, разбира се, не искаше да постига нищо. Нито пък Глория. Тя обичаше да храни хората. Особено мъже, изоставени от жените си.

Майк знаеше какво ще намери в кутията. Голям, сварен омар, струващ седемдесет и пет долара в ресторант в Манхатън, две-три кифлички, картофи, плувнали в мазнина. В началото Майк се чувстваше неловко от благотворителността на Глория. В интерес на истината обаче това му писна. Но един раздразнен мъж не можеше да сплаши Глория Кармайкъл. В крайна сметка тя бе омъжена за Лени.

— Не забравяй да й благодариш — заръча Майк. — И все пак тя не е длъжна да ме храни.

— Ще предам благодарностите ти, но не и другото. Наскоро ми разправяше, че й е омръзнало да гледа прогнилите парапети на предната ни веранда. Обзалагам се, че по някое време ще ти се обади.

— Кажи й, че не приемам пари в брой, чекове или кредитни карти. Само храна.

— Това ще й хареса. Какво да направя? Жена ми обича готвенето повече от секса.

— Може би затова ресторантът е толкова популярен — предположи Майк. Преди няколко години Глория бе отворила лятно капанче на нос Джудит, в което продаваше кифлички с омар и сандвичи с яйчна салата на туристите от Бостън и Ню Йорк.

— Бих предпочел секса — измърмори Лени.

— Разбирам те, приятелю, разбирам те.

— И така — продължи Лени, — нещата се развиват добре за теб.

Като имаше предвид, че клюките тук се разпространяваха със скоростта на светлината, Майк реши, че е най-добре да каже на стария си приятел какво възнамерява да прави.

— Получих оферта за сериозна работа в Оушън роуд. На Кърлю. — Той се престори, че последвалият коментар току-що му е хрумнал. — Подготвям оферта за реконструкцията на старата къща на Бабкок.

— Искаш да кажеш къщата на жената на Уинслоу? — Лени тихо подсвирна. — Тя не си губи времето да похарчи парите на мъжа си.

— Още не сме сключили сделката — уточни Майк.

— Глория би те посъветвала да я издоиш яко.

— Защо Глория е настроена против Сандра Уинслоу?

— Тя е млада, хубава и се измъкна от присъда за убийство. Как да не я мрази? — Лени разпери ръце. — Жената следи този скандал като сапунен сериал, само дето събитията се разиграват тук. Я кажи, ти не беше ли близък с Виктор Уинслоу?

— Като деца. Но оттогава загубихме връзка.

Майк си спомни онези времена, изпълнен с гордост, че пръв в рода си щеше да учи в колеж. Чувстваше се така, сякаш някой най-сетне бе отстранил черупката, пречеща на амбициите му. Две години той се носеше на върха, играеше ръгби, постигаше добър успех, излизаше с водачката на мажоретките, поглъщаше живота като гигантски сандвич, целият само и единствено за него.

След това последва сблъсъкът, който разкъса дясното му коляно на отделни парчета, освобождаването от отбора, три операции… и накрая Анджела. Водачката на мажоретките се появи в болничната стая, размахвайки малка бяла пръчка с розов знак плюс на единия й край. Бременна. Трябваше да напусне училище, да си намери работа и да се ожени.

— Е, и каква е отблизо Черната вдовица от Блу мун бийч? — попита Лени.

Майк се загледа в линията клатушкащи се риболовни кораби, приличните им на скелети мачти, издигнати нагоре към свечеряващото се небе.

— Не зная и не искам да знам. Къщата й се нуждае от ремонт, а аз се нуждая от работата. — За нищо на света нямаше да каже на Лени, че когато я видя, тя плачеше, че изглеждаше изумително в сините дънки и гумени ботуши, че гласът й бе тих и дрезгав и че нито веднъж не се усмихна.

— Глория все още смята, че тя е виновна в смъртен грях. — Лени ритна с крак един железен клин. — Искам да кажа, че колата се катурна от моста, за бога! Тази дама се отърва без драскотина. А той стана стръв за акулите.

— Навярно докато колата е потъвала, тя е нямала време за нищо друго, освен да се измъкне.

— Тя твърди, че не си спомня абсолютно нищо за катастрофата. Селективна амнезия, мен ако питаш.

— Не й ли вярваш?

— По дяволите, никой не й вярва.

— Тогава защо постановлението е за катастрофа? Защо не я обвинят?

— Предполагам, че онзи нечестивец, адвокатът й от Нюпорт, е уредил всичко. — Лени извади стара издута лула и натъпка тютюн в огнището й. — Ужасно ми е мъчно за семейството му. Тези Уинслоу са изключително приятни хора. Не заслужават такова нещо.

Майк почувства угризения, когато се замисли за родителите на Виктор. Роналд Уинслоу се бе завърнал от Виетнам с медал за храброст и премазан гръбначен стълб. Приел предизвикателството на съдбата, вместо да се почувства победен от инвалидността си, той завършил с отличие религиозното училище в Харвард и станал пастор на най-голямата протестантска църква в южната част на Роуд Айлънд. Беше се оженил за Уинифред ван Дюсен по любов, макар че огромното й наследено богатство бе добре дошло. Двамата обичаха безумно единственото си дете и възлагаха всичките си надежди на Виктор.

При мисълта някой да загуби детето си кръвта на Майк се смрази.

Нямаше да е зле да се отбие у Уинслоу и да им каже, че възнамерява да работи по къщата на Сандра. Искаше работата, имаше нужда от нея, но трябваше да каже на семейството му.

Лени запали лулата си, закривайки с ръка огънчето на запалката. Зеке се появи с бърз бяг на дока, захапал с челюсти нещо отвратително, което се стичаше по неподстриганите му мустачки. Стовари го в краката на Майк. Днешният улов се състоеше от грозд черни миди, овързани заедно със здрави водорасли. Майк ги ритна през ръба на кея и те потънаха във водата.

Лени дръпна от лулата си.

— Кога ще си вземеш истинско куче, Майк?

— Не съм го избирал. Аз съм просто мухльото, който се озова с него. Все пак хлапетата са луди по Зеке.

— Значи си много привързан към тях.

— Да. — Майк осъзнаваше, че Мери Маргарет и Кевин представляваха целия му свят, те бяха причината, поради която се събуждаше сутрин, причината, поради която поемаше следващата глътка въздух.

Първата му реакция за развода бе да си осигури права като баща. Похарчи почти всичко, което имаше, за да си спечели повече време с децата. Но в крайна сметка Анджела продиктува времето за посещение. Омъжена за заможен собственик на ресторант в Нюпорт, представлявана от най-известната семейна адвокатска кантора, която можеше да се наеме с пари, тя спечели всичко — къщата, децата, дела на баща си в строителната фирма. На Майк му предоставиха ограничено време с децата и засега домът му бе старият галош, с който баща му излизаше на риболов. Парите на Анджела и подходящ адвокат можеха да наклонят везните на правосъдието така, че любовната авантюра на майката да не се смята за важна и това обкръжение за по-малко вредно за децата му, отколкото да спят на койки на яхтата му.

— Значи се заемаш с работата по къщата на Бабкок? — попита Лени.

— Може би — отговори Майк, — ако тя одобри предложението ми.

— По-скоро тя би трябвало да ти е безкрайно благодарна, че изобщо благоволяваш да й помогнеш.

— Точно в момента не мога да предявявам претенции за източника ми на работа.

Лени отупа огнището на лулата в подметката на обувката си.

— По-добре е да си тръгвам. Сутринта трябва да ставам рано. Пак ще се видим, Майки.

— До скоро.

Майк подсвирна през зъби и Зеке се появи тичешком. Във всекидневната на корабчето му бе топло, поне така си казваше Майк. Опитваше се да не гори много пропан за отопление. Освен в случаите, когато идваха децата. Би изгорил собствената си коса, ако това щеше да стопли децата му.