Сюзън Уигс
Болезнено щастие (29)

29.

За вечеря ядоха бъркани яйца, а Натали Кол им напяваше от стереоуредбата. След това пуснаха Зеке да се разходи. Сандра седна на дивана и се загледа в сгъстяващия се здрач — тъмно индигово небе с разпръснати по него звезди. Не разговаряха за думите, които си изрекоха на горния етаж, но нови чувства се наслоиха като мъгла във въздуха. Майк запали огъня в камината, а Сандра се наслади на възможността да си почива, докато някой друг затопляше къщата.

Розовата хавлия — повечето мъже щяха да я погледнат с погнуса, изобщо не намали очарованието му. Сандра не познаваше друг човек, който да се чувстваше така комфортно в тялото си. Завиждаше за това му качество. След това осъзна, че самата тя се чувстваше комфортно в негово присъствие. Съмненията, които я измъчваха по-рано, изчезнаха. Подозренията изглеждаха абсурдни след онова, което се бе случило между тях, което си бяха казали.

Той поправяше разни неща: къщата й, живота й, разбитото й сърце… Беше я намерил, когато се намираше на дъното и малко по малко я бе издърпал нагоре, бе й показал каква може да бъде любовта. Тя почувства болезнена вълна на привързаност, загледана в начина, по който широките му рамене опънаха шевовете на хавлията, докато нареждаше още цепеници в кошчето, а гъстата му коса се разпиляваше по яката. Онова, което изпитваше, докато го гледаше, бе толкова силно, че чак заизпитва болка. Той експертно се грижеше за всичко. Но кой ли се грижеше за него?

— Хрумна ми една идея — каза тя в изблик на вдъхновение. Сандра грабна ръката му и го поведе към кухнята. Постави трикрако столче под крушката и заяви. — Имаш нужда от подстрижка.

Майк прокара ръка по тила си.

— Така ли? Мислиш ли?

— Определено. — Тя извади ножиците от шкафчето.

Той сви нехайно рамене и седна на столчето.

— Добре!

Сандра постави около врата му хавлиена кърпа, извади от чантичката си гребен, намести се пред него и започна да сресва гъстата му, мека коса, все още влажна от душа.

— Не мога да повярвам, че ми позволяваш да го направя.

— Доверявам ти се — каза той спокойно.

— Винаги ми е харесвало да подстригвам — призна си тя. — Нямам препоръки, но имам усет. Мислиш ли, че е чудато?

— Различен вид галене. Може да е фройдистко. Или библейско, като Самсон и Далила.

— Когато бях малка се упражнявах върху куклите — каза му тя, докато кълцаше и оформяше дебелите му, тъмни къдрици. — Всяка кукла, която имах, се оказваше с прическа. Когато бях на шест години, се подстригах нула номер много преди тази прическа да стане модна.

— Обзалагам се, че си била за чудо и приказ.

— Това е един от малкото пъти, когато съм виждала майка ми да плаче. Доколкото си спомням, в училище носех шапка или шалче около шест седмици.

— Трябва да си била страхотно дете.

— Не позна, Малой. Бях абсолютно объркана. — Не й се искаше да си спомня онези отдавна отминали, безвъзвратно изгубени години. Но въпреки това все още си спомняше как думите засядаха на гърлото й, след което се появяваха като преплетени безсмислици; все още чуваше тихите шепоти на възрастните, откритите подигравки на другите деца. Тя бе Санди Баб-баб-бабълкок, момичето, което заекваше.

Продължи да действа с ножицата.

— Но може би ако не бях толкова объркана, никога нямаше да започна да пиша — добави тя. Сандра пишеше с гняв и красноречие, което далеч надминаваше годините й. — В разказите ми аз винаги бях голямата звезда. Примабалерина; лекар, лекуващ рак; героинята, която спасява града от наводнение. Във въображението си винаги бях най-добра във всичко. Може би затова съм такава непохватна в действителността.

Сандра го заобиколи да го погледне отпред, а Майк я грабна и я задържа неподвижно.

— Не и в моята действителност. — Той я целуна кратко, но страстно.

— Не ме разсейвай повече, Малой. Почти свърших.

Няколко минути по-късно тъмни къдри бяха разпилени по прясно довършения под. Тя избърса с хавлия врата му и се отдръпна назад да се наслади на работата си.

— Дяволски добра съм — каза тя. — Приличаш на Ръсел Кроу.

— Кой е Ръсел Кроу?

— Въх! Не си ли гледал Гладиатор?

— Не.

— А трябва. Приличаш на него. Спарки беше абсолютно права за теб.

— Какво е казала Спарки за мен?

— Нарече те жив бог на любовта.

Майк избухна в смях.

— Така, хубаво. Значи съм готов? — Той вдигна глава и прокара ръка по косата си. — Благодаря.

Взе метлата и лопатката и измете.

— Не искаш ли да се видиш в огледалото? — попита Сандра.

Майк изхвърли подстриганата коса в хартиена торба.

— Добре ли ти изглеждам?

— Жив бог на любовта — напомни му тя.

— За мен е добре.

Майк остави метлата, натика торбата в кошчето за отпадъци и отвори задната врата. Зеке се прибра от разходката си и се пльосна пред камината.

Майк я поведе на горния етаж и те отново се любиха, бавно и с екстаз, който бе толкова вълнуващ, че Сандра се почувства различен човек. Намери нова черта в себе си, сякаш намери тайна врата в старата къща, която водеше към един нов свят, място, каквото никога преди не бе виждала и в каквото не бе вярвала, вълшебната страна на Оз. Връщането обратно бе нежно и спокойно; не й се искаше да си тръгва.

Стана твърде късно, Майк я целуна, стана от леглото и затърси дънките си.

— Трябва да тръгвам — прошепна той.

— Недей — отвърна тя също шепнейки. — Остани при мен.

Майк се поколеба.

— Моля те, Майк!

— Добре! — Той се върна обратно под завивките, а тя се сгуши до него и по тялото й се разля щастие. — Но защо шепнем? — попита Майк.

Сандра не отговори; бе изпълнена до преливане. Напълно разбираше какво имаше с него, какво можеше да загуби и под внимателната й радост лежеше неприкрит страх.