Сюзън Уигс
Болезнено щастие (27)

27.

Дневник

Деветнадесети март, вторник

Десет места, на които да отида, след като продам къщата:

1. Манхатън.

1. Биг Сър.

1. Кейп Код.

1. Карибските острови.

Сандра се отказа. Искаше да напусне, но осъзна, че не можеше да избяга от себе си. Някои дни се събуждаше и не беше сигурна дори коя е, не можеше да реши какво иска да прави. Дълбоко в сърцето си знаеше, че двамата с Майк ги очакваха проблеми. Само до това можеха да ги доведат разигралите се хормони. В един момент ще трябва да се обвържат на едно по-дълбоко ниво — или да се разделят.

Но тя като че ли нямаше да може да го стори. В началото се бе опитвала да не обръща внимание на странните искри, прескачащи между тях, но в крайна сметка се подаде на привличането. След онази първа бурна нощ в леглото на яхтата му тя непрекъснато се предаваше. Всеки път биваше побеждавана от несъзнателния му, първичен магнетизъм. Нуждата й от него се бе превърнала в сила, по-мощна от здравия разум, страха или неумолимата съпротива на собственото й несигурно сърце.

С течение на времето тя се чувстваше все по-тясно свързана с къщата на Блу мун бийч, а трябваше да я изостави. Въпреки решението й да се изнесе, тя усещаше привличането на мястото, което искаше да нарича дом. Минавайки по прясно измазания преден салон, тя се дразнеше. Може би без да иска, а може би нарочно, но Майк Малой й бе отворил очите за онова, което желаеше, а не й беше особено весело да разбере, че тайно копнее да остане.

Но целият й свят бе заложен на риск — животът й, бъдещето й. Дори и като се придържаше към Майк, всичко сякаш се изплъзваше и изчезваше. Домът, общността, бракът на родителите й, животът, който мислеше, че води с Виктор. Пробождащи светкавици за вина я предупреждаваха, че непозволената авантюра с Малой бе грешна и без съмнение щеше да завърши катастрофално. Той прекалено много се интересуваше от миналото, а всичко, което тя искаше, бе да го остави зад себе си.

Сандра импулсивно подкара колата към Провидънс, за да види баща си. Откакто майка й бе заминала, тя почти не го беше чувала — той никога не споделяше чувствата си. Не беше възможно да се провери как понася раздялата с майка й. Вероятно бе същото като скърбене при смърт. Била е с него в продължение на години и изведнъж е отишла на място, от което той не можеше да я види, нито да я пипне, да чуе гласа й, докато пее под душа, да я попита къде са филтрите за кафе.

Дали щеше да говори с дъщеря си? Той винаги е бил емоционално сдържан, въпреки че любовта му към нея бе преливала като силен поток през целия й живот. Сандра имаше ясни спомени как седяха заедно, когато тя бе много малка и упражняваха дихателните упражнения, които логопедът бе препоръчал. Отегчителния процес той бе превърнал в игра и награждаваше прогреса й с „М&М“ и златни звезди на таблото. През пролетта, когато беше на пет години, той я постави на чисто ново колело, преструвайки се, че не чува притесненото й ломотене. Държеше седалката отзад и подтичваше зад нея, докато се научи да кара. По някое време я пускаше, но стоеше до нея така, че да не разбере, че кара самостоятелно.

Когато замина да учи в колежа, той тихо изживяваше раздялата, но я подкрепи. Когато се омъжи за Виктор, не каза много: Той ще се грижи за теб, бяха думите на баща й, но Сандра се зачуди дали това е било по-скоро надежда, отколкото сигурност. След катастрофата двамата с майка й бдяха над болничното й легло. Някак си той винаги е бил близо до нея, но невинаги присъстваше по начина, по който тя се нуждаеше. Вината не беше негова. Сандра не знаеше от какво има нужда; защо трябваше той да знае?

Тя паркира пред малкото бунгало, на улицата, на която бе живяла до осемнадесетгодишната си възраст. Кварталът бе малък, непретенциозен, с дървета със сведени клони, чиито корени бяха надигнали тротоарите, с тухлени къщи, накацали в миниатюрни дворчета, с коли, които не се събираха в едноместните гаражи, строени през четиридесетте.

Предните стъпала на къщата на баща й трябваше да се изметат, а пощенската кутия бе препълнена с каталози, рекламни брошури, две-три сметки. Тя грабна пощата и почука на вратата. Никой не отговори. Може би трябваше първо да се обади. Но колата му бе на алеята, а той никъде не ходеше пеша.

Ами ако е паднал? — помисли си тя изведнъж и се паникьоса. Ами ако беше болен? С разтреперана ръка извади ключа за къщата, който носеше откакто бе навършила десет години и я бяха сметнали за достатъчно отговорна да има свой собствен ключ. Преди го носеше на връвчица на врата си.

Сандра влезе и застана в притъмнения хол. Щорите бяха спуснати, а във въздуха се носеше слаб мирис на мухъл, занемареност и прахоляк.

— Татко? — извика тя. — Татко, аз съм. — Остави пощата на масата и се запъти към задната част на къщата. Може би беше в работилницата, залепена за гаража. Той често прекарваше времето си там, човъркайки принадлежностите си за голф или риболовните си такъми. — Татко! — извика тя отново.

Тогава чу гласа му в кабинета на горния етаж. Въздъхна облекчено и се качи. Вратата бе открехната и Сандра го видя със слушалки на ушите, седнал пред компютъра, с гръб към нея.

Сандра го гледа с любопитство няколко минути. На екрана се появи картинка на тапициран куфар и баща й произнесе: La maleta. Пауза. Картинката се смени с чадър и той каза: Un paraguas.

Сърцето на Сандра омекна. Акцентът му бе ужасен, но той бе толкова концентриран, толкова искрено произнасяше думите, че Сандра не се сдържа и се усмихна. Ах, татко, помисли си тя. Надявам се да не си закъснял вече.

Когато картинката се смени с пътнически влак, тя влезе в стаята и го докосна по рамото.

— Хей, татко…

Той подскочи силно и едва не падна от стола.

— Господи, Сандра! — Смъкна слушалките. — Едва не получих сърдечен пристъп.

— Съжалявам… — Тя стисна леко рамото му и го целуна по грубата и позната буза, което я успокои. — Звънях и ти виках, но, предполагам, не си ме чул. — Тя вдигна учебника с илюстрации, който бе отворил пред себе си. — Уроци по испански?

Цветът на лицето му леко почервеня.

— Нова компютърна програма. Просто се забавлявах с нея.

— Le admiro — каза тя, припомняйки си фраза от курса по испански в колежа.

— Gracias — отвърна той. — Puedo conseguirle algo beber?

Сандра се разсмя, впечатлена.

— С удоволствие бих изпила чаша чай. — От изражението му разбра, че мисълта действително да приготви чай, го ужаси и добави: — Всъщност предпочитам сода.

Слязоха в кухнята и той извади джинджифилова лимонада от хладилника, който изглеждаше още по-ужасно от последното й посещение. Майка й би получила пристъп, ако го видеше. Но може би никога нямаше да го види. Навярно никога нямаше да се върне.

Сандра забеляза визитка, залепена с магнит за хладилника.

— Ушен лекар? — попита тя и се обърна към баща си.

— Имам час да проверят слуха ми. — Той затътри крака, по-притеснен дори и от уроците по испански.

Сандра остави лимонадата и го прегърна.

— Ах, татко, това е чудесно!

Той сви рамене.

— Майка ти непрекъснато ми натякваше да отида на лекар.

— Тя ще е много доволна.

— Кой знае? — Той отмести купчина вестници и й направи знак да седне.

— Как я караш? — попита Сандра.

— Добре.

— Как може да си добре?

— Ходя на голф и за риба, когато си поискам, никой не ми казва да изтрия обувките си, или да спра да ям толкова много сол.

Сандра се загледа в добродушното му, червендалесто лице, опитвайки се да проникне през привидното равнодушие.

— Мисля, че си самотен.

— Никога не съм бил по-зает. Имам приятелите си на игрището за голф. Записах се към клуб по покер и ходя всяка вечер в четвъртък.

— Самотен без мама — поправи се тя. Сандра докосна ръката му. В тяхното семейство чувствата никога не са били на показ и на нея изведнъж й се прииска да беше обратното. Майк й беше показал силата на човешкия допир, начина, по който можеше да въздейства на ниво безмълвна близост, каквото никога преди не бе познавала.

— Няма нищо лошо да кажеш, че ти липсва. Какво постигаш като се преструваш, че не ти липсва?

— Мислиш, че се преструвам?

— Да. Така мисля и не смятам, че е хубаво, татко. — Тя дали се преструваше за Виктор? И ако някой й го беше изтъкнал, дали това щеше да има значение?

Баща й се загледа в преплетените им ръце.

— Добре де. Струва ми се, че имах достатъчно време за размисъл.

— За какво?

Той се навъси.

— Струва ми се, че ми харесва да съм с нея. Харесва ми готвенето й. Харесва ми да седим заедно вечер, да четем вестник или да гледаме телевизия. По дяволите, харесва ми дори нейното мърморене. — Той поклати глава. — Мисля, че никога не съм й го казвал.

— Не е много късно — каза Сандра с внезапен порив. — Когато се върне от пътешествието си, можеш да я помолиш да си дойде.

Той издърпа ръката си и я прокара по косата си, която бе станала прекалено дълга.

— Държах се като голям идиот от много години. Слуховият апарат и уроците по испански не могат да заличат всичко.

Сигурно грешеше. Сандра се замисли за начина, по който се държаха родителите й — майка й подбираше чорапите му, насрочваше часовете му за подстрижка, баща й проверяваше гумите на колата и се обаждаше по два пъти на ден, независимо къде се намираше. Винаги мислеха един за друг, макар и да не го осъзнаваха.

— Татко, не става въпрос за слуховия апарат и уроците по испански отделно. По-скоро идеята зад тях. Убеди я, че ако се прибере, нещата ще се променят. А след това се погрижи наистина да се променят.

— Работя по въпроса. — Той се огледа начумерено. — Ще работя още по-старателно. Тя обаждала ли ти се е?

— Изпраща ми картички. Казва, че круизът е страхотен, но че семинарите за спиране на пушенето са отегчителни…

Той се размърда в стола си.

— Тя спира пушенето?

— Звучи така, сякаш се опитва. Наречен е Круиз към нова същност. Себеусъвършенстване от всякакъв род. Не знаеше ли?

На лицето му се изписа мила, изкривена усмивка.

— Не думай!

— Така е! В друга картичка пише, че се е преместила в по-напреднал курс за тай-чи. И че е хванала риба-меч с огромни размери.

— Така ли? Значи майка ти лови риба?

Сандра допи лимонадата си.

— Татко, не мисля, че и тя е готова да загърби брака ви.

— Тогава защо си стегна багажа и замина?

— Защото не я слушаше.

Очите му се изпълниха със светлина, каквато преди това нямаше. Надежда. Той постави ръка на бузата й — рядък жест на обич.

— А ти как я караш?

Докато идваше насам Сандра бе решила да запази всичко за себе си, но не очакваше, че баща й ще говори толкова открито, нито че ще слуша толкова внимателно. Тя винаги го бе обожавала, но с отдалечената, синовна обич, каквато се очакваше от дъщерите. Но сега тази връзка се бе задълбочила.

— Насрочили са дата за разглеждане на доказателствата. Милтън смята, че съдията ще отхвърли делото.

— Това е хубаво.

— Ако постановлението му е в моя полза.

— А защо да не е?

— Екипът на Уинслоу се опитва да изкопае нови доказателства.

— Няма да намерят нищо. — Баща й направи кратка пауза. — Нали?

— Нямам магическа кристална топка.

Той се изправи и закрачи из стаята.

— Какво, по дяволите, си мислят тези Уинслоу? За бога, не им трябват твоите пари.

— Знаеш, че не е заради парите, татко. Те просто… не зная… искат да повярват, че аз им отнех Виктор. Винаги ще гледат на мен като на човека, който е причинил смъртта на сина им. Такава безсмислена смърт. Може би по този начин я осмислят.

Баща й спря да се разхожда и хвана облегалката на стола си.

— Защо проявяваш такова разбиране към тези хора?

Само ако знаеше как се изкушаваше да даде гласност на кошмара в себе си. Но не го правеше. Никога нямаше да го стори. Не можеше да го направи. Изобщо не проявяваше разбиране, а най-долна, най-страхлива форма на самозащита.

Не защитаваше Уинслоу.

Защитаваше себе си.

— Те не са лоши хора, те просто… страдат.

— И ще се почувстват по-добре като те нараняват?

— Не зная, татко. Ще се оправя. Милтън не смята, че могат да спечелят.

— Не могат, за бога!

Сандра не искаше да изтощава баща си с този проблем.

— Подновяването на къщата върви много добре — каза тя за да смени темата.

— Така ли? Хубаво!

— Наех един агент по недвижими имоти на име Спарки.

— Звучи ми сякаш е търговец на употребявани коли.

— Това е тя. Милтън казва, че е най-добрата в района. Според нея къщата струва цяло състояние.

— Хубаво. Естествено е с такова разположение. И защо не ми изглеждаш радостна, че ще продаваш мястото?

Сандра не осъзнаваше, че съмненията й са изписани на лицето й. Преди катастрофата двамата с Виктор често обсъждаха да ремонтират Блу мун бийч и да го превърнат в лятна вила. Представяха си се остарели, установени, загледани в морето, докато се люлеят на верандата всяка вечер. Дори и тогава Виктор сигурно е знаел, че никога няма да стигнат до този момент — но Сандра го вярваше с цялото си сърце.

— Предполагам, че заради неизвестността — каза тя на баща си. — Не мога да си представя къде ще се озова.

— Естествено, че можеш, скъпа. След като я продадеш, можеш да се поразходиш до Кейп, може дори да слезеш на юг — Виктор не приказваше ли през цялото време за Флорида?

Тя преглътна надигащата се в нея паника.

— Никога не ни се удаде шанс да отидем там.

— Може би това е шансът, който си чакала. Не бързай, намери си място, където искаш да живееш.

Но Флорида бе мечтата на Виктор, не нейната. Тя винаги се бе задоволявала с Рай. Знаеше, че няма да има втори Блу мун бийч, независимо колко далеч щеше да отиде, или колко пари щеше да похарчи. Никога нямаше да намери място, което да я изпълва с почти детинската почуда и възхищение, които подхранваха духа й. Плажът притежаваше специална атмосфера, изпълнена със звуковете на сигналите за мъгла и разбиващи се вълни, светлина, от която въздухът засияваше, тревата и храстите се насищаха с цвят, безкрайното море под безкрайното небе. Всеки ден мисълта да напусне й се струваше все по-невъзможна — и по-неизбежна.

— Освен това онези хора в Рай те засипват с помия. Не е необходимо да оставаш там повече, отколкото трябва…

— Срещнах един човек. — Сандра нямаше намерение да се издава, но просто се изтърва и стресна и двамата.

Баща й вдигна учудено гъстите си вежди.

— Така ли?

— Той е, ммм, всъщност той е строителният предприемач, който работи по къщата.

Той отново седна и я загледа внимателно.

— Някакъв Малой. Споменавала си го и преди.

— Майк. Аз… аз не го очаквах. Бог ми е свидетел, че изобщо не съм си мислила да се запознавам с когото и да било, но ние, аз и Майк… — Как се бе случило? И какво точно се случваше между тях? Тя наистина не знаеше. И въпреки това още от първия миг, когато го видя, макар и през замъглените си с отчаяни сълзи очи, светът се промени — стана по-светъл, по-безопасен… по-честен.

Не можеше да си го обясни на себе си, камо ли на баща си.

— В началото бяхме сърдечни… предполагам, че така мога да го опиша. Наех го, защото той обеща да оправи всичко, което не беше наред.

— С къщата ти.

— Да. Не го ли казах? — Тя се намръщи, после продължи! — Естествено, много често се виждахме заради къщата, но напоследък се сближихме повече. — Сандра не се впусна в подробности и знаеше, че баща й нямаше да разпитва повече, отколкото можеше да понесе да чуе.

Баща й седна изправено.

— Та що за човек е той? — Преди няколко години бе задал същия въпрос и за Виктор.

Отговорът й тогава бе наивно откровен. Съвършен, бе отговорила тя. Абсолютно съвършен.

Никога нямаше да каже същото за Малой. Сега Сандра бе по-възрастна, по-умна. И по-тъжна. Достатъчно мъдра, за да знае, че Майк не е съвършен. Но той беше… всичко останало. Грижовен. Силен и нежен. Неприлично сексапилен. И стабилен, като котва в буря.

— Ще ти хареса, татко. Той е мъж на мъжете. Едно време е имал фирма за исторически реставрации в Нюпорт, а сега започва в Рай. Той е самотен баща, с момче на девет и момиче, което съвсем наскоро навърши тринадесет.

— Това сериозно ли е?

— Нямам представа. — Сандра осъзнаваше, че шикалкави. Истината бе, че всеки път, когато си помислеше за Майк, тръпки полазваха по тялото й, а само един негов дълъг, пламенен поглед бе достатъчен сърцето й да затупти бясно. Това бе разговор, който трябваше да води с Джойс или Барб, но ето че го обсъждаше с баща си. Изумително! Може би той наистина се бе променил. — Има нещо, което трябва да знаеш. С Виктор са били приятели като деца…

— Какво?

— Той е израснал в Рай. Познава много от хората там.

— Сандра, разказа ли за това на адвоката си?

— Защо?

— Този тип може да те използва. Той ходи навсякъде из къщата ти, пъха се във всичко. Ами ако търси доказателства срещу теб?

— Това е мелодраматично, татко. Освен това нямам какво да к-крия… — Тя едва не се задави в собствените си думи.

— Внимавай — предупреди я баща й. — Намираш се в неудобна позиция с това дело, което се задава. Не му позволявай да се възползва от теб.

— Той никога не би го направил — изрече тя с разклатена увереност.

Но подозренията на баща й я преследваха на път за в къщи. Тя го посети с отчаяната надежда, че родителите й ще се сдобрят и да намери подкрепа, че връзката й с Майк не бе обречена. Но вместо да потуши страховете й относно обвързването й с Майк, баща й повдигна още повече въпроси.