Сюзън Уигс
Болезнено щастие (18)

18.

Нещо не беше наред. Цяла вечер подозрения разяждаха Майк. Не ставаше въпрос само за тайното предложение на новинарския продуцент, нито пък за скритите книжа, които намери на тавана на Сандра. Имаше нещо гнило, нещо не се връзваше, но на този етап всичко бе толкова неясно, че не можеше да напипа причината. Трябваше ли да се рови по-дълбоко или да не се занимава изобщо? Да каже ли на Сандра? Да й каже какво? Че е видял нещо, което не е трябвало да вижда? Да я предупреди, че медиите душат наоколо? И защо, по дяволите, трябваше да го е грижа?

Той хвърли поглед на телевизора — миниатюрен черно-бял монитор, завинтен високо на един рафт на яхтата. Новините тъкмо свършваха, а Къртни Проктър гледаше с ясен поглед към зрителите.

— И накрая — съобщи тя, — последна информация за местната трагедия. Днес се навършва точно една година от смъртта на местния политик Виктор Уинслоу, издигаща се звезда…

Майк изруга под нос, грабна мобилния си телефон, набра номера на Сандра и чу в отговор непрекъснат зает сигнал. Може би беше в интернет, или си бе изключила телефона. Представи си я сама в къщата, разположена в края на нищото, как чете или преглежда плановете за реставрирането и навярно обмисля за какво да се заяде при следващата им среща. Но беше сигурен, че не прави нищо подобно, защото Майк знаеше много добре как протичат годишнините. Те превръщаха обикновения ден в мрачен паметник на спомените. Мисълта за самотната Сандра го обезпокои повече, отколкото би трябвало.

Не й беше пазач. Никога не беше споменавал за старото им приятелство с покойния й съпруг. Ако сега го разкажеше, щеше да се получи ужасно конфузно. Няма нужда да го знае, каза си той. Няма и значение. Не й дължеше нищо, освен да поправи къщата. Майк бе изпаднал в емоционален срив и не можеше да направи нещо повече за Сандра.

Порови из документите на бюрото си и намери идеалното извинение да отиде у дома й. Регионалното историческо общество бе заверило и регистрирало оригиналните планове на къщата й, а мястото щеше да получи значка и специална титла за принадлежност към историческите обекти. Нямаше представа какво ще прави после. Просто действаше. Скочи в камионетката и пое към Блу бийч. Нощта бе черна и празна, хапливо студена. Не се размина с нито една кола по пътя. Просто щеше да я провери, говореше си Майк. Да се увери, че всичко е наред. Ако му зададеше въпроси, щеше да й каже, че е дошъл да й съобщи за историческото регистриране.

Майк не загаси мотора, слезе и почука на входната врата. Почака, но чу само силния басов ритъм на стереото.

Почука отново и зачака, но знаеше, че тя най-вероятно няма да го чуе. Майк замърмори, спря двигателя на камиона и почука за трети път. Песента на Ерик Клептън звучеше достатъчно силно, та да разтърси прозорците. Майк разпозна думите на „Завинаги мъж“. Преди години тя бе любимата на Виктор.

След като почука още няколко пъти, той използва ключа, който Сандра му бе дала и влезе.

— Сандра? — извика той. — Аз съм… Майк Малой. — Мина през вестибюла, който вече изглеждаше различно от предишното му занемарено състояние. Ореховата колона на витата стълба отново бе изправена, перилата на парапета бяха залепени същия този ден. — Сандра? — извика той отново, но музиката бе прекалено силна. Знаеше, че няма да го чуе.

Сандра стоеше в средата на просторната предна стая, стиснала в ръка чаша вино и се поклащаше под ритъма на музиката. Макар че бе с лице към него, очите й бяха затворени, лицето й бе отпуснато и на него бе изписано толкова тъжно изражение, че Майк не можа да откъсне поглед.

Предположи, че си мисли за катастрофата. Навярно Виктор й липсваше ужасно.

Бягай! Мисълта се появи светкавично, като внезапно покачване на адреналин. Не трябваше да е тук, не трябваше да прекъсва толкова личен момент. Не се нуждаеше от проблемите на тази самотна жена — неговите му бяха достатъчни. Но в нея имаше нещо. Беше го забелязал още от самото начало. Тя го викаше без думи, притегляше го към самотата в себе си. Независимо какво му нашепваше мозъкът, сърцето му бе направило място за нея.

Последва пауза в музиката и Майк отново произнесе името й.

Очите й се отвориха рязко, а виното се разля от ръба на чашата. Бузите й станаха още по-бледи.

— Не те чух да влизаш.

Сандра плахо потърка лице с опакото на дланта си и забърза към стереото, за да го намали. Песента заглъхна до жален музикален шепот.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Майк знаеше, че трябва просто да подаде книжата и да си хваща пътя за обратно. Но също така знаеше, че няма да го направи. Той долови дъха на виното и погледна към полупразната бутилка на масата.

— Пиеш сама? — попита той. — Чувал съм, че това не е много хубаво.

— Тогава можеш да ми правиш компания.

Идеята да пие вино с жена бе толкова чужда на този етап от живота на Майк, че за момент не знаеше какво да отговори. Не искаше и да си спомня от колко време не бе седял до жена, слушайки музика и пиейки вино.

— Ще пийна една чаша.

Тя го изгледа толкова слисано, че той едва не избухна в смях.

— Наистина ли?

— Не съм виждал по-изумена реакция на съгласието ми да пийна по чашка с някого.

— Толкова отдавна никой не е искал да пие с мен.

— Толкова отдавна никой не ми е предлагал — призна Майк и се отпусна. — Получих заверката от историческото общество. Къщата ти ще получи специална титла.

— Така ли? Тогава трябва да го полеем. — Сандра влезе в трапезарията. Чу се дрънчене на стъкло, докато отваряше древния бюфет, от който извади чаша за вино. Наля и му подаде питието. Чашата изглеждаше крехка и чуплива в ръцете му. — Седни! — подкани го тя и посочи към стария диван срещу камината. Тя докосна с ръбчето на чашата си неговата. — За какво друго да пием?

— Ти си тази с въображението. Ти решаваш.

— За водните струи под налягане.

— Можеш да се справиш и по-добре от това.

— Не и напоследък, Малой. Опитай ти. — Сандра задържа погледа си върху него и отпи малка глътка.

— За уроците по танци! — Той опита виното и го хареса. Хареса му и усещането да седи до нея.

Песента се смени, а в следващата се пееше за загуба на приятел.

Майк се престори, че не чува текста, но трудно можеше да не обръща внимание на бавно леещите се думи в настъпилата в стаята тишина. Той отпи солидна глътка вино. Сандра имаше преднина в това отношение. Беше изпразнила една трета от бутилката.

— Родителите ми се развеждат — каза тя, а изявлението й дойде като че ли от нищото.

— Какво?

— Казах, че майка ми и баща ми се разделят.

Уха! Майк го изби нервна пот. Защо точно с него споделяше нещо толкова лично?

— Съжалявам да го чуя — избъбри той сковано. От нея като че ли се изливаха невидими вълни от емоции и Майк знаеше, че не той е човекът, който можеше да ги улови и да ги задържи. Предложи единствената честна фраза, която можа да измисли. — Не знам какво да кажа.

— Нямах намерение да те товаря с това. — Тя се обърна към него на дивана и сви единия си крак под тялото.

— От колко време са женени?

— Тридесет и шест години. — Сандра завъртя чашата си с вино, загледана в люшкащата се повърхност на течността. — На мен ми се струваше цяла вечност. — Тя въздъхна. — Непрекъснато се питам откога ли са били нещастни, колко време са продължавали така, ден след ден. И защо аз нищо не знаех?

— Съществуват множество начини да скриеш нещастието — вметна той.

Тя го изгледа остро, след което каза:

— Знам.

Майк едва ли беше специалист по браковете, но опитът го научи на много повече, отколкото му се искаше. Изобщо не успя да определи точния момент, в който всичко между него и Анджела свърши. Случи се постепенно и нарастваше с едва забележими градуси. Нямаше електрически шок на ужас и предателство, само притъпено чувство за провал, което нагарчаше от мисълта, че един от тях щеше да получи децата.

— С бившата ми съпруга — започна той — го усетих много преди в действителност да се случи. Но докато никой от нас не обелваше и дума, не се налагаше да предприемаме някакви действия.

— Така е можело да продължите до безкрай.

— Ирландски развод, както казваше старата ми баба. Двама непознати, живеещи под един покрив, спазващи формалности заради съседите и децата. — Майк забрави предпазливостта и отпи още една дълга глътка. — Аз бях съгласен да го изтърпя заради децата си, защото знаех, че Анджела ще спечели родителските права.

— Значи би останал заради децата?

— Кевин и Мери Маргарет биха го предпочели — заяви Майк направо. — Децата винаги го предпочитат.

Сандра се загледа внимателно в лицето му.

— Не знам нищо за положението ти. Но знам, че животът е кратък, Малой. Човек получава само една възможност да бъде щастлив. Когато достигнеш мястото, на което се намират родителите ми сега, няма да искаш да поглеждаш назад и да съжаляваш за изминалите десет, двадесет или четиридесет години. Точно сега децата ти може и да не разбират нещата по този начин, но ще го разберат. Гарантирам ти.

Думите й му донесоха странно облекчение, каквото не бе чувствал от много време.

— Или чавка ти е изпила мозъка, или ти си изпила много вино.

Сандра се загледа в чашата си.

— Донякъде първото, малко от второто. — Тя вдигна бутилката и напълни чашата си.

— И какво ще правиш с твоята възможност — попита той.

— Какво.

— С твоята възможност да бъдеш щастлива.

Сандра върна бутилката с преувеличено внимание.

— Ами, предполагам, че първо ще трябва да реша какво ще ме направи щастлива.

Майк се прехласна от начина, по който една капчица застина на устните й. Не можеше да отмести поглед от устата й.

— Какво би те направило щастлива?

Тя го гледа дълго време, а светлината от огъня в камината трептеше в дълбоките и очи. Там вътре имаше цял нов свят, каза си Майк. Таен свят. Когато стана ясно, че Сандра няма да отговори на въпроса му, той продължи.

— Трябва да се изповядам. Чух по новините, че катастрофата е станала на днешния ден преди една година.

— И се затича да провериш дали не съм си прерязала вените?

— Нещо такова. — Майк гаврътна остатъка от виното в чашата си. — Ти не си си мислила за… такова…

— Самоубийство — спести му Сандра усилията. — Не, Малой. Имам си разни приумици, но самоубийството не е сред тях.

Майк се прокашля.

— Радвам се да го чуя. Но си помислих, че той може… да ти липсва.

— Правилно си мислил.

Майк се сети за откритието на тавана — скритите писма и компютърната дискета. Нямаше представа как е било между тях, но знаеше много добре какво е да живееш в брак, пълен с тайни.

— Значи с мъжа си бяхте щастливи?

Сандра остави чашата си, кръстоса краката си в глезените, вдигна ги на масичката и сключи ръце зад тила си. Загледана в зяпналата дупка в мазилката на тавана, където Фил бе започнал да поправя някакви кабели, тя отвърна:

— Мислех ли се за щастлива? Абсолютно. Вярвах ли, че заедно живеехме добре? По дяволите, да! Обичах ли Виктор?

Тя рецитираше въпросите неспокойно, сякаш я подлагаха на кръстосан разпит. Майк си спомни, че разследването по случая бе приключило неотдавна.

Но дали обичаше Виктор? Майк започваше да съжалява, че подхвана тази тема. Обаче знаеше, че няма да помръдне и на косъм, докато не чуеше отговора й.

Сандра отпусна ръце в скута си и закърши пръсти.

— С цялото си сърце — отговори тя, а той се смути от треперливата нотка в гласа й. Тя се прокашля. — А дали Виктор ме обичаше? Можеш ли да знаеш какво става в сърцето на другите? Преди мислех, че можеш.

— А какво мислиш сега?

— Че не зная абсолютно нищо. Би трябвало да ти е ясно, че не можеш да водиш сериозни разговори с авторка на измислени истории, която освен това е пила.

Майк бутна чашите им и вече празната бутилка към далечния край на масата. После се загледа в профила й, деликатните линии на чертите й, отсенките от огъня в камината, които придаваха на кожата й кехлибарен нюанс, а очите й придобиваха цвят на млечно кафе.

— Не говориш измислици.

— Както и да е.

Сандра сви рамене, загледана право напред в стъклената врата на камината.

Майк отметна падналия пред лицето й кичур коса. Не се замисли, просто го стори. Само да се увери дали действително е мека като коприна, както изглеждаше. Наистина бе такава.

— Подстригала си си косата.

Тя простена тихо и се отдръпна.

— Майк…

— Шшшт — успокои я той. — Няма да те нараня.

— Така казваш ти. — Тя го изгледа напрегнато и замислено. Кожата й пламтеше от огъня и виното. — Но това, струва ми се, няма значение.

Той отново се приведе към нея и повдигна брадичката й с опакото на дланта си. Плътните й устни бяха влажни от виното и леко отворени. Той се наведе и докосна с устни нейните. Само ги докосна. Тя простена изненадано, а по лицето й се разля неподправена почуда, която смекчи чертите на лицето й. Сандра се наклони към него като непринудена покана. Устните му потънаха по-дълбоко в нейните, той започна да масажира с палец челюстта й, докато устата й се отпусна и се разтвори за него.

Вкусът й го замая по-силно от изпито вино. Сандра бе скована в началото, но след няколко секунди ръцете, които отблъскваха гърдите му, стиснаха в юмруци ризата му и го придърпаха по-близо. Сандра издаде дълбок гърлен звук и Майк почувства нейния копнеж, отражение на неговия собствен. Реакциите й притежаваха наситеността на ново откритие — сякаш никога преди не бе целувана. Секунда по-късно Майк вече не мислеше за нищо. Той просто я държеше в прегръдките си, целуваше я, вкусваше сладостта й. Тя прогонваше напрежението и болката от самотата, натрупана в костите му, и не го беше грижа дали чувството щеше да продължи. Сякаш самите мускули на ръцете му бяха изгладнели за формата, плътта и есенцията на жена. На тази жена.

Сандра поддаваше като пластилин в прегръдката му, устните й го подканяха, устата й бе топла. Майк усети топлина и нужда, които се изстреляха по гръбнака му, плъзна ръце по раменете й, надолу до извивката на талията й, усещайки в отговор пробягващите по тялото й вълни. С малко повече натиск можеше да я положи на дивана. С привидно случайно докосване на пръстите си можеше да пъхне ръка под пуловера й. И с всяка фибра на тялото си усещаше, че тя нямаше да се съпротивлява.

Макар и да го желаеше с цялото си същество, Майк се отдръпна. Не беше някакъв рицар, но знаеше, че е изключително жестоко да се възползва от някой толкова крехък, толкова уязвим, точно на годишнината от най-лошия ден в живота й. Майк се опита да не обръща внимание на лумналия в него огън и да се овладее, разтреперан от усилието — нещо, което никога не бе предполагал, че може. Най-накрая успя да си наложи да спре да я целува, да се отдръпне и да се стегне.

Тя не помръдна. Седеше със затворени очи и устни, все още запазили формата на неговите, с наклонена назад глава, едновременно изпълнена с копнеж и сексапил. Майк не знаеше как да постъпи и се прокашля.

Сандра рязко отвори очи. Почти толкова бързо бузите й се заляха с руменина.

Майк не можа да се сдържи и се усмихна.

— Май попреминах линията.

— Вероятно.

— Трябва ли да се извиня?

Тя прокара пръсти по долната си устна, сякаш искаше да провери дали не е ранена.

— За какво?

— Че ти се натрапих.

— Това ли е то? Натрапване? — Сандра се разсмя. — Ако е така, не беше много дискретен. Приличаше ми повече на фронтална атака.

Сандра си нямаше и представа. Това, което бе сторил, бе нищо в сравнение с онова, което се бе въздържал да не направи.

— Беше само целувка.

— Съжаляваш ли?

— По дяволите, не! — За бога, да. Тази нощ нямаше да може да мигне.

— Значи дотук с извиненията.

Сандра се отдалечи от него на дивана, сви крака, приближи колене до брадичката и ги обгърна с ръце. В този момент не приличаше на нечия вдовица, най-малко пък на вдовицата на Виктор Уинслоу. Жълтата преса грешеше, Майк бе сигурен в това. Тази жена не бе убила никого.

— Не само че няма да получиш извинение — каза той, — но искам пак да те целуна.

— Не съм убедена, че трябва да го направиш.

— Има един начин да разберем.

Сандра се отмести няколко сантиметра назад, с блеснали от светлината на камината очи.

— Всички казват, че не бива да се замесваш интимно с човек, с когото вършиш някакъв бизнес.

— Така ли?

— Всичко може да се усложни.

— По какъв начин?

Сандра се разсмя.

— Какво ще стане, ако нещата между нас се задълбочат и се скараме, преди да довършиш ремонта на къщата? Аз ще се озова с полудовършена къща и с разбито сърце, а ти ще се чувстваш прекалено неловко, изпълнен с угризения или каквото и да е там, за да се върнеш и да си довършиш работата.

Майк не можа да се сдържи. Той отметна глава назад и се разсмя, силно и продължително.

— Нищо чудно, че си писателка. Мислиш прекалено много.

— Просто прехвърлям различните възможности при тази ситуация. — Сандра отпусна брадичка върху свитите си колене и погледна празната си чаша. — Мисля, че мога да пийна още.

— Искаш ли да донеса още вино?

— В кухнята има друга бутилка.

Майк се изправи внимателно, надявайки се че се движи естествено и грациозно. Всъщност бе получил ерекция, която не се интересуваше, че отдавна бе преминал седемнадесетгодишната възраст. Молеше се Сандра да не е забелязала. Позабави се, докато отвори бутилката с отварачката на швейцарското си ножче. След това влезе с виното, наля й половин чаша и остави бутилката.

— Подписал съм договор, с който гарантирам работата си. Ще ремонтирам това място.

Сандра отпи глътка.

— Хубаво. Сега се чувствам по-добре.

Но същото не важеше за Майк. Тя бе запалила в него пламък, който независимо от всичко не утихваше.

— Не те будалкам. Намирам те за ужасно привлекателна. Не мога да спра да те желая…

Тя затаи дъх и на лицето й се изписа недоумение.

— Наистина ли?

— Толкова ли е странно да те желая?

— Нямам представа. И какво ще правим? Ще се впуснем ли в любовна авантюра?

Прекият й въпрос го стресна и той й отвърна със също толкова директно:

— Искаш ли?

— Не съм много сигурна. Никога преди не съм имала такава, никога не съм била изкушавана.

Майк не беше сигурен защо, но й повярва. Двамата с Виктор се движеха сред куп красиви хора, влиятелни хора, хора с добре загладена външност, които непрекъснато попадаха под обществения поглед в списания като „В града и извън града“ и „Роуд Айлънд“. Със сигурност Майк не беше първият, който да я намира за привлекателна, първият, който да я желае. Първият, който да се опита да я сваля.

— А сега изкушена ли си? — попита той.

Тя го погледна и откровеният й поглед го смути.

— Може би. Вероятно е.

Майк се опита да мисли въпреки агресивните импулси на тялото си, което отказваше да се държи както подобава на отговорен възрастен човек. Опита се да намери оправдание в здравия си разум и в крайна сметка го откри, висящо на косъм. Адвокатът за родителските права му бе набил следното правило в мозъка. Нямаше нищо нередно в дискретните връзки, това дори се очакваше при току-що разведените. Обаче чувствата му бяха всичко друго, но не и дискретни.

Най-мощното възражение се появи някъде дълбоко в Майк. След развода той от време на време бе излизал с жени, но Сандра бе първата, която му напомни за стойностните неща. В живота му имаше огромна празнина и той все още не бе готов да се изправи с лице към нея. Майк определено не знаеше как да я запълни.

— Имаш нужда повече от приятел, отколкото от любовна авантюра — насили се да каже той. — Прекарваш сама прекалено много време. Това не е хубаво.

Сандра пресуши чашата си с вино и я остави на масата. В очите й за миг проблесна болка; беше се научила да не се доверява.

— Защо, по дяволите, мислиш, че толкова бързам да продам тази къща? Иска ми се да отида някъде, където хората не окачват чесън по вратите си, когато ме видят да се задавам. Където да мога да излизам сред хората и да не се притеснявам, че ще ми подвикват Черната вдовица. — Сандра се заслуша за миг в музиката, след което леко потръпна. — Истината е, че никога не съм била много социален тип. Виктор бе първият ми истински приятел.

Майк се опита да си представи живот без приятели. Що ли за съществувание бе това? Той бе израснал безгрижно, заобиколен от приятели, никога не се бе замислял за тяхното присъствие и знаеше, че винаги можеше да вдигне телефона и да се обади на някого, с когото да изпият бира или да поиграят табла. Не можеше да си представи живота без това.

— Знаеш ли какво правехме понякога с Виктор по време на буря? — попита Сандра.

Майк не искаше да знае. Но със сигурност знаеше какво той би правил с нея.

— Изброявахме благословиите си и за всяка една изяждахме по един бонбон „М&М“. Вярно е — седяхме и съставяхме цели списъци — всичко, като се започнеше от факта, че лалетата ми са разцъфнали и стигнехме до последното му утвърждаване от местния съюз. Сигурно ти звучи глупаво.

— По-скоро бих го причислил към категорията на безумното. Ако аз бях сам с красива жена в бурна нощ, последното нещо, за което бих се сетил, е да броя каквото и да било.

Тя се разсмя безрадостно, сякаш не му вярваше.

— Дори не си спомням как изглеждаха тези „М&М“.

— Ще си напиша бележка да ти донеса. Не е толкова трудно да ги намериш.

— Не става въпрос за „М&М“, Малой.

— Знам.

— Притеснява ли те, че говоря за съпруга си?

— Не — излъга той. Знаеше, че точно тази нощ трябваше да я остави да говори за него.

— Двамата имахме толкова много общи интереси. Всичко, от политическите ни възгледи до навика ни да решаваме кръстословицата в неделния Таймс. В крайна сметка трябваше да си купуваме два вестника, така че всеки да има кръстословица.

Майк си я представи как решава кръстословица на утринна светлина. Той не би я оставил да мине и първото квадратче.

— Обичахме да изпробваме нови рецепти и ресторанти. Обичахме да разглеждаме музеи, да ходим на концерти, да играем тенис. Сега, когато го няма, всичко това е вътре в мен, нещата, които си споделял с някого и които вече няма с кого да споделиш. — Думите й се движеха като бавна, тъмна река, сякаш Майк изобщо не седеше там. После тя се обърна към него и очите й се проясниха, като че ли изведнъж си спомни за присъствието му. — Разбираш ли изобщо нещо?

— Да, струва ми се. — Майк не понасяше музеите. Смяташе тениса за лоша шега. А кръстословици? Мястото му изобщо не беше тук — не можеше да задоволи нуждите на Сандра.

Сандра изпи остатъка от виното си.

— Тази нощ, преди една година, изгубих двама души. Съпруга си и най-добрия си приятел. — Тя вдигна ръка и отмести гъст кичур коса от лицето си. — Не мисля, че съм готова за авантюра. Може би никога няма да бъда. — Тя се усмихна изкривено, полупияно. — Харесвам те твърде много като човек, за да имам любовна авантюра с теб.

— Разбирам — каза той, преструвайки се, че разбира. Но въпреки това все още искаше да я вкара в леглото.