Сюзън Уигс
Болезнено щастие (10)

10.

Дневник

Седми януари, понеделник

Десет неща, които обичах като малка:

1. Аромата на пица, носещ се от фурната.

2. Чужда валута, която пазех в кутия за пури Дач Мастърс.

3. Почерка на майка ми.

4. Посещението в библиотеката.

5. Пеенето на баща ми в ба…

— По книгата ли работиш? — попита бащата на Сандра, влизайки в кухнята на бунгалото в Ийст Провидънс. Току-що излязъл от банята, от него се носеше същият аромат, който Сандра помнеше от малка — Айриш спринг и Аква Велва.

Тя бързо затвори тетрадката и сложи капачката на химикала.

— Само драсках, докато изчаквах да се прибереш. Как мина голфът?

Сандра бе пристигнала малко преди баща й да се върне от следобедната игра. Откакто се пенсионира, той играеше и в сухо, и в дъждовно време, през лятото и през зимата, всеки работен ден.

— Не много добре. Времето е дяволски студено. Как върви книгата ти?

Тя го наблюдаваше така, сякаш искаше да се увери, че това е баща й, а не някой двойник, насаден от извънземните, отвлекли в космоса истинския й баща, който за нищо на света не би оставил майка й да си тръгне. Нямаше представа какво точно търси — извинение за това, че не й се обажда? Обяснение за раздялата? Дали не криеше някоя голяма тайна? Да пази нещо дълбоко в себе си? Не можеше да знае, защото мъжете не споделяха. Беше толкова просто. И отчайващо.

— Да ти кажа честно, татко — призна си Сандра, — не съм в състояние да се концентрирам върху работата.

Баща й отвори хладилника. Същият хладилник от детството й, само дето сега изглеждаше… различен. Неподреден. Храната бе натъпкана напосоки — сирене, салам, питиета в кутии. Нямаше ги стъклените тенджери с капаци и надписани етикетчета за гозбите; нямаше ги подправките, строени по височина; нямаше ги млечните продукти, подредени според датата си на производство.

— Гладна ли си? Или жадна? — попита я баща й.

— Не, благодаря. — Сандра го изчака да издърпа кутия бира и да я отвори.

— Защо ме гледаш така? — попита той директно както винаги.

— Как така?

— Като че ли съм болен.

— Извинявай, татко, но последния път, когато те видях, ти бе щастливо женен за майка ми.

Сандра знаеше, че е глупаво от нейна страна, но едва ли не очакваше да открие видими последици от раздялата — зееща рана, обрив, противни израстъци. През седмиците след смъртта на Виктор тя отслабна изключително бързо. Кожата й пожълтя, ноктите й се начупиха. А баща й изглеждаше незасегнат. Нещо толкова важно като разпадането на тридесет и шест годишен брак би трябвало да причини очевидно физическо бедствие. Как смееше да изглежда… нормално?

Той отпи глътка бира.

— Какво, да не би да очакваше от главата ми да никнат гъби?

— Нещо подобно.

— Съжалявам, че те разочаровах. — Той седна на кухненската маса и избута настрани цял куп неотворени писма.

— Не това ме разочарова, татко. Само дето е някак стряскащо, че ти просто… просто… не знам. Продължаваш постарому. Сякаш в действителност нищо не се е променило, само дето мама си замина.

Баща й се огледа из кухнята. Сушилникът за съдове бе затрупан с изразходени батерии АА, фуния за смяна на масло, компресор за гуми и няколко кочанчета от лотарийни билети. На кухненския плот лежаха стари вестници, а до тях бяха захвърлени ръкавиците и шапката му за голф. Майката на Сандра винаги го караше да оставя нещата си в гаража.

— Не си е заминала. Тя е навсякъде из къщата — подчерта той. — Тези пердета са правени от нея. Тези джунджурии на рафтовете са поставени от нея. Килерът е подреден от нея. — Лицето му едва забележимо помръкна. — Така че не ми казвай, че просто продължавам постарому. През цялото време мисля за нея.

— Тогава защо не намерите разрешение?

— Намерихме. Раздяла. След което, предполагам, ще последва развод.

— Това ли искате?

— Господи, скъпа, знаеш, че не в това е въпросът.

— А в какво?

Той се поколеба и сбърчи нос, а лицето му се сви от болка.

— Въпросът е в това, какво не искаме. Например тя не иска да играе голф, нито да лови риба. Аз не искам да уча бални танци, нито да пътувам. Нито пък да говоря ай-талиански или да се науча да готвя по китайски.

— Може да правите по малко от всичко — предложи тя.

Баща й нетърпеливо махна с ръка.

— Точно това пише в оня род книги Как да спасите брака си.

— Чел си книги за спасяване на брака?

— Пълни идиотщини! Колко време би издържала майка ти, преструвайки се, че харесва голфа? Толкова, колкото бих издържал аз при посещение на Британския музей.

— Вървете някъде, където и на двамата ви харесва — не се отказа Сандра.

— Скъпа, с майка ти вече обсъждахме ситуацията. Безброй пъти. Истината е там, че цялата ми служба премина в пътуване, отсядах в хотели, запознавах се с нови хора. А винаги съм искал да си стоя вкъщи.

— А мама винаги е искала да отиде на непознато място.

Сандра се надигна неспокойно от масата, приближи се до прозореца и се загледа в миниатюрния заден двор със самотното ябълково дърво и редичката божурови храсти, полегнали от студа. Някога там имаше пясъчник за нея и люлка.

Когато се замислеше за детството си, Сандра си спомняше… мълчанието. Мълчаливата й борба със заекването. Мълчаливото отчаяние на родителите й за проблема на Сандра. Мълчанието на учители, педиатри, логопеди, психолози — всички в очакване тя да произнесе думите. Вината не беше ничия, но детството й премина мълчаливо. Нямаше братя и сестри, с които да се кара, нито пък роднински орди им идваха на гости в края на седмицата. А бог й беше свидетел, че Сандра не бе заобиколена от хиляди приятели, които с нетърпение очакваха да играят с нея.

Тя се насили да мисли за брака на родителите си обективно, с погледа на страничен наблюдател. Сандра ли беше лепилото, което ги свързваше заедно? Не. Със сигурност не. Между тях имаше нещо, едва доловим тлеещ огън като жарава, струпана за сутрешния хлад. Той никога не гореше бурно, поне Сандра не го бе забелязала, защото избягваше да мисли за родителите си като за любовници, макар и понякога да се улавяше, че го прави.

— Иска ми се с мама да положите повече усилия и да разрешите проблема.

Сандра усети как кипва от яд с желанието да изтръгне нечие сърце и да го изследва подробно. Семейството й се разпадаше — тримата никога вече нямаше да са заедно. Щяха да спрат да съществуват като цяло — сплотеността от детството й безвъзвратно си отиваше. Виктор я беше предал, а сега и баща й я предаваше. Внезапно се улови да разсъждава за Малой, който предизвикваше в нея най-различни чувства. Сандра отпъди тази неканена мисъл.

— И двамата ще сте нещастни.

— Бяхме доста нещастни и преди да си тръгне.

— Защо? — Сандра отчаяно посочи с ръка към кухнята. — Тук си живеехте добре.

— Тук живеехме. И да е имало нещо добро, то просто… се изпари.

Сандра загледа баща си изпитателно в напразни опити да си изясни какво се бе променило. Навършил шейсетте преди няколко години, той все още изглеждаше добре, с ясни очи и винаги усмихнат. Беше достатъчно висок, така че жената до него спокойно можеше да носи високи токчета — нещо, на което приятелките на майка й от клуба по бридж гласно се възхищаваха. Имаше набита фигура, но не беше пълен. Най-привлекателната му черта бе гъстата коса, побеляла като сняг през последните години.

В лицето на баща й се четеше едновременно твърдост и добродушие. И дистанцираност — в начина, по който гледаше, в извивките на устните му. Сандра се замисли дали това бе ново, или по-рано просто не му беше обръщала внимание. И за първи път се зачуди дали и тя правеше същото — да страни от другите като начин за самозащита.

— Татко, опитахте ли въобще да получите някаква помощ? Нямам предвид книгите. Ходихте ли на консултант, или на… — През главата й пробягна мисълта за сексуални смущения, но за нищо на света нямаше да подхване тази тема, не и когато ставаше дума за собствения й баща. — Според мен трябва да отидете на семеен консултант.

— Ходихме вече.

— Нима? И?

— Ала-бала. Трябваше да пишем списъци за нещата, които харесваме в другия, всеки ден да изказваме по един комплимент, да си уговаряме срещи един с друг, всякакви подобни глупости.

Въпреки всичко Сандра се разсмя кратко.

— Срещи, комплименти. Звучи страхотно.

— С удоволствие бих го вършил, но това е повърхностно. За закърпване на ситуацията. Както знаеш, хората се отчуждават. А майка ти… — Той спря да допие бирата си. — Има някои неща, които никога не съм разбирал: какво иска, какво очаква, за какво си мечтае. Навярно всичко това се е натрупвало с течение на годините и сега е твърде късно да се поправи.

Сандра се опита да си представи майка си като жена, но трудно й се удаваше да извае образ на Дори, различен от този на съпруга и майка. Като такава обаче я виждаше съвсем ясно. Чиста и спретната в безупречно подредената къща. Любимият й пепелник стоеше на задната веранда. Откакто мъжът й отказа цигарите преди години, Дори излизаше навън и се отдаваше самотно на този свой порок. Кошничката за плетки все още стоеше до креслото й в кабинета с прилежно навити чилета прежда, отбелязани с малки тенекиени етикетчета.

На масичката за кафе любимите й книги бяха струпани така, както ги бе оставила след разгръщането им. О, как обичаше тя тези книги! Томове с размери на албуми разкриваха снимки на екзотични места — Кадис, Непал, Тасмания, Тинтагел. Сандра се опита да си представи как майка й води свой таен живот, замечтана за далечни страни и опасни непознати, но й се стори прекалено нелепо, та да размишлява за това.

Или пък не, каза си тя, като се сети за Виктор. Някои проблеми се кореняха твърде дълбоко и не можеха да се оправят. Разбра го в нощта, в която загина Виктор.

— Заради пенсионирането е — проговори тя най-накрая. — Някак си не се получи така, както очаквахте с мама.

— Да.

— Мама казва, че не си й помагал особено. И тя искаше да се пенсионира.

— Опитвах се да помагам, но когато зареждах съдомиялната, тя я преподреждаше. Когато чистех праха, тя ме следваше по петите и правеше всичко по своя си начин. Да не ти разказвам за чистенето с прахосмукачка.

Сандра виновно затвори очи. Навярно със своите проблеми тя неволно бе изсмукала малкото търпение и разбирателство, което все още съществуваше у родителите й един към друг.

— Моите неприятности напрегнаха обстановката. Загубата на Виктор, търсенето на тялото му, разследването — цялата тази каша продължи с месеци. Нищо чудно, че мама е искала да се измъкне за малко.

— Хей! — Баща й стана от масата и я прегърна през раменете. — Не искам да чувам нито дума повече за това. Случилото се с теб и Виктор е достатъчно гадно, та да се товариш и с мисълта, че ти си причина за нашата раздяла с майка ти.

Раздяла. О, каква болка причиняваха тези думи. В романите си Сандра пишеше за деца, чиито родители се развеждаха. Смяташе, че може да си представи тяхното объркване и страх, оприличавайки го на скачане от скала по тъмно, но сега разбра, че е била много далеч от истината. Свободното падане през нощта изобщо не можеше да опише чувството, което обхващаше човек при скъсването на родителите му.

— Виж какво, можем ли да говорим за нещо друго?

Рунтавите вежди на баща й се сключиха на челото му и той загледа изпитателно лицето й.

Сандра пое дълбоко дъх.

— Всъщност, освен за мама исках да обсъдим и още нещо.

— Какво?

— Нотариалният акт за къщата в Блу мун бийч. Знаеш ли къде е?

— Мисля, че е в мазето. — Той затършува в едно чекмедже, извади фенерче и излезе в коридора. — За какво ти е?

Сандра се прокашля.

— Татко, смятам да продам къщата.

Той спря на стъпалата за мазето.

— Нима?

— Да. Не съм си и представяла, че ще го направя, но…

— Пари ли ти трябват? Това ли е?

Родителите й не бяха кой знае колко добре финансово, но и не мизерстваха. Но със сигурност не бяха предвиждали да включат в бюджета си порасналата им дъщеря.

— Не поради тая причина мисля да продам къщата. Искам да се махна оттам, да започна някъде отначало.

— Мислех, че мястото ти харесва.

Сандра не им беше разказвала подробности около дребното хулиганство и среднощните телефонни обаждания. Достатъчно ги тревожеше историята с Черната вдовица.

— Това няма значение — отвърна тя. — Имам предостатъчно време да реша какво ще правя по-нататък — допълни тя, спомняйки си съвета на Милтън. — Къщата трябва да се ремонтира. Но възнамерявам да я продам и да се махна.

— Сигурна ли си, че не е заради парите?

— Да, татко. Справям се.

— Честна скаутска? — попита той.

— Честна скаутска. Всъщност, получих по пощата чек за хонорара ми. — Сандра бе звъннала на литературния си агент да обясни, че предният беше унищожен. Агентът й се оказа невероятен: Взривили са пощенската ти кутия? Мислех, че живееш в Роуд Айлънд, а не в Айдахо. — Това проблем ли е, татко?

— Баба ти и дядо ти оставиха къщата на теб. Имаш правото да я продадеш.

— Но ти не одобряваш.

— Аз нямам мнение по въпроса. Никога не съм се интересувал особено от мястото. Нашите ни мъкнеха там всяко лято. Винаги се отегчавах до смърт. Не можех да хвана дори мачовете на Сокс по радиото.

Стълбите заскърцаха под тежестта му и той потъна в тъмната бездна на мазето. Сандра го чу как се блъсна в нещо и изруга — ударил бе главата си в гредата. След няколко минути се появи отново с пожароустойчива кутия в ръце.

— От години не съм я отварял — осведоми я баща й.

Седнаха един до друг на канапето, той остави кутията на масичката и я почисти от паяжините. Отвори капака и отвътре се показа цяла колекция от папки, книжа, малки предмети в кутийки.

Баща й заизважда стари снимки, сертификати за държавни акции, училищни бележници, неща с отминала важност, като инструкции за употреба на радио с къси вълни, гаранция на производителя за пишеща машина, изрезка от статия за сина на съседите по случай приемането му в скаутската организация Ийгъл.

Други бяха толкова важни, че изглеждаха прекомерно крехки и трябваше да се пипат особено внимателно: къдрица бебешка коса, завързана с парче бяла панделка и мушната в плик. Акта за раждане на Сандра. Детска рисунка на птиче в гнездо, с внимателно изписани инициали Сандра Б. в единия край. Снимка на прадядо й и прабаба й, правена някъде през 1900 година. Емиграционен сертификат от Елис Айлънд на името на някой си Натаниел Бабкок.

Сандра вдигна пожълтял щампован документ.

— Вашето брачно свидетелство.

— Да.

— Какво ще стане с него, ако се разведете?

— Нищо. Предполагам, че ще се сдобием с друг документ за разтрогване на брака.

Той разгъна свидетелството и отвътре се показа малка сватбена снимка, защипана с телбод към листа.

Сандра заразглежда снимката и потрепери при мисълта, че на нея родителите й са били по-млади отколкото бе тя в момента. Двадесет и две-три годишен, баща й все още не й беше баща. Той бе просто Луис Бабкок, красив като Стюарт Грейнджър или Гари Купър.

И майка й, естествено, бе красива, сияйна и неуверена като всички булки.

Сандра знаеше, че и тя бе изглеждала по същия начин на сватбата си с Виктор. Знаеше го, защото снимките бяха публикувани в пресата.

Тя се опита да разгадае усмихнатите лица на родителите й на стария сватбен портрет. Имаше ли някакъв знак, като например спускаща се над тях сянка, който обричаше брака им на провал? Съществуваха ли някакви признаци в онази далечна 1966 година, които да предскажат, че съюзът им щеше да продължи само тридесет и шест години? Сандра се зачуди дали щастието на онези млади, наивни хора си заслужаваше болката, през която преминаваха сега. Някои вечери, докато лежеше будна в леглото си, Сандра се чудеше дали щеше да се устрои по-добре, ако изобщо не бе срещала Виктор. Той бе променил живота й в толкова различни аспекти.

Баща й прокара палец по подписа на булката, изписан със закръглен, момичешки почерк: Дороти Хелойс Слоукъм. Лицето му се отпусна от нахлулите в съзнанието му спомени, но Сандра знаеше, че той нямаше да ги сподели с дъщеря си.

— Татко — обади се тя тихо. — Толкова съжалявам. Наистина смятам, че двамата с мама можете да преодолеете тази ситуация. — Тя посочи към снимката. — Погледни! От вас се излъчва толкова много любов. Изписана е на лицата ви. Не можете да оставите всичко да се разпадне, само защото преживявате трудни моменти при адаптацията с пенсионирането.

— Много по-дълбоко е, скъпа.

— Значи ще трябва да се поровите по-надълбоко, за да разрешите проблема.

Той измъкна навит на руло пергаментов документ, завързан по средата с връвчица.

— Ето го и него. Оригиналният нотариален акт за Блу мун бийч, завещанието и прехвърлянето.

Сандра го разгъна, прочете сбитата юридическа дефиниция за имота и прокара пръст по релефния печат на документа.

— Достатъчно е четлив — заключи тя. — Смятам, че до лятото ще продам къщата.

— А после? — попита баща й.

— А после… — Студена тръпка пролази по тялото й. Нямаше ни най-малката представа как да започне живота си отначало. — А после… ще видя.