Колет Вивие
Реми и призракът (28)

Сряда, 18 август

— Къде според теб може да бъде скрита една кутия? — попитах аз Антоан, след като му разказах тази сутрин за моето откритие.

— Ами… в някой шкаф — изпелтечи той, все още развълнуван от чутото.

— Разочароваш ме, драги ми шишко!… Не, аз по-скоро бих гласувал за градината.

— Аз също — заяви Мартин.

— Много добре — казах аз. — В такъв случай първото нещо, което трябва да направим, е да разпитаме ловко Жером. Той е в овощната градина; да отидем при него, вие двамата се опитайте да го позалъжете. Аз ще се намеся в подходящия момент.

Старият Жером с безформена сламена шапка на главата плевеше лука и не беше в добро настроение, съдейки по изразите: „Дявол да го вземе“ и „Да му се не види“, които мърмореше под мустак.

— Добър ден, господине — каза му Мартин, като извади най-прелъстителната си усмивка, — сигурно това, което правите, е много уморително. Не ви ли боли кръстът?

Единствен отговор беше злобният поглед, отправен към краката на Антоан.

— Господ да ми е на помощ, махни се от килима ми, моето момче!

— О, прощавайте! — промълви Антоан, като отскочи назад. — Хубави овошки, хм, хм… хубави овошки!

— Честно казано, аз искам да стана градинарка, като порасна — заяви Мартин с потрепващ глас. — Няма друг занаят, който да ми харесва повече! А вие, Антоан?

— И аз — отговори Шишко, като се блещеше възторжено. — Аз… много обичам да градинарствам.

Той се обърна към мен и ме изгледа умолително. Беше мой ред!

— Разбирам, че обичате тази градина, господин Жером, толкова време се грижите за нея и сигурно сте изкопали сума ти дупки в пръстта! Дупки за садене на круши, дупки за садене на ябълки; толкова неща се слагат в дупките… Например кутии. Никога ли не сте заравяли кутия?

Старецът се изправи, като се държеше за кръста, и бутна назад сламената си шапка.

— А бе, какво ме баламосвате с вашите кутии? За какво ми е да заравям кутии, а? — попита ме той кисело.

Счетох за по-предпазливо да не настоявам.

— Струва ми се, че вуйчо Едуар ни вика, да се прибираме бързо! — казах на другите.

Пълен неуспех, както виждате, но човек не може да улучи от първия път. Търпение.

Четири часът

Жозефин действително е виновна, получих доказателства за това.

Влизахме в трапезарията на обед, когато на първия етаж се разнесе страхотен трясък.

— Ами ако е майка ми! — извика госпожица Роберт, която тъкмо слагаше сладките в чиния.

Тя се втурна към стълбището, аз я последвах и открихме на площадката на втория етаж плешивата палма съборена, с разбита саксия, а поставката беше спукана.

— Такава хубава саксия! — изстена госпожицата. — Никога ли няма да се свърши това нещо?

Оставих я и движен от внезапно вдъхновение, бързо слязох в кухнята. Вратата беше здраво залостена. Разтърсих я. След известно време — доста дълго време — ключът се завъртя и в отвора се появи зачервеното лице на Жозефин.

— Сигурно ви безпокоя — казах й аз, — но съм много жаден. Бихте ли ми дали чаша вода?

— А, ти ли си?… — въздъхна тя. — Е, добре, пий и да не се повтаря!

Измъчих се, докато изпразня чашата, приятели, защото бях вече напълно убеден, бях видял и чул това, което исках да видя и да чуя. Този задъхан глас, бързите движения на широката гръд, която се повдигаше и спускаше, за да поеме въздух. Жозефин беше тичала, а къде би могла да тича, освен до втория етаж по малката външна стълбичка? Но тя се беше постарала преди това да заключи вратата, за да не забележи никой отсъствието й. О, всичко беше добре нагласено!

Тези мисли проблеснаха в съзнанието ми и трябваше здравата да се насиля, за да запазя невъзмутимия си вид, толкова бях отвратен от тази дебела жена, която спокойно ме гледаше как пия, сякаш нищо друго не я интересуваше освен готвенето и моята чаша вода.

„Трябва да я разоблича на всяка цена!“ — казах си аз, като се качвах по стълбата. Признавам ви, че тогава, на тези стъпала, за миг почувствах слабост, да, внезапно силно ми се прииска да отида и да разкажа всичко на вуйчо Едуар, нека той да се занимава с тази работа вместо мен. След обеда казах това на Мартин.

— В никакъв случай! — възпротиви се тя. — Ти май изобщо не познаваш възрастните, щом ти идват такива мисли! Вуйчо Едуар ще ти се присмее, а ако приеме нещата сериозно, ще бъде още по-лошо, защото няма да ни остави повече нищо да правим. Мислех те за по-смел.

— Струва ми се, че Реми е прав — каза Антоан.

Аз веднага се измъкнах.

— Ама че си глупав, шегувах се, не разбра ли?… А сега и двамата си отваряйте ушите, защото имам да ви кажа нещо много важно. Настъпва последното действие на драмата и тази нощ, мили деца, да, да, тази нощ ще претършуваме стаята на умрелия чичо!

— Ами ако ни хванат? — изпелтечи стреснато Антоан.

— Че кой ще ни хване?

Мартин ме изгледа изпод вежди.

— Виждам, че следваш моя съвет — промълви тя. — Спомняш ли си, нали ти бях казала, че ключът на загадката сигурно е в тази стая!

— Ти казваш толкова много неща, моето момиче, че все трябва от време на време да улучиш истината — отбих аз удара.

Разбрахме се да се съберем в моята стая в единадесет без четвърт, когато цялата къща заспи. По една щастлива случайност стаята на чичото е в дъното на коридора в съседство с глухия господин, който трудно би могъл да ни чуе. Колкото до ключа, той е в джоба ми; небрежната госпожица Роберт просто го закача на таблото заедно с другите и за мен не представляваше никаква трудност да го откача. Наистина се надявам, че всичко ще мине без неприятности, освен ако срещнем Черната сянка…

На вратата ми се чука. Това е Антоан. Пожелайте ми успех, приятели!