Лена Крун
В човешки дрехи (7)

Трети разказ на пеликана
Почти човек

Вечерта отново обгръщаше града. Промъкнах се обратно под лодката, която веднъж вече ме бе приютила. Сутрешният ми приятел не се виждаше — може би си беше сменил квартирата, след като забеляза, че се е появил нежелан съсед.

Мушнах глава под крилото си, но не можах да заспя. Случките през деня оживяха пред очите ми. Дръгливият мъж ми предлагаше тупаник, а малкият ученик ми разказваше необикновени неща за времето, слънцето и земята. Летях в бездната на стълбището и завързвах омотани връзки на обувки, закопчавах в отчаяние безброй копчета и ядях детска храна от бурканче. Ядосаната жена ме ругаеше, наричаше ме плашило — пфу, че грозна дума! Влажната риба отново ме плесна по лицето и в очите ми се надигнаха сълзи на самосъжаление.

Какво излизаше — дошъл бях в човешки град, бях се отказал доброволно от крилата си и се мъчех да ги използвам като ръце. А краката ми, босите ми крака, които за разлика от хората не покривах с кожата на други животни, бяха загрубели, докато кръстосвах павираните улици на шир и длъж в сянката на каменните здания.

Крайбрежният пясък, пяната и тръстиките бях заменил с твърдия паваж, а звучните викове на децата си — с бученето на колите и с бръмченето на някакъв шкаф, от който лъхаше смразяващ студ. Не беше ли тази замяна невероятно глупава? Не бях ли самият аз кръгъл глупак? Не трябваше ли да стана веднага и да се махна от тази лодка, да потегля обратно по целия дълъг път без отдих, макар краката ми да горяха и да ме боляха?

И аз станах и тръгнах, защото сънят бягаше от малката лодка, но нямах още намерение да се връщам в родния си край.

Духът ми беше неспокоен и разстроен, търсеше утеха и преди да се усетя, уморените ми крака ме бяха отвели пред операта.

Сега обаче пред входа не се трупаха елегантно облечени хора, а огромните сводести прозорци бяха тъмни. Прокраднах се до вратата и долепих ухо към нея. Отвътре не се дочуваха нито звуците на флейта, нито веселата мелодия на Папагено.

Къде бе изчезнало всичко — музиката, радостта, животът?

Седнах на стъпалата пред вратата да си отпочинат краката ми. Все още таях слаба надежда, че след малко лампите ще светнат и флейтата ще зазвучи. Но напразно. Така съм задрямал и съм спал чак до сутринта, измъчван от объркани сънища.

Сънувах, че съм легнал под липата. Човекът в синя униформа идва, хваща ме за врата и се заканва, че ще ме прати в затвора, ако не му кажа веднага колко секунди има една година.

— Смилете се! — молех го уплашено. — Аз съм слаб в смятането. Годината трае дълго, а аз съм толкова уморен…

Той ме държеше здраво и ме разтърсваше още по-силно. Отворих очи и видях, че не лежа под липата, а на стълбите пред операта. Някой наистина ме бе хванал за врата, но той не носеше фуражка. Слънцето грееше.

— Тука не се спи!

Постепенно започвах да проумявам, че никъде не биваше да се спи. Разтърках очи и станах. Крилата ми бяха изтръпнали. Разбудилият ме мъж ми се стори познат — да, това бе човекът, който стоеше пред входа на операта и късаше хартийките.

— Какво търсите тука? — запита той подозрително. — Няма ли по-добро място за нощуване?

— Търся работа.

— Сигурно сте безработен тенор, а? — изсмя се мъжът иронично.

Какъв ли не бяха ме наричали за краткото време, откакто живеех сред хората: скитник, плашило, а сега пък и тенор. Това започваше да ме дразни.

— По-добре тенор, отколкото да късам хартийки — отвърнах аз, макар изобщо да не знаех какво прави един тенор.

— И за тази работа се иска майсторлък — продължи мъжът. — Освен късането на хартийки аз имам и други задължения. Вечер последен проверявам дали някой не е заспал на стола си, заключвам вратите, а сутрин идвам първи и ги отключвам.

— Много дълъг е работният ви ден.

— Бяхме двама, ама другият се разболя. Още не могат да му намерят заместник. Заплатата е малка.

— Аз мога да опитам.

— Вие ли? Че вие не сте ли певец?

— Е, за разнообразие бих могъл да поема късането на хартийки.

Така бях назначен за помощник-портиер на операта — временно и на по-ниска заплата. Но затова пък вече имах служба, бях направил крачка към истинското очовечаване.

Дадоха ми яркочервена ливрея с два реда позлатени копчета отпред. Научих се да късам билетите бързо и сръчно. Скоро погледът ми различаваше сред потока посетители опитващите се да влязат гратис — най-често млади хора с по-просто облекло. Разпознавах ги лесно, но се правех, че не отгатвам тайното им намерение. При удобен момент дори обръщах гръб, за да се промъкнат незабелязано, или скъсвах, без да ми трепне окото, подправените билети, които ми подаваха уж за редовни. Правех го, защото разбирах, че между тях имаше истински познавачи и ценители на изкуството — именно между тях, а не сред аристократичната публика от първите редове и частните ложи.

Отдалече се възхищавах на оперната примадона Ла Самбина, която понякога ме удостояваше с великодушно кимване, понякога минаваше забързано покрай мене, без да ме забележи, облъхвайки ме с аромата на цветя. Имах също щастието през пролуката на вратата да следя репетициите на малките балерини, които протягаха крака под леките си като пеперуди костюми, както и на хористите, чието разпяване беше забавно да се слуша.

Вече не бях скитник, но продължих да нощувам под лодката до деня, в който даваха заплатите. Тогава платих наема за този апартамент. Посочи ми го един хорист — хазайката ми, госпожа Капио, била негова леля.

Водех умерен, уравновесен живот, ала още не се осмелявах да доведа семейството си в града. Заплатата ми беше толкова ниска, че едва стигаше за наема, за най-необходимите дрехи и за всекидневната порция херинги. Опитвах се да ям и човешка храна. Защото има случаи, когато се налага да се храня пред други, а съм забелязал, че яденето на сурова риба ужасява много хора. До месо не се докосвам, но се научих да понасям кафето. За разлика от хората не обичам топлата храна и трябва дълго да духам и да разбърквам кафето си, преди да го пия.

Имах възможност да чуя и други опери, освен „Вълшебната флейта“, но никоя не ми хареса толкова много. Научих все пак какво значи тенор, либрето и речитатив. Понякога вечер, докато гасях лампите в залите и по коридорите, ме обземаше желание да изпробвам качествата на собствения си глас. Веднъж дори се качих на сцената, заех позата на оперетен певец и изпях една песничка, която сам бях съчинил:

Изправям се гордо пред вас аз и пея,

безгрижно и волно момче.

Прилича ми тази разкошна ливрея

тъй както звънче на свинче…

Тогава за моя изненада в тъмния салон, откъм червената лампа над изхода, се дочу ръкопляскане.

— Та вие имате глас — извика някой. — Защо не дойдете в хора?

Беше диригентът на хора. Съпругата му си забравила визоновата кожа в салона и той се върнал да я потърси. Откри я, а същевременно откри и мене — покани ме да пея в групата на тенорите, на задния ред…

— Едва ли някога ще получите солова партия — каза той със съжаление, — макар гласът ви да е обещаващ. Не сте подходящ за роля — външността ви, пъстрият ви нос, късите крака и необикновено широките стъпала… Разбирате, нали?

Естествено, че разбирах. Хората ме смятаха за грозен, въпреки че някога бях един от най-представителните пеликани на брега. Трябваше да го преглътна така, както и много други неща в света на хората, щом вече се бях хванал на хорото.

В началото не разбирах нищо от ноти, пеех по слух, повтаряйки думите след останалите, и постоянно се боях, че невежеството ми ще излезе наяве. Но не след дълго в непонятните знаци започнах да откривам системност и последователност: колкото по-високи тонове се пееха, толкова по-горе по линиите се намираха черните лулички. И обратно. Така преди да науча азбуката, аз се научих да разчитам нотите.

Заплатата ми като хорист беше посредствена и скоро започнах да търся начини за допълнително припечелване. Забележката на диригента, че не съм подходящ за солови партии, ме накара да се амбицирам — щом ми отказваха роля на оперната сцена, защо пък да не опитам някъде другаде. В края на краищата не бях прост хорист, можех сам да съчинявам песни, които според мене съвсем не бяха лоши. Даже бях сигурен, че ще се намерят хора, които щяха да платят, за да ги слушат.

Такива хора наистина имаше. Наеха ме да пея в един ресторант — два пъти седмично. Собственикът искаше „забавни песнички“ и аз му ги предлагах. Много от тях нямаха кой знае какъв смисъл, но публиката ги харесваше.

Сприятелих се с пианиста Унтамола, който ми акомпанира. Той е възрастен, мършав мъж, пуши като комин и има брадавици на пръстите, но това не му пречи да свири. Унтамола е човек на изкуството. Същото каза и за мене, когато изпях първата си песен. Това бе „Малка нощна песен“, след малко ще я чуете. Обаче „Пуйката“, любимата песен на собственика на ресторанта, не го очарова много. Чуйте я:

На пуйката перата

пред празник залиняха.

Ще свърша май безславно —

изхлипа тя печално.

 

Макар да бе солидна,

до празника не стигна

с ориз, яйца и гъби

напълнена да бъде.

Щом дойдеше ред да изпълнявам „Пуйката“, Унтамола сядаше намръщено пред пианото и демонстративно свиреше фалшиво. Но до следващата песен ядът му минаваше.

Така животът ми като човек постепенно се улегна. Прекарах вече почти година в света на хората. Имам си квартира и работа, някой и друг приятел, преди всичко Унтамола, а сега и вас. Но макар вече да разполагам с достатъчно средства, все още не смея да доведа семейството си в града. Гложди ме съмнение, че ще направя грешка спрямо близките си, ако ги накарам да се преместят тук, сред хората. Децата са пораснали, може би вече са забравили баща си и мечтата си да станат хора.

Колко нощи съм размислял, крачейки напред-назад между тези тесни стени! Колко пъти съм отварял входната врата с намерението да се върна при тях, но някаква сила — любопитството, навикът, упорството ме заставят да се отправя обратно във ваната, където нощувам.

Станах човек, там е цялата работа. Станах човек по-бързо и по-убедително, отколкото бях предполагал. Сега тук, в града, има неща, от които не желая да се лишавам.

Например операта. Къде ще намеря опера на брега — по гранитните скали или сред тръстиките край залива? Никъде! Там няма такова нещо. Е, там също се срещат разни свирци и певци — чайките кряскат, дивите патици крякат. Над всичко се извисява свистенето на вятъра, а водата бучи и отеква в скалните подмоли.

Чувал съм да говорят за „великата симфония на природата“, но това не е никаква симфония, защото няма ни начало, ни посока, ни край. Просто съществува — вечно и неизменна. А аз се научих да ценя границите и целта, замисъла и темата, онова, което е сътворено, съчинено и изградено.

И сега ме мъчи ужасно съмнение. Питам се дали някога ще мога отново да стана птица. Ще бъда ли подходящ баща на децата си и съпруг на жена си? И дали те ще ми подхождат?… О, колко ужасно е това съмнение, ала все някак си ще го преодолея.

Струва ми се, че и по външност започвам все повече да приличам на човек, че на крилата ми растат пръсти, човката ми се превръща в нос, а плавниците — в стъпала. Перата ми залиняха, точно както в песента за пуйката. Може би скоро съвсем ще окапят и под дрехите си ще бъда гол като човек…