Лена Крун
В човешки дрехи (6)

Втори разказ на пеликана
Първото работно място

За първи път разбрах колко ограничения спъваха човека и колко свободен съм бил в по-раншния си живот. Аз и тогава нямах стени, които бих могъл да нарека свой дом, нямах и друго работно място освен морето, което ми даваше прехрана. Но там не се искаше паспорт, нито пък разрешение за работа, никой не ме наричаше скитник и не ми забраняваше да спя където пожелая. Като мираж пред мен отново израснаха пясъчните дюни, на които морето се покланяше, пръскайки по тях солта си; клонките на боровете се полюшваха, а югозападният вятър разрошваше перушината…

Аз обаче стиснах човка и продължих напред. Не можех още да се върна, не биваше, защото в града имаше толкоз много неща, до които исках да се добера и които възбуждаха любопитството ми. Исках да слушам не свистенето на вятъра, а звуците на вълшебната флейта, която зовеше към приключения в човешкия свят и уверяваше колко тайнствен и пищен е той.

Само стомахът ми не се интересуваше нито от вятъра, нито от вълшебната флейта, а роптаеше за риба. Отправих се към пазара и го открих, без много да се лутам — започнах добре да се ориентирам в града.

Сега площадът имаше далеч по-друг вид отколкото предишната вечер. Забързани хора сновяха между бараките, продавачки хвалеха стоката си. По сергиите се виждаха най-различни плодове и зеленчуци: домати, моркови, картофи, магданоз, ягоди и южни плодове. Мене обаче ме интересуваха единствено рибарските сергии, над които чайките кряскаха и се спускаха в стремителни набези.

— Дайте ми от херингите, моля — казах на една пълна жена, пред която беше струпана цяла планина сребристи, но за мое огорчение вече умрели риби.

— Колко килограма искате? — попита жената.

— Не, не килограми, а херинги искам — уточних аз с по-висок глас.

Тя помисли, че се шегувам, и се разсмя. А аз дотогава не бях боравил с никакви мерки — ни за тежест, ни за вместимост — и действително предположих, че килограмът е някакъв вид риба. Имаше какво още да научавам.

— Един стига ли?

— Не, трябват ми най-малко петнайсет.

— Петнайсет!

Жената изглеждаше слисана, но започна да пълни голяма кесия с херинги. По моите сметки те станаха много повече от петнайсет, ала не посмях да й правя повторно забележка. Като напълни първата кесия, тя взе втора и тогава вече казах:

— Благодаря, това е достатъчно.

Поех кесията, готов да си тръгна.

— Струват пет марки — рече жената.

Пет марки! Съвсем бях забравил за парите, бях забравил, че човешкият град е опрян на кръглата монета и че в него не можеш да направиш ни една крачка, без да си послужиш с металическите колелца или зелените хартийки с образа на високомерни господа.

Не пет марки, ами и една дори нямах, но затова пък имах стомах и изпитвах глад, който с всеки изминал момент ставаше все по-свиреп.

Жената чакаше с протегната ръка, докато ровех в джобовете си, както вече два пъти при сходни обстоятелства. Този път те бяха празни и оставаха празни.

Озърнах се отчаяно — хората започваха да ме заглеждат. Кой знае защо вдигнах поглед и нагоре и съзрях едра чайка, която кръжеше над сергията.

Понякога от изучаването на езици може да има огромна полза. Аз знаех няколко думи от езика на чайките, който между другото е доста неблагозвучен, и в онзи критичен момент си ги спомних. Ще ви ги преведа:

— Кълви, кълви! — извиках аз и посочих продавачката, която ставаше все по-сърдита. — После ще делим!

И чайката я клъвна. Жената изпищя от болка и закри лицето си, за да се защити от ново нападение. Аз се възползвах от суматохата и изчезнах. Изпарих се, както чувам понякога да казват. Но кесията с херингите стисках здраво под крилото си.

Сега вече освен скитник бях станал и крадец. Оказа се, че пътят към човешкото общество е по-трънлив, отколкото бях предполагал.

Стигнах оживената главна улица, намалих темпото и направих опит да се слея с човешкия поток. И този път не забелязах опасност от преследвачи — само чайката с лекота следеше бягството ми, за да получи обещаната награда.

Отново се озовах край реката, която лениво отнасяше нахвърляните по повърхността й отпадъци към морето, към бреговете, които някога наричах роден кът и където близките ми живееха и сега. Разположих се, капнал от умора, на кея и чайката кацна до мене. Поделихме мирно и кротко херингите, които бяха предостатъчно, но не завързахме по-близко познанство. Когато се нахранихме, чайката разпери крила и отлетя, а аз останах с мислите си.

Мислех си, че ако искам да заживея като човек, ще трябва отнякъде да получавам пари. А доколкото знаех, пари се плащаха за извършена работа. Сигурно имаше и други начини, може би дори по-лесни, но на мене не ми бяха известни. Сега вече знам, че с труд не се изкарват бог знае колко пари и че за да бъдеш истински богат, са нужни произход, връзки и безсърдечие.

И така, налагаше се да си потърся някаква работа. Поради неграмотността и недостатъчните си езикови познания не вярвах да намеря лека служба на закрито. От друга страна, аз съм дребен и слаб и не мога да вдигам много тежки предмети, нито да копая канавки, още повече че нямам ръце, а крила, които на земята са доста непрактични.

Тръгнах по крайбрежния булевард и продължих да умувам как да се сдобия с работа. Пред мен вървяха две жени. Едната буташе пред себе си детска количка. Разговорът им стигна до ушите ми.

— Вярно, че сега е трудно — говореше едната, — като не може да се намери отникъде свястна бавачка. Последната се задържа само три дена — хлапачка някаква, по цял ден косата си гласеше и приказваше по телефона.

— Не можеш да имаш доверие на такива момичета — каза другата. — Все си е друго, когато е някой по-възрастен човек.

Внезапна идея ме подтикна към действие. Настигнах жените и вдигнах учтиво шапка за поздрав. Те ме изгледаха недоверчиво.

— Моля да ме извините, но неволно дочух разговора ви. Знаете ли, аз съм свикнал да бъда с деца и много ги обичам. В момента случайно съм безработен и с удоволствие бих приел да гледам…

Гласът ми ставаше все по-несигурен — колко неприветлив, почти неприязнен беше погледът на жените.

— Но вие сте мъж — обади се най-сетне жената с количката.

Трябваше да призная, че съм мъж.

— А пък аз търся някоя по-възрастна жена да гледа детето.

Нямаше какво да се прави. Не можех да се превърна във възрастна жена и затова сломено вдигнах отново шапка. Погледът ми се плъзна към количката, в която седеше истинският ми работодател. Той беше втренчил ясните си любопитни очички в мене и изведнъж извика:

— Птица, мамо, птица!

Жените се засмяха. Засмях се и аз, макар и доста пресилено. Доволна майката погали момченцето по главата.

— Вили има такова силно въображение!

Вашето въображение е силно, помислих си аз, щом смятате, че всички обути в панталони са мъже и хора, ала се присъединих към възторга на жените.

— Какво сте работили по-рано? — попита жената.

— Ами… занимавах се с хранителни стоки.

Добре го измислих, пък и не беше съвсем лъжа, защото риболовът все пак спада към този бранш.

— И освен това сте се грижили за деца, така ли?

— Лично аз имам единайсет.

— Какво говорите! — ахнаха жените. — Нима и днес още се срещат такива многодетни семейства? Жена ви сигурно се е съсипала от работа.

— Грижехме се еднакво — похвалих се аз, — колкото тя, толкова и аз.

— А като си помисля, че моят мъж веднъж не е сменил пелените на Вили…

Сега погледът на жените беше далеч по-благосклонен. Вили протегна ръчички към мене и извика:

— Искам човка! Искам човка!

Нямаше какво — дадох му да пипне човката ми и той я погали нежно, даже притисна бузка към перата на шията ми.

— Вили като че ли ви одобрява — каза майката с омекнал глас. — А как ви беше името?

Вече не исках да си служа с италианското си име, защото се опасявах, че жените ще почнат да ме разпитват за паспорта. Освен това имах чувството, че благодарение на прекрасния ми слух начинът ми на говорене се беше оправил значително в течение на този ден. Надявах се, че можех да мина за гражданин или поне за преселил се от околността работник, и затова изрекох първото хрумнало ми име:

— Хюрюляйнен.

— Е, господин Хюрюляйнен, може пък и да се споразумеем. Аз се казвам госпожа Сормикас, а това е Вили. Изглежда, че двамата наистина ще се разбирате. Няма да сте ангажиран повече от четири часа на ден, тъй като аз съм на полудневна работа. Вие впрочем къде живеете?

Гордостта и страхът не ми позволиха да призная, че нямам дом. Боях се да не би жената да ме изгони или да повика сините униформи. Затова описах с ръка широка дъга, което можеше да означава който и да е квартал на града. За мое удивление това задоволи жената, тя ми даде адреса си и добави:

— Трябва обаче да дойдете точно в осем часа, когато тръгвам за работа.

Не посмях да попитам нищо за парите или за заплатата, както се казва в такива случаи, но реших още сутринта да поставя този въпрос. Нужен ми беше аванс.

Независимо че продължавах да съм без пари и без дом, направил бях важна крачка — от скитник бях станал трудещ се, а с това по мое мнение се бях доближил до очовечаването, към което се стремях.

Разхождах се по улиците, загледан в пъстрото множество, а новото чувство за собствено достойнство изпълваше гърдите ми. Ала щом вечерта се спусна и уличните лампи светнаха, умората и тъгата по родния дом надделяха. Предстоеше ми втора нощ, която не знаех къде да прекарам. За парка повече не можех да помисля.

Изкачих се на моста над реката и се облегнах на перилата. Опрял глава на крилото си, аз се загледах в непроницаемата вода. Спомних си за други води — по-свежи и по-сини, окичени с дантели от пяна и прозрачни до самото дъно. Докато стоях облегнат, погледът ми попадна върху изтеглените по крайбрежната ивица лодки, някои от които бяха обърнати с дъното нагоре. Досетих се веднага, че нощуването ми е осигурено, и понеже булевардът изглеждаше пуст, рискувах и прелетях от перилата право до една малка лодка, боядисана в зелено и бяло. Пропълзях под нея, но перата на опашката ми настръхнаха, когато в тъмното се разнесе глас:

— Тука е заето!

Измънках някакво извинение и бързо се измъкнах обратно. За миг се поколебах, преди да почукам на борда на съседната, изкусно лакирана лодка. Никой не се обади и аз се осмелих да се свия предпазливо под нея. Спах цяла нощ, необезпокояван от никого.

Когато на сутринта изпълзях навън, изпод съседната лодка се появи нощувалият под нея. Сигурно беше същият, който вечерта бе извикал „Тука е заето!“ при опита ми да проникна в неговите владения.

— Добро утро — поздравих учтиво.

Той нищо не отвърна, само ме погледна изпод вежди и започна да се чеше с две ръце по главата и по косматите гърди, които се подаваха от разкопчаната му риза.

— Сърби ли? — попитах го с надеждата, че ще завържем разговор.

За момент мъжът престана да се чеше и отново ме погледна навъсено.

— Тупаник яде ли ти се?

— Защо не, гладът започва да се обажда вече — зарадвах се аз, че все пак изкопчих някоя дума от устата му. За тупаник още не бях чувал, но предположих, че ще е някаква по-проста закуска.

За моя изненада мъжът смръщи лице и вдигна заканително юмрук.

— Няма да се майтапиш с мене, че знаеш ли! — изръмжа той.

Откровено казано, малко ме достраша, защото мъжът беше здравеняк, широкоплещест, а пък по мене няма и следа от рамене. Извинявайки се, започнах да се оттеглям на по-безопасно място зад лодката.

Той ме изгледа презрително и продължи да се почесва, без повече да хаби думите си заради мене. След като се начеса предоволно, мъжът се изправи лениво, протегна се и се прозя така, че очите му се разтегнаха. Преди да се покатери по стръмното, той хвърли още веднъж поглед към мене и подметна през рамо:

— Какви ли не типове се срещат!

В това беше безусловно прав.

Мъжът си отиде, но и за мене беше време да побързам. Нито имах часовник, нито умеех да си служа с него, ала попитах първия срещнат за часа. Беше едно малко момче, тръгнало очевидно за училище. За съществуването на „училището“ бях узнал отдавна — тази дума се повтаряше често в разговорите на хората и особено на най-младите. Момчето сигурно носеше време на ръката си — погледна я и каза:

— Часът е седем и петнайсет.

— Аха. А какво идва след това?

— След кое?

— След седем и петнайсет.

— Седем и шестнайсет естествено.

То ме изгледа подозрително и понечи да продължи пътя си. Хванах го за лакътя.

— Би ли ми помогнал малко? Ако ми помогнеш, ще ти покажа нещо удивително.

— Какво е то?

— Ще ти покажа как се лети.

Малкият моментално пусна чантата си на земята.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Разкажи ми всичко за това тука — посочих към ръката му.

Преместихме се на спокойствие под свода на един вход. В осем без петнайсет знаех всичко за часовника. Знаех, че един час се състои от шейсет минути, а минутата от шейсет секунди, и че едно денонощие има двайсет и четири часа. Разбрах, че земята обикаля около слънцето, което първоначално не ми се вярваше, и че всяка обиколка трае една година или триста шейсет и пет дена.

Така в осем без петнайсет аз бях значително по-мъдър отколкото в седем и петнайсет, но имаше също значителна опасност да закъснея. Нали точно в осем часа имах среща с госпожа Сормикас и малкия й син.

— Кажи ми още, моля те, къде се намира улица „Кошничарска“?

— Това е тази същата тука — отвърна момчето.

— Трябва да открия номер осем, вход А, където живее госпожа Сормикас.

Момчето ме поведе и се изкачи заедно с мене до най-горния етаж.

— Ето тук, а сега ми покажи как се лети.

— Запомни, че не бива да казваш на никого. Това е тайна!

Малкият изглеждаше въодушевен. Стълбището беше празно, а в средата му се откриваше пропаст, достигаща чак до партера. Стъпих на перилата и казах:

— Гледай сега внимателно!

Спуснах се в празното пространство и забавяйки полета си с крила, кацнах леко на партерния етаж. Погледнах към момчето, което ме наблюдаваше с възхищение от площадката на най-горния етаж.

— Сега ще се върна.

И по обратния път се издигнах отново при него.

— Недей да опитваш сам такова нещо! — забраних му аз. — Няма да ти се удаде.

Беше му напълно ясно и кимна сериозно с глава. Благодарих му и то се затича надолу по стълбите.

— Закъснях за училище — викна то, — но си заслужаваше!

Госпожа Сормикас отвори вратата, преди още да бях почукал. Имах късмет, защото по вратите на апартаментите не се чука, както узнах по-късно. Те имат звънци и бутони.

Беше облякла палтото си, а Вили плачеше и я дърпаше за полите.

— Тъкмо вече ви очаквахме. Аз трябва да хвърча. (Удивих се, като каза така, защото не виждах да има крила.) Яденето на Вили е в хладилника, затоплете го и го нахранете в единайсет часа. В парка има площадка с пясък, лесно ще я намерите.

И тя тръгна, ала не хвърчейки, а тичайки. Останах сам с Вили. Той ме гледаше със зяпнала уста и още мокри бузки, малко пообъркан, но притихнал. После ясна усмивка озари лицето му:

— Птицата! Птицата дошла!

— Ти си умно момче — казах на Вили, — а аз съм умна птица. Ще станем добри приятели.

И ние се сприятелихме. Но преди да го отведа в парка, аз разгледах апартамента. За първи път попадах в човешко гнездо и много неща в него ме удивяваха. Удиви ме преди всичко малкото разстояние между срещуположните стени, между тавана и пода. Както и това, че зад стените, таваните и подовете имаше други гнезда, опрени плътно едно до друго.

Почти всички предмети в гнездото ми бяха непознати — книгите, огледалата, печката и хладилникът, радиото и телевизорът. Вили ми помогна много — ходеше след мен и назоваваше предметите. Той наскоро беше научил имената им и сега му доставяше удоволствие да ги представя. Но имената, естествено, не казваха всичко, не обясняваха с кой предмет какво се прави.

Приготвянето на момченцето за излизане се оказа неочаквано сложно. То беше босо, а пък аз бях забелязал, че хората из града носеха без изключение някакви покривала на краката си — обувки. В антрето се намериха съвсем малки обувки, явно на Вили, но трябваше да се напрегна здравата, докато вмъкна детските краченца в тях. На закачалката в антрето висеше също малко палтенце, което успях да надяна на Вили, ала по него имаше толкоз много копчета и дупки за копчета, че душата ми излезе. С обувките детето ходеше много по-трудно отколкото босо, така че се наложи да го нося до парка.

В трапа с пясък се бяха скупчили момченца колкото Вили, малко по-малки и малко по-големи. Наоколо седяха много жени. Едни плетяха, други държаха книга, но повечето разговаряха и от време на време отправяха по някоя забележка или съвет към ровещите се в пясъка малчугани.

Моите момчета също обичаха пясъка, ала там, при нас, пясъкът е по-светъл, по-равен и по-чист, зрънцата му са по-бляскави и по-кръгли, излъскани от солената вода.

— Ето го и Вили — извика една от жените при приближаването ни.

Всички насядали около трапа и някои от играещите в него се извърнаха към нас. Вили ме беше яхнал и се държеше здраво за перата около човката ми.

— Птица, птица! — отекна пискливо гласче откъм трапа, но жените не му обърнаха внимание. Те се бяха вторачили във Вили, когото тъкмо оставях сред другите деца в трапа.

— Божичко! — чух да възкликва жената с плетивото.

Дали нещо с Вили не беше наред? Наистина палтото не му стоеше много добре — яката се беше вирнала почти до устата му, а ръцете му стърчаха в ръкавите като тояжки.

— Защо ли палтото му е сложено обратно?

Ето къде била грешката. Изчервих се под перушината си, дръпнах Вили към себе си и се опитах да разкопчея копчетата, които бяха останали на гърба му. И понеже не ми се удаде веднага, жената с плетивото предложи учтиво, но поклащайки глава да ми помогне. По-младата до нея се хилеше и сочеше към краката на Вили:

— И обувките му са разменени!

Вили изглеждаше доволен, че беше станал център на внимание. Сръчните ръце на жената го въртяха, обръщаха и бързо го оправиха.

Почувствах се неловко, когато някой по-встрани каза шепнешком:

— Какви ли не ги измисля Силвия, сега пък мъж взела за бавачка!

Изкушаваше ме мисълта да се защитя: „Уважаема госпожо, причината за тези дребни пропуски не е в това, че съм мъж, а че съм птица, както някой току-що отбеляза. А една птица, която едва от три дни живее сред хората, не може да бъде наясно с всички човешки приумици“.

Замълчах си обаче благоразумно и преглътнах срама. Седнах близо до Вили, оставих жените да говорят каквото си щат и започнах да отсявам пясък между перата на крилата си. Децата ме наобиколиха. Искаха да погалят крилата ми, да пипнат сиво-бялата ми човка…

Изпях им песничката за кравата:

Живее там в обора

добрата кротка крава

и аромат на слама

разнася се из двора.

Преживя тя спокойно

и с мляко ни дарява —

за радост на децата

какво е по-достойно?

Като се върнахме в къщи, пред мене изникна нова трудност — нахранването на Вили. Госпожа Сормикас беше споменала, че яденето е в хладилника и че трябва да се затопли, но не каза как. Още при първото влизане в кухнята Вили ми беше показал хладилника. Отворих го без усилия. Чуваше се особено бръмчене и в лицето ме лъхна полярен студ. Беше натъпкан с всякакви кутии и буркани, плодове и зеленчуци, а сред тях се мъдреха — о, небеса! — две големи риби: щука и платика. Отново не бях хапвал цяла сутрин и се чувствах много отпаднал, ала не посмях да посегна към рибите. Реших обаче, щом се върне госпожа Сормикас, веднага да ги поискам вместо заплата за този ден.

Опитах се да предложа на Вили щуката, но долната му устна затрепери и той извърна глава. Един домат сигурно щеше да му хареса, ала се съмнявах, че ще бъде достатъчно. Най-сетне открих малко бурканче, на чийто етикет се виждаше засмяно бебе.

— Това ли е за тебе? — попитах момченцето и то закима усърдно.

Бурканчето беше съвсем студено. Заех се да го топля под крилата си, от което тръпки ме побиха. Дали това според жената трябваше да значи затопляне? Измина доста време, докато достигна температурата на тялото ми, а Вили беше станал нетърпелив, хленчеше и се търкаляше по пода. Сега пък нова беда: трябваше да отворя бурканчето, а да се отвори капачката му с крило не е никак лесно. Когато най-после успях, на Вили вече не му се ядеше. Затова пък на мене така ми бе причерняло от глад, че ми се дощя да хапна част от детския обяд. Вили видя как опитвам странно миришещия крем в бурканчето, въодушеви се и пожела непременно той сам да ме храни. Опитвах се да не отварям човката си и да насочвам лъжичката, с която Вили ме тъпчеше, към собствената му уста, но той ревваше неистово. Нямаше накъде — бързо лапвах подаденото и това никак не ми беше неприятно.

В този вид — седнали на пода в кухнята — ни завари госпожа Сормикас.

— Какво е това! — избухна тя, — как се осмелявате да ядете храната на детето?

Напразно се мъчех да й обясня, че детето само пожела да ме храни и че аз умирах от глад, докато то не искаше и да чуе за ядене.

— Трябваше да се сетя навреме — вайкаше се тя, — че не бива да се захващам с човек като вас. Не зная даже доколко сте човек, като гледам какво сте плашило.

Тя се свлече на кухненското столче, притисна Вили към гърдите си и заплака.

— Да оставя детето си в ръцете на един мъж, лоша майка съм аз! Милото Виленце, горкото то, колко лоша майка има!

Вили също се разплака, а аз се опитах да утеша майката:

— Не сте чак толкова лоша де, недейте сега да преувеличавате!

Това нищо не помогна, само я раздразних още повече.

— Махайте се оттука! Моментално!

Гладът ми даде кураж да попитам:

— А заплатата, госпожо? Ще може ли да получа поне едната от ония риби… Щуката, да речем…

Жената дръпна вратичката на хладилника и грабна едната риба.

— Ето ви щуката и да ви няма!

И тя запокити право по главата ми замръзналата риба, която на всичко отгоре беше платиката.

При такива обстоятелства беше безполезно да се пазаря, прибрах рибата и си тръгнах. На стълбището дочух огорченото гласче на Вили:

— Искам си птицата! Защо изпъди птицата? Лоша майка!

— Чичкото беше лош — обясняваше му жената. — Мама е добра, мама ще свари на Вили кашичка. Да-а. Хайде да си попеем: „Морковче, морковче, цвекло и малко репички…“.

Напуснах сградата, криейки рибата под пуловера си. Тя бе първата ми заплата и трябваше да изпитвам радост и гордост. Ала положението беше такова, че направо се опасявах да не би тази първа заплата да се окаже и последна.

Постиженията ми в трудовия живот не бяха насърчителни и въпреки това реших да опитам отново. Може пък гледането на деца да не е било мое призвание. Може би ми беше отредено блестящо бъдеще при изпълняването на някоя друга задача.

В това впрочем аз бях напълно убеден, оставаше само да открия коя е тази задача.