Лена Крун
В човешки дрехи (5)

Първи разказ на пеликана
Сред хората

Роден съм край южните брегове, където морето е солено и топло, а вълните на прилива мият пясъчните дюни. Живеех щастливо със семейството и приятелите си в голямо ято, което разпределяше времето си за риболов, грижи за малките и приятни занимания.

Но с течение на времето човекът все повече се одързостяваше. Не се задоволяваше вече само да ни лови, но и построи на родния ни бряг завод и електроцентрала. Замърсените и кондензационните води прогонваха рибите все по-далече, така че ние трябваше да гладуваме и да търпим всякакви несгоди. На няколко пъти се преселвахме, докато най-сетне се установихме тук, на север. Близките ми свикнаха с новите условия, но аз започнах да си мисля: добре му е на човека, преуспява, разпростира се по всички посоки и си прави живота все по-удобен. Съвсем друга е съдбата на останалите твари — колкото по-добре се нарежда човекът, толкова по-зле става за тях. Обиталищата им рухват, раздробени от моторните резачки и автоматизираните машини, храната им става все по-оскъдна, а жизненото пространство — все по-недостатъчно. Мъртви риби изплуват на повърхността, почвата е отровена, а черупките на яйцата изтъняват дотолкова, че се счупват, преди още малките да са годни за излюпване.

Започнах да завиждам на човека. Мислех си: щом нямам спокойствие като птица, нека тогава бъда човек. Той е силният, защо и аз да не се възползвам от това.

Сред местния птичи свят аз бях единственият, който можеше да мечтае за такива неща. Години наред бях изучавал живота на хората. Спотайвах се зад храстите, за да слушам разговора на припичащите се по крайбрежния пясък, проследявах ги с нисък, безшумен полет, когато в късния следобед се отправяха обратно към домовете си.

Шпионирах ги. Наблюдавах ги скришом през прозорците, когато на смрачаване запалваха ярката си и студена светлина и се събираха да вечерят в просторните си гнезда.

Виждах, че се обграждат с безброй неща, чието предназначение не можех да отгатна, но които надживяваха собствениците си.

Направих първите стъпки в изучаването на езика им. Узнах, че почти всяко нещо на света може да се назове.

Открай време съм се отличавал с много добрия си езиков усет, бях най-способният в родния си край. Владея безупречно езика на чайките и мога да разменям по някоя дума с кормораните. Но човешкият език е най-очарователният и най-сложният от всички езици, които познавам. Обикнах го, изпробвах с човката си вкуса на гласните и съгласните му и те ми се усладиха, увличаха ме все повече. Когато брегът беше пуст, произнасях ги на висок глас срещу вятъра, повтарях ги нощем в съня си, а малките пеликанчета в гнездото ни нарекох с човешки имена: Урсула, Илона, Уляс и Вяйнямьойнен. Когато светлината заслепяваше очите ми, казвах: „Това е слънцето“, а за морето: „Това е вода“ и целият свят изглеждаше по-иначе — разпадаше се на частите си и наново се изграждаше.

Човешкият език и човешките ръце! Възхищавах се на ръцете, на голите, жилави ръце с техните пет израстъка, всеки от които имаше на върха си малка перлена люспа и с които можеше да се хваща, тегли, бута, обръща, стиска, пляска и гали. За човешки ръце бих заменил без колебание крилата си, чиито пера се учех да използвам като пръсти.

От сутрин до вечер бях по стъпките на хората, имитирах жестовете и движенията им, заслушвах се в разговорите им и им завиждах, завиждах… Отчуждих се от семейството и приятелите си. Престанах да бъда птица и реших да заживея като човек сред хората.

Жена ми и приятелите ми се ужасиха, като узнаха за решението ми. Увещаваха ме да остана и лееха горчиви сълзи, но аз бях непреклонен. Смятах да тръгна на север, където, както бях дочул, се намирали големите градове, и да започна живот, какъвто водят хората.

Най-малкият ми син ме молеше да го взема със себе си, но аз отказах:

— Не сега — рекох му. — Ще се върна някой ден и ще ви взема всичките. Отново ще заживеем заедно, но тогава ще бъдем вече хора.

Най-сетне дойде съдбоносният ден, след който животът ми тръгна по съвсем нови пътища.

На плажа пристигналите на екскурзия се излежаваха върху хавлиените си пешкири и пиеха жълта лимонада. Без да му мисля много, задигнах дрехите на един млад плувец и бързо се завтекох към шосето. Това беше първият ми опит, първото ми изпитание и то завърши успешно. Никой не виждаше какво се крие под облеклото ми, никой не ме спря и не свали откраднатите от мен човешки дрехи. Влях се незабелязано в потока от хора, които в дрезгавината на превалящия ден се отправяха към града.

Постъпих както много от младежите — застанах край шосето и с крило показвах посоката, в която бях тръгнал. Не след дълго една кола спря и ме взе. В колата седеше млада двойка, която също бе прекарала деня на брега. Попитаха ме любезно за къде отивам.

Смутих се и се опитах да изровя от паметта си името на някое място или улица, но си спомних само една дума — Опера. Нямах представа какво значи Опера, бях доловил това название от разговора на две момичета на плажа.

— Сигурно ще гледате „Вълшебната флейта“ — каза мъжът, който караше колата. — Ние също опитахме да се снабдим с билети, но вече бяха разпродадени.

Отначало не разбрах за какво точно ставаше въпрос, ала кимнах с глава, сякаш бях наясно с всички вълшебства и флейти.

А после — карай, карай! Точно така, аз приличах на момче!

Под колата очертаното с бели линии шосе бягаше в обратна посока. Край нас летяха озарени от залеза ниви и гори, преживящи крави, къщи, огради, електрически стълбове… За мен всичко беше ново и чудесно, събуждаше представи за един живот, по-пъстър и по-разнообразен от миналото, останало на брега. Изпитвах съжаление, че не бях тръгнал по-рано.

Постепенно край шосето все по-често почнаха да се мяркат сгради, съединяваха се и ставаха по-високи. Шосето се разклоняваше, а разклоненията се превръщаха в улици. Зеленината изчезна, дневната светлина угасна, но ярките електрически лампи осветяваха пътя на колата. После поехме сякаш по дъното на дълбока пропаст — така изглеждаше теснината между фасадите на каменните здания. Пред нас, зад нас и отстрани се движеха превозни средства, подобни на онова, с което пътувахме. Новите светлини и шумове започнаха да ме плашат, ала беше твърде късно за връщане. В този миг колата спря.

— Ето я операта — каза шофиращият.

Видях голяма, ярко осветена сграда, към входа на която се стичаха елегантно облечени хора.

— Приятно гледане — пожела ми жената. — Завиждам ви, че ще можете да чуете Ла Самбина.

Благодарих им, загдето ме бяха взели, и мъжът зад волана ми отвори вратата. Бях толкова непохватен и неопитен, че сам едва ли щях да се справя с нея.

Стъпих на чужда земя, по-точно на павета, издялани в правилна форма и подредени плътно едно до друго. За първи път бях далече от близките си и изведнъж почувствах как нещо впи зъби в сърцето ми, опитвайки се да откъсне голямо парче от него.

Оттогава сърцето ми непрестанно е свито и аз знам как се нарича това страдание — тъга по родния дом. Това обаче е твърде меко казано, защото тя не е просто тъга, а болка, която от време на време ме пробожда.

Човешкият поток ме понесе със себе си. През осветения вход се озовах в широко преддверие. Там потокът се стесни и се насочи към още по-тясна врата, до която стоеше портиер в червеникавозлатиста униформа. Красивата дама пред мене, на чиято шия проблясваше наниз от капки, му подаде късче хартия. Портиерът го скъса на две, задържа едната половинка за себе си, а другата върна на дамата. Такива хартийки държаха всички, които се приближаваха към вратата. Само аз нямах.

Прииждащите ме тласкаха напред. Крилото ми неволно се вмъкна в малък отвор, пришит към откраднатите дрехи. Беше джобът на панталоните. В него нещо изшумоля. Извадих го и с радост видях, че е някаква бяла хартийка. Подадох я на портиера, който по навик с равнодушно движение я скъса.

И днес още пазя остатъка от онази важна хартийка. Оказа се обикновен автобусен билет и само поради невниманието или необяснимото благородство на портиера през първия си човешки ден ходих на опера.

Влязох във висока зала. По стените й бяха провесени балкони, а долната й част беше изпълнена с удобни столове, покрити с червен плюш. В тях седяха приятно ухаещи дами с голи ръце и рамене и господа, облечени в черни костюми и бели ризи. За пръв път ми направи впечатление, че моите дрехи значително се отличаваха от облеклото на присъстващите, които ме поглеждаха учудено и дори неодобрително. Не бях сигурен дали само дрехите ми привличаха погледите или цялата ми странна външност. Затова сред приглушения шум на гласовете седях на стола си като закован и със свито гърло, без да мога да се отпусна.

Всички столове бяха обърнати в една посока, така че бяхме принудени да гледаме някаква тежка завеса, която се спускаше от тавана до пода. Щеше ми се да стана и да проверя какво е скрито зад нея, но точно тогава лампите притъмняха и отнякъде долетяха необикновени звуци. Никога в живота си не бях чувал подобно нещо — нито морето, нито вятърът, нито някоя птица и дори човекът, доколкото го познавах, не можеха да издават такива звуци.

Забравих всичко наоколо, забравих и грижите за облеклото си. Струваше ми се, че са ми израснали нови крила — по-широки и по-силни от ония, които имах дотогава. В гърдите ми тъгата по родния дом изчезна и макар да бях притворил очи, под клепачите ми се редяха пъстри картини. Всичко идеше от звуците, които продължаваха да се разливат, да се извисяват и стихват. Ту приличаха на стенание, ту се смееха звънливо.

За пръв път в живота си имах допир с музиката.

За мен това беше голяма вечер. Всичко, което ставаше на сцената, беше жива действителност — злобата на царицата на нощта и добротата на Сарастро, измяната на Моностатос, изпитанията, на които биваха подлагани Тамино и Папагено, тяхната любов към Памина и Папагена. Все пак най-много ми хареса Папагено, защото беше покрит с пера като мене, беше бодър и весел, макар и не толкова умен и красив като Тамино.

Какви прекрасни звуци! Никога не бях предполагал, че може да се чуе такова нещо. Те идеха от тромбоните и тромпетите, от струнните инструменти, от дървените духови инструменти, от звънчетата на Папагено и от човешката уста, но за мен те всички възвестяваха величието, благородството и красотата на човека.

Горчиво укорявах съдбата си, че ми е отредила такова тяло. Беше ми дала безформена човка, оловносиви крака, плоски стъпала и огромни пера вместо малък, хубав нос, човешка уста, която може да чурулика като славей или да говори умно и приятно, дълги, мускулести крака като на Тамино и човешки ръце, които умеят да вършат неща, за които животните дори не са сънували.

Но музиката ме караше да се чувствам силен, да кова сам своята съдба, да поема живота си в собствените си крила. Наистина, по рождение не бях човек, ала все още можех да стана такъв.

Когато Папагено пееше:

Желал бих да съм мишка

и в дупка да се скрия,

в мене се надигна глас:

Човек да бъда искам

и нов свят да открия!

После съвсем забравих образа си — тоя, с който съм се родил, и оня, който трябваше да придобия. Бях се превърнал цял в слух, бях изпълнен с радост и надежда, виждах се в хора на робите, които пееха:

Мелодия чудесна!

Прекрасен, дивен сън!

В живота си до днеска

аз не познавах твоя звън.

Дойде обаче краят и аз пак бях на улицата. Обаянието от музиката се разсея, тъгата по родния дом се върна и когато отново се впи в сърцето ми, имах чувството, че е ходила някъде да си наостри зъбите. В същото време отвътре започна да ме гложди и друго чувство — гладът.

Знаех, че през града тече река. При пристигането ни някъде бяхме пресекли мост, но светлините и шумът на града бяха размътили главата ми и отличната ми способност да се ориентирам се беше притъпила. А реката трябваше да се намери, защото в нея има риба.

Тръгнах наслуки по улиците и от време на време вдигах човка, за да подуша по-лесно аромата на водата. Въздухът, който вдишвах в дробовете си, представляваше смесица от дим и смрад, прах и сажди. Когато погледнах белоснежната си перушина там, където дрехите ми не можеха да я покрият, стори ми се, че под въздействието на този въздух беше изгубила белотата си. Но сред миризмата на газовете долових свежия дъх на водата и ускорих ход, надявайки се, че ще мога да се напия, да се измия и да наловя риба.

На реката ме очакваше горчиво разочарование. Това не беше никаква река, а открита канализация, която отвеждаше в морето нечистотиите на гражданите. Водата се плискаше приятно в иззидания с камъни бряг, но в хладното отражение на лампата по повърхността й се открояваше зеленикав слой, образуван от всевъзможни отпадъци. Там плуваха разложени остатъци от храна, разкиснати парчета хартия, бутилки и кутии и не можеше да се помисли за миене, камо ли за пиене. За риболов също не виждах никакви изгледи, понеже не познавах такъв вид риба, която би живяла във водите на канала.

Не, да остана край реката означаваше само да си губя напразно времето и аз продължих още по-гладен и още по-уморен. Нощта беше напреднала, колите и хората по улиците оредяваха, прозорците на къщите потъваха в мрак. Преди онази вечер не знаех какво е самота, а след нея самотата стана мой постоянен спътник.

Стигнах до един площад. Бях попаднал на пазара, където до обяд продават всякакви продукти, но тогава още не знаех това. Усетих все пак миризмата на гнили зеленчуци и дори на риба. Човката ми ме насочи към кофите за смет в края на площада. Те бяха високи и трябваше да си помогна с празни щайги, за да се добера до съдържанието им. Разрових с крило отпадъците в една кофа. От вдигналата се воня ми прилоша, но успях да открия няколко глави на херинги, с които донякъде уталожих глада си.

Тогава ме налегна умора. Пред погледа ми изплува картината на пясъчния бряг с тръстиките. Стори ми се, че долавям тихото дишане на пеликанчетата, тръстиките шумоляха, луната се движеше високо в небето и светлият й воал обвиваше блясъка на звездите. Жена ми бе покрила главата си с крило. Клетият аз, какво бях направил?

Продължих машинално пътя си, търсейки подслон, където можех малко да поспя. Навлязох в оня същия парк, в който се срещнахме вчера. Там, ако си спомняте, има фонтан. Ромоленето на чистата вода ми приличаше на музиката от „Вълшебната флейта“.

Захвърлих откраднатите дрехи върху една пейка и нагазих в басейна. Пих от проблясващите струи, разперих крила и заплясках освежен, забравих напълно неприятните си преживявания и впиващите се в сърцето ми зъби, докато вълшебната флейта ми напяваше със звуците на танцуващата вода.

След като се измих основно, аз се оттеглих на почивка в подножието на висока липа и изтощен от този първи, пробен ден, потънах моментално в дълбок сън.

Събуди ме един сърдит мъж в синя униформа и с фуражка.

— Тук не се спи — каза той. — Даже изтягането не е разрешено. А според наредбата изтягане е, когато единият крак е на пейката. Хайде, живо! Отивайте си в къщи или на работа!

— Аз нямам къща, нито пък работа — отговорих му искрено.

— Нямате ли? — попита синият. — Тогава ще трябва да ви арестувам за скитничество.

— Какво е това скитничество? — запитах аз.

— Скитничество е, когато някой спи из парковете, понеже няма нито дом, нито работа, нито пари.

Да, аз наистина бях скитник, никога не бях виждал даже едно пени, но често бях чувал хората да говорят за пари.

— А какво значи че ще ме арестувате?

— Изглежда, че сте много ограничен човек — каза синият. — Пък и говорът ви е малко особен. От кой край сте?

— От там, от много далече.

И аз посочих с крило нататък, където според мен се простираше соленото и студено море.

— Чужденец ли сте?

— Чужденец съм — отвърнах аз, защото тогава още не бях наясно с границите на страните и с националностите и сметнах, че чужденец е онзи, който не е местен жител.

— Така значи. Покажете си тогава паспорта — заповяда синият.

— Какво представлява паспортът?

— Слушайте, стига сте разигравали комедии, че може да пострадате. Дайте си документите и толкоз!

Затършувах объркано из дрехите си на онова място, където предната вечер бях открил хартийката, с която заблудих портиера на операта. Надявах се, че същата щастлива случайност ще ме избави и този път. Крилото ми напипа нещо шумолящо, измъкнах го бързо и го пъхнах в протегнатата широка длан.

Лицето на синия се сви гневно. С рязко движение той хвърли подаденото на земята и ме улови за шията.

— Да вървим в участъка!

И той ме повлече през пустите улици. Изгряващото слънце искреше в най-горните прозорци на сградите, а утринният вятър подмяташе пред себе си парчета вчерашни вестници.

Най-сетне стигнахме „участъка“, както каза той. Зад масите седяха други мъже в сини униформи. Те викаха в някакви апарати със странна форма, които от време на време иззвъняваха пронизително. Сега вече знам, че това са били телефони. Други говореха със строг глас на някакви хора, чиито придружвачи ги държаха здраво за ръката, точно както и мене.

— Що за птица си довел, Хюрюляйнен? — запитаха моя придружвач.

Изправиха ме пред една маса и Хюрюляйнен обясни:

— Този господин е чужденец, но изглежда, че няма паспорт. И знаеш ли какво си позволи, когато му поисках документите? Пъхна, представи си, в ръката ми употребявана книжна носна кърпа! Употребявана!

— Шегаджия значи, а? — каза синият зад масата. — Името ви?

Нищо не отговорих. Нямаше и какво да отговоря. Бях забелязал естествено, че всички хора си имат имена, но за себе си още не бях измислил.

— Име, професия, адрес, дата и място на раждане?

Измърморих смутено първото име, което се сетих:

— Папагено.

— Италианец ли сте?

Пак не отговорих и той явно сметна това за потвърждение, защото отбеляза нещо в книгата си.

— Сигурно сте музикант?

Не го разбрах, но кимнах за всеки случай.

— На какъв инструмент свирите?

И сега не бях сигурен какво го интересуваше, но той продължи:

— На цигулка? — Той вдигна едната си ръка на височина на рамото, а другата размаха над нея. — На пиано? — Пръстите на двете му ръце затракаха по масата. — На флейта? — Той издаде устните си напред и пръстите му зашаваха встрани от устата.

Тогава го разбрах и кимнах зарадвано. Вълшебната флейта! Бях Папагено и следователно редно беше да свиря на вълшебна флейта. За момент и аз самият повярвах в това, макар всеки да знае, че щом някой вместо ръце има крила, не може да свири на никаква флейта.

Сега разпитващият ме мъж изглеждаше по-благосклонен, наведе се към мен и продължи с поверителен глас:

— Дъщеря ми свири на флейта. Много хубаво. Ала учителят й по музика се разболя и не можем да намерим друг. Не може ли вие да я занимавате, господин Папагено?

Попаднах в клопка. Опитах се да възразя, но той се наведе още по-близо и зашепна:

— Разберете, от това можете да имате голяма изгода! Паспорт, разрешение за работа и така нататък…

Ето каква била работата. Продължавах да мълча упорито.

— Пък ако смятате, че не можете да се съгласите… Добре, решавайте сам. Обаче без паспорт и разрешение за работа нямате право да живеете тук. Ще ви експедират обратно в Италия.

Не знаех къде е тази Италия и какво представлява, но знаех, че нямам желание да ходя там. От друга страна, не можех да стана учител по музика на дъщеря му, а трети изход не виждах. Сините униформи чакаха решението ми. Огледах се безпомощно. Прозорецът зад гърба на мъжа беше отворен и през него в стаята нахлуваше дъхът и грохотът на пробудилия се град.

А крилата? Нали имах широки и силни крила! Ставайки човек, аз се стараех да ги използвам като ръце и се мъчех да забравя първоначалното им предназначение. Сега усетих как те се вдигат и разперват. Пред изумените погледи под фуражките скочих на масата, от масата — на прозореца, а от прозореца се спуснах надолу в задния двор. Полулетейки-полутичайки аз се измъкнах през портала на улицата, но там вече крилата не ми вършеха работа. Хората може да не обръщат внимание на някаква си човка и перушина, ала дори един гражданин би се стъписал при вида на летящ човек.

Закрачих бързо, като непрекъснато се озъртах назад, но не забелязах някой да ме гони. Може пък мъжете в сини униформи да са сметнали за излишно да ме преследват. В края на краищата аз не бях престъпник, а най-обикновен скитник, каквито в големия град сигурно имаше безчет.