Лена Крун
В човешки дрехи (4)

Азбуката

Точно в пет часа на следващия ден Емил беше на осмия етаж на вход Е, пред вратата на пеликана. На табелката наистина пишеше Хюрюляйнен.

Той натисна бутона на звънеца и след малко зад вратата се дочу шляпане. Стъпки на голи плавници, досети се Емил. Пеликанът отвори, загърнат в разкошна червена хавлия, по която бяха пришити зелени и сини паунчета. (Влечението му към ярките цветове ставаше все по-очевидно.)

— Заповядайте — покани го птицата любезно.

Емил влезе в хола, който напомняше ергенските гарсониери от старите списания на майка му. Там имаше библиотека от тиково дърво с вградено барче, разтегателен диван, грамофон и телевизор. Помещението обаче правеше впечатление на необитавано.

— Почакайте един момент — каза птицата от вратата. — Ще ида да се преоблека. В този вид не съм за урок. Тъкмо бях в банята.

— Впрочем — добави тя по-бавно и натъртено — аз винаги съм в банята.

Птицата погледна момчето изпод вежди, очаквайки да открие в него признаци на изненада.

Но Емил кимна със сериозно изражение. Сега му стана ясно защо холът изглеждаше необитаван.

— Живея във ваната — продължи пеликанът упорито и понеже Емил почувства, че вече трябва да каже нещо, промърмори:

— Да, естествено, вие обичате водата. Сигурно сте от крайбрежието.

— Крайбрежието — повтори птицата унесено и в очите й проблесна влага.

След това тя изчезна и шуртенето на изтичащата от ваната вода се смеси с песента на дрезгавия й глас:

Шуми, шуми,

шуми морето,

тъмней, притихва вечерта —

да спи на чайката детето

на Сънчо в мрежата до сутринта.

Пеликанът се върна, пременен с пуловер и кадифени панталони и лъхащ на бръснарски одеколон, въпреки че никога в живота му не бе ставало нужда да се бръсне.

— На работа, на работа — подкани той бодро и Емил извади от чантата си стария буквар.

В него буквите не бяха по реда на азбуката, а започваха с И и У. На първата страница имаше рисунка на локомотив, под който бяха написани само буквите ИИ У УУ УУУ. Те бяха лесни и птицата бързо се научи да ги пише и най-вече да ги произнася. Тя не само имитираше свирката на локомотива, беше направо истинска свирка, така че Емил, като учител, трябваше да помоли да преминат на следващата страница, преди домоуправителят да е позвънил на вратата. Защото в блоковете не е разрешено да свирят локомотиви.

Пеликанът се оказа необикновено способен ученик. Когато започна да се здрачава, с помощта на Емил той четеше вече сносно урока: Туу-туу свири колата. Моторът бучи. Колата лети. Тя носи яйца в магазина. Да не се обърнеш? Пита шофьорът. Няма. Карай. Аз съм истинско момче.

Последните изречения харесаха много на птицата. Тя притвори очи, сякаш си спомняше нещо приятно, и повтори: Карай. Карай. Аз съм истинско момче.

В края на урока Емил прочете на внимателно слушащия го пеликан стихотворението „Пръстчета“. Докато четеше, птицата през цялото време гледаше с възхищение ръцете му, а когато назоваваше пръстите, тя поред ги докосваше с върха на крилото си:

Палчето прасе докара.

Показалко в двор го вкара.

Средко го оправи с ножа,

а Безимко в пещ го сложи.

И Кутренцето помогна —

вкусно си месенце бодна.

Здрачът беше се сгъстил и пеликанът запали лампата. Той се прояви като старателен и прилежен ученик, който вероятно съвсем скоро щеше да чете вече самостоятелно. А според пеликана учителят също беше безупречен.

— Имате великолепен педагогически талант — похвали го той. — А сега да се подкрепим малко.

Той изчезна в кухничката и скоро оттам се дочу тракане на съдове. Появи се отново с поднос, на който умело бе подредил чаша за чай, сандвичи и целувки, както и чинийка сурови херинги.

— Това е за мен — каза той, посочвайки чинийката. — А останалото — за професора!

Ядоха с голям апетит, макар Емил на няколко пъти да забравяше собствената си храна, загледан как херингите потъваха в меката кожена торба на птицата.

Като свършиха закуската, пеликанът се настани по-удобно на стола си.

— Вие може би се учудвате защо една… особа като мене живее и се облича по човешки образец, изучава езика ви и полага толкова усилия да се държи като вас.

Емил призна, че това наистина го удивлява.

— Искате ли да чуете историята ми? Предупреждавам ви, че е дълга.

И без да дочака отговора на Емил, птицата започна разказа си.