Лена Крун
В човешки дрехи (23)

Бягството

Майка му пак не си беше в къщи, но на пода в антрето Емил намери писмо, адресирано до него. Беше от баба му.

В плика имаше банкнота от 50 марки и честитка за имения му ден. Имаше имен ден, за което не беше се сетил, ала баба му не забравяше:

Парите бяха дошли тъкмо на време, Емил изобщо не се замисли за какво щеше да ги използва. Сега можеха да заминат за крайбрежието с влак или автобус — пеликанът и той. И за провизии щяха да имат пари. Нямаше да ги похарчи за празни неща.

Емил купи от рибарницата килограм херинги, приготви за себе си сандвичи с кашкавал, свари какао и го наля в термоса. После сгъна старите си дънки и една памучна риза и ги пъхна в новата си училищна чанта — хубава чанта от истинска кожа, подарък от татко му и Ирмели.

Вечерта му се стори безкрайна. Пусна телевизора и седна на пода пред него, но не виждаше онова, което гледаше. В тъмна стая тракаше картечница, луксозни коли се преследваха по криви, тесни улички, красива жена с разчорлени коси бягаше, препъвайки се, през дъжда в един парк.

Емил седеше унесено, стиснал клещите в ръцете си.

Най-сетне той изу обувките си, отиде да си легне върху застланото легло и остави препъващата се жена да се оправя както намери за добре. Преди нощното пътешествие трябваше поне да се опита да поспи малко. За по-сигурно взе будилника от стаята на майка си и го нави да звънне в десет и половина.

Сън ли бе това? Намираше се в някаква далечна страна — в Страната на черните слонове. Там не растеше нищо, нямаше ни трева, ни гора, даже вода нямаше. По напуканата от сушата земя се движеше безкрайна колона слонове — черни като катран и високи колкото планина. Те нямаха нищо общо с познатата му от училище песничка „Вървяло едно слонче по слънчевия път…“. Стъпките на всеки от тях бяха тежки като грях и отекваха върху сухата почва като удари на гонг. А той самият беше едновременно и земята, която тъпчеха, и слон с ужасно тежко тяло и бавна походка, който не знаеше откъде беше тръгнал и накъде отиваше…

Никога не бе сънувал такъв мъчителен сън. Когато будилникът иззвъня, Емил не можа да се вдигне веднага, крайниците му бяха натежали, сякаш бяха слонски. Но като си спомни очите на пеликана зад решетката, той се напрегна, стана и се обу.

Майка му се бе прибрала и спеше. Дишаше тежко, с отворена уста и по челото й беше избила пот. Не беше си облякла нощницата, спеше по комбинезон, който Емил не беше виждал по-рано — черен, копринен, с широка дантела на гърдите.

„Майко — написа Емил на парченце пергамент, — тази нощ излизам по важна работа.“

После си спомни края на писмото на баба си и добави: „С най-сърдечни поздрави — Емил“.

Никога досега не бе излизал толкова късно из града. По улиците имаше много хора. Едни се връщаха от кино, други отиваха на ресторант — по двойки или на по-големи компании, шумни и забързани. Трамваят го отведе почти до входа на зоологическата градина. На спирката не слезе никой друг, улицата, обрасла с липи, изглеждаше пуста. По нея нямаше ресторанти, нито пък кина, беше такова място, от което вечерта прогонваше пришълците. Там живееха само затворените животни.

За Емил не представляваше никаква трудност да се покатери на зида, само че на бодливата тел горе остана парченце плат от коляното на новите му панталони. Чантата беше метнал предварително зад зида, но в градината беше толкова тъмно, че трябваше да търси пипнешком, докато я открие. Все пак по алеите между клетките и загражденията блещукаха тук-таме бледи фенери. Боейки се от нощния пазач, той заобикаляше осветените места и така се добра до клетките на птиците. Стъпките му скриптяха по покритата с чакъл пътека. От време на време му се струваше, че зад него, кажи-речи по петите му ходеше и някой друг, затова често се озърташе. Всъщност преследваше го само собственият му страх, ала и от него трябваше да се отърве — за да не обърка всичко.

Още отдалече Емил съзря бялата фигура на пеликана. Клетката му оставаше в полусянката между стълбовете на два фенера, но килиите от двете й страни бяха ярко осветени. На табелките върху мрежите им можеше да се прочете, че в тях бяха настанени Кавказка кокошка (Tetraogallus caucasicus) и Момин жерав (Anthropoides virgo), които обаче не се виждаха. Явно че спяха в заслоните, издигнати в дъното на килиите им.

Пеликанът вече беше дочул приближаването му и се беше преместил до самата мрежа.

— Действай бързо! — прошепна той. — Донесе ли ми дрехи?

Емил измъкна от чантата си вързопа, показа го на птицата, която кимна облекчено, и се зае с мрежата. С клещите той прерязваше желязната тел така, че в мрежата се образува четириъгълен отвор. Всичко мина неочаквано лесно и пеликанът пристъпи навън като през врата. Той незабавно започна да се облича. Изглеждаше странно в тесните дънки и червената памучна риза, но и костюмът от туид не му беше прилягал по-добре.

От осветената алея свърнаха бързо под сянката на дърветата и се завтекоха към зида. Откъм решетките на килиите се долавяха звукове, които животните издаваха в съня си, тежко дишане и неспокойни, безконечно сновящи в кръг стъпки оттам, където бяха затворени нощни животни като тигъра.

— Пеликане! — прошепна Емил. Нова дръзка идея се зароди в главата му. — Аз имам клещи!

— Имаш клещи? И какво от това?

— Не би ли могло да се помисли…

— Не. Избий тази мисъл от главата си. Не забравяй, че това тук не е само затвор, а и убежище. Като затворници на хората тези животни същевременно са предпазени от човека, отровите, куршумите и бездомничеството, което за много от тях би станало участ в опустошените гори. Къде биха отишли те в този град? Само малка част от тях биха се завърнали по родните си места, а останалите ще погинат по най-нещастен начин.

Емил въздъхна. Птицата като че ли имаше право. Освен това неговите клещи щяха да бъдат безсилни пред решетките на мечката и тигъра. А и много от животните, изглежда, се бяха приспособили дотолкова към затворническите условия, че на свобода вероятно нямаше да могат да си намират храна.

Двамата бяха вече на улицата зад зида. Пеликанът хвана с гладкото си крило ръката на Емил и изрече с треперещ глас:

— Сбогом, Емиле! Ти си рядкост сред останалите хора, не приличаш съвсем на човек, както казах още при първата ни среща. Ти си добър.

Емил се изчерви. Той си спомни писмото от баба си, която също говореше за рядко срещащата се доброта. Спомни си и безбройните случаи, когато бе вършил, мислил и говорил лоши неща, съвсем съзнателно, защото бе искал да ги върши, да ги мисли, да бъде лош…

— Но нали и аз ще дойда? — каза той.

— Да дойдеш с мене? Не, ти ще си идеш в къщи да спиш, а аз потеглям на път за брега.

— Ама аз съм взел храна и пари за път! Можем да тръгнем с влака.

— Толкова късно влаковете не се движат. Но аз ще се добера до целта — къде с летене, къде с ходене.

Тогава по лицето на Емил се изписа разочарование. Пеликанът сложи крило на рамото му и го погледна изпитателно в очите.

— Ти наистина ли искаш да дойдеш с мене? Пътят е дълъг и изморителен, ще трае цяла нощ, ако ходим пеша, а с превозно средство сега не можем да пътуваме.

— Аз все пак бих тръгнал — промълви Емил.

— Добре, така да бъде — реши пеликанът и Емил се оживи. — Тогава да не се бавим повече, да тръгваме!

Наближаваше полунощ. Липите тихо шумоляха, нападалите от тях листа се търкаляха като хартийки по паважа, когато полъхваше южнякът.

Поеха по изходната магистрала и градът лека-полека губеше властта си над тях. Крачките им ставаха все по-бодри, защото там, в него, те и двамата се бяха чувствали на чуждо място.