Лена Крун
В човешки дрехи (22)

Затворници

По-точното название на зоологическата градина би било „зоологически затвор“. Но днес и най-големият престъпник не попада в такава мрачна килия, в каквато може да попадне уловената в глухия лес мечка, която лятно време е свикнала да изминава всеки ден километри през торфените блата и необятните дъбрави. Макар че не е извършила никакво престъпление, нейното наказание съвсем не свършва с деветте квадратни метра бетонен под и стените на решетките. От нещастието й се прави зрелище, от отчаянието й се печелят пари, погубеният й живот служи за развлечение на хиляди. Ден след ден мечката се върти все в един и същ кръг — десет крачки на изток и десет на запада, ала тя никога вече не вижда изгрева и залеза на слънцето зад глухия лес.

Хората плащат, за да позяпат нещастието й, дъвчат сандвичи пред затворническата й килия и подхвърлят по някоя хапка на пода пред нея, за да се посмеят на непохватните й движения и да се почувстват приятели на животните. Кожата на затворената мечка посивява и се набива с миризмата на човек, която по-рано е избягвала с продължителните си разходки.

Ами тигърът? Тигър в северния зоологически затвор! Тигър от джунглата на Индия, където цъфтят диви орхидеи, а от семето израства дърво за едно-единствено лято, което там наистина трае дълго. За тигъра, за нощния скитник, който би могъл да прави три пъти по-дълги и по-високи скокове от клетката си, за него пък изобщо да не говорим. Защото той не може да се утешава дори със зимния сън, който за мечката открехва единствената врата назад, към гората с боровинките.

Няма там радост и за птиците, с изключение на патиците и пауна, който пристъпва гордо сред екскурзиантите и с голямо удоволствие разперва разкошната си опашка, за да й се възхищават и да я сочат с пръст.

Клетката на морския орел е тясна и висока. В нея са му поставили сухо дърво, на чийто най-горен клон той се е свил, подобно на картина, на мрачен паметник. Той е един от последните представители на своя род — не са много носителите на това почетно име, които живеят извън клетките. Пък и животът му не може да се нарече живот. Защото какво е морският орел без море, за какво са му мощните крила, щом като вятърът вече никога няма възможност да ги подеме?

В зоологическата градина имаше един-единствен пеликан и Емил лесно го намери. Клетката му беше по-ниска от онази на морския орел и в нея имаше плитък басейн. На ограждащата я мрежа се виждаше надпис: Къдроглав пеликан — Pelecanus crispus.

Известно време Емил го наблюдава по-отдалече, не му се искаше веднага да отиде пред клетката. Освен това там бе застанало едно семейство, което с парченца бисквити се опитваше да примами птицата по-наблизо. Емил беше сигурен, че пеликанът щеше да се почувства унизен, ако някой познат го видеше в това положение. Затуй изчака, докато семейството, отегчено от напразното примамване, реши да продължи към къщичката с маймуните.

— Ама че глупава птица — подхвърли презрително момиченцето на тръгване.

Пеликанът стоеше в дъното на клетката, обърнал опашка на публиката, без да се интересува нито от парченцата бисквити, нито от забележката. Фигурата му си бе възвърнала осанката, която облеченото в човешки дрехи животно лесно изгубва.

С премаляло сърце Емил се приближи. Сега наоколо не се навърташе никой и той се надяваше да размени няколко думи с птицата.

— Пеликане! — прошепна той.

Не смееше да говори високо. Едва сега той се сети, че освен Папагено друго малко име на пеликана не му беше известно.

Птицата веднага се обърна. Тя не изглеждаше изненадана от появата му, затова пък Емил беше изумен от промяната, станала с нея през краткото време на раздялата им. Беше посърнала, остаряла и натежала и не се движеше бодро, както по-рано. Все пак предишната й стойка се бе запазила.

Те разговаряха шепнешком и спираха незабавно, щом някой се приближеше до клетките на птиците.

— Знаех, че скоро ще се появиш тук — каза пеликанът и добави с лека усмивка — в този Синг Синг.

За първи път той разговаряше с Емил на „ти“ и Емил последва примера му. Едва ли някога по-рано те са бивали толкова близо един до друг, както сега, разделени от телената мрежа.

— Елза каза, че си бил тука.

— А, Елза. Поздрави я от мене.

— Тя е много нещастна.

— Кажи й, че е излишно. Че е станало точно така, както трябваше да стане.

— Ти да не си искал да дойдеш тук? — ужаси се Емил.

— Не, това не може да се каже — призна птицата. — Но вероятно е трябвало и туй да опитам.

— Но ти не можеш да останеш в зоологическата градина!

— Не, аз трябва да се върна при близките си. Без чужда помощ обаче не мога да изляза.

— Аз ще ти помогна — увери го Емил. — Мога например довечера да се промъкна тук.

— Вече съм мислил по този въпрос. В къщи имате ли клещи? Смятам, че те ще бъдат достатъчни. Телената мрежа на тези малки клетки е тънка, а след работно време тук остава само един пазач. Той не представлява пречка, не смогва да бъде навсякъде и ние бързо ще успеем да направим достатъчно голям отвор в мрежата. Но после трябва да се прескача през оградата.

— Това е лесна работа — заяви Емил. Той знаеше едно място, където висока липа протягаше дебел клон над оградата.

— Само че аз не мога да тръгна така, гол — рече пеликанът. — Ще ме върнат без време обратно.

— Имам едни дънки и риза, дано да ти станат.

— Трябва да ги пробвам — отвърна птицата. — То други така или иначе няма откъде да се намерят.

В гласа му обаче прозвуча известна неудовлетвореност. Може би в него отново се надигнаха суетността и склонността му към пищни дрехи, може би му се прииска да бъде най-елегантно облечен, когато минава за последен път като човек през града.

— Ела към полунощ — каза той. — Аз ще чакам. Пък и какво ли друго бих могъл да правя!

Сбогуваха се и момчето тръгна неохотно към изхода. По средата на алеята то спря, дочувайки, че пеликанът затананика нещо. Погледна профила му, който и при най-добро желание не можеше да се нарече красив — с огромната, бледо изпъстрена човка, с кожената торба под нея и подобната на кука шия, която ту се изпъваше, ту се свиваше, когато приглушеният глас на птицата се извисяваше и понижаваше:

Свободно ръцете човешки творят,

игриви са рибите, птици летят,

на воля из тундрата скитат елени

и дебнат сред джунглите пуми стаени.

 

Но тръпнат ръцете, крака леденеят,

крила отмаляват и перки тъмнеят,

попаднали в хладни и мрачни затвори

и стегнати в здрави железни окови.

 

О, жалко за нас и пазача ни стар.

Момчето тъгува пред тесните клетки…

Дали ще накаже съдбата без жал

съдиите наши зад тези решетки?