Лена Крун
В човешки дрехи (20)

Майката

Емил разреди гостуванията си при пеликана. Птицата вечно седеше с книга в ръка, беше неразговорлива и имаше унил вид. След излета Емил не беше срещал Елза. Веднъж сред чакащите на автобусната спирка като че ли се мярна познатият бретон, но когато се промъкна по-близо, той вече не се виждаше.

Оставаха малко дни до началото на учебната година. За Емил трябваха нови обувки, чорапи и панталони. Няколко следобеда той посрещаше майка си пред пералнята и двамата обикаляха близките магазини с намалени цени, за да открият по-евтини стоки. Там винаги беше претъпкано и задушно, но те нямаха възможност да купят облекло на нормална цена.

Вечер майка му често излизаше отново, макар след работа винаги да казваше, че била капнала. Но нали човек от време на време все пак трябва да има развлечение. Веднъж седмично даваше на Емил пари за кино, но в техния квартал имаше само един киносалон. В него прожектираха непрекъснато забранени за деца филми, с изключение на неделните прожекции на „Том и Джери“ и комедиите на Тъпоглавия Пека, от които Емил не се интересуваше. Един ден опита да се вмъкне на филма „Голи Еви на ски“, но не успя даже билет да си купи — беше прекалено дребен, с прекалено закръглени бузки и без следа от мутиране на гласа.

Затова той често си седеше в къщи пред телевизора, който баба му им беше купила на старо, или пък четеше.

Сега отново прелистваше енциклопедията. От буквата Б най-голямо впечатление му правеха обясненията към думата „балон“. Там се описваха полетите на инженер Андре, който загинал при Шпицберген, и на Коксуел и Глейшър, издигнали се още през 1862 година на 8600 метра височина, където единият загубил съзнание, а на другия му премръзнали ръцете.

На Емил балоните се харесваха повече от космическите кораби, защото устройството им беше по-понятно и с управлението им можеше да се справи и сам човек. Мечтаеше си някой ден да построи балон с нагорещен въздух и да полети с него поне до Катинкюля. Със себе си щеше да вземе и Елза, а може би и пеликана.

Какво красиво превозно средство беше балонът, безшумно и рядко!

Една нощ той се събуди към два часа. Отивайки до тоалетната, надникна във всекидневната, където спеше майка му.

Там нямаше никой.

Вечерта майка му пак бе излязла, но досега никога не бе закъснявала толкоз много. Страх притисна гърдите му и той започна да диша ускорено и повърхностно. Пред очите му заиграха ужасни картини: майка му лежи на паважа, прегазена от автомобил, а наоколо — тълпа любопитни зяпачи; майка му в ноктите на банда наркомани, опрели нож в гърлото й, или нападната от някой пияница…

Беше чел във вестника и знаеше какво могат да си сторят един на друг хората в големия град. Пеликанът беше прав — човек никога не трябваше да чете вестници, макар че те нямаха никаква вина за онова, което ставаше. Не беше нужно да се научава всичко.

Той отвори входната врата и погледна към стълбището. Беше тъмно и студено, само светлината на уличната лампа се отразяваше на каменната площадка под прозореца. Емил не беше предполагал, че градът може да бъде толкова тих. Никъде не шуртеше вода, не се чуваше човешки глас, само по шосето нарядко профучаваше кола с някой окъснял пътник.

„Ако с майка се е случило нещо“ — мина му през ума, — „тогава татко е длъжен да ме вземе при себе си в Катинкюля.“

Но тази мисъл му се стори толкова срамна, че по челото му изби пот, а дълбоко в него някой извика с детски глас: „Майко!“. Той самият не издаде никакъв звук.

Точно тогава долната врата се отвори и лампата на стълбището светна. Надежда и съмнение се редуваха непрекъснато, защото отекващите стъпки му се струваха ту на майка му, ту на някой друг — бяха несигурни, препъващи се, но етаж след етаж те приближаваха към тяхната врата. В този късен час ползването на асансьора не бе разрешено.

Когато най-сетне се увери, че това беше майка му, той затвори безшумно вратата, изгаси лампата в антрето и се мушна в леглото си.

Вратата шумно се затръшна, макар иначе майка му да беше тих човек. Тя си мърмореше нещо и Емил чу как обувките й изтрополиха на пода. Тогава не се сдържа повече, стана и отиде в антрето.

Майка му седеше на табуретката, облегнала лакти на коленете и отпуснала ръце между краката, загледана в отсрещната стена. Стената беше гола и светлосива. По нея нямаше нищо за гледане.

Когато видя Емил, тя каза с одрезгавял глас:

— Махни се! Майка ти е най-нещастният човек на света!

Бузите й бяха мокри и зачервени, дишаше тежко. Главата й клюмаше, а клепачите й се притваряха.

Емил направи крачка към нея, но тя вдигна възпиращо ръка:

— Махни се! Иди да спиш! Тук нямаш работа!

Той си легна, ала продължи да се вслушва в тъмнината с широко отворени очи. Откъм антрето дълго време не се чуваше нищо. Беше ли се унесъл за известно време? Дали майка му бе отишла вече в стаята си? Той заплака и сълзите се стичаха в ушите му.

Трябва да беше вече на разсъмване, когато майката се вдигна от табуретката в антрето и влезе в банята. Емил още не можеше да заспи. Със сухи очи, но с мокри от сълзите уши той остана буден през тази дълга нощ…

Оттогава Емил гледаше майка си с други очи. Той вече не виждаше вездесъщата майка, вечна и неизменна, а човек, в който имаше много непознато, смущаващо, колебливо. Това го обезпокои.

Майка му цял живот бе стояла пред него, но той сякаш никога не бе гледал право в нея, а към света — първо през нея, след това покрай нея. Сега Емил виждаше една уморена жена, още млада, но напоследък понапълняла. Преди месец си бе къносала косата, ала по корените на космите вече личеше, че това не е естественият им цвят. Ноктите й бяха изгризани. В нея се бе вселила скръб, много скръб…

По такъв начин Емил виждаше майка си — сякаш бе отишъл малко по-напред, после спрял и извърнал глава. Там, където вярваше, че витаят трайна сила и живот, той виждаше слабост и съкрушеност. И в неговото ежедневие като влага се просмука убеждението, че човек никога, дори когато е най-силен, не престава да бъде плячка за обезобразяващите ръце на действителността.