Лена Крун
В човешки дрехи (19)

Диригент

Пеликанът се беше научил да пуска радиото и грамофона. Когато му отиваше на гости, Емил почти винаги чуваше още на стълбището звуците на струнни инструменти, защото пеликанът се бе пристрастил към цигулковите концерти. Започна да посещава концерти и дори си набави абонаментна карта за градската концертна зала. Скоро се научи да имитира движенията на диригента и доста често дирижираше — с притворени очи, с отметната глава и полюлявайки се като фиданка — въображаем оркестър пред публика, която се състоеше единствено от Емил.

Жаждата му за знания бе неутолима, а любовта му към изкуствата — явно безгранична. Освен от наука той се интересуваше от всички изящни изкуства, от литература, музика, кино, театър и опера. В неделните дни обикаляше художествените галерии и музеите на изкуствата в града. Разширяваше познанията си невероятно бързо и ненаситно, сякаш имаше на разположение съвсем ограничено време. Изглежда, че беше изоставил предишната си мечта да доведе семейството си в града, понеже напусна длъжността си портиер в операта и престана да пее в хора, за да се посвети изцяло на науката и изкуството. Продължи да пее само в ресторанта, и то няколко вечери седмично, колкото да изкарва насъщната си риба.

— Общо взето — каза той веднъж, — за човека нямам добро мнение. Вече не му завиждам и не му се възхищавам, както беше някога. Който познава поне малко човешкия свят, не може да не се натъжи дълбоко от неговото състояние. И все пак в него има нещо, има нещо необичайно и удивително, което понякога проблясва и заслепява погледа…

Чувал съм за твърдението на учените, че човешкият свят не е единствен. Че някъде в космоса има други светове, много от които трябва да са по-добри и много по-развити от човешкия свят. Може и да е така, трябва да е така.

Положително има някакъв свят или много светове, в които се знае много повече и се живее много по-добре, отколкото при нас. Живее се, спазвайки собствените закони на планетата — без престъпления, войни и самопричинени страдания. Без разкаяние, злорадство, срам и жажда за отмъщение, без подозрение, алчност и ревност. Живее се така, както земните писатели открай време са бленували, че и тук ще се заживее след две-три столетия, но столетията си минават, без новото да е по-добро от миналото.

При все това смятам, че в човешкия свят има нещо, с което при съпоставяне не ще се посрами. То се съдържа в онова, което изглежда най-безполезно — в песните и музиката, в книгите, картините и мечтите. Заслушан и загледан в тях, понякога си мисля: в какъвто и свят да живеят, другите също не биха могли да го направят по-добре!

Пеликанът прекъсна, за да вземе нещо от етажерката. В крилото му лъсна черна плоча.

— Ето, чуйте това например!

„Адажио“ — прочете Емил върху обвивката на плочата. Птицата пусна грамофона и отново зае позата на диригент. Цигулките разляха пареща тъга, пеликанът замаха с крила и по човката му заструиха бистри сълзи. Той действително беше усвоил изкуството да плаче.

— Това е то — рече той, когато мелодията свърши. — Толкова! По-малко би било недостатъчно, повече щеше да бъде премного. Когато слушам, обзема ме гордост, че сам съм почти човек!