Лена Крун
В човешки дрехи (17)

Печалният мъж

Пеликанът бе посетил някакво съвсем ново място и споделяше с Емил впечатленията си:

— Отдавна бях забелязал, че тук-таме из града има по-особени сгради — с кула и някакво украшение на върха на кулата. В неделен ден от тях се разнася камбанен звън и тогава натам се отправят доста хора. В останалите дни обаче те изглеждат съвсем необитавани. Реших вчера от любопитство да погледна какво точно се прави в една такава сграда.

Отвътре ми заприлича на опера или киносалон. И там имаше много седалки, но пред тях не се виждаше бяло платно, а някаква маса и катедра. На стената над масата беше закрепен изваян от дърво мъж, чиито ръце и крака — колко ужасно! — бяха заковани. Върху една поставка пред масата лежеше продълговат сандък, покрит с бяла драперия. От катедрата говореше облечен в черно господин с някакво бяло пешкирче на гърдите.

Седнах на една от задните седалки, защото исках да чуя за какво ставаше въпрос. Господинът разказваше удивителни неща. Оказа се, че в сандъка лежеше умрял човек, към който той често посочваше по време на словото си. Човекът бил трудолюбив и почтен, водел непорочен живот, който — хуманно погледнато — завършил твърде рано и покойният оставил след себе си вдовица, сираци и много опечалени.

Но сандъкът щял да бъде за него само временно жилище. И тук облеченият в черно употреби една дума, която още не бях чувал: „възкресение“. Щяло да дойде времето, твърдеше господинът зад катедрата, когато всички мъртви щели да се вдигнат от гробовете си, за да се явят пред страшния съд. Пред тях щяло да има две възможности — вечно блаженство или вечни мъки. И те щели да получат или едното, или другото въз основа на делата си тук, на земята, но най-вече в зависимост от това, в кого са вярвали. Ако са вярвали в оня печален мъж с приковани на стената ръце и крака, тяхното място сред блажените щяло да бъде осигурено. Печалният мъж, обясняваше господинът зад катедрата, бил умрял заради греховете на хората и направил възможно възкресяването им. Той самият бил възкръснал малко след смъртта си, а в деня на страшния съд щял да се върне и да отреди на мъртвите блаженство или мъки.

За мен всичко това бе ново и потресаващо, но не бях съвсем сигурен дали да го приема за истина, или и то беше подобно на операта и киното, както подсказваше вътрешността на сградата. Не бяха ли и там всички неща само картини и изображения, предназначени за утеха и успокоение на прекалено свикналите с действителността или на боящите се от нея?

Даже смъртта — облеченият в черно повтаряше тази дума непрекъснато — като понятие по-рано не ми беше известна. Сред нас смъртта изобщо не съществува в оная форма, в която я описваше господинът. Той я наричаше неизбежен край на всеки земен живот, ала там, на брега, ние живеем в известен смисъл вечно. Е, и ние сме виждали умрели другари, убити от човека или от някое друго животно, но това са случайности, нещастни случаи, а не правило. Аз самият никога не съм мислил, че ще умра, но дори да ми се случи — едва като човек се сещам за това — не вярвам някога отново да се издигна на крилата си. Вълните или пясъкът ще ме погълнат и толкоз.

Седящата до мене старица със забрадка се присъедини към пеенето на останалите присъстващи:

Всичко живо, що пълзи,

трябва на земя да стане.

Всяка птичка, що цвърчи,

трябва от дърво да падне.

 

Вий се, птичко, пей, лети —

от смъртта не ще убегнеш.

Както волно си кръжиш,

в нейните ръце ще легнеш.

Върху сандъка положиха великолепни букети от лилии, рози, аквилегии, така че той почти потъна сред ярките цветове. После дойдоха четирима мъже, уловиха сандъка за четирите края и го понесоха бавно по средната пътека към изхода. Последвах ги заедно с останалите хора.

Сандъкът отнесоха в парка около сградата, близо до една прясно изкопана яма. Спуснаха го с въжета на дъното на ямата и облеченият в черно господин отново се появи. Той загреба пясък с една лопатка, изсипа го върху капака на сандъка и произнесе следните думи:

— От пръст си направен и отново на пръст трябва да се превърнеш.

Останалите последваха примера му и сториха същото, но без да казват нищо. След като изпяха още една песен, хората се разотидоха. Аз също продължих пътя си, изпълнен с недоумение от видяното.

Емил обясни на пеликана, че сградата, която е посетил, е била църква, а обредът, който е наблюдавал, се нарича погребение. Господинът зад катедрата е бил свещеник, а слушателите му — негови енориаши.

— Значи църквата е предназначена за погребения — заключи пеликанът.

— Не, не, тя е предназначена за бога. Там се вършат и много други неща наред с опяването на мъртвите. Всяка неделя има богослужение, при което попът чете проповеди, а освен това там се венчават съпружески двойки, дава се причастие и се изповядват греховете, ако става въпрос за католическа църква. Но оная, в която сте ходили вие, е била сигурно лутеранска.

— Излиза, че има два вида църкви.

— Има най-различни — поясни Емил и напрегна паметта си. — Има православни, англикански и презвитериански, има църкви на мормоните, на методистите и на баптистите, има свободни църкви. Мохамеданите си имат собствена църква, която се казва джамия, а евреите имат синагога. И аз не ги знам всичките.

— Нима има толкова много богове? Че откъде тогава се знае на кого от тях трябва да се служи?

Емил се обърка.

— Само един би трябвало да бъде. Други казват, че изобщо няма бог.

Птицата поклати замислено глава.

— А онзи печален мъж? Що за човек е бил той?

— Той е син божи — обясни Емил.

— Има ли господ и други деца?

— Не, само този е. Но освен това има и един свети дух…

— И той ли е от същото семейство?

— Донякъде. Това е много сложно. Нарича се теология.

— А коя е майката?

— Мария. Дева Мария.

— Как така дева, след като е майка? Тя не е ли жена на господа?

— Сигурно не е, не знам. Това е теология, нали ви казах.

Емил започна да се дразни от безконечните въпроси на пеликана.

— Странно семейство…

Птицата се загледа пред себе си, потънала в размисъл.

— Но оня печален мъж, знаете ли… Той ми хареса. Висеше там на стената над масата (на олтара, поправи го Емил) с приковани ръце и крака и гледаше към нас, насядалите долу, толкова търпеливо и хубаво. Стори ми се, че той сякаш ни съжалява, макар сам да беше в такова положение.

Онази вечер за теология повече не стана въпрос.