Лена Крун
В човешки дрехи (16)

Птицата чете вестник

Пеликанът се абонира за вестник, за най-големия финландски ежедневник. Още преди това беше говорил разпалено на Емил за намерението си. Никога не беше чел, но бе държал в ръцете си вестник — Емил помнеше първата им среща. Сега обаче, след като се бе научил да чете, той искаше да се абонира лично и беше във възторг, че вестниците се разнасят по домовете.

В деня, в който почваше да тече абонаментът, той седна още от четири часа сутринта на изтривалката в антрето и зачака. Когато раздавачката пъхаше вестника в отвора за писма на вратата, тя усети как някой буквално го издърпа от ръката й.

„Може и куче да е било“ — предположи тя и продължи обиколката си. Не беше обаче куче, а птица.

На следващата сутрин раздавачката отново стигна до същата врата, но тя се отвори, преди да посегне към нея. На прага й застана много странен на вид господин, облечен в невероятно ярък халат. Той я погледна толкова строго, че жената малко се стъписа.

— Никога вече да не ми носите този вестник! — рече господинът.

— Но той е поръчан на този адрес! В списъка на абонатите пише Хюрюляйнен.

За по-голяма убедителност жената с разтреперан показалец посочи на строгия халат въпросния списък.

— Дори да е така — отвърна господинът. — Тук няма да го носите. Разрешавам ви да правите с него каквото намерите за добре.

Така без време свърши познанството между пеликана и ежедневника, от което първият очакваше толкова много.

Пеликанът заяви на Емил, че вече никога в живота си нямало да пипне вестник. Говореше с огорчено и уморено, почти болнаво изражение.

— Той или лъже — каза пеликанът, — или пък казва истината, което би било още по-лошо.

— Не лъже — увери го Емил. — Това е най-големият вестник на страната. Но защо да е по-лошо, ако казва истината?

— Защото — отвърна пеликанът и потрепери от погнуса — в него има ужасни неща за хората. Не ми се ще да повярвам в тях.

— В какво например?

— Там пишеше за едно момче, което ритало до смърт друго, защото не искало да му даде цигара. Съобщаваше се за някакъв мъж, който отрязал ухото на един обущар.

— Казват, че сега такива неща се случват. В градовете.

— Прочетох също една статия за ескадрилите от бомбардировачи и многостепенните ракети. Ракетата е нещо, което може да се изстрелва на хиляди километри по предварително определена цел. Звучи може би невероятно и се ужасявам да го кажа, но тя е предназначена да срива човешки жилища и да разкъсва човека на парчета, да лее човешка кръв, да раздробява хората и всичко около тях. Такива бомби и ракети, пишеше във вестника, имало вече толкова много, че всеки човек на земното кълбо можел да бъде убит десетки пъти. За животните не се споменаваше нито дума, но и тях може да ги сполети същата участ, даже преди човека. В това не виждам никакъв смисъл, но беше казано толкова ясно, че не може да съм се заблудил. То е не само ужасяващо, то е и неразумно. А съм чувал да казват, че човекът бил най-разумното от всички животни.

Сега се чудя и никога в живота си не съм бил толкова объркан. Чудя се на човека, който умее както да свири на вълшебна флейта, така и да произвежда ракети. Какво в същност представлява той? Какъв е той? И ако човката ми става по-къса, както ми се струва понякога, ако плавниците ми се стеснят и перата ми окапят, ако някога придобия истинско човешко лице, дали тогава и аз ще стана като него?