Лена Крун
В човешки дрехи (13)

Елза

На учебните занятия и спомените на пеликана беше сложен кръст, но дружбата между него и Емил продължи. Емил се запозна също с пианиста Унтамола, който действително имаше брадавици на пръстите си, изглеждаше навъсен, но беше добряк. Когато и двамата имаха свободни вечери, той почти винаги посещаваше приятеля си, не говореше много, слушаше с удоволствие историите на пеликана, пушеше и се усмихваше. Ако узнаеше предварително, че и Емил ще намине, той донасяше нещо сладко, най-често дъвчащи бонбони. Емил не ги обичаше, ала се стесняваше да откаже, когато господин Унтамола му ги натрапваше, и дъвчеше търпеливо цяла вечер жилавите късчета, за да не обиди пианиста.

Наближаваше краят на август. Скоро лятото и лятната ваканция щяха да свършат. От блока Емил познаваше единствено пеликана и Елза, която живееше на техния етаж. Но и Елза той знаеше само по име и външност, колкото да си кимнат за поздрав, ако случайно се срещнеха по стълбището или на двора.

Пеликанът също познаваше Елза по външност.

— Кое е онова момиченце, дето се смее толкова весело — попита той веднъж.

— Елза — отвърна Емил. Повече той самият не знаеше.

Един ден обаче, когато Емил се връщаше от покупки, Елза бе застанала на площадката пред тяхната врата и гледаше печално.

— Забравила съм си ключа — каза тя. — Нашите ще си дойдат чак довечера, а домоуправителя никъде го няма.

Емил се поколеба. Още никого не беше канил на гости. Не беше канил дори пеликана, понеже кой знае защо имаше чувството, че това няма да се хареса на майка му. А Елза имаше такъв безпомощен и премръзнал вид, якето и полата й бяха измокрени, защото вънка валеше. Явно, че и тя беше ходила да пазарува. От пазарската чанта, опряна до крака й, стърчеше продълговато хлебче и буркан с мляко.

— Можеш да дойдеш и да почакаш у нас — предложи Емил свенливо.

— Аз и тук мога да чакам — отвърна Елза кокетливо.

— Хайде, влизай, на стълбището е студено, а аз тъкмо мислех да сваря какао.

— Майка ти в къщи ли си е?

В града обикновено не казваха „майка ти“ и „майка ми“, а „мами“. Емил не беше свикнал с този израз и предположи, че и Елза може да е от другаде, щом не го употреби.

Тя наистина беше от другаде, от още по-северна област, отколкото Емил. Разказа му, че в града живеели от два месеца и че през есента щяла да тръгне в тяхното училище, но един клас след него.

— Хубаво училище ли е?

— Не, не ми харесва. Според мене никое училище не може да бъде хубаво.

Друга тема за разговор не можаха да измислят веднага и Емил започна да се върти на стола.

— Искаш ли още какао?

— Не, мерси. Слушай, как се казва оня странен мъж от вход Е? Понякога ви виждам заедно.

— Това е пели… господин Хюрюляйнен.

— Носът му е знаменит! И е толкова нисък! Винаги ме е досмешавало, като го видя да се задава на двора. Ужасно смешно се клатушка, когато ходи.

Емил се докачи от тези думи. Това, значи, бил „веселият смях“, за който спомена пеликанът…

— Никой не е виновен за външността си! — рече той сопнато. Тази Елза почваше да му досажда.

— Естествено — съгласи се момичето. — Аз нямах пред вид това, само че…

Отново настъпи тягостно мълчание и Елза реши да си тръгва.

— У вас още никой не се е върнал. Нали щеше да се чуе, ако се отвореше вратата.

— Да, но може би домоуправителят се е прибрал.

Елза събра нещата си.

— Хайде довиждане.

— Довиждане.

Тя си отиде и кухнята опустя. Крановете на чешмата лъщяха студено, на долния етаж изклокочи сифон, хладилникът включи и забръмча. Емил седеше на стола пред празната чаша и сам изпитваше празнота.

Този ден той не прескочи до пеликана, въпреки че му бе обещал. Виновни за това бяха думите на Елза. По-точно онова, което тя искаше да каже или което Емил смяташе, че е искала да каже.

„С какви ли не типове се движиш“ — беше си помислила Елза. Прекалено ниски и прекалено дългоноси, с една дума — чудаци. Пеликанът беше предложил вечерта да излязат на разходка, но Емил внезапно изпита нежелание да го виждат в неговата компания. Най-вече не му се искаше Елза да ги види.

Емил се срамуваше от дружбата си с пеликана…

 

 

На следния ден, когато седеше на поставката за тупане и четеше приключенията на патока Доналд, от вход Е излезе пеликанът.

— Добро утро — поздрави той. — Снощи май не смогнахте да дойдете?

— Не, имах друга работа. — Емил се изчерви леко и добави: — За съжаление.

— Нищо, нищо, съвсем понятно е. Аз се поразходих малко до парка. Беше светла, звездна вечер, забелязахте ли? Личи, че есента настъпва. Знаете ли, аз по-рано нямах представа, че звездите са слънца и че вселената е безкрайна. Сега ми попадна „Астрономия за любители“ — много поучителна книга.

Пеликанът се настани на поставката до Емил и заклати крака. Емил погледна загрижено към прозорците на петия етаж. Обезпокои го мисълта, че Елза може би ги наблюдава и им се присмива.

Елза обаче не беше на прозореца, а тъкмо пресичаше паркинга и се приближаваше към тях, размятвайки якето си. Устата й, разбира се, бе готова да се разсмее. Точно сега ли трябваше да го заговори пеликанът, и то пред поставката за тупане! За миг Емил изпита почти неприязън към птицата, седнала до него с предоволен вид, но без достойнствата нито на птица, нито на възрастен човек.

— Добър ден — викна пеликанът отдалече към Елза.

— Добър ден.

Елза направи реверанс, но погледът й насмешливо стрелна Емил отстрани.

— Значи вие сте Елза?

Момичето се стъписа забележимо, после се изсмя и се отпусна на другия си крак. Не беше свикнало да му говорят на „вие“ и Емил го доядя, че пеликанът разговаря толкова официално. По-рано този начин на говорене му се струваше оригинален и даже повдигаше чувството му за собствено достойнство.

— Да, аз съм. Елза Корхонен.

Пеликанът скочи от поставката и вдигна грациозно бомбето си.

— Добър ден, Елза. Аз се казвам господин Хюрюляйнен.

Той се ръкува с момичето, което отново се изсмя, докато Емил гледаше засрамено в земята.

— А сега, след като се запознахме по-отблизо, което желаех отдавна, бих искал да предложа нещо.

Какво ли пък си беше наумил сега? Емил нервничеше. Той следеше внимателно реакциите на Елза.

— Намислил съм да направим излет до Черния хълм! Какво ще кажете?

Двамата не отговориха нищо, но бяха вторачили очаквателно поглед в него.

Птицата продължи малко по-неуверено:

— Става въпрос за утре, утре нямам репетиция в операта, а по радиото съобщиха, че времето ще бъде хубаво. Е, какво смятате? Аз ще се погрижа за провизии, за тях няма да се безпокоите.

Той поглеждаше ту към Емил, ту към Елза.

— Ами, не знам точно… — започна Емил, но Елза го прекъсна:

— Това е идеално!

Емил я погледна изненадано. Въодушевлението й изглеждаше неподправено. Пеликанът потри крила:

— Точно така! Именно идеално!

Птицата се обърна към Емил.

— Господин Унтамола ще дойде с нас. Разбрах, че никога в живота си не е ходил на излет. Всъщност и аз самият не съм ходил, но сега ще наваксаме пропуснатото.

С полуотворени очи пеликанът зашепна бавно и унесено:

— „Поседни край този извор! Тук ще направим малка закуска — червено вино с див анасон и пресен бекас.“ Трябва да проверя какъв е този див анасон — промърмори си той, — иначе с бекаса съм наясно.

— Това откъде беше? — запита Емил. Раздразнението му беше почти изчезнало.

— От една книга. Сега чета непрекъснато. Книгите са нещо чудесно. Чу-дес-но! Но умението си да чета дължа на този млад господин тука.

Пеликанът се надигна на пръсти, за да потупа Емил по рамото.

— Вие може би не знаете — обърна се той към Елза, — че Емил е моят бивш учител. Блестящ учител!

Елза изглеждаше слисана и не каза нищо, а Емил се смути.

— Значи, деца, утре ще се видим отново. Ще се срещнем тук, при поставката за тупане, да речем в десет часа. Да, точно в десет часа.

Той им махна и тръгна, поклащайки се, към града.

— Симпатичен бил — каза Елза на Емил, когато останаха сами.

— Разбира се — отвърна Емил вече с облекчение и гордост.

— Но знаеш ли, понякога ми се струва…

Елза спря замислено и захапа кичур от тъмната си, лъскава коса, която се спускаше красиво върху раменете й.

— Какво ти се струва? — запита Емил малко неспокойно.

— Че той сякаш не е съвсем истински човек…

— Не е човек ли? А какво ще е тогава?

Емил се засмя пресилено. Щеше му се да разкаже на Елза всичко, ала не беше сигурен дали това ще се хареса на пеликана. От друга страна, той сам беше заговорил открито за предишната си неграмотност. Не, независимо от това Емил нямаше да издаде нищо. Нека пеликанът сам й разкаже, ако иска, или пък тя да се досети, ако може.

— Някаква огромна птица — каза Елза бавно, гледайки втренчено Емил. — Ти нямаш ли такова чувство?

Емил извърна глава настрани.

— Може би понякога, не знам.

— Какво разправяше той, че по-рано не можел да чете и че уж ти си го бил научил? Вярно ли е това?

— Вярно е.

— Странно. Искам да кажа, че той все пак е възрастен човек, не е ли така?

— Възрастен е, разбира се.

Не беше казал нищо излишно.

— Елза! — извика някой от прозореца на петия етаж.

Емил реши, че тя си отиде тъкмо на време. Защото ако разговорът им бе продължил още малко, тайната на господин Хюрюляйнен неизбежно щеше да се разкрие. Каква ли физиономия щеше да направи Елза, ако й беше казал: „Слушай, имаш право. Това наистина е голяма птица, която иска да бъде човек“.

И какво ли щеше да си помисли Елза за Емил, щом като се бе сприятелил с такова странно същество?