Лена Крун
В човешки дрехи (12)

Стъкло и елмаз

Веднъж, влизайки в банята на пеликана, Емил забеляза, че над ваната е окачена снимка в рамка. На нея се виждаше девойка в бял тюлен облак и с балетни палци. Косата й бе опъната назад и откриваше челото и ушите й.

Същата вечер пеликанът неочаквано заговори за женската красота.

— Най-красивото в човешката жена са ушите — каза той. — Птиците нямат уши, а само ушни отвори, и то скрити под перата. А жените имат гладки, розови уши. Това е чудесно, особено пък ако умеят да си служат с тях.

— Познавам една, която умее — продължи той замечтано. — Умее да слуша чудно хубаво, а освен това и да танцува. В „Лебедово езеро“ играе един от малките лебеди — най-добрият и най-красивият.

— Онази, дето е на снимката над ваната ли? — реши се Емил да попита.

— Да, тя е — кимна той и очите му се скриха зад мигателната ципа. — На сцената тя е като мене: и птица, и човек. Но тя е красива птица, лебед, докато аз съм тежък и тромав. Казва се Елена, но приятелите й я наричат Лена. Един ден арфистът на операта я търсеше. Видях я в кафенето и й казах: „Елена, Арфата те търси“. Тя ми се усмихна мило и рече: „Можеш да ме наричаш Лена“.

Вчера пак я видях, когато излизаше от гримьорната след репетиция. „Добър ден, Лена“ — поздравих аз. „Добър ден, господин Хюрюляйнен“ — каза тя и отново се усмихна. — „Как върви пеенето?“ Разказах й, че този ден не вървеше, понеже два сопрана бяха пресипнали. Тя, от своя страна, ми се оплака, че и тяхната репетиция минала досадно, защото примабалерината правела номера.

Тогава казах: „Може ли за утеха да почерпя нещо сладко?“ — макар че лично аз много не обичам сладкишите. „Аз съм на диета“ — отвърна тя, — „но една паста не пречи.“

Почерпих я кафе и паста в кафенето на операта и там се поразговорихме. Разказах й за живота си и тогава именно забелязах, че умее да слуша и че има чудесни уши…

— За кой живот й разказахте, за птичия или за човешкия?

— Само за човешкия. Но някой ден ще й разкажа всичко и тя ще прояви разбиране. Може би ще я поканя на чай следващата събота.

Емил не каза нищо, но в себе си не беше много убеден за разбирането.

После изминаха доста дни, без той да чуе и дума за хубавата Елена от операта. Пеликанът обаче бе започнал да се облича по-изискано. Преди излизане винаги лъскаше веслообразните си обувки. Перуката му също лъщеше, защото си беше купил брилянтин. За семейството си не говореше. Изглеждаше разсеян, но щастлив.

В понеделник снимката на Елена беше изчезнала от стената на банята, а пеликанът вече не ухаеше на брилянтин. Емил никога не узна какво точно се бе случило, но очевидно балерината беше идвала на гости.

Пеликанът се бе изтегнал напреки в креслото на госпожа Капио, преметнал крака върху ръчната облегалка. Той отпиваше някаква червена течност от чаша с високо столче и се мъчеше да изглежда весел.

— Това е шампанско — обясни той. — Искате ли да се чукнем?

— Предпочитам чай.

— Чай, чай — каза птицата. — Такава блудкава безвкусица. Какво толкова й харесват хората? Е, няма да ви откажа — сърбайте си чая, щом не разбирате кое е хубаво. Ще ви изпея и една песен за чая. За стъклото и елмаза.

— Някоя нова ли?

— Съвсем нова.

Пеликанът залюля чашата в тъмнокафявата си переста ръка, заклати глава, полюшна крака и запя:

Изстинаха чаят и топлите чувства,

вратата щом хлопна след дивната фея…

От хапката сладка изглежда покълна

надменност отровна в нея.

 

Дълбоко притискам глава под крилата

и есенна вечер очите омая,

но ето — в сърцето нахлува тъгата,

тъй дълго таила се денем в безкрая.

 

И почва да бяга сънят от очите,

когато копринен обвие ме мрака,

когато животът попари мечтите,

тъй както септември на лятото злака.

 

Огъва се кленът в стихията бурна,

дъждът романтичния спомен измива,

пресича животът мечтата безумна,

тъй както елмазът в стъклото се впива.

 

Животът е нож за мечтите безумни,

тъй както елмазът е нож за стъклото.

Като изпя рефрена, птицата запрати чашата в ъгъла на стаята. Тя се разби на парчета, а по килима останаха петна от червеното вино. Пеликанът закри очи с крилата си, между перата им закапаха горещи сълзи.

— Не знам откъде иде тази вода — изхлипа той зад крилата си, — но тя е солена като морските вълни. Утре ще изпея тази песен в ресторанта и ще получа добра цена за нея. Сигурно ще стане шлагер, очарователно танго. Хората ще танцуват притиснати и ще въздишат горещо в ушите на партньорите си…

Емил седеше с наведена глава, приковал поглед в пода. Не беше способен да утеши пеликана. Но който веднъж е видял птица да плаче, той никога не забравя това.