Лена Крун
В човешки дрехи (11)

Бялото платно

— Охо, вие сте се върнали!

Пеликанът отвори вратата с усмивка на човката си.

— Добре дошли обратно в града! Оздравяхте ли?

— Че аз не съм бил болен.

— Може би погрешно си спомням, моля да ме извините.

Беше си все същият — винаги учтив. И Емил изпита радост при вида на окичената с паунчета хавлия, която правеше и собственика й да изглежда наперен като паун.

Той се настани в креслото и отвори чантата си да извади буквара. Птицата обаче вдигна повелително ръка:

— Букварът вече не е необходим. Докато пребивавахте в жадуваното от вас Катинкюля, аз се научих да чета гладко. Край на уроците!

И за доказателство посегна към етажерката с книги и разгърна една. Това явно бяха книги на госпожа Капио, защото пеликанът едва ли имаше средства да си прави библиотека.

Той зачете:

— Ела, гълъбче. Хайде да си тръгваме.

Момичето се извърна гневно и просъска:

— Пак ли смяташ да поливаш проклетите си бегонии!

— Хайде, гълъбче…

— Пусни ме! — кресна момичето и плисна в лицето на мъжа остатъка в чашата си — глътка коктейл и две бучки лед.

— За бога, скъпа, аз съм твоят мъж — извика той, избърсвайки лицето си с носна кърпа. — Не разбираш ли? Твоят мъж!

Момичето избухна в ридание и се хвърли в обятията му. Аз минах покрай тях и излязох навън. Всички приеми протичат еднакво, включително и водените разговори…

— Значи коктейлът е някаква ракия — каза птицата замислено.

— Предполагам.

— Би трябвало да я опитам някой път. Казват, че развеселявала. Вие пробвали ли сте?

— Ракия не, само вино. Веднъж на Коледа ми дадоха една чашка.

— И какво, развеселихте ли се?

— Аз още преди това бях весел. Стори ми се само кисело.

— Подозирам, че са ми наговорили лъжи. Ето и това момиче в книгата… Има ли вид на весело? Не, то е зло и необуздано. И готово да се разплаче. Но разкажете как прекарахте! Приятно ли беше?

Емил кимна утвърдително. Затвори чантата и с унила физиономия се приготви да си ходи. Тук вече не се нуждаеха от него.

— Няма ли да пиете чай? Не желаете ли да чуете какво съм правил във ваше отсъствие? — извика птицата нажалено.

— Разбира се!

Тъкмо това беше желанието на Емил и той с облекчение потъна обратно в мекото кресло на госпожа Капио.

Птицата изчезна в кухнята да нареди подноса.

Наливайки чая в чашите, тя заразказва:

— Чуйте как оня ден, когато си правех вечерната разходка, попаднах на едно необикновено място. Застанах на една опашка, просто за разнообразие, и за това удоволствие се наложи да дам цели десет марки.

После ме пуснаха да вляза в един тъмен салон, пълен със столове — точно както в операта. И там хората седяха един до друг с лице, обърнато в една посока. Но на стената имаше бяло платно, към което над главите на хората насочиха сноп светлина. Заедно с нея се появиха звуци и образи. Платното се превърна в прозорец, през който погледът стигаше надалече и съзираше всякакви неща. Беше както в операта и все пак не беше опера.

Седяхме на тъмно, а виждахме светла стая. В нея имаше един мъж и една красива жена, които разговаряха по начин, съвършено различен от оня, по който бях чувал хората да разговарят.

Жената се беше отпуснала на някакъв диван и държеше дълго цигаре.

— Едуард — каза тя сломено, — ти ми изневеряваш, негоднико.

— Не е вярно — възпротиви се мъжът. — Не вярвай на онова, което говорят злите езици!

— Ще имаш ли нахалството да твърдиш, че това не е твоят почерк?

И жената високомерно подхвърли лист хартия пред мъжа.

— Това е измама! Фалшификация! — изплака мъжът. — Станал съм жертва на интриги!

Той коленичи пред скута на жената и закърши ръце.

Беше много тъжно, но на мен ми стана неудобно да гледам такава интимна семейна сцена. Затова станах и си излязох. Не бях напълно сигурен дали те знаеха колко хора ги наблюдават и дали това наистина трябваше да бъде нещо като операта, с която вече съм добре запознат. Вие как смятате, дали те правеха всичко само заради зрителите?

— Да, именно заради тях — потвърди Емил.

— И аз така предположих — въздъхна пеликанът облекчено. — Вчера отново минах покрай същото място и реших да видя какво ще покаже прозорецът. Предишната двойка не се виждаше, нямаше я и стаята. Прозорецът се отвори към едно шосе. Ние се носехме по него, аз и останалите зрители, целият салон, а покрай нас прелитаха непознати местности. Трудно бе да се проумее — бяхме едновременно на шосето и в салона, вътре на тъмно и вън на слънце, движехме се с голяма скорост и седяхме неподвижно на местата си. Бяхме там, където не бяхме, и правехме това, което не правехме! Докато бях птица, такова нещо никога не ми се беше случвало.

Събитията се редяха едно след друго с главозамайваща бързина. Прозорецът показваше хора, които говореха и ходеха, отваряха и затваряха врати, любеха се и се караха в разкошни апартаменти, а след миг се озоваваха на съвсем друго място — яздеха по просторни поляни или се люшкаха в платноходка по океанските вълни. Но където и да отидеха, ние бяхме с тях.

Видях също как един мъж влезе в празнично осветена сграда и извади от джоба си някакъв лъскав предмет. С него посочваше гостите като с пръст и тогава се чуваше бумтене, някои от присъстващите в стаята падаха на пода, от тях потичаше кръв… Беше ужасно, ала хората около мен седяха съвсем спокойно, без да се опитат да окажат помощ. И аз — срам ме е да призная — последвах техния пример.

Впрочем скоро вече никой не се нуждаеше от помощ. Сградата беше изчезнала, мъжът беше изчезнал, нямаше ги и окървавените хора, само шосето беше пред очите ни и ние летяхме напред, кой знае към какво приключение, щастие или страдание, докато светнаха лампите и шосето също се изгуби.

Прозорецът се затвори и червената завеса го закри — също както в операта. Хората се струпаха на изхода, бъбреха и се смееха.

Тъкмо размислях за събитията в тъмния салон, когато вие позвънихте. Мислех си, че онова, което ставаше там, бяха само сенки, картини и мечти. Не беше нещо, станало от само себе си, а измислено и изобразено.

Мислех си, че хората имат непреодолимо влечение към измислицата и изображението. Установих го веднага, от първия си човешки ден. Действителността като че ли не е достатъчна на човека, на него не му стига един свят и той трябва да си създава все нови и нови.