Лена Крун
В човешки дрехи (1)

Видението

В града имаше професии, за които Емил никога не беше чувал — сгъвачка на пижами, сервитьор, фрезист.

Откак се бяха преселили, майка му всеки ден сгъваше пижами в голямата пералня — от осем часа сутринта до четири следобед. Освен това във вторник и четвъртък ходеше да чисти в администрацията и тогава Емил обядваше в закусвалнята супа или макарони на фурна.

Закусвалнята не беше много уютно място. На прозорците й висеше оранжева рибарска мрежа, а краката на металните столове стържеха отвратително по пода. Там обаче Емил се хранеше евтино и не беше далече.

Той предпочиташе макарони на фурна, ала този четвъртък имаше само супа. Дъждът беше престанал. В закусвалнята се носеше миризма на мокро куче, бира и тютюнев дим. Емил седеше на масата до прозореца и докато чакаше супата, наблюдаваше една оса, която пълзеше по листата на изкуствената пеларгония.

— Отвратително лято — каза някой от съседната маса.

На тесния диван до стената седеше самотен мъж и четеше вестник. Имаше дълга, провиснала брадичка и беше много бледен. Вестникът му също не беше в ред — обърнал го бе наопаки.

Сервитьорът донесе супата и за момент се препречи пред погледа на Емил, който се бе вторачил в непознатия. Мъжът беше облечен в чист костюм и носеше връзка. На облегалката беше метнал шлифера си.

В същност това наистина ли беше мъж? Жена явно не беше, пък и изобщо не приличаше на човек. Изшумоля с вестника, давайки си вид, че чете съсредоточено, макар все още да го държеше наопаки.

Емил притисна салфетката към устата си. Беше му и смешно, и страшно. Та това не беше човек, а някаква едра птица, да, онази бялата, със странната човка…

Точно тъй — пеликан!

Емил се огледа. Нима другите не бяха забелязали нищо? С уморен вид сервитьорът забърсваше с кърпата си една маса и шумно подреждаше столовете. На масата в ъгъла се смееха и ругаеха, а от мюзикбокса се разнасяше престорен глас:

Не съм хлапачка аз небрежна,

а дама прелестна и нежна…

Пеликанът сгъна вестника и разбърка кафето си. Изглежда, че не му харесваше особено, сигурно беше вече съвсем изстинало.

Когато отпиваше от кафето, птицата вдигаше човка към тавана, торбата в долната й част се раздуваше и къркореше. Тя махна на сервитьора с крилото си, загърнато в широк ръкав от туид, и помоли за сметката. Гласът й беше дебел и малко дрезгав, но сервитьорът равнодушно й подаде рестото, без да му прави впечатление необичайният тембър и външността на клиента.

Върху жълтата си перука пеликанът нахлупи сиво бомбе, наметна с шлифера несъществуващите си рамене и закрачи към изхода. Краката му бяха обути в бежови мокасини, правени вероятно по поръчка, защото в никой магазин не се продават обувки с форма на весло.

Емил също се надигна с намерение да последва птицата, но сърдитият глас на сервитьора го спря:

— А сметката? Кой ще плаща сметката? Къде се засили така изведнъж?

Мъжете от масата в ъгъла прекъснаха разговора си и се извърнаха. В същия миг замлъкна и песента от мюзикбокса. В настъпилата мъртва тишина Емил, почервенял като рак, бръкна в задния си джоб, измъкна портфейла си и извади от него единствената банкнота.

Сервитьорът се изви да отброи рестото, но Емил беше вече вънка. Затича се по улицата, разтревожен, че е изгубил завинаги следите на птицата. Скоро обаче с мъка се удържа да не връхлети върху й. Беше се навела пред една витрина и оглеждаше изложените мъжки модни стоки. Не след дълго гърбът й се заклатушка и хлътна зад вратата на магазина. Емил остана отвън, загледан уж в ръкавиците, вратовръзките и луксозните ризи.

Когато пеликанът отново се появи, изглеждаше извънредно доволен — около дългата си шия беше увил няколко пъти шалче на ярки червени и зелени квадратчета, което никак не подхождаше на останалото му облекло. Според Емил външността на птицата и без това биеше достатъчно на очи, но може би ярките цветове бяха нейна слабост.

Тя тръгна по обратния път — мина покрай закусвалнята, пресече внимателно кръстовището по пешеходната пътека и продължи през паркинга право към двора на Емиловия блок. Отвори вратата на вход Е и влезе.

Емил преброи до десет и я последва. Входът беше празен, но светлинното табло показваше, че асансьорът се изкачва. Спря на осмия, най-горния етаж. Дали птицата наистина живееше в техния блок, или беше дошла само на гости?

В къщи Емил отгърна енциклопедията на статията за пеликаните. Там пишеше, че пеликаните са едри, веслоноги птици със здрава конструкция, които живеят на ята. Имат дълги и широки крила, къса опашка и дълга човка. Долната им челюст и гърлото са свързани с широка, еластична кожена торба, която използват при ловене на риба. Обитават обширна зона с горещ и умерен климат и живеят в области както със солена, така и със сладка вода. Понякога се срещат и в северните страни.

Външната врата се отвори.

— Мамо, познай какво се случи днес!

Но майка му имаше изнурен вид и в гласа й се долавяше отегчение.

— Почакай първо да си сваля палтото.

Емил влезе безмълвно в стаята си. Малко след това майка му с хавлия се появи на вратата. Отиваше да се изкъпе.

— Ходи ли да обядваш?

— Ядох супа. И знаеш ли, там имаше един мъж…

— А рестото?

Емил се сепна и почна да рови из джобовете си, макар че веднага си спомни всичко.

— Няма ресто.

Настъпи тишина. Майка му чакаше да продължи, но той мълчеше.

— Как така няма? Нали ти дадох десет марки, а си ял само супа?

Емил се засрами.

— Забравих го. Не можах…

— Какво си забравил? Къде са останалите пари?

Все за пари се говореше, откакто се бяха преселили тук, а баща му бе останал там, в къщи. Тук не бяха в къщи, а на квартира. Сега трябваше да обяснява, че не е могъл да дочака рестото, че изобщо е забравил за него. И то защо? Заради една птица, заради един пеликан, който си пиел кафето в закусвалнята. Как да обясни такова нещо? Та нали пеликаните не пият кафе!

— Забравих за рестото, защото там имаше един мъж. Нали ти казах?

— Какъв мъж? Какво общо има той с парите?

— Беше такъв един… особен и аз трябваше да тръгна след него, да видя къде ще отиде.

— Нищо не разбирам.

Майката се отпусна уморено на леглото.

— Как така трябваше? Защо ще тичаш след чуждия човек?

— Ама той не беше човек, а птица!

— Слушай, какви ги бръщолевиш? Да не си болен?

Тя пипна челото на Емил и го изгледа недоверчиво.

— Или си ги измисляш тези неща само така?

— Нищо не измислям, мамо, повярвай. Птица беше, пеликан. И живее в нашия блок, вход Е, осми етаж. На човката си имаше точно такава кожена торба, както в енциклопедията.

— Такава ли била работата? — разсмя се майката. — Ти да не говориш за господин Хюрюляйнен? След него ли си търчал из града, без да дочакаш рестото в закусвалнята? Утре сутринта да идеш да си го прибереш!

Майката влезе в банята и отвъртя крановете над ваната. Емил я последва.

— Какъв господин Хириляйнен?

— Хюрюляйнен. Госпожа Капио му даде апартамента си под наем за през лятото, защото заминаваше при дъщеря си в чужбина. Много учтив господин бил, каза леля Капио. Аз също съм го виждала. Е, може да е малко недодялан на външност, с гуша и така нататък. Не бива за такива неща да се заглеждаме в хората, камо ли да тичаме подир тях. И ти уж си голям мъж, пък приказваш така за него.

— Не е никакъв Хюрюляйнен — упорстваше Емил. — Птица си беше, пеликан!

— Ти си се побъркал — ядоса се майка му, — щом не можеш да различиш птица от човек! Хайде, млъквай сега и повече да не си посмял да измисляш прякори на порядъчните хора.

Майката затвори крана на топлата вода и избута Емил в антрето.

Как може човек да бъде толкова сляп? Емил лежеше в леглото си и сълзите му капеха върху рисунката на пеликана. Не го интересуваше, че книгата се мокреше и хартията се нагърчваше, макар че като подарък от баща му за дванайсетия рожден ден досега я беше пипал само със сухи и чисти ръце. Пеликан беше, в това не се съмняваше и щеше да накара и другите да повярват.