Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (4) (Веселите истории на един неудачник)

Част II

Бях чувал, че папагалите можели да говорят добре. И моят папагал Пуци трябваше да говори.

Най-напред исках да го науча да говори немски. После ще учи с мен руски. Ще може вероятно тогава да ме изпитва и на непознатите думи.

Тъй започнах да уча Пуци да говори. Седнах пред кафеза и казах:

— Мили Пуци, внимавай, край на игрите, сега ще учим прилежно. Имаш ли желание за това?

Погледнах го втренчено. Може би щеше да каже или да направи нещо. Всъщност Пуци беше станал много умен и кротък, но нямаше голямо желание да учи. Той се покатери по паничката и започна да яде.

— Първо работата, после яденето — казах аз.

Пуци не ме послуша. Какво пък, нашите учители как имат търпение с нас! Изчаках го, докато се нахрани, и започнах:

— Повтори след мен: Казвам се Пуци Треперибузков.

Пуци се разхвърча наоколо и крясна два пъти.

Добро начало.

— Отлично — рекох, — сега още веднъж. Казвам се…

Пуци само крещеше, понеже мама беше влязла в стаята. Помолих я да не остава тук, защото имаме работа с Пуци. Мама ме погледна особено, но после излезе. След като повторих това изречение повече от 100 пъти, Пуци се настани удобно, пъхна главичката си под крилото и заспа. Това не беше хубав отговор.

На другия ден се залових отново. Но той не разбираше нищо и постепенно започнах да се съмнявам дали папагалите въобще могат да говорят. Но аз с положителност го бях чел някъде. Тогава се сетих, че Робинзон също е имал на своя остров папагал, само че малко по-голям, а трябваше ли моят Пуци да е по-глупав от другите?

Повече от седмица говорех всеки ден с Пуци. А когато дойде новият учител по физическо, господин Филкендорф, и всички трябваше да си кажем имената, аз рекох:

— Казвам се Пуци Треперибузков.

Класът се смя страшно много.

Господин Филкендорф си отбеляза нещо и можех да си представя какво мнение си е съставил за мен. При това аз го казах, без да искам. След междучасието, особено когато Петър, отрядният председател, засегна честолюбието ми, отидох при господин Филкендорф и казах:

— Господин Филкендорф… моля за извинение, това не беше никаква шега. Аз всъщност не се казвам Пуци, а Алфонс, а Пуци трябва да се научи да говори. Понеже непрекъснато повтарям Пуци, тази дума не ми излиза от ума.

Господин Филкендорф явно не ме разбра. Позапънах се още малко и после направо избягах.

Не, повече не можеше да продължава така. Говорих с Ервин. Той също има животни в къщи, а и се грижи за животните на класа ни от живия кът.

— Много просто — каза Ервин, — всичко е само дресура, трябва правилно да го дресираш.

И той не знаеше повече. Каза ми още, че трябва да внимавам да не получа пситакоза^[1]. Била много опасна болест. Изплаших се здравата. Може би в пситакозата е причината, дето постоянно казвам на другите хора и на себе си „Пуци“.

През следващите дни внимавах много дали болестта няма да се развие още. Но всичко вървеше добре. Обмислях как бих могъл правилно да дресирам Пуци. От Ервин имах още едно предложение. Би трябвало да има книги по дресура. Изпразних си спестовната касичка и отидох в една книжарница.

— Е, малкият — каза продавачката, — какво искаш, книжка с картинки или някоя хубава книжка с приказки?

Не знаех просто какво да отговоря и се изчервих целият. Аз не съм вече малък. Гледахме се известно време мълчаливо.

— Е, кажи какво искаш? — попита тя.

След като продължих да мълча, заради думите „малкият“ и „книжка с картинки“, тя сне от рафта една книга.

— Виж, тук има хубави разкази и приказки!

Тогава аз се обърнах и просто избягах навън.

Дали наистина не съм болен от пситакоза?

Няколко улици по-нататък се намираше друга книжарница.

Влязох и казах веднага на продавачката:

— Добър ден! Необходима ми е книга по дресура на животни.

Имаше цял куп хубави книги за мравки, коне, лъвове, жаби, но нито една за папагали. Тя ми показа също и книга за пойни птички и орли.

— А за папагали? — попитах аз.

Нямаше такава.

По дресура изобщо имаше само една „Как да дресирам кучето си“.

Но Пуци не беше куче. Не ми беше удобно да си отида и оттук просто така. Купих я и си тръгнах. Струваше 3.80 марки. В къщи я прочетох цялата. Може би ще си взема и куче. Кучето може да върви до мен, да сяда по команда, а когато загубя нещо, да ми го намира. Освен това може да хапе враговете ми. Да видим тогава ще посмее ли някой да ме дразни заради фамилията ми!

Може би ще мога да упражнявам Пуци по тази книга. Започнахме с:

— Тук! Седни!

Но и сега той не ме слушаше. Не, по тая книга не можех да науча моя Пуци да говори.

Започнах пак отначало. Две седмици наред всеки ден в продължение на един час му повтарях:

— Пуци, Пуци, Пуци…

После се разболях. Получих пареза на мекото небце. Лекарят каза, че съвсем съм се преуморил. Върнах се в къщи и бях много ядосан на Пуци.

— Ти си глупак — извиках аз.

Пуци кимна, погледна ме със своите малки, черни като въгленчета очи и изкряска:

— Глупак, глупак, глупак…

Полетях към кухнята.

— Мамо, Пуци говори, научих го да говори.

Но Пуци не каза нищо повече.

Следващия път той проговори едва когато у нас дойде леля Анна.

— Ау, какво хубаво птиченце имаш! — каза тя.

— Хм, това е Пуци — отговорих.

Пуци стоеше послушно на пръста ми и гледаше леля Анна.

— Е, ела, ела тук, Пуценце — примамваше го тя.

Като стоеше съвсем тихо, Пуци погледна леля Анна и изкряска:

— Глупак, глупак…

Това предизвика ужасни неприятности. Мама каза, че така съм щял да пропъдя всичките роднини. Реших да не дресирам повече Пуци. Но ако си купя куче, ще ми се да опитам пак. Вчера срещнах на улицата леля Анна. Когато я поздравих с „Добър ден“, тя само ми кимна. Не ми продума повече нито дума.