Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (39) (Веселите истории на един неудачник)

Когато имах хрема

Забелязах, че ме хваща хрема. Винаги зная дали ще бъде силна или слаба. При слаба хрема се секна непрекъснато, иначе нищо ми няма. Но този път, изглежда, ще е силна. При всяко кихане, сякаш корабна камбана биеше в главата ми. Очите ми се изпълваха със сълзи като на момиче, на което са взели куклата. В къщи се постарах да не споменавам нищо за хремата си. Изчаках до четвъртък. В петък трябваше да правим класно по математика.

В четвъртък вечерта установих, че хремата ми е много силна. Кихнах високо и се изсекнах като ревяща мечка.

— Момче — каза мама съчувствено, — та ти лаеш като болно куче.

Погледнах я с насълзените си очи. Мама сложи ръка на челото ми.

— Ясно като бял ден, температура — казах аз бързо.

— Може би ще е добре, ако си полегнеш малко, Алфи.

Нямах никакво желание за това. Но го направих, защото си мислех за класното по математика. Легнах на кушетката, увит около врата с дебел, боцкащ шал, и изядох половин кутия ментолово драже. Всеки път, когато мама влезеше при мен и ме поглеждаше, пъшках. Беше един приятен следобед. Четях си книгата и с радост си мислех за утрешното класно по математика, от което ще ме спаси силната ми хрема. Когато татко се върна от работа и ме видя на кушетката, най-напред се изкашля.

— Я виж ти, болен ли си, Алфонс?

Кимнах бавно.

— Температура? — попита той.

Мама и аз свихме рамене. Татко донесе термометъра. Здраво го стиснах под мишницата си, но той не мръдна повече от 37° — задържа се точно на червената черта. Татко ме погледна бавно. Поиска лъжица и ми огледа гърлото.

— Всичко е наред — каза той тихо на мама, — момчето има слаба хрема, каквато може всеки да хване при това време. Не е нужно да го завиваш като тежко болен.

Кихнах и накарах да забият всички камбани в главата ми, зароних и сълзи. Татко чу, но не ме погледна.

— Няма температура, гърлото не го боли, не го затваряй в къщи! Навън, на чист въздух, всичко ще се оправи.

— Аз не съм го затворила, а той самият ме помоли. По-добре е да се вземат предпазни мерки, отколкото после да се лекува.

Забелязах, че мама започна да се ядосва по малко. Но татко държеше на своето.

— Именно най-добре могат да се вземат предпазни мерки против простуда на чист въздух.

— За да пипне още някой и друг бацил, нали? Не всеки има такъв здрав организъм като твоя.

Татко отговори:

— Алфонс е мой син и може да издържа много. Хремата не ти пречи, нали, Алфонс?

Какво можех да направя? Отговорих:

— Не, само малко ми пречи.

— Съвсем ще объркаш момчето. Остави го да лежи и да се лекува. — Мама се ядоса още повече.

— Там, където няма болест, няма какво да се лекува. Никаква температура, никакви болки в гърлото…

На вечеря всички бяхме малко мълчаливи. При варения ориз, който ям с удоволствие, забравих за силната си хрема и изядох две пълни чинии. Вечерта и на другата сутрин ми сложиха пак термометъра. И двата пъти показваше 36,8 градуса. Но татко каза само строго:

— Алфонс не е болен и дългът си е дълг.

Силната ми хрема добре ме подведе. Когато господин Филкендорф диктуваше задачите за класна работа, седях и тъжно гледах в тетрадката си. Малко по-късно той се учуди много и ме попита дали не съм вече готов. А аз не бях даже и започнал, защото не бях подготвен.

— Но, Треперибузков — каза господин Филкендорф, — не мога да те разбера. Та ти имаше достатъчно време за упражнения.

Вместо отговор кихнах така силно, че сълзите закапаха върху хартията и мастилото се размаза. Беше една приятна сутрин. И при всяко кихане си казвах: „Млъкни ти, предателска хремо!“.

Вечерта татко влезе бавно в стаята. Вместо да каже „Добър ден“ той кихна силно.

— Имам страшна хрема — каза той и избърса очи с голямата си носна кърпа. — На човек може да му се пръсне главата.

Татко даже не забеляза, че на вечеря изядох само половин омлет. Никак не го обичам и друг път той ме наблюдава най-внимателно.

След вечерята той легна на кушетката. Аз казах:

— Хайде да отидем да се поразходим, толкова е полезно за хремата. От чистия въздух на човек му става веднага по-добре.

Татко само махна с ръка и си завря главата във вестника.

Мама беше много развълнувана.

— Само не се разболявай, Паул. Ако те хване някоя болест, получаваш винаги усложнения.

— Ще се постарая — изохка татко и започна да яде ментоловите дражета, които бяха останали от мен.

Донесох термометъра. Татко не го искаше. Смяташе, че не бива да го занимавам с такива глупости. Накрая все пак го взе и се оказа, че има 37 температура точно на червената черта.

— Иначе винаги имам 36. 37 са вече почти температура за мен — изръмжа той и продължи да чете вестника.

После поиска един вълнен чорап и го върза около врата си.

— Боли ли те гърлото? — попита мама.

Татко измърмори иззад вестника:

— Всъщност не, но имам в устата особен вкус.

— Да, и аз също — извиках. — Това е от омлета.

На мама не й стана приятно. Ах, каква дълга вечер! Ние, мъжете, лежахме, лекувахме си хремата и се състезавахме в кихане. Честно да си призная, татко кихаше повече и гласът му беше пресипнал повече от моя.

Даже и в съня си през нощта го чувах да киха. Срещнах го рано сутринта, когато излизаше от банята.

— Ще ходиш ли на работа днес? — попитах аз.

Татко стоеше пред огледалото и оглеждаше гърлото си.

— Трябва, Алфонс — измърмори татко. — В главата ми бучи като в машинен цех, но дългът си е дълг, бригадата чака.

— И ти ли ще правиш класно по математика? — го попитах аз.

— Как ти идват на ума такива глупости? — рече татко и лапна едно ментолово драже.

— Просто така — казах аз и реших бързо да порасна. Тогава даже и при хрема на човек му е по-лесно и не получава слаби бележки заради нея.