Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (36) (Веселите истории на един неудачник)

Как се стараех да бъда вежлив

През есенната ваканция щях да отида пак при баба и дядо.

— Едно запомни, Алфи, бъди вежлив! Не зная какво става с това момче в последно време.

Мама ме погледна строго и аз кимнах. Татко само промърмори нещо. Не можах да дешифрирам какво означава то.

— Да — добави мама, — крайно време е вече да запомниш правилата за вежливост: да държиш отворена вратата на хората, да не си пъхаш ръцете в джобовете, когато разговаряш с някого, да изчакваш, докато те заговорят и т.н.

Дори и на гарата, когато потегли влакът, мама отново извика след мен:

— Направи ми тази услуга, Алфи, и бъди вежлив, това е много важно.

„Добре — си помислих, — ще се постарая.“ И се постарах. Но какво излиза от всичко това, питам аз. И справедливо ли е?

Сега искам да разкажа за моята вежливост и какво ми се случваше всеки път. Всичко започна още от влака. Бяхме пътували известно време и аз си помислих: „Може би е време да бъдеш вежлив и да проветриш въздуха в купето“. Отворих прозореца и се огледах дружелюбно наоколо.

— По дяволите! — изръмжа един господин. — Какво значи това? Цял ветрилник, нечувано!

Хубаво започваше с вежливостта. После не бях повече особено вежлив и по време на пътуването нещата тръгнаха добре.

От гарата до малкия град се пътува с рейс. Но пак ме хванаха лудите и пожелах да бъда особено вежлив. Изчаках, докато се качиха всички хора. Исках да се кача последен като най-вежлив. Но преди да успея да направя това, рейсът потегли. Все още виждам шофьора, който ми се закани с пръст и извика от прозореца:

— Какво си играеш около рейса, върви да играеш някъде другаде.

— Но аз исках вежливо да пътувам с вас — извиках аз.

Обаче той не ме чу. Наложи се да чакам цял час до следващия рейс.

Когато пристигнах, баба и дядо се зарадваха много. Помислих си, че ако не съм чак толкова вежлив, всичко ще върви добре. Но си спомних думите на мама и отново реших — каквото и да стане да си остана вежлив.

Обичам да съм при баба и дядо. Те ми угаждат много. Баба знае, че обичам кейк с маково семе. Тя направи един, широк като масата и дебел като талпа. Баба наля кафе от синята кана.

— Внимавайте, момчета, сигурно е много горещо.

Ах, ето че отново можех да бъда вежлив! Скочих и отпих по една глътка от кафето на баба и дядо.

— Не е горещо, хубаво е, можете да пиете — казах аз и се зарадвах на вежливостта си.

Дядо ме погледна много особено.

— Какво става с теб, Алфонс?

— Хм! — казах аз.

Но баба поклати глава. Изглежда, вежливостта ми не се посрещна добре. След като изпихме кафето, разтребихме масата.

— Ще изляза последен — казах аз.

Защото мама ми беше обяснила, че едно момче не бива да се блъска напред.

— Как така последен? — попита баба сърдито. — Май много си се изнежил, за да можеш да изнесеш съдовете? Старите ти баба и дядо да го правят, а ти ще си седиш в креслото! Я вземи каната и тръгвай напред!

„Хубаво е да си вежлив, няма що — си помислих огорчен. — Човек се представя винаги в лоша светлина.“

Дядо явно забеляза, че съм в лошо настроение.

— Ще се поразходим след кафето, ще се поогледаш отново из стария град и всичко ще бъде както преди — рече той.

Как каза мама: „Не се блъскай между хората, върви отстрани. А когато си с дама, Алфонс, се движи от лявата й страна. Не е зле да го запомниш отсега“.

Наистина баба е за мен моята любима баба и никаква дама. Ала поисках да тръгна от лявата й страна, просто от вежливост. Но дядо вървеше вече отляво. Дръпнах го за ръкава:

— Мини от другата страна, моля те. Тук трябва да вървя аз.

Дядо ме изгледа пак особено.

— Какво става с теб? — попита той тихо, но сърдито. — Станал си някак друг, някак особен!

Но мина вдясно, като клатеше глава. Аз тръгнах от лявата страна на баба, вежлив и възпитан. Само когато стигнахме до една голяма локва, не знаех как да постъпя. От вежливост минах направо през локвата, без да се отделям от баба.

— Алфонс — извика тя, — не се минава през локвите. Аз специално я заобиколих, а ти направо през средата… даже ме опръска.

— Но аз исках само…

— Да, ти само искаше — каза баба сърдито. — Дяволът се е вселил в това момче!

За мой късмет по улицата се зададе дядо Мюркелмайер, приятелят на дядо. Поздравиха се. Какво беше казала мама: „Изчаквай, докато те заговори възрастният човек, и не се намесвай непрекъснато в разговора“.

Държах ръцете си отзад и гледах в земята. Дядо ме побутна. „Аха — помислих си, — на прав път съм.“

Дядо Мюркелмайер се закашля, а баба, която иначе никога не говори така, каза бързо:

— Това вече е върхът! През целия ден момчето е невежливо, сякаш го е ухапала бълха. Няма ли най-после да кажеш „Добър ден!“ на дядо Мюркелмайер?

Гледах и мълчах. Та нали трябваше първо възрастните да заговорят.

— Е — запита дядо сърдито, — какво чакаш?

Тогава казах с плачевен глас:

— След като дядо Мюркелмайер не казва нищо, и аз не мога да кажа нищо.

Това ядоса много всички. Но дядо Мюркелмайер се засмя и ме погали по главата.

Следобед мълчахме и тримата и бяхме в не особено добро настроение. Едва вечерта, когато дойдоха дядо Мюркелмайер и дядо Полих, стана пак весело. Те играеха всяка неделя заедно скат^[1]. Струва ми се, че на баба не й е много приятно, защото тогава те пушат лули. Тя казва, че пердетата пожълтявали от това. Тримата дядовци играеха и бяха много весели. Те викаха:

— Хвани го на тясно, Паул… сега вече ще му видиш сметката… прекалено се изхвърля.

Баба правеше през това време сандвичи. Отново ми хрумна нещо. „Още веднъж опитай с вежливост! — си помислих. — Но после вече ще прекратиш!“

Поиска ми се да се сдобря с дядо и да бъда особено вежлив към него. Обиколих масата и огледах картите на другите. Когато бях пак до дядо, му прошепнах в ухото:

— Дядо Мюркелмайер има две момчета и две аса, а дядо Полих — само купи, освен деветката и седмицата.

Дядо Мюркелмайер удари с юмрук по масата.

— Ясна е работата! — извика той. Гласът му беше такова силен, че прозорецът задрънча. — Първо, хлапето не ми подава ръка и мълчи като риба, а после издава картите ми.

Дядо Полих беше на същото мнение, а дядо ми положи големи усилия, докато му повярват, че не знае нищо за това и не ме е карал да го правя. Беше страшно умърлушен.

— С това момче става нещо. През целия ден прави само глупости. А сега пък разваля и хубавата ни игра на карти. Вън!

Отидох в кухнята и си направих сандвичи. После си легнах. Отказах се от особената си вежливост и всичко тръгна постарому. Разбирахме се и беше хубаво при баба и дядо.

Само дето като се върнах в къщи, се случи нова неприятност. Мама размаха една пощенска картичка под носа ми. Познах върху нея почерка на баба.

— Какво значи това? — попита мама и зачете на глас: — „Алфонс е добре. Но нещо при него не е в ред. Много е особен и не е любезен. Но може би ще се оправи.“

— Навярно не си бил вежлив? Кога ще се научиш най-после?

Така става, когато човек иска да е особено вежлив.