Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (30) (Веселите истории на един неудачник)

Големият старт

Най-подходящо време за отиването ми в Москва е ваканцията. Реших да отида пеша до Москва през ваканцията. Нямах повече джобни пари за влак, а и бях сигурен, че не бих могъл да получа нищо повече от мама, дори да й намекна, че се отнася за нещо важно. Не можех да й кажа всичко. Даже и на татко, защото това са наистина много важни неща, които трябва да останат в тайна. Ваканцията започваше едва след четиринадесет дни, но аз предпочитах да си приготвя всичко предварително. Сложих в раницата си пижамата, спортни обувки, един атлас за похода и се запасих с малко провизии: два пакета сухар и едно пакетче нарязан хляб. Също и едно парче сланина. Това трябваше да ми стигне. Отпред, в джоба на раницата, сложих пионерската си връзка, бинт, ако случайно в Космоса се ударя с чук по пръста или си навехна крака, и пионерската си карта.

Така можеше да започне стартът ми към Москва. Но имаше една пречка. Пионерският ни отряд възнамеряваше през тази ваканция да направи екскурзия. Една тридневна екскурзия със състезание по ориентиране и посещение на военно поделение. Ех, с удоволствие бих отишъл. Когато отрядният ни председател ме попита, казах:

— Деца, бих дошъл с удоволствие с вас, но имам да върша нещо много важно.

— Какво? — попита Бруно.

А Луизе се изсмя:

— Нещо важно!

— Ще видите — казах аз. — В сравнение с него вашият излет не е нищо.

Сякаш бръкнах в кошер с пчели. Нахвърлиха се върху мен и казаха, че съм егоист и против колектива. А аз съвсем не съм такъв. Но пътуването в Космоса е нещо по-важно от пионерския отряд. Освен това често имам неприятности с Луизе и с Бруно и предпочитам да съм в Космоса, отколкото с тях на път.

— Деца — казах аз, — искрено съжалявам, но не мога да дойда с вас.

Хари, нашият пионерски ръководител, смяташе да говори най-напред с родителите ми какво е това важно нещо. Ама че се разтревожих! Защото мама и татко също щяха да ме питат. Бруно написа против мен статия в стенвестника. И в дружинния съвет май били разговаряли за мен. При това бях на второ място по събиране на вторични суровини през последния месец. А когато стана веднъж космонавт и бъда посрещнат с овации, тогава те ще стоят на улицата, а аз ще мина покрай тях с кола, ще накарам да спре и ще кажа:

— Това са пионерите от моя отряд. Те се изпокараха с мен заради една екскурзия през ваканцията, когато исках да излетя на Луната.

И всички хора на улицата ще гледат към тях! Тогава нека спокойно наведат глави, защото не проявиха разбиране към мен. В последния ден преди ваканцията никой не говореше повече с мен. В къщи написах едно писмо.

Мили родители!

Не се тревожете, аз съм и оставам вашият добър пионер Алфи. В момента заминавам за Москва, за да се представя на съветските космонавти, защото искам да бъда следващият, който ще полети към Луната. (Във връзка с това, мила мамо, беше историята с въртележките.) Докато се завърна, ще измине известно време. (Мамо, не забравяй да храниш Пуци. Знаеш, че трябва да му се сменя водата на всеки два дни.) Ще ви пиша пак по време на пътуването си. А ако излетя после, слушайте по радиото, ще ви поздравя и вас. Останете си със здраве. Същото мога да пожелая и на себе си.

Много поздрави и целувки:

ваш Алфонс Треперибузков

Сложих писмото на кухненската маса сутринта, когато се измъкнах съвсем тихо от къщи.

Погледнах в атласа си, но той не можеше да ми даде никакво сведение. Тогава попитах един милиционер:

— Бихте ли ми казали къде е пътят към Москва?

— За пионер си доста нахален — каза той. — Трябва да те критикуват в стенвестника.

Съвсем се изчервих.

— Направиха го вече — казах ядосан. — Но трябва да отида в Москва… — И продължих бързо нататък.

След два часа излязох от града ни и започнаха поля и гори. Направих кратка почивка, изядох половината пакет от нарязания хляб и едно пакетче сухар. „Опомни се — си помислих, — изяде почти половината от запасите си. Те трябва да ти стигнат до Москва.“ Известно разстояние пътувах с една каруца на ТКЗС-то. След като пресякох близкото село, продължих пеша. Тогава започна голямото приключение. Точно стигнах до една гора, където в края на шосето растеше гъст храсталак, и чух изведнъж зад един храст страшно ръмжене и мучене. Отначало поисках да изчезна. Но после си казах: „Космонавтите не бива да отстъпват“. Хвърлих се в един ров и реших да се бия с чудовището. Можеше да бъде избягал от цирка лъв. В храстите на отсрещната страна се изшумоли отново. Ами ако излезеше лъв, който да ме изгълта набързо, тогава край на пътуването ми до Луната. По шосето отзад видях да се задават две момичета с колела. Те не предполагаха нищо. „Алфонс — си казах аз, — и без това скоро ще бъдеш герой, ето ти удобен случай това да стане още по-бързо.“ Хукнах с рев през пътя към храсталака, откъдето идваше ръмженето. Клоните на дърветата ме удряха по краката, аз се пльоснах на земята и ето че животното бе вече над мен. Буташе ме в гърба и ръмжеше, а аз виках, удрях наоколо и хванах един рог.

„Това е еднорогът от приказките! — си помислих. — Свърши се с теб.“ И завиках колкото сили имах. Но в уплахата си не изпусках рога. След като бях викал достатъчно, забелязах, че той не е толкова голям и остър и не се движеше. Обърнах се леко и видях, че е рог на крава. Всъщност на едно теленце с черно-бели петънца, което стоеше до мен и ме гледаше учудено.

— Ехей! Има ли някой тук? — се чу момичешки глас.

— Да, тук е Треперибузков — отговорих аз. — Елате, моля, тук.

Момичетата се бяха спрели и дойдоха в храсталака. Като ме видяха, седнал на земята, с рога на телето в ръка, а теленцето с мократа си муцуна пред лицето ми, прихнаха да се смеят.

— Лизе — извика едното момиче, — Лизе, ние те търсим, а ти си избягала чак тук!

Разбрах, че едно теле е избягало и аз съм го хванал.

— Ето ви го — казах аз бавно, — впрочем аз го направих за вас.

Момичетата бяха много благодарни. Вързаха теленцето с въже около врата и така потеглихме заедно към съседното село.

Бригадирът на доячите ми стисна тъй силно ръката, че тихо простенах, и ми поблагодари също.

— Не заслужава да се говори за това — казах аз. — Имам по-велики планове.

После продължих нататък. До два часа следобед. Принудих се да си събуя обувките, защото имах голям мехур на левия крак. Погледнах в атласа, беше изключено да съм стигнал далеч. Може би щеше да е по-добре да изпратя телеграма до Москва, за да ме пресрещнат поне малко. Навярно щях да убедя пощенската служителка в съседното село. Продължих да куцукам и изядох остатъка от провизиите си за път. След един час се дотътрих до следващото село. Исках да отида в аптеката и в пощата. Но не стигнах дотам. Отнякъде долетяха детски гласове, които ми се сториха много познати. Изведнъж някой извика:

— Елате всички тук. И Треперибузков е пристигнал.

И от сградата с надпис „Туристическа спалня — Ханс Гюнтер“ изскочи моят отряд.

— Ура за верния другар Треперибузков — извика Бруно, — той все пак успя да дойде!

Помъчих се да не куцам толкова много и обмислях какво трябва да направя. Да избягам, нямах нито сили, нито време повече.

Всички се здрависаха сърдечно с мен и се зарадваха.

— Няма какво да ми благодарите — казах аз. — Човек прави каквото може. Вие сте изненадани, нали? А освен това по пътя хванах един бик, един опасен звяр. Той ме нарани в крака. — И показах големия си мехур.

Само дългият Хари, пионерският ни ръководител, каза недоверчиво:

— Може и да е станало след хубавия удар, който ти е нанесъл бика. Но струва ми се, че това е мехур от ходенето.

Замъкнаха ме веднага в туристическата спалня, като продължаваха да викат:

— Отлично, Треперибузков, че дойде.

Веднага след това пристигна един военен камион. Отведе ни до летището. Там посетихме едно военновъздушно поделение. Дори ни разрешиха да се качим в един самолет. Някакъв офицер ни разказа какво трябва да се научи и упражнява, преди човек да стане летец. Леле-мале, та то беше хилядократно повече от онова, което бях упражнява с мълчанието, с храната от туби и возенето на въртележката. Тогава беше по-добре да не опитвам да вървя по-нататък до Москва, а да продължа да се упражнявам тайно.

Вечерта разказах всичко на Хари, пионерския ни ръководител. Също и за писмото. Той се обади по телефона в къщи и обясни всичко. Мама била помислила, че се шегувам, и се зарадвала, че съм с пионерите.

Хари е добър. Каза ми, че това трябва да си остане наша тайна. Нямало да каже на другите, че идването ми в туристическата спалня е една случайност и че всъщност съм искал да отида в Москва.

— Но без наказание няма да мине — каза той и ми смигна.

А на следващата сутрин съобщи:

— Алфонс Треперибузков ще ни организира довечера другарска среща, посветена на космическия полет. Той има вече опит.

Вечерта разказах всички свои преживявания. Беше много весело. Бруно си оттегли статията за стенвестника. Аз също си признах, че бикът беше всъщност теле, но все пак теле-бик.

Сега обмислям дали не е по-добре да стана първо летец изтребител. По-лесно се става от летец изтребител космонавт. Във всеки случай имам голямо желание да получа автографи от някои съветски космонавти.

Но за возене на въртележка не искам и да чуя през следващите три години. Като си спомня за това, и сега ми става лошо, а аншоа няма да вкуся, докато съм жив.