Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (23) (Веселите истории на един неудачник)

Преживяванията ми с дъвката „Бабъл гъм“

Веднъж пристигна у нас леля Паулета от Западна Германия. Лелите са винаги добри. Обичам много лелите си, също и леля Паулета, макар че с нея си бяхме имали вече неприятности. Но аз нямах никаква вина за това. Препирните са винаги с татко.

Леля Паулета казва:

— Е, вие бедничките ми от Изтока…

Но не успява да продължи, защото татко се ядосва, а мама казва:

— Лельо, кога най-после ще ти дойде акълът в главата?

Но този път ме изкараха виновен за всичко мен. Това не е справедливо.

И тъй нека ви разкажа какво се случи. Леля Паулета дойде за Великден. Мама каза на татко:

— Внимавай, Паул, да не избухват всеки път кавги.

Татко навъси чело.

— Все пак това не е моя роднина, а твоя. Леля Паулета е твоя леля и след като има такива особени схващания, не мога да мълча.

Посещението на леля Паулета започваше добре.

Тя пристигна и в началото всичко беше наред.

— Е, как сте? Все така зле, нали? — каза леля Паулета, като се усмихваше, и извади един голям пакет с маргарин. — Вярвам, че ще го използвате, та тук няма такива неща.

Татко каза съвсем спокойно:

— Мила лельо Паулета, ти си наша желана гостенка, но всеки път показваш, че нямаш никаква представа за света. Моля те — каза той на мама, която отново се беше уплашила, — донеси нашата кутия с маргарина, също маста и маслото, за да се убеди леля Паулета.

Леля Паулета се убеди.

— Е, щом е така — каза тя, — но тук има нещо за милия ми малък Алфи. Това положително го нямате.

И тя измъкна един пакет, два пъти по-голям от кибритена кутийка.

— Това е истинска американска дъвка — рече тя.

Татко каза:

— Само туй ни липсваше, този глупав американски боклук. Алфонс ще си изкълчи челюстта.

Скрих пакетчето в джоба на панталона си. Във всеки случай ми се искаше да опитам.

Отидох в тоалетната и разгледах кутийката с дъвка „Бабъл гъм“ — има страшно име. После си извадих една дъвка. Беше сладка на вкус и по моему подобна на нашите сен-сен. Набързо изсмуках захарното покритие. Да, бе бая малко. При четвъртата дъвка открих, че всичко е измама и бях готов да изхвърля цялата кутийка. Едва влязох в стаята и чух, че татко и леля Паулета говорят за жилищните наеми.

— Господи, но вие въобще не можете да си представите колко хубави са нашите жилища.

— Тъй — каза татко, — а какъв им е наемът?

Леля Паулета мълчеше обидена.

Аз казах:

— Татко е напълно прав. Също и дъвката е голям боклук. Няма никакъв вкус. Най-добре е да я глътнеш веднага, преди да е изчезнал малкото ментов прах.

— Но, Алфи — каза леля Паулета, — да не би да си глътнал дъвката?

„Що за глупости? — си помислих аз. — Всяко нещо, което е за ядене, се гълта. Всеки бонбон, всяко парче шоколад се гълтат.“

— Но ти трябваше само да я дъвчеш! — извика тя.

— Как така да я дъвча? Човек дъвче, за да яде; което се дъвче, отива в стомаха.

— Ама не — извика леля Паулета вече съвсем развълнувана. — Дъвката е само за дъвчене.

Това вече ми се стори много глупаво.

— Колко парчета изяде? — попита изплашено леля Паулета.

— Ами около… четири, пет.

— За бога! — извика леля Паулета и се втурна при мама в кухнята. — Алфи е глътнал дъвката. Може да му се запушат червата… веднага клизма и да му сварим ментов чай… а може би да повикаме и лекар.

Ама че работа. Лежах увит в топли кърпи, пиех горчив чай, а стомахът ми гърмеше и бучеше. Татко излезе, беше се ядосал много. Мама ми правеше горещи компреси на корема, а леля Паулета, която се беше съвсем разкиснала, ми разказваше приказките за Снежанка и за Хензел и Гретел.

Всичко това доста ме измъчи, особено много разказването на приказките.

— Кажи ми, моля те, какво се прави всъщност с дъвката — помолих леля Паулета, за да спре с разказването на приказките.

— Значи така — каза тя, взе една дъвка и започна да дъвче. — Дъвче се непрекъснато от дясно наляво и от ляво надясно.

— Ама че тъпотия — казах аз, — също като крава, която преживя.

Не смятах да я обидя, но мама не беше на това мнение и направи такава сцена, че трябваше да се извиня на леля Паулета седем пъти заради цялото това жвакане. Изведнъж леля Паулета спря да дъвче.

„Мммммхмммуррх…“ — правеше тя. Помислих, че това спада към дъвченето на дъвката. Дали не трябваше да се прави така десет минути след дъвкането? И попитах:

— Винаги ли се прави така високо?

Но леля Паулета изсумтя повторно „мммхмуррх“, като сочеше отчаяно устата си.

Така значи! Леля Паулета беше сдъвкала някак неправилно дъвката си. Сега не можеше да си отвори устата и можеше да прави само „мммхммуррх“. Мама донесе една тенджера с гореща вода и леля Паулета си разлепи с голям зор зъбите. Може ли изобщо някой да ми се сърди, задето ми е смешно, че някой си е залепил устата с дъвчене. Само мама сметна пак това за нечувано. Трябваше да слушам отново нови предупреждения.

През цялата вечер леля Паулета говори съвсем малко. Дъвченето и залепването я бяха изтощили съвсем. И така в семейството ни настъпи спокойствие. Леля Паулета не говореше за дъвката, аз имах работа с корема си, татко сметна, че най-после е успял да усмири леля Паулета, и мама беше доволна.

На другата сутрин леля Паулета сама подхвана разговора за дъвката.

— Знаеш ли, Алфи, вчера нямахме късмет, но ти нямаш представа колко хубаво изглежда. И когато човек свърши с дъвченето и поиска да яде или да пуши, дъвката се изважда от устата и се залепя някъде.

Да не бях опитвал още веднъж с дъвката, щях да си спестя много ядове. Половината я бях вече изхабил.

Започнах да дъвча скришом, после извадих дъвката и я залепих под писмения си плот. Действително тя не падна. После залепих една под чинията и една — зад ухото си. Те също останаха залепени. Това беше наистина върховно. Бързо задъвках другите четиридесет и осем дъвки, които бяха все още в пакетчето, и ги залепих на стола. Направих истинска гора като от пластилин.

Сега започна нещастието.

Мама беше приготвила обяда и извика:

— Деца, хайде на печеното, ще изстине! Алфонс, донеси си стола, няма да ни стигнат иначе столовете.

Като знам колко много мама държи на масата всичко да е в ред и ръцете ми да са чисти, изтичах като фурия, измих си ръцете, сресах се набързо, взех си стола и го внесох в стаята. После мама ми извика пак да донеса супата и купичките за компота.

През това време леля Паулета и татко бяха седнали. Печеното беше прекрасно. Съвсем друго нещо, не като дъвката. Може да се гълта, засища и е много вкусно.

След яденето смятахме да се поразходим. Всички станаха, само леля Паулета не ставаше.

— Нали ще дойдеш с нас — каза мама.

Леля Паулета направи странна физиономия.

— Аз… аз… да… аз не мога.

Всички се спогледахме.

— Да не би да ти е лошо? — попита мама. — Или още те боли устата?

Леля Паулета поклати жално глава:

— Не мога да се изправя — каза тя. — Може би имам лумбаго. Може би въздухът тук, на изток, е по-друг и от него човек получава лумбаго.

Гледахме как леля Паулета се мъчи да се изправи. Но не можеше. Седеше на стола като прикована. Мама и татко се спогледаха учудени. Леля Паулета започна да плаче тихо.

„Оле-ле!“ Сетих се за моите четиридесет и осем дъвки. Сега ми стана ясно защо леля Паулета бе залепнала на стола.

— Довиждане! — казах аз. — Тръгвам преди вас. — И хукнах.

Това беше един отвратителен Великден. Мама вече не ми говори. Също и татко.

Мислят, че съм го направил нарочно.

Татко пак се кара с леля Паулета. Каза й:

— Пада ти се с този американски боклук! Така империалистите искат да залепят всички хора.

И тримата ме наругаха. Вече не дъвча тази идиотщина.

Лошото е, че папагалчето ми Пуци намери една залепена под масата дъвка и я отнесе в кафеза си. Ако му попадне между човката, няма да може да я отвори никога.