Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (21) (Веселите истории на един неудачник)

Как изгубих състезанието по туристическо ориентиране

Направихме един поход. Той трая два дни — събота и неделя. Това беше първият ми поход като пионер. Радвах се много. Ние щяхме всъщност да спим в една плевня и сами да си готвим.

За съжаление още в началото на похода ми се случиха неприятности. Мама ми натъпка един голям куфар.

— За да не се простудиш, за да си нахранен добре, за да не си подбиеш краката от ходенето — каза тя при това.

Вчера татко беше категоричен:

— Не слагай на момчето много багаж. Той сам ще го носи, а на поход човек взема само най-необходимото.

Тъй ми се искаше да взема най-необходимото, но мама смяташе, че куфарът всъщност е дори много малък. Тъй като, ако стане студено, ще имам нужда от топли гащи и дебел пуловер. Жалко, че татко беше на работа, когато мама ми стягаше багажа.

Когато пристигнах пред училището, пионерите от моя отряд започнаха да се смеят.

— Какво сте се разхилили такива? — извиках аз.

Знаех, че се смеят на мен и на куфара ми. Ервин, който носеше една раница, като се кикотеше, каза на другите:

— Алфонс има положително нужда от носач. Може би ще трябва да му поръчаме!

— Аз пък ще ви се смея, когато започнете да треперите от студ, а аз си облека топлия пуловер — отговорих аз.

Те се разсмяха още повече.

— През юни не става толкова студено. Пуловерът е пълна глупост — казаха те.

Ядосвах се все повече.

— Дано да вали дъжд през целия поход и да се намокрите. А пък аз ще си облека дъждобрана — завиках все по-силно.

Пионерите спряха да се смеят, помислиха, че наистина искам да вали дъжд през целия поход. Нашият пръв поход! За щастие дойде Хари, пионерският ни ръководител. Всички млъкнаха. Само ме гледаха накриво. Петер нареди да се строим.

— Надясно равнис! — извика той.

Аз стоях в редицата до Бруно и бях поставил дебелия си куфар до мен.

— Алфонс, куфарът ти разваля хубавата редица — измърмори Петер.

Преместих го по-напред. Петер остана доволен и се готвеше да рапортува на Хари. Тръгна напред и се просна върху куфара ми. Пак неприятности, и то какви. Всички казаха, че съм нарушавал дисциплината с куфара си. При това според мама вътре има само най-необходимото.

На гарата вече имах от носенето мехур на ръката си. Във влака пяхме хубави песни. Потърсих в куфара, дали мама не ми е сложила и ръкавиците. Заради мехурите, с ръкавици щеше да ми бъде по-лесно носенето. Но според мама ръкавиците не са необходими през юни.

Три километра трябваше да вървим до нашата плевня. След първия километър Хари ми взе куфара. Хари е чудесен! Другите се ядосваха.

Петер мърмореше:

— Първо, препъва отрядния си председател, а после и нищо не носи.

Плевнята беше пълна с хубава слама. Запалихме на поляната лагерен огън и пяхме. На следващата сутрин щяхме да правим състезание по туристическо ориентиране. Три групи с помощта на компас щяха да търсят заровено съкровище. Отначало нямахме съкровище. Тогава Бруно каза:

— Да вземем куфара на Алфонс и да скрием него.

Всички бяха съгласни само от злорадство. Аз също казах да. И Хари беше съгласен. Сложихме нещата ми в едно одеяло, а Луизе, Поли и Симон зашушукаха нещо с Хари. Той ги отпрати с куфара. Сега това беше съкровището. Трите групи бяха разпределени. Отначало Ервин трябваше да ръководи нашата група. Хари имаше обаче друго предложение.

— Алфонс Треперибузков ще води вашата група. В края на краищата това е неговият куфар и той ни го предостави доброволно.

Групата ни възропта, но после се съгласиха. Аз бях ръководител! Всяка група беше изпратена в различна посока. Който пристигнеше пръв при съкровището куфар, щеше да бъде победител. Трябваше да вървим 400 крачки по пътя, после 3000 крачки на север, оттам един километър на запад и после да търсим.

Строих групата си и потеглихме. Брояхме крачките. Сега трябваше да тръгнем на север. Извадих от джоба на панталона си компаса, който ми беше дал Хари, и го завъртях. Но къде ли беше север? Другите ме гледаха. Те станаха нетърпеливи.

— По-бързо! — викаха те. — Губим много време.

Посочих надясно.

Бруно каза:

— Смятам, че север е в друга посока.

И аз си мислех почти същото, но бях ръководител и извиках строго:

— Бруно, ти нарушаваш дисциплината.

Тогава той млъкна.

Трябваше да вървим през гъст трънак и си изподраскахме краката. Аз казах:

— Пионерите трябва да са издръжливи! — И продължих да броя крачките. Другите също брояха. Накарах ги да спрат.

— Не е необходимо да броите и вие — казах, — ръководителят брои.

Сега броях сам. 1048, 1049… Ервин изкрещя и скочи зад едно дърво.

— Той откри съкровището — извикахме всички.

— Бързо! Стани! Не се спирай! Трябва да вървим нататък!

Но колко крачки бях преброил? 812, а не бяха ли 2208? Заради този глупав гущер забравих колко бяха. Не казах нищо. Десетина крачки не са от значение. Изведнъж излязохме от гората и се изправихме пред една огромна нива с ръж. Тук не можеше да се върви по-нататък.

— Има още триста крачки — казах тихо. — Трябва да пресечем нивата.

Групата не ме послуша. Ервин ми направи дори знак, че не съм в ред.

— Тръгвам сам — извиках аз, — защо ме ядосвате непрекъснато?

Стеблата на ръжта шумоляха и се чупеха около краката ми.

— Хей, хлапака, я ела тук!

До групата ми стоеше един мъж. Върнах се. Може би той знаеше накъде трябва да вървим. Но той не ме остави да продумам.

— И туй ми било пионер? Знаеш ли какво значи народна собственост? Тъпчеш хляба!

Какви ли не ми ги наговори. Беше бригадирът на ТКЗС-то. Каква вина имам аз, че оттук минава пътят към съкровището? Но Ервин му даде право.

— Треперибузков прави всичко на своя глава. Кой знае къде ще ни закара!

Отдръпнахме се тихо и започнахме да броим.

Направихме 3342 крачки, трябваше да вървим край някакво голямо езеро и стигнахме до една тинеста поляна. Когато минахме през потока по един дънер, Бруно падна във водата. Разбира се, аз бях виновен!

На 3386 крачка застанахме пред един железопътен насип и не можехме да продължим.

— Съкровището положително е някъде отвъд — промърморих съвсем тихо, но никой вече не ми вярваше.

Така се лутахме доста време. Групата ми вече си шепнеше, че ще ме набият, ако се издавим в някое блато. Изведнъж чухме гласове съвсем наблизо.

— Хари! — извикахме и потичахме малко. Не можехме вече по-бързо. Учудихме се, когато се видяхме застанали зад нашата плевня.

Другите тъкмо обираха яденето от тенджерите. (За наш късмет Хари ни беше заделил нещо.)

— Откъде идвате? Ние се върнахме още преди два часа. Хари се безпокоеше вече за вас — бръмчаха другите като мухи около нас.

Групата ми седеше изморена на земята и с апетит сърбаше грис супата. А аз трябваше да докладвам на Хари.

— Просто не зная как стана така.

— Я ми покажи на компаса къде е север — каза Хари.

Забърниках нещо компаса. Хари плесна с ръце.

— Точно обратното! Върхът на стрелката на компаса е оцветен нарочно с друг цвят.

— Но аз отсъствах, когато си обяснявал устройството на компаса. Имах заушка.

Не приеха това за извинение.

И то тъкмо групата на момичетата, която водеше фуклата Зигрид, беше заграбила съкровището. Моят куфар!

После не можех вече да го затворя. Мама ми беше сложила прекалено много необходими неща, които въобще не можех да употребя. И сега в пионерския стенвестник има статия. Написала я беше Зигрид.

НАШЕТО СЪСТЕЗАНИЕ ПО ТУРИСТИЧЕСКО ОРИЕНТИРАНЕ

Трябваше да търсим едно съкровище. Това беше раздърпаният куфар на Треперибузков. Победихме ние. А Треперибузков беше заблудил групата си. Накрая те бяха много изморени. Той не знаеше къде е север и беше сгрешил при броенето. Всички наричат сега Треперибузков Алфонс иманяря. Походът беше хубав и ние много се смяхме.

Това е написано в статията. Цялото училище може да го чете. Разказах на татко за това. Той казва, че това е критика. Критиката е винаги полезна. Самокритиката е още по-полезна.

Но аз не съм съгласен. Защото не съм виновен за всичко това! Куфарът е виновен, мама го приготви. Татко казва, че не е необходимо да вземам за следващия поход куфар със себе си. Той щял да говори за това с мама. Е и тъй!

Сега и аз критикувам Зигрид. Не говоря вече с нея. Всички се възмущават от мен. Е, справедливо ли е това?