Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (2) (Веселите истории на един неудачник)

Имам постоянни неприятности с фамилията си

Който ме познава, знае, че не обичам да се бия. Кротък съм и кавги не търся.

Неотдавна обаче се бих и имах големи неприятности с възрастните. И всичко това заради фамилията ми. И без това Алфонс ми стига напълно.

На съучениците ми в класа им звучи много смешно Алфонс и ме наричат често Алфонсиус. Но с Треперибузков е още по-зле. Да започваше със З или В, а то истински — трепери и бузков. Всички намират това чисто и просто за смешно. Постоянно се кикотят в класа, а когато дойде нов учител и аз трябва да си произнеса името, той непременно ще се усмихне.

Най-лоши обаче са децата от моята улица. Винаги викат подире ми:

— Треперибузков — Треперигъ…(просто се срамувам да го произнеса).

Но много ме заболява, когато ги чуя. Тогава тръгвам надолу по улицата, подсвирквам си и си измислям фамилни имена, които бих искал да нося: Алфонс Цепелин, Алфонс Мюлер, ако ще и Алфонс Кнебелбарт, но Треперибузков?…

Така си вървях, а онези от моята улица отново викаха след мен:

— Треперибузков — Треперигъ…

Не, не можех повече да се преструвам, че не ги чувам. Обърнах се, изкрещях нещо, забравих вече какво, и замахах ядосано с ръце.

Едва тогава хорът подхвана с пълна сила, даже и малките от първи клас се включиха. Тичах известно време. Всички след мен. Смееха се и викаха. Спрях се. И те се спряха. В този момент довтаса един малчуган, около четиригодишен, който беше чул какво викаха другите. Застана до мен, засмя се и изрече съвсем ясно, така както го беше чул от другите:

— Треперибузков… Треперигъ…

Не можа да продължи по-нататък. Лепнах му един шамар. Не много силен, но все пак се чу как изплющя. И докато се опомня, някой ми фрасна и на мене един. Беше майката на момчето.

— Как не те е срам — каза тя, — голямо момче си, а биеш малките.

Последва и втори шамар.

— Направил ли ти е нещо?

Надойдоха и други хора. Децата, които ме предизвикаха, бяха офейкали. Стоях обкръжен от възрастните, които ме гледаха гневно и някак отгоре.

— Удари детето… ще посяга той… ама че хлапак!

Рекох си какво ли да им отговарям: дрънкат каквото им падне, и не разбират изобщо нищо. Ами ако някой вземе да вика такова нещо след тях? Тогава открих Фреди, най-нахалния от нашата улица, зад един от възрастните. Съвсем тихо, почти недоловимо, той произнасяше с устни:

— Треперибузков — Треперигъ…

Заканих му се с юмрук. Фреди изчезна. Но хората излязоха извън себе си.

— Изглежда, не му стига, трябва да съобщим на родителите му.

Но аз се измъкнах.

Вечерта казах на татко:

— Не ми харесва повече фамилията ми.

Татко отвърна:

— Какво ти става? Колко са ония, дето се казват така? Всеки може да се нарича Шулце, но Треперибузков…

Когато човек е толкова голям като татко, може да се казва и Треперибузков, но когато е на 10 години, може само да се ядосва на фамилията си и без да ще, ръката му се отплесва.

— Треперибузков значи — мърмореше татко, дори когато се хранехме. — Фамилното му име не му харесвало на него.

Видях колко много се ядоса.

— Първо порасни истински. Ние, Треперибузкови, сме все яки мъже, а ти я се виж. Де да се беше сбил поне веднъж така, както правехме ние, Треперибузкови, като бяхме момчета, а ти?

„Ех да знаеше само как пламтят още шамарите по бузите ми! — си помислих. — Не! Не мога повече да понасям фамилията си.“