Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (18) (Веселите истории на един неудачник)

Какво се случи с мен в трамвая

Неотдавна реших да отида при леля Зигрид. Отначало бях съвсем сам на трамвайната спирка. После заприиждаха все повече хора. Но когато трамваят иззвъня иззад ъгъла, се беше събрала такава тълпа, че престанах да броя хората. Трамваят спря и историята започна всъщност тогава.

Един по-възрастен мъж каза на един друг:

— Я виж това момче! Въобще не знае какво иска: ту напред, ту назад.

Чух това и се изплаших. Какво ли не си мислят понякога възрастните! При това бях дошъл пръв на спирката. Дръпнах се назад и настъпих една госпожица по крака. Как ме наруга само. Запробивах си път назад, като си мислех: „Щом са такива, ще им покажа какво значи вежливост“. Застанах най-отзад.

Когато стигнах до вратата и поисках да скоча в трамвая, кондукторът извика:

— Нахален хлапак, пристига в последния момент и ще ми скача. Краката ли искаш да си счупиш, а?

Потегли без мен.

Следващият трамвай пристигна също пълен. Този път внимавах и наистина се наблъсках вътре.

Хората пак започнаха:

— Малкият с луничките се блъска непрекъснато.

Отговорих съвсем тихо:

— Ако човек не се блъска, мърморят; ако се блъска, пак не е както трябва.

Както споменах, казах всичко това съвсем тихо, но явно ме бяха чули. И една по-възрастна жена с широка черна шапка, чиято периферия висеше над ушите й като крила на лешояд, извика на висок глас:

— Той става и нахален.

Като си спомних какво ме учеше винаги мама — „Алфонс, дори и да се отнасят с тебе несправедливо, не ставай нахален, по-добре мълчи. Говоренето е сребро, мълчанието е злато“ — предпочетох златото — замълчах.

Но това стана повод жената с крила на лешояд върху ушите да каже на съседа си:

— Отгоре на всичко и инат, нахален и инат. Е, да…

Мъжът извади лулата от устата си и каза:

— Е, и ние невинаги се държим мило. — При което получи удар от последните, които все още се тъпчеха в трамвая, и изхвърча между седалките.

До лелини имаше още шест спирки. За малко щях да остана в трамвая. Доста трябваше да блъскам с лакти в коремите на възрастните, за да си пробия път. Какво ли не викаха след мен!

Сега умувам непрекъснато как трябва да се качва човек в трамвая? Ако не се блъскаш, не е правилно, казват ти, че се мотаеш безцелно. Ако се блъскаш, имаш още повече неприятности.

Ех, всъщност е тъжно да си на десет години и да не можеш да кажеш нищо. Понякога сънувам през нощта, че съм ватман и карам толкова бързо, че на всички им става лошо и седят онемели и смалени на седалките си. Те стават все по-малки, а аз — все по-голям, смея се подигравателно и летя с тях през тъмните и тихи улици.

Сънували ли сте и вие понякога подобно нещо?