Каролайн Греъм
Маската на смъртта (14)

Тринадесета глава

Вечерната групова медитация на терасата се провали. Седяха на обща рогозка, ала всеки бе вглъбен в собствените си тревоги. Подхванаха тъжен разговор за погребението на Учителя. Смятаха, че колкото по-скоро го направят, толкова по-добре. Единодушно приеха да го кремират.

— Ще разпръснем праха му високо във въздуха под лъчите на слънцето — обясни идеята си Мей. — Няма по-подходящо място за светъл и ведър дух като неговия.

— Струва ми се много подходящо — обади се Кен.

Двамата с Хедър поглеждаха със страхопочитание към наследниците. Както всички останали, и вчера те изразиха и изненадата, и радостта си от вестта, че Мей и Арно получават имението и къщата. След номера с журналистката и фотографа обаче не бяха сигурни доколко другите продължават да им вярват. В момента се усмихваха по-скоро като хора, обули тесни обувки.

От вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън.

— Ще видя кой е — бързо скочи Хедър.

Един по един всички се надигнаха. Мей — за да приготви настойка от успокоителни билки за Фелисити, Суами — да дои Калипсо; Крис понечи да я последва, но бе внимателно отклонен и се прибра в къщата начумерен. Хедър се върна — каза, че някой бил сбъркал номера, и помоли Арно да й помогне да приготвят Кен за разходка. Бяха му препоръчали да се движи. Понеже пред портата на градината нямаше журналисти, тя предложи да отидат до селото.

Арно ги изпрати с поглед. Още чуваше мърморенето на Кен колко далече било селото. Прибра се вътре, за да измие съдовете от вечеря. От една страна, се сърдеше на съпрузите заради глупавото им държане миналия ден, от друга — поради състоянието на духа си в момента предпочиташе да е сам. Щом чу завещанието на Учителя, го обзе особено неспокойствие или по-скоро увереност. Чувстваше се избран!

Сутринта се събуди спокоен и щастлив, ала в следващия миг го завладя до смърт страшна мисъл. Същевременно обзелата го енергия му позволи да свърши не само своите задължения, но отхвърли работата и на половината от членовете на комуната. И все пак физическата активност не се оказа решение. Мислите му вряха в главата. Страстната му любов към Мей започваше да го обсебва, а формалното им свързване посредством завещанието на Учителя насочи мечтите му в определена посока. През деня се откриха няколко възможности да осъществи замисъла си, но все не му се виждаха достатъчно подходящи. По едно време си спомни страстта на Мей към синия цвят; обиколи градината и обра всички сини цветя. Натопи ги в кофа под умивалника.

Работата бе там, че не можеше да се самозалъгва повече — привързаността му към нея не беше чисто платонична. Беше невъзможно да продължи да я обожава само отдалеч. Искаше нещо повече.

— Божичко! — възкликна той, останал насаме. — Какво животно съм!

Опита се да потисне зова на плътта. Душовете му станаха по-студени. Започна да търси разумни аргументи колко по-добре е да запази чувствата си несподелени. Всичко това вършеше работа до днешния ден. Ала вече виждаше благоприятни знаци за себе си. Оставаше само да се престраши. Колко му беше да промълви онези три малки думи.

Изми и подсуши съдовете; започна да ги прибира. Съвсем неволно попадна на бутилката с бренди в шкафа. Без да има нещо конкретно предвид, Арно надигна бутилката. Видя му се твърде голяма и твърде пълна.

Течността опари гърлото му, дори се закашля, но се почувства неочаквано добре само от една малка глътка. Помисли си, че от още една ще му стане още по-добре. И не се излъга. Напрежението в тялото му отстъпи място на спокойствие. Реши се и на трета глътка. Наложи се да приседне, защото краката му се подкосиха.

И в този момент чу челото й.

Свиреше мелодиите, отговарящи на чакрите — поне така му беше обяснила веднъж. Възможно ли е, питаше се често той, човек да предаде с музика усещането за различните цветове? Изправи се, подпирайки се на ръба на умивалника; стараеше се да не изпусне нито един тон.

Обзе го чиста радост и увереност. Сякаш цялата сила, необходима му да подкрепя и нея, и себе си не само сега, но и през идните години, се събра в гърдите му. Вместо да се почувства натежал или потиснат от новото усещане, Арно изпита лекота, все едно е готов да полети. Вече не се съмняваше — тя щеше да е негова. Знаеше го!

Вдъхновен, измъкна кофата с цветята. Огледа се с какво да ги завърже. Не съзря нищо по-подходящо наблизо и грабна тънка кърпа. Понесе се към стълбището. Завари Мей наведена над инструмента, опряла лице в лъскавата му повърхност. По бузите й се стичаха сълзи. Арно спря на прага онемял. Сърцето му щеше да се пръсне от състрадание. Напълно забравил за какво е дошъл, стоеше неподвижно, а потънала в скръбта си, Мей не го забеляза. Той събра кураж и пристъпи. Едва тогава тя го видя.

— Арно, Учителя ми липсва страшно много.

Това му беше достатъчно. Освободен от смущението, отново събра смелост. Прегърна я и от устата му потече отприщен порой от слова.

После нещата се усложниха малко. Мей се изправи, по лицето й бе изписано по-скоро смущение, отколкото тревога или уплаха. Арно, до момента обгръщащ раменете й с ръце, се свлече.

 

 

Наближаваше седем часът. Барнаби седеше, стиснал главата си с ръце — мозъкът му гъмжеше от факти, часове, образи и въпроси, на които търсеше отговор. Коя от следите ще го отведе към изясняване на случая? А ако още не е стигнал до нея? Чудеше се как ще си намери място в главата му дори ако се появи. Множество от събраните факти вероятно нямат връзка с престъплението. Как обаче да ги отсее, питаше се той.

Трой седеше срещу него и все по-често си поглеждаше часовника.

— Нали днес е рожденият ден на Къли? — обади се той. — Няма ли да има тържество?

— Ще има. В съвсем тесен кръг. Днес ще обяви и годежа си.

— Така ли? И какъв е избраникът?

— Актьор.

— Охо! Значи ще го гледаме по телевизията.

Барнаби не отговори. Погледът му не се откъсваше от купчината със свидетелските показания. Най-отгоре бе това на Гамлин. Дали някъде сред тези листове не се крие реплика или наблюдение, които можеха да се изтълкуват по-различно?

В очите на Трой се четеше съчувствие към главния инспектор.

— Не ви ли се струва, че с оповестяване на завещанието Гибс и госпожица Кътл имат изгледи да се превърнат от свидетели в заподозрени? Такова имение с огромната сграда, с прилежащите земи, да не говорим за козата, е сериозен мотив. Е, изглеждат истински идеалисти, но…

— Няма невинни идеалисти — отсече Барнаби. — На такива хора се дължат половината от неприятностите. Ето, прочети това — и той подаде на сержанта листа с показанията на милионера. — Гамлин ни съобщава нещо, което не чухме от никой друг.

Трой прочете всичко от началото до края и върна листа.

— Не го открих.

— Прочети го отново.

Трой го изчете от край до край.

— Пак същото — въздъхна той. — А и толкова ли е важно?

— Позволява нещата да се тълкуват от друг ъгъл. Подобен подход никога не е излишен.

— Прав сте. А не искате ли да тръгвате вече?

— Няма да е зле. — Главният инспектор стана. — Не съм се отказал от намерението пак да говорим с онова малоумно момче. Защо ли толкова много държеше да ни убеди, че смъртта на Картър е нещастен случай? И от какво се страхува? Гибс определено се стараеше да ни разубеди и да не разпитваме. Ще викнем някой друг от комуната да ни помогне при разговора.

— За колко часа е обявено тържеството у вас?

— Седем и половина.

— Приятно прекарване.

Инспекторът се изправи бавно, изключи монитора на бюрото си и запристъпва от крак на крак.

Трой не го разбираше. Да се мотаеш в кабинета в деня на двайсет и първия рожден ден на дъщеря си.

— Ще поостана още малко — обади се сержантът. — И без това изпуснах банята на бебето, няма закъде да бързам.

— Благодаря ти, Гавин. Не ми се вярва тази вечер да има някакво развитие. А и винаги могат да ме намерят у дома. Все едно, благодаря ти.

След като шефът му затвори вратата на кабинета, Трой постоя още половин час зад бюрото. Сетне му доскуча и реши да отиде да хапне в кафенето на управлението. Инструктира дежурния какво да каже, ако жена му се обади. Появеше ли се нова информация, свързана със „Златния ветрогон“, щеше да го изчака на бюрото. Не че беше много гладен, но в кафенето имаше нова келнерка, а отзивите за нея бяха любопитни.

Хапна спагети, пържени картофи, поръча си и сладкиш, изпи цели две чаши чай, изпуши дори една цигара. Всичко това отне доста време, за което после той горчиво съжаляваше. Но откъде да знае, че ще коства един човешки живот.

 

 

Барнаби пристигна у дома точно в седем и половина. Посрещна го новината, че празникът няма да е двоен, а троен. Оказа се, че Николас, последен курс студент в „Сентръл Скул ъф Спийч енд Драма“, е спечелил така мечтания медал „Гилгуд“ за ролята си на Едип цар.

Естествено, младежът бе на върха на щастието си.

Двамата с Къли говореха един през друг, смееха с повод и без повод, споменаваха хора, чиито имена не означаваха нищо за родителите й. После отново се смееха. Къли — с красивия си отработен глас, който звучеше като звън на медни звънчета, а Николас — с мъжествен, кадифен.

Междувременно Джойс внасяше и изнасяше блюда и чинии. По едно време в кухнята забеляза Том зад гърба си и му подаде пълна табла.

— Ето, скъпи, занеси това. И се опитай да кажеш нещо.

— Моля?

— Помъчи се да се включиш в разговора.

— Слушам.

— Не е вярно.

— Те дори не ни забелязват. Ако с теб останем в кухнята, изобщо няма да им направи впечатление.

— Не ме предизвиквай. — Тя чудесно знаеше, че актьорите винаги забелязват, когато публиката се е оттеглила. Занесе виното и Къли напълни чашите.

— Какъв късмет е за трупата, че ще те вземат — довърши тя започнат разговор.

— Не ме идеализирай — скромно помоли Ник.

— И така, за вас двамата — проехтя спокойният и категоричен глас на Том Барнаби.

Къли изпъна комично лице и вдигна чаша.

— За бъдещите ви успехи на сцената и извън нея.

Всички отпиха. Къли се изправи и целуна майка си по главата, наведе се и целуна бузата на баща си.

— Благодаря ти, мамо, и на теб, татко. — След тези думи седна.

Николас хвана тънките й пръсти и ги поднесе към устните си.

— Никак не ми се иска да съм извън Лондон твърде дълго.

— За Бога, Николас — обади се Джойс, — та ти имаш нужда и от малко опит. Току-що завърши обучението си.

— Всъщност, иска ми се да се отдалеча малко от театъра на словото и да се позанимавам с изкуството на пантомимата. Мислил съм дори за циркова кариера. Ще бъде вълнуващо.

— Ще трябва да отидеш в Испания. Там са най-добрите мимове — намеси се Къли. — Или във Франция.

— Един от моите заподозрени е работил в цирк в Испания — обади се Том. — Бил е укротител на лъвове.

— Имал ли е успех?

— В деня, когато се сгодихме, гледахме пантомима — намеси се Джойс. — Спомняш ли си, Том? В „Савил“.

— Помня, естествено. Преди това вечеряхме в „Мон плезир“. Представлението беше на Марсел Марсо.

— Бил страхотен.

— Така си беше. Напълни сцената с хора от публиката, разговаряше с тях, танцуваше с тях.

— Стига бе! — Къли и Николас спряха да се хранят и гледаха със зяпнала уста.

— Най-вълнуващият етюд бе с майстора на маски — подхвана Джойс. — Имаше цял куп маски, въображаеми, естествено, и ги сменяше една след друга. Лицето на самия Марсо бе много хубаво, с правилни черти и страхотно гъвкаво, направо като гумено. Всички маски бяха различни. Сменяше ги бързо и лицето му се променяше мигновено. Последната бе на трагедията. Невероятно изигра старанието си да я свали, но тя не се отлепваше. Публиката виждаше какъв ужас изпитва той, че ще остане с нея до края на живота си.

След драматичния разказ на Джойс в стаята настъпи пълно мълчание. Къли и Николас седяха вцепенени. Барнаби чертаеше линии по покривката с вилицата си.

— Как бих искал да видя такова представление — въздъхна Ник.

— Той продължи да дава представления, но все не се наканихме да отидем, нали, Том?

Въпросът й срещна продължително мълчание. Къли размаха няколко пъти ръце пред очите на баща си. Николас се засмя тихичко.

— Внимавай — предупреди го Къли. — В тази къща е забранено да се подиграваш на полицията.

— Том, да не ти е зле? — разтревожи се Джойс. — Пребледнял си.

Тримата се изплашиха не на шега.

Най-накрая, доловил тревогата им, Барнаби тръсна глава и се усмихна.

— Добре съм. Извинявайте, нещо се бях замислил. Наистина.

— Не може да си добре, вече започваш да си говориш сам.

— Знаеш ли, за сребърната ни сватба трябва да отидем в „Мон плезир“. Ще отидем всички.

— Ще донеса сладоледа — обяви Джойс. — Това вече ще те развесели.

Иззвъня телефонът. Чу се тътрене на стол и когато надникна от кухнята, тя видя, че неговото място е празно.

 

 

Докато колата се носеше в нощта, двамата мъже обсъждаха новополучената информация.

Сякаш щеше да потвърди подозренията, обзели го по време на вечерята в дома му.

Вече наближаваха и той намали или по-скоро престана да натиска педала на газта. Портата на парка беше широко отворена и с изключение на светлината в един от прозорците на приземния етаж цялата сграда тънеше в мрак. Бусът не се виждаше. Щом полицейската кола попадна в обсега на входа на сградата, халогенната лампа светна и всичко се обля в бяла светлина.

Без да се бавят, главният инспектор и сержантът слязоха от колата и Барнаби потропа силно по вратата. Не последва никакъв отговор. Инспекторът натисна дръжката. Не беше заключено и той прекрачи прага. Зад него Трой само повдигна вежди, защото началникът му току-що наруши правилата.

— Ало! — провикна се Барнаби високо в преддверието. Къщата изглеждаше безлюдна.

— Нещо не ми харесва, шефе.

— Изключено е всички да са се изнесли с буса, а и фолксвагенът е тук.

— Чувате ли? — Трой извърна лице нагоре.

— Нищо не чувам. Какво има?

— Сякаш нещо се влачи там, горе.

Точно над главите им се разнесе остро стържене, последвано от удар и силен вик.

— На покрива! — Трой се спусна навън, Барнаби го следваше по-бавно. Двамата мъже се отдалечиха от входа, за да виждат достатъчно добре целия покрив. Не забелязаха жива душа.

— Сигурно е от другата страна. Зад комините. Ще обиколя…

— Не, чакай! Виж… В сянката.

В най-тъмната страна покрива, на самия ръб се бореха две фигури. Едната се подхлъзна и всеки миг щеше да падне. Барнаби зърна проблясването на метален предмет.

— Господи, той има железен прът.

— Как можем да стигнем горе?

— Вероятно има стълбище. Провери на втория етаж. Аз ще проверя на долния.

— Какво ще кажете да опрем стълба?

И двамата вече тичаха към входа.

— Ще отнеме много време. Дори не знаем къде да я търсим.

Вътре Барнаби чу, че над главата му се води борба. Последва силен пукот и инспекторът вдигна глава нагоре. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Сержантът отскочи тъкмо навреме, за да не го затисне падащото през стъклата на витража тяло. Сред множество натрошени разноцветни стъкла надолу летеше красива руса глава.

 

 

Събраха се в кухнята. Хедър приготви пълен чайник силен чай, но не всички пиха от него. Двамата полицаи и Мей отказаха. Току-що бе измила и почистила лицето на Андрю и сега мажеше с лековит балсам скулите и разцепената му устна. Той мръщеше лице и същевременно отпиваше от чая. От време на време хвърляше поглед към Суами, сякаш я подканяше да прояви поне малко съчувствие.

Мей, Суами и Арно дотичаха секунди след като Тим падна през витража. Видяла съзвездието Орион, Суами спря колата едва ли не на терасата пред вратата.

— Тим… — извика тя, коленичейки до главата на момчето.

— Нищо не можете да направи вече, госпожице. — Трой се опитваше да я вдигне от пода, докато шефът му викаше линейка. — Не пипайте това — възпря я сержантът, когато тя посегна към железния прът.

— Но как стана? — Тя погледна нагоре към дупката във витража. — Оттам ли падна? Какво е правил на покрива?

В този момент Андрю се бе появил на втория етаж с разкъсани джинси и риза и разкървавено лице. Дишаше накъсано и със затруднение, но не спираше да си мърмори. Постепенно присъстващите различиха някои от думите.

— Да ме убие… Искаше да ме убие…

Половин час по-късно Барнаби повтори чутото, но вече във вид на въпрос. Три пъти зададе въпроса си, преди да получи отговор.

— Как защо? Защото е разбрал истинската ми самоличност. — Думите, произнесени през подпухналите устни на Андрю, се разбираха трудно. Но така или иначе, всички схванаха основната идея. Напълно достатъчно, за да се стъписат.

— Какво искаш да кажеш, Кристофър? — първа се съвзе Мей, която вече бърше ръцете си в мека кърпа.

— Името ми не е Кристофър, а Андрю Картър. Джим Картър е мой чичо.

Любопитството прерасна в смайване. Въпросите заваляха като градушка. Няколко минути бяха нужни на главния инспектор, за да ги накара да млъкнат. Последен се укроти Кен — не спираше да пита какъв смисъл има да се представяш за някой друг.

Андрю им разказа за писмото, за лекарствата, които е взимал чичо му, за присъствието си на заседанието при изслушване на свидетелите — всичко.

— Усещах, че някой ме дебне — заключи той и погледна Барнаби. — Просто не знаех кой е. Снимката, за която ви казах при предишната ни среща, бе скрита под купчина ризи. Видях, че е преместена. Скоро след това дойде и първото нападение. Тежкото метално гюле, което бе бутнато от покрива, когато излизах от къщата. Тогава излъгах къде е паднало гюлето — Не на плочата, на която бе стъпила Мей, а на една плоча по-назад.

— Тогава не ми казахте нищо.

— Но аз ви казах, инспекторе — провикна се Мей. — Казах ви при първия ни разговор.

— Нещо не си спомням…

— Много добре си го спомням, настояхте да се придържам към въпроса ви в кой момент точно е паднало гюлето.

— Ааа, да.

— Не ми беше удобно да настоявам. Не допусках, че трябва да се придържам към определена процедура. По подобен начин ме отклонихте и във вашия кабинет.

Трой тайно се зарадва на смущението, видимо обзело началника му, още повече че самият той би се държал точно така по време на разпит на свидетели.

— Защо продължихте да криете самоличността си? — обърна се Барнаби към Андрю.

— Прецених, че ако продължавам да се правя на нищо неподозиращ, ще бъда в по-голяма безопасност.

— Нещо не ми се връзва. Защо го споделихте с мен?

— Защото започнахте да ми задавате въпроси, на които нямаше как да не отговоря.

— Как ще докажете, че случилото се не е случайно съвпадение?

— Веднага отидох на покрива. През всичките тези години металната топка е била закрепена на повече от половин метър от ръба. На всичкото отгоре между комините открих метален прът.

— Същият, който е използван и днес?

Андрю кимна унило. Изглеждаше наистина съкрушен.

— Прибрах го и го скрих в обора на Калипсо. Вчера още беше там. Тази вечер обаче го нямаше. Разбрах, че който го е взел, се готви да ме нападне. Оказа се, че това е Тим.

Членовете на комуната си размениха погледи на дълбока тъга.

— Не е бивало да го криеш, Кристофър. Голяма грешка.

— Вече трябва да го наричаш Андрю — напомни Хедър.

— Утре — добави Кен — ще вляза в контакт с Универсалния разум, за да му дадем ново астрално име.

— Нямах чувството, че ме грози кой знае каква заплаха. Оглеждах се, задавах въпроси, преглеждах стаята на Джим, но не откривах нищо.

— Значи ти си бил… Онази нощ?

— Да. Много съжалявам, ако съм те изплашил, Мей. Чух, че прозорецът ти се отваря, и затова избягах.

— Е, поне тази загадка се разплете. А другият ми въпрос, инспекторе… Онзи откъс от дочутия разговор. Излиза, че подозренията на Андрю не са неоснователни.

— За какъв разговор става дума? — Умората сякаш беше изчезнала от лицето на младия мъж. — Какъв разговор? Между кого и кого?

— Не е ясно кой е събеседникът, господин Картър — обади се Барнаби. — Но очевидно е имало тревога, да не би да бъде направена аутопсия на трупа.

— Знаех си.

— Недоумявам кой е искал да навреди на Джим — намеси се Суами. — Той беше толкова мил и внимателен човек.

— Според мен е заподозрял някаква нечестна игра тук — опита се да обясни Андрю.

— За никаква игра не може да става дума — обади се Кен. — Тук има единствено любов, светлина и покой.

— И лечение — допълни Хедър.

— Да не се увличаме — предложи Барнаби. — По-добре да обсъдим какво се случи тази вечер. Как започна всичко? Какво правехте на покрива?

— Бях в стаята си. Кен и Хедър отидоха до селото.

— Само да обясня — кракът на Кен трябва да се раздвижва системно — уточни грижовната съпруга.

— Сузи заведе Мей и Арно до болницата, защото той претърпя злополука.

„Господи, ужаси се Трой, ако тези тук преживеят и ден, без да се случи нещо, ще решат, че е дошъл краят на света“.

— Отидох в стаята си и се зачетох. Не бях виждал Тим от доста време насам. Както и останалите, между другото, с изключение на Арно. След около половин час някой ме извика.

— С кое име? — попита главният инспектор.

— С истинското. Андрю. Точно затова се изненадах. После чух, че вратата на стаята му се отваря, и излязох да проверя. Сега ми се струва доста глупава постъпка, но бях подозрителен към всичко. Видях към мен да идва Тим — с разчорлена коса, ококорени очи и с железния лост в ръка. Размахваше го. Над главата си. Доста се изплаших. Отстъпих назад. Моята стая е последната по коридора и се озовах съвсем близо до вратата към стълбището за покрива. Нямах голям избор — или нагоре по стълбите, или надолу през перилата.

Суами възкликна от уплаха.

— Горе на покрива също бях в капан, но и пътят ми надолу по стълбите беше препречен. В началото се опитах да се крия между комините. Докато ме следваше, той продължаваше да размахва лоста и изпочупи тухлите, които неволно удряше. Тогава си помислих, че ако изскубна лоста, ще му отнема предимството. Светването на халогенната лампа отвлече вниманието му. Посегнах към ръката му, сграбчих желязото и увиснах на него. Той, естествено, не искаше да го пусне. Започна да рита. По-висок е от мен… Краката му са по-дълги и болката беше силна. Отказах се и отново минах на варианта криене зад комините. По едно време така се извъртяхме, че го докопах за глезена. Надявах се да го сваля на покрива и тогава… За да се отскубне от мен, той отскочи назад и попадна върху стъклата на витража…

Последните му думи почти не се чуха. Тясното красиво лице бе снежнобяло, Андрю се извърна и се отдръпна, сякаш изповедта му го правеше различен. Настъпи продължително мълчание.

— Доколкото разбирам — пръв наруши тишината Барнаби, — според вас тъкмо Райли е открил снимката и ви е нападнал в четвъртък. — Андрю наведе безмълвно глава. — Той е отговорен и за смъртта на чичо ви.

— Поне е свързан по някакъв начин с неговата смърт. Въпреки че не знам как се е сетил за епизода с алкохола.

— Не го вярвам — намеси се Мей. — Звучи ужасяващо.

Семейство Бийвър заклатиха енергично глави, очите им светеха от любопитство.

Барнаби насочи вниманието си към Арно — до момента той не бе отронил и дума. Седеше настрани с бинтован крак, вдигнат на метална стойка. Все още бе поупоен от изпития алкохол, от болкоуспокояващите и противотетанусовата ваксина. Поради несръчното признание, което бе направил пред Мей, се чувстваше изключително притеснен и в главата му се вихреше истински ураган. Не беше чул отказ, но при създадените обстоятелства…

Схвана, че искат нещо от него. Вдигна очи и срещна настойчивия поглед на главния инспектор.

— Извинете… — всички го гледаха. Дори Мей. О, Мей! — Не ви чух добре.

— Време е да ни разкриете истината, господин Гибс.

— Защо ми го казвате? — Лицето на Арно бе бяло почти колкото бинтовете на крака му.

— Защото мисля, че знаете отговора. — Барнаби чакаше. И понеже мъжът насреща продължаваше да мълчи, продължи: — Проявихте загриженост, прекалено очебийна за момчето, не ми позволихте да го разпитам както трябва, не спирахте да повтаряте да го оставим на мира. — Онзи все така мълчеше. — Хайде, господин Гибс. Вече нищо не може да му се случи.

— Така е — тъжно въздъхна Арно. — Той ви разказа повечето. — Обърна се към Андрю. — Смъртта на чичо ти беше до голяма степен нещастен случай, въпреки че един редовен съд едва ли би го нарекъл точно така. В деня, когато това се случи, ние тримата щяхме да ходим в града, точно както казах и при изслушването на свидетелите. Двамата с Тим отидохме да сложим свежи цветя в солариума. В същото време Учителя отиде да вземе палтото на Тим. Изведнъж чухме високи гласове. Учителят излизаше от стаята на Тим, а след него вървеше Джим. Спореха за нещо. Изненадах се. Никога не бях чувал Джим да повишава глас за каквото и да било. Двамата спряха на горната площадка на стълбището. Джим препречи пътя надолу на Учителя и извика: „Няма да ти позволя да го направиш. Ще разкажа на всички какво знам. Добре го запомни“. После сграбчи раменете на Учителя, сякаш искаше да го разтърси. Нещата се развиха с такава скорост, че не бях способен да се намеся. Чух рев и видях как Тим тича по коридора пред стаите и избутва Джим от Учителя. Джим се олюля и в желанието си да запази равновесие отстъпи назад. Не намери опора, претърколи се надолу и така си счупи врата. — Погледна Андрю и завърши: — Едва ли е кой знае каква утеха, но мисля, че не е страдал.

— Прав си. Утеха е.

— Нищо не можеше да се направи. Единствената ни мисъл тогава бе как да предпазим Тим. Полицията несъмнено щеше да иска да знае обстоятелствата, свързани с падането. Учителя предположи, че Тим ще бъде обвинен в нападение и понеже положително щяха да го обявят за „невменяем“, едва ли би попаднал в затвора, където щеше да е заобиколен от хора като онези, довели го до сегашното му състояние, но щяха да го настанят в заведение за душевноболни. Щяха да го тъпчат с успокоителни, за да не вдига шум, около него щеше да има само луди хора. Та той беше само на двайсет и три! — възкликна Арно развълнуван. — А тук се чувстваше толкова щастлив! Мислехме си, че ако сме достатъчно бдителни и го наблюдаваме отблизо, няма да се случи нищо такова. — Погледна Барна би. — Ала очевидно съм грешал.

— И то как! — почти процеди през зъби Барнаби. Сърдеше се на Арно, но този яд бе несравним с яда, който изпитваше към себе си. Не можеше да си прости, че от страх да не разстрои прекалено Тим, докато го разпитваше, не спомена името на Учителя, а сега беше твърде късно. Случката на стълбището явно бе разстроила момчето, но пелтечейки несвързано за нещастен случай, то е имало предвид не смъртта на Учителя, а предишния инцидент. — Известно ви е, предполагам, че лъжесвидетелстването е подсъдно?

— Да… промълви Арно. Всички очакваха той да се разплаче всеки миг. С разтреперани пръсти ровеше из джобовете си за носна кърпа.

Суровият поглед на главния инспектор не се отделяше от него. Знаеше, че не може да подведе Гибс под отговорност, но нищо не пречеше да го накара да се поизпоти за ден-два. Или за една-две седмици.

— Продължавайте. Какво стана после?

— Заведохме Тим в градината. Момчето плачеше ужасено. Чудехме се какво да правим. Спряхме се на най-простия план. Видя ни се и най-разумен. Да отидем до Костън, каквито бяха намеренията ни, да напазаруваме и когато се върнем, да се направим, че едва тогава виждаме случилото се. Фактът, че Мей, госпожица Кътл искам да кажа, се е прибрала преди нас, беше чиста случайност, но и много ни разстрои. Учителят заведе Тим в буса и аз трябваше да отида при тях. Стана ми много студено, а и започнах да се съмнявам доколко ще ни повярват, че Джим е паднал неволно. Стори ми се по-правдоподобно да падне, ако преди това е пил. Сред медицинските ни запаси има бутилка алкохол. Опитах се да излея малко в устата на Джим… Наложи се да масажирам гърлото му, та течността да слезе към стомаха. — Арно потрепери. — Беше много страшно. После разместих и издърпах пътеката върху стълбите, за да излезе, че се е спънал и така е паднал. По пътя към вкъщи разказах на Учителя какво съм направил. Той ужасно се ядоса. Непрестанно повтаряше, че не е бивало да го правя. След няколко дни, като видя колко съм разстроен, ми обясни защо. Джим взимал за чревната си инфекция лекарства, напълно несъвместими с алкохола, и ако направят аутопсия…

В този миг Мей подскочи, познала репликата, която не й даваше мира толкова време. Барнаби й направи знак да мълчи.

— … ще разберат, че нещо не е съвсем наред. Но понеже нищо не се случи, изпитах огромно облекчение. Приех го като поличба, че не съм направил голяма беля.

— Наистина, инспекторе — не се сдържа Мей, — намеренията на Арно очевидно са били напълно благородни. Дори да е сбъркал, водили са го единствено благородни подбуди, любов към едно човешко същество.

Тази неочаквана, щедра и напълно незаслужена подкрепа трогна дълбоко Арно. Заля го вълна на благодарност и дъхът му почти спря. Доловила краткото разреждане на напрежението, Хедър стана, за да напълни отново чайника с вода, а Кен намести гипсирания си крак. Вече виждаше в превързания крак на Арно проява на съперничество и нямаше никакво намерение да се дава.

Мей остави настрани кутийката с мехлема и се запита не е ли време да провери как е Фелисити. Беше й дала съвсем слабо приспивателно и очакваше вече да се е събудила; притесняваше се да не се разтревожи от отсъствието на хора наоколо. Суами стана да напълни чашите на желаещите да пийнат още чай. Подавайки чашата на Андрю, го докосна леко по рамото и му се усмихна вяло. Жестът й го изпълни с надежда за евентуално затопляне на отношенията им. Ако случката на покрива доведе до такова нещо, значи си е заслужавало.

Този път Трой прие една чаша, ала Барнаби продължи да упорства.

 

 

— Дори смъртта на Джим да е била неволна — обади се Хедър, след като сервираха чая, — то нападението на Крис… извинете, на Андрю, с положителност не е. На Тим, изглежда, е започнало да му харесва подобно решение на проблемите. Не е изключено, нали?

— Доста долна забележка — възрази Суами. — Та той току-що почина, за Бога. Сега за него можем да направим само едно — да не го споменаваме с лошо.

Хедър пламна от този намек за обичая й да мърмори и да се оплаква.

— Не ти подобава да ме критикуваш — изсъска тя. — Защото, ако не беше ти, сега Учителя щеше да е жив.

Суами зяпна от изненада и кръвта се отдръпна напълно от лицето й.

— От самото начало тя остро възразяваше баща й да дойде — намеси се енергично Андрю. — Учителят настояваше.

— Не ви ли стана ясно, че посещението на Гамлин няма нищо общо с убийството на Крейги? — попита Барнаби.

Шест лица се извърнаха изненадано към него. На пет от тях бе изписана някаква степен на стъписване. Единствена Мей бе доволна, защото полицията най-сетне стигна до нейното убеждение за висшата промисъл в отпътуването на Учителя.

— Да не би да твърдите… — запелтечи Суами, — че той не е отговорен за убийството на Учителя?

— Без никакво съмнение, госпожице Гамлин. За съжаление се е озовал в неподходящо време на неподходящо място.

— Пак ли е бил Тим, в пристъп на необясним порив? — не се сдържа Хедър.

— Напълно възможно — обади се Арно. — Беше толкова предан на Учителя. Всички видяхте колко дълбоко скърби.

— Понякога чувствата на такива хора най-неочаквано се променят — допълни Кен. — Дори към тези, които обичат. Също като кучетата.

— Той не беше куче! — провикна се Мей.

— Дали не е била Трикси? — попита Андрю. — Защо иначе ще избяга?

— И какъв е мотивът на Трикси? — контрира Кен и погледна Барнаби. — Трябваше да ми кажете, че имате съмнения относно Гамлин. Щях да се свържа с Хиларион и да ви направя тази услуга.

— Значи, инспекторе, попечителският ми фонд не е лежал в основата на всичко това? — попита Суами.

— Или е било нещастен случай?

— О, не госпожо Бийвърс. Убийството на Артър Крейги е съвсем целенасочено, но е имало и елемент на случайно съвпадение. В смисъл — било е замисляно, но се е чакал подходящ момент.

Той се изправи с надеждата да остави впечатление, че иска да се разтъпче, но всъщност се отправи в определена посока. Единствено Трой го наблюдаваше напрегнато. Шефът му стъпваше по много тънък лед. Само той знаеше, че Том Барнаби не разполага с нищо повече от предположения, догадки и твърде оскъдна предварителна информация. Няма никакви доказателства. Разчиташе групата да се разприказва.

— Много важен елемент на повечето убийства, като изключим тези по невнимание, е личността на жертвата — подхвана инспекторът. — Какъв човек е бил убитият. В редица случаи това се установява чрез разпит на неговите познати. Обикновено те споделят какви са били мотивите му на действие. В нашия случай всички са единодушни. Само Гай Гамлин изрази съмнение относно светостта на този човек и безрезервната му загриженост за доброто на околните. Той призна обаче колко дълбоко впечатление му е направил Крейг по време на единствения им разговор. Излиза, че всички са обичали Учителя. Опитах се да проверя с какво се е занимавал по-рано, но не открих почти нищо. Сякаш беше изникнал от нищото. Което само по себе си поражда съмнения. При нашата повсеместна компютризация е почти невъзможно да не си регистриран някъде, все едно защо. Щом платиш застраховка или данък, щом притежаваш кола, къща или банкова сметка, все някъде те има записан. Не такъв беше случаят с Артър Крейги.

— Той имаше банкова сметка в Костън — обади се Кен, за да защити почитаемия Учител.

— Ложата на Златния ветрогон има сметка, господин Бийвърс. Не е същото. За да прикриеш така старателно следите си — продължи Барнаби, — положително има някаква причина. Нещо повече — много сериозна причина, а и значителни познания в тази област.

— Не ми харесва в каква посока тръгнахте, инспекторе.

— Да хвърлиш кал върху името на човек, който не може да се защити, е доста подло — отбеляза Хедър и за своя изненада видя, че Суами се смее.

— Една от причините толкова трудно да намерим информация за него е, че Артър Крейги не е истинското му име. То е едно от няколкото, които е приел, след като е бил освободен от затвора, където е излежал пет от седемгодишната присъда за измама и фалшификации. С други думи, баща ви, госпожице Гамлин, не беше никак далеч от истината, че си имате работа с мошеник.

— Направо отвратително! — скочи Мей от стола. Никой не я беше виждал така вбесена. Арно трепереше почти колкото нея, но от възхищение пред справедливия й гняв. — Астралното му тяло сияеше. Беше наситено в синьо. Такова нещо не може да се подправи.

— Положително сте проверили всички възможни източници, инспекторе — почти разплакана се обади и Суами. — Не допускате ли вероятност да сте го сбъркали с някой друг?

— Да не искате да кажете, че някой, свързан с неговото минало, се е промъкнал тук и го е нападнал в удобния момент? — попита Хедър.

— Това е абсурд — възнегодува Андрю. — На събитието бяхме само ние.

— Точно така — съгласи се Барнаби. — В този смисъл госпожа Бийвър е права: някой, свързан с неговото минало, се е намесил по определен начин. Искам да подчертая, че Крейги е трябвало да умре не защото е бил мошеник, а тъкмо защото вече не е бил такъв.

— Знаех си! — тържествуващо се провикна Мей. — Аурата никога не лъже.

— Не разбирам — не се сдържа Андрю. — Току-що искахте да ни убедите, че е бил.

— Ще обясня. Когато научих истината за миналото му, се поинтересувах, естествено, как стои въпросът с финансовите дела на „Златния ветрогон“. Те се оказаха не само безупречни, но и се установи, че много пари са дадени за благотворителни цели. На никого, дошъл тук за лечение, не са вземани пари, ако не е можел да си го позволи. Всеки месец някакви суми са отделяни за благотворителност. И въпреки всичко нещо е ставало… Доказва го писмото на Джим Картър, както и думите на господин Гибс тази вечер: „Няма да ти позволя да го направиш. Ще разкажа на всички какво знам“. Най-много ме разтревожи писмото на господин Картър непосредствено преди смъртта му. Сега знаем истината за смъртта му и нещата не изглеждат толкова опасни. Но изречената заплаха, защото за мен това е откровена заплаха, остава. Какво точно е знаел Картър, е не по-малко важно от намеренията на Крейги да предприеме толкова отчаяна стъпка. Лично аз имам отговор на първия въпрос. Джим Картър е знаел за миналото на Крейги. Отговор на втория въпрос обаче не е така лесно да се даде. С моя сержант огледахме стаята му. Макар всички дрехи и повечето от вещите да бяха изнесени, открих две неща, интересни от моя гледна точка.

Замълча, а Трой, опрял гръб в стената, кимна едва забележимо в знак на мълчаливата си оценка на качествата и красноречието на своя шеф. Всички други седяха неподвижно. Не само не смееха да мръднат, но и не мигаха.

— Направи ми впечатление кутия от извънредно скъпи италиански обувки. Неочакван избор за човек, отдал цялото си време на духовно усъвършенстване. Като си помислиш — нищо особено, но все пак показателно. Друго са книгите. На пръв поглед очакваш да видиш точно тези книги — но те до една са купени на старо. Съвсем обяснимо, кой може да си позволи да купува нови книги. А на всичките книги тук бе отбелязана цената — направо пенсове. Племенникът на Джим сподели с нас, че чичо му отделял много време за четене на религиозна литература, но тя няма как да е била купена преди 1971 година. От нашите специални отдели установиха, че книгите, намерени в стаята на Учителя, не може да са били купени преди 1990. Част от тях — от няколко антикварни книжарници в Слоу и Ъксбридж. Около шестстотин броя.

— Колекцията на чичо ми сигурно е на някое друго място. В библиотеката например.

— На нас ни казахте, че познавате някои от книгите, господин Картър, и това много ви е разстроило.

— Значи, според вас са купени само за да ни бъде хвърлен прах в очите, така ли? — попита Кен.

— Точно така — потвърди Барнаби, присъствал на достатъчно репетиции на театралния кръжок, който посещаваше жена му, за да знае кога да удължи една пауза и кога да започне да говори с по-голям драматизъм. — Но по-странното е друго: това е покупка на едро, взета наведнъж в два сандъка, и е платено не от Крейги, а от Картър.

— От Джим ли? — повдигна Мей вежди. — Но защо ще го прави?

— Очаквам племенникът му да ни каже.

— Нямам представа — отсече Андрю. — Вероятно са го прилъгали да направи дарение.

— Не ми се вярва чичо ви да е бил от хората, които лесно ще излъжеш да направят какво и да било.

— Нещо не разбирам, инспекторе, но нямам намерение да стоя и да слушам злословия по адрес на чичо ми. — Стана и се запъти към вратата.

На половината му път Барнаби зададе следващия си въпрос:

— Защо си боядисвате косата, господин Картър?

— Обсъдихме този въпрос в управлението. Предпазвах се някой да не свърже лицето ми с това на чичо.

— Приликата ви е твърде далечна. Дори аз се затруднявам да я открия.

— Важното е, че аз я знам. Исках да съм максимално защитен. Господи, преди три дни едва не ме пребиха, тази вечер един луд ме нападна с железен лост. Човек се надява на някакво съчувствие и разбиране. Но не — нищо такова.

— На снимката сте толкова рус, че косата ви е почти бяла. Който ви е виждал като дете, като Крейги например, би доловил приликата.

— Ама вие наистина… — Андрю се озърна, търсейки подкрепа у своите приятели.

— На колко години бяхте тогава? На осем, на девет? Те двамата кога работеха заедно? — Сега Андрю тръсна глава, сякаш не вярваше на ушите си. — По тази причина ли предпочетохте да не бъде извикана полиция след смъртта на чичо ви? Не защото би открила приликата ви с него, а защото ще извадим наяве нещо, което не искате да знаем.

— Пълни глупости.

— Андрю е прав — намеси се Мей. — На първото събиране, на което се запознах с Крейги, Джим седеше на подиума до него и разказа как Учителя е допринесъл да промени живота си. Това бе и една от причините да се присъединя към Ложата. Трогнах се до дън душа.

— Много стар номер, госпожице Кътл. Ще го видите на всеки по-голям пазар. Шарлатанин продава стока менте, а човек от тълпата крещи колко е променила живота му въпросната стока или идея. Кажете ми друго. Когато пристигнахте, не ви ли се стори, че цените са някак по-високи от нормалното?

Мей видимо се стъписа от неочаквания обрат на разговора.

— Трябва да призная, че имаше нещо такова. Помолиха ме да повиша цените на моите семинари и консултации повече, отколкото бих искала. Арно, ти постъпи тук след мен, кажи…

— За първи път прочетох съобщение за Ложата на витрината на туроператорска фирма. Цената на първото ми посещение тук се равняваше на екскурзия до Испания. Всяко пени, което съм платил обаче, си е заслужавало. — Хвърли кос поглед на Мей и пламна като божур. Размърда пръстите на пострадалия си крак, по-точно пръстите, които не го боляха.

— Вероятно говорите за времето преди да се организира къщата — отбеляза Хедър. — Когато ние пристигнахме, цените вече се движеха в разумни граници.

— Иначе нямаше да можем да си го позволим — уточни Кен.

— Изобщо не е ставало дума за организиране на къщата, господин Бийвърс. Въпросът е бил възможно повече хора да се разделят с колкото се може по-голяма сума.

— Как си го обяснявате тогава? — продължи да се интересува Кен.

— По мое лично мнение, под влияние на продължителното четене на съответната литература, на медитацията, молитвите и непрестанния му контакт с хора, които са очаквали от него определено поведение, той е претърпял известна промяна. Постепенно, но с трайни резултати. С други думи, маската се е превърнала в действителност.

— Бях сигурна! — възкликна за кой ли път Мей. — Няма как да е проповядвал пред нас едни неща и те да не му се отразят…

— Да не забравяме и Тим — обади се Арно. — Помните колко силно емоционално се привързваше той към хората. Разбираше какви са в действителност. Тим беше като децата — човек трудно може да ги излъже.

Барнаби отмина репликата — нямаше желание точно сега да привежда десетки примери на лесно измамени деца.

— И тогава Крейги се разболява. — Продължи той. — След време разбира, че няма да се излекува, а и няма да може да го прикрие. И именно тогава Джим Картър пише до своя племенник: „Случи се нещо ужасно“. Свързвах някак си случая с думата „доверие“ или „под опека“, но не можех да го обясня. Все ми се натрапваше попечителският фонд на госпожица Гамлин. Едва по-късно си спомних първия разговор с господин Гибс.

— Наистина ли? — Арно сбърчи чело. — Не си спомням кое точно, освен ако нямате предвид благотворителната дейност…

— Именно — потвърди главният инспектор. — Крейги е искал да предаде организацията и къщата така, че не само един човек да упражнява контрол. Картър се е вбесил, защото, въпреки възраженията на неговия племенник, сигурен съм, че е участвал с пари в купуването на Господарската къща. Вложил е близо двеста хиляди лири. Едва ли спорът, чут от мистър Гибс, се е провеждал за първи път. След смъртта на Джим не е било нужно да се тревожи повече.

— Значи, ще го оставите като нещастен случай, така ли? — Лицето на Андрю бе станало огненочервено. — По нищо не се различавате от онзи, който водеше изслушването на свидетелите.

— Идеята да раздавате сам правосъдие не е сред най-добрите, господин Картър.

— И вашите доказателства нещо не ги бива. Откъде знаете за какво, са спорили? Дори Арно, който живее в тази къща и ги е чул, не знае. Твърдя, че гледате през пръсти на деянията на Тим Райли: убил е чичо ми и на два пъти направи опит да ме ликвидира. Тази вечер би трябвало да разследвате опита му да ме убие. Забравихте ли? Рано или късно ще се върнете и на първото убийство, извършено от него.

— Не е честно — обади се Мей. — Отлично знаеш, че Тим се е опитвал само да предпази Учителя.

— За намеренията му разполагаме единствено с думата на Арно.

— За мен неговата дума е напълно достатъчна — упорито настояваше Мей.

— Незабележим човек, така се опитахте да се обрисувате в служебния ми кабинет, господин Картър, ако си спомням добре. Между другото, бившият ви приятел от Стоу разказа при разговора си с нас, че докато съобщи за загубения си портфейл и кредитните си карти в него — Виза и Америкън Експрес, — от тях са изтеглени близо пет хиляди лири. Освен изчезнало яке от антилопска кожа.

— Моето е купено преди няколко месеца от Акваскутум.

— Това поне лесно може да се провери.

— Щом имате време за губене…

— Какво имахте предвид, инспекторе — обади се Суами, която не откъсваше очи от лицето на Андрю Картър, — с думите си за раздаването на правосъдие?

— Говоря за убийство, госпожице Гамлин. — Гласът му прозвуча остро, но в очите му се четеше съчувствие към момичето в зелено сари.

— Убийство! Не е възможно! — лицето й се издължи; тя цялата трепереше. Хедър се спусна напред и обгърна с мощното си тяло момичето.

— Не е, разбира се — презрително подхвърли Андрю. — Изобщо не съм го доближавал. Не мога да се съглася, че понеже няма как да лепнете убийството на Гамлин, се опитвате да натопите мен. Като начало, какъв мотив имам аз?

— Комбинация от причини и не на последно място отмъщение. От малкото истини, които ми казахте в служебния ми кабинет, е, че с вашия чичо ви е свързвала искрена и трайна връзка. Не се съмнявам, че сте поддържали кореспонденция — както твърдите. Но и нещо повече — били сте наясно с целия план и че неочаквано нещата са се объркали. Защо виждате в лицето на Крейги убиеца на чичо ви? Крадците са се скарали, така ли?

— Няма никакви крадци, които да се скарат. Поне що се отнася до Джим. В едно от писмата си ми съобщи, че човекът, който ръководел всичко тук, се е вманиачил на тема религиозност. На всички ни е известно как подобни неща се обръщат понякога. Маса такива религиозни откачалки твърдят, че Всевишният им е вменил да се отърват от всички проститутки, да привличат малки момчета или възрастни инвалиди. — Замълча колкото да запали цигара. Хедър започна кашля и да размахва ръка пред лицето си, за да прогони задушливия дим.

— И въпреки всичко сте прав относно скарването им. Най-накрая Джим осъзна, че съдружникът му е позьор. Единствено благодарение на усилията на чичо започнали да свалят цените.

— Това бил най-сериозният мотив — прекъсна го Кен. — А кои са останалите?

— Парите — отговори му Барнаби, — както в повечето случаи. На първо място е стоял въпросът на кого да бъде оставена тази къща. Ни най-малко не се съмнявам, че господин Андрю Картър, като пряк наследник на Джим Картър, е убеден в правото си да я получи. — Инспекторът замълча с надежда репликата му да предизвика отговор, но отговор не последва. — Идва ред и на прочутия попечителски фонд. Госпожица Гамлин е готова да се отърве от него. Картър е в трудно положение. От първия миг на престоя си тук я следва по петите и въпреки това не се стига до траен ангажимент, а за звън на сватбени камбани изобщо не става дума. Не е изключено под влияние на Крейги тя да мисли по-скоро за живот в усамотение или дори в безбрачие. Още една причина той да бъде отстранен.

— Просто се влюбих. — Гневният поглед на младия мъж скачаше от Барнаби на Трой. — Не виждате ли колко много я разстроихте с долните си лъжи?

Суами внимателно следеше лицето на Андрю. Не долови и следа от разкаяние. А и защо ли да се разкайва, ако всичко е било лъжа. Изненада се от собствената си реакция на тукашните събития: след първоначалното отчаяние и нежелание да повярва на случващото се, изпита необяснимо спокойствие. Излизаше, че й е напълно безразлично дали Кристофър е бил влюбен в нея. Опита се да извика спомените, моментите, прекарани в плевнята при Калипсо, когато бе толкова щастлива. Видяха й се приятни, но нищо повече. За първи път й се случваше нещата да се срутват пред очите й и тя да не рухва психически. Този факт я озадачи, но и успокои.

— Ще ме извините, инспекторе — обади се Арно, — но думите ви нещо не се връзват с обстоятелствата. Всички видяхме, че Андрю изобщо не се приближи до подиума. За съучастник ли намеквате?

— Неволен съучастник. Не в акта на убийството, но всъщност е занесъл ножа и ръкавицата в солариума. Андрю нарочно се е облякъл така, че укриването на оръдието на убийството да е немислимо, което напълно затвърждава алибито му.

— Не разбирам как така ще носиш нож, без да знаеш? — не мирясваше Кен.

— В чанта — обясни му Барнаби. — На дръжката на ножа се бе закачил много характерен конец. Къде точно на подиума стояхте, господин Картър?

Адрю мълчеше.

— Съвсем близо до мен — отговори вместо него Суами.

— Но след молбата на госпожица Кътл да й донесете пелерината не се върнахте, нали?

— Често се случваше Мей да преживява тежки моменти по време на такива сеанси. Исках да й бъда в помощ, затова останах по-близо до нея.

— Правили ли сте го и преди?

— Не, но с решението си да остана там срутвам, струва ми се, вашата теория. Ако смяташ да убиеш някого, гледаш да си възможно по-близо до него, а не да се отдалечиш.

— Просто не сте имали избор. Защото сте поставили ножа не в чантата, в която трябва. Едва когато сте я отворили, за да вземете пелерината, сте забелязали, че ножът е вътре.

— Как? В моята чанта? — Гласът на Мей се извиси до страховити висини.

— Бил е убеден, че го скрива в чантата на госпожица Гамлин. Двете чанти си приличат много.

Суами простена и Хедър скочи за поредната си прегръдка.

— Направил го е вероятно в последната минута, за да е сигурен, че няма да й се наложи да бръкне в нея.

— Точно така — провикна се Кен. — Той й носеше чантата. Много добре си спомням.

— Ти няма да си спомниш — презрително измърмори Андрю.

— Разчитал е на случайно разбъркване в помещението, което всъщност и се е случило. Очаквал е, естествено, да се озове по-близо до Крейги. Вече споменах — убийството е било отчасти планирано, отчасти импровизирано.

— Продължавам да не си обяснявам как е пъхнал ножа в последния момент — чудеше се Арно. — Нямало е как да го скрие в дрехите си, а ножът не беше на масата.

— Аз също доста си поблъсках главата. Едва по-късно си спомних оплакването на Гамлин: не са му позволили да седне до дъщеря си, защото тук редът бил такъв — по време на храна всеки да седи на определено място. Върху седалката на стола на господин Картър положително е имало възглавница. Ножът е бил поставен под нея часове преди вечеря. Както и ръкавицата, естествено.

— И като пълен глупак ще взема лявата ръкавица вместо дясната — с презрително подсмъркване се намеси Андрю.

— Още една стъпка в грешна посока. Просто сте я обърнали наопаки. Няма как, естествено, да знаете, че Гамлин е левак, но това пък е проработило във ваша полза. На всичкото отгоре той се опитва да се отърве от нея, но докато я скрива зад завесата, го забелязват. Дори другите да го бяха пропуснали, вие щяхте да се постараете да го видят. Най-вероятно чрез госпожица Гамлин, която тогава все още е убедена, че баща й е виновен за убийството.

— Всичко това са само предположения. На тясно сте, инспекторе! Понеже не можете да решите проблема, се чудите какво да измислите. Помислете по-добре. Как ще го убия, отивайки да запаля лампата? Та аз се отдалечавам от него, а не се приближавам. Да не говорим, че изобщо не съм в групата, към която той сочи в последните мигове от живота си.

— Това е без значение, защото Крейги не сочи определен човек.

— Напротив. Сочи. Всеки тук ще го потвърди.

— Сигурно така е изглеждало, защото всички мислят за предишните събития от вечерта. Още във вечерта на убийството едно нещо ми направи силно впечатление — единствен Гай Гамлин стои през цялото време прав.

— Е и?

— Това го изключва като възможен извършител.

— Как точно? — полюбопитства Арно.

— Според мен Крейги е посочил посоката, от която е долетял ножът.

При тези думи в стаята настъпи тревожно раздвижване, хората зашепнаха недоверчиво. Хедър остави Суами и отиде при Кен. Андрю избухна в смях.

— Е, това вече е наистина попадение. В тъмната стая? От близо три метра разстояние?

— В стаята не е било тъмно, а сумрачно. При това жертвата е била облечена в снежнобяла дреха.

— Абсурд.

— Не и за човек, който си е вадил хляба с мятане на ножове. — Шумът в стаята утихна мигновено. — Спестихте ни тази информация, нали, господин Картър?

— Още твърде много неща не съм споделил с вас.

— Няма съмнение — обади се и Трой.

— Сбъркахте, като споменахте за цирка в Блакпул, защото се свързахме с работодателите ви там. Уведомиха ни, че наистина сте се занимавали с укротяване на лъвове — дейност, в която не сте блестели особено, но сте били и гълтач на огън, и сте имали номер с мятане на ножове.

— Хора като тях са готови да кажат какво ли не. — Барнаби мълчеше. Накрая Андрю не издържа и попита: — И това ли е всичко? Това са всичките ви доказателства против мен, така ли? Ще ви кажа едно: ако по някакво чудо цялата тази история стигне до съдебна зала, съдебните заседатели ще изпопадат от смях.

„Чудо е подходящо определение, помисли си Трой“. Той внимателно слушаше изложението на своя началник. Но с какво разполагат всъщност? С конец, закачен за дръжката на нож. Всичко друго е предположение. Никакви отпечатъци върху оръжието, с което е извършено убийството. Достатъчно е Картър да се придържа към показанията си и всеки приличен адвокат ще го измъкне невредим от съдебната зала. Той очевидно го знаеше. Изпечен хитрец. Явно, няма да се поддаде на никакви провокации. Трудно би направил и погрешна стъпка. Какво като разполагаха с информация за миналото му? Можеха само да докажат, че миналото му не е кристалночисто. Трой погледна шефа си, той обаче се взираше съсредоточено в пода. По едно време вдигна очи и попита:

— Как накарахте момчето да излезе от стаята си?

„Наистина е отчаян“, помисли си Трой. За миг сърцето му се изпълни със съчувствие към Том Барнаби. Беше доста необичайно и той прогони бързо чувството.

Андрю се разсмя шумно и атмосферата в стаята се разведри видимо. Мей, мълчала доста продължително, попита Арно как е кракът му. Суами се обърна с гръб към всички. Хедър започна да прибира мръсните чаши и да ги отнася полека-лека към умивалника. Единствено Трой забеляза как вратата се отваря полека.

Барнаби повтори въпроса си.

— Как накарахте момчето да излезе от стаята си?

— Преправи гласа си, представяйки се за Арно.

Думите произнесе Фелисити, бледа като платно, но онова, което каза, прозвуча ясно и отчетливо. Напрежението в стаята се нагнети за пореден път.

— Заповядайте, седнете, госпожо Гамлин. — Сърцето на Барнаби, спряло да бие за кратко, отново се събуди за живот. Той изтегли стол и го предложи на жената. Барнаби приседна върху плота на масата така, че да скрива Андрю от погледа й.

— Кажете ми какво се случи?

— Събудих се, защото ми се ходеше до тоалетната. Облякох халат и тъкмо натиснах дръжката на вратата, когато… Когато го видях.

— Андрю Картър ли?

— Кристофър.

— Къде точно стоеше?

— Беше коленичил пред вратата на Тим и залепил устни до ключалката, повтаряше: Арно е. Нося ти вечерята. — Изненадах се колко е различен гласът му. Не носеше нито поднос, нито табла, но забелязах подпряно дълго желязо на стената до него. Когато Тим отвори вратата, Кристофър го сграбчи, изтегли го навън и… Започна да го налага с желязото. Трябваше да извикам за помощ… Знам, че трябваше. Но бях толкова изплашена… Просто се върнах в стаята. Дори не се обадих в полицията. Много… Много съжалявам…

— Ние вече пътувахме насам, госпожо Гамлин.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Значи може да не се чувствам толкова… Чух и трясък от счупено стъкло. Тим добре ли е?

Настъпи продължително мълчание. Хедър пристъпи към Фелисити.

— Да ви сваря ли един хубав топъл чай от акрона, с много мед?

Трой се запита дали не става дума за онзи бълвоч, който му дадоха да пие в нощта на убийството. В такъв случай Фелисити рискуваше и да не доживее деня на процеса, когато щеше да им е нужна, за да даде показания. Какъв късмет само! Съдейки по изражението на Андрю, което той побърза да прикрие, тя очевидно казваше истината. Оставаше само внимателно да го приближат, да го арестуват тихичко и да се приберат по къщите си. Преди да направят каквото и да било, се разнесе гласът на Мей:

— Онова, което казахте преди малко за смъртта на Учителя, ме накара да се замисля, инспекторе. Вероятно не съм била достатъчно ясна по време на първия ни разговор.

— В какъв смисъл, госпожице Кътл?

— Видях абсолютно всичко.

Барнаби усети, че всеки миг подът ще се разтвори под краката му. Не бе чул. Ето, нещата вървяха към своя край.

— Ще го откриете в показанията ми — продължи тя. — Единствените, които той почти не погледна, от страх да не потъне в неясни брътвежи за астралгти и висши сили. — За сребърната стрела, която лети над главата ми.

Господи! Всемогъщи Боже! Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. По-добре да си поплаче. Какво друго? Още един живот отлетя заради него. Главният инспектор изпита внезапен срам. В съзнанието му изникнаха сърдитите обвинения на Джойс, че не го слуша, когато му говори, както и епизодът с опита на Трой да разгърне теорията си за мошеника като такъв. Излизаше, че само той е прав. За негов късмет, сержантът бе продължил въпреки забележката на своя началник, защото иначе…

„Кръвоносните ми съдове очевидно се втвърдяват, помисли си Барнаби. Това не ми харесва“. Осъзна, че Мей му говори.

— Разбирах, че не сте готов за по-подробно навлизане в езотеричното познание. Вероятно съм грешала, не знам.

„Разбира се, че не е бил готов, помисли си Трой. Заспал старчок.“ Той виждаше колко нещастен е началникът му, но не изпита никакво съчувствие. Непрестанно му повтаряше да държи съзнанието си отворено и нито за миг да не се чувства доволен. Не можеше да се отрече, че това го подсети и за собствената му вина — твърде дълго отсъства от кабинета и пропусна обаждането на Одри. Ако Барнаби забележи, щеше да се измъкне с обичайното „Как можех да знам?“, което не беше никакво извинение, естествено. Ако шефът се бе отнесъл с по-голямо внимание към показанията на Мей, щяха да спестят много време, а и пари, да не говорим за загиналото момче.

Трой си закопча якето и пристъпи напред, готов за неприятности. Такива обаче нямаше. След не повече от пет минути тримата седяха в колата и пътуваха към управлението. Шофираше Трой. Барнаби и Картър бяха на задната седалка. Последният яростно отрече твърденията на Фелисити, заявявайки, че най-вероятно е имала халюцинации. За никого не беше тайна, че дългите години, прекарани в компанията на алкохола и наркотиците, бяха увредили мозъка на жената.

— Ще проверим лоста за отпечатъци.

— Защо са ви отпечатъци. Държах го, докато бях горе на покрива, вече ви казах. А и го бях носил в стаята си.

— Ако действията ви се свеждат до това, това и ще открият в лабораторията.

Барнаби наблюдаваше лицето на Картър. Не виждаше единствено дързост. Мъжът преметна крак и опря глезен върху коляното на другия крак. Докато се наместваше на седалката, китката му се оголи и проблесна кръглият циферблат, покрит със скъпоценни камъни.

— Откъде го имате?

— Подарък. От несбъднатата ми годеница.

— Тя се отърва.

— Аз също. Кълбо от нерви. Заета е единствено с мисли за душевното си състояние. Може ли да запуша?

— Не точно сега. Любопитен съм дали знаехте, че е в Господарската къща, преди да дойдете тук?

Картър помълча известно време — очевидно премисляше какво би спечелил или загубил с отговора си.

— Преди време чичо ми писа. Беше я разпознал.

— От някоя будистка гравюра, вероятно.

— Не е престъпление да си търсиш богата съпруга. В противен случай половината мъже на този свят ще бъдат прибрани зад решетките.

— Били ли сте някога там?

— Не, разбира се.

 

 

През няколкото седмици, предхождащи съдебния процес, на бял свят излязоха още доста подробности за чичото и племенника Картър. Изправен пред факти, които преди това отхвърляше с възмущение, и следвайки съветите на адвоката, който си купи благодарение продажбата на часовника, Андрю се призна за виновен за убийството на Артър Крейги. Призна също, че идеята осенила чичо му, когато случайно гледал телевизионно предаване за някакъв невероятно дебел гуру от Съединените щати. Посетил своя отдавнашен партньор от затвора в Олбани с предложението след време да организират такава машина за печелене на пари и в родината. Речено-сторено. Чичо и племенник подготвили и доста неща, та като най-близък роднина обвиняемият да наследи цялото имущество.

В съдебната зала Алдрю — отслабнал, с хлътнали страни и трогателен поглед — призна, че в нощта на убийството най-накрая разкрил самоличността си пред Крейги и помолил да получи поне малка част от полагаемото му се наследство от своя чичо. Крейги направо се изсмял в лицето му.

Адвокатът на защитата, блестящият Джералд Малой-Малой, обстойно изложи в заключителната си пледоария безконечна поредица от мошеничества и лъжи, замислени и осъществени от обвиняемия. Никой повече не се съмняваше кой е убиецът на Крейги, но всички неволно се питаха как така досега не са усетили лъжеца.

Отпадна обвинението за предумишлено убийство на Тимъти Джъстин Райли. До голяма степен това се дължеше и на дългите години лечение, на което е била подложена главната свидетелка Фелисити Гамлин преди събитията. Като се прибави и взетото приспивателно няколко часа преди да види Картър пред стаята на Райли, тя се оказа ненадеждна свидетелка. Без никакви затруднения адвокатът я разплака само за няколко минути. Размазаните отпечатъци по железния лост доказаха единствено, че и двамата — и жертвата, и евентуалният убиец — са го държали в ръце. Адвокатът успя да докаже още, че жертвата неколкократно е имала агресивно поведение. Райли бе станал причина за смъртта на чичото на обвиняемия и се бе опитал да нападне и самия обвиняем (в този момент железният лост бе изваден и показан).

Никой, с изключение на Андрю Картър не знаеше защо Тим е трябвало да умре. Най-вероятната причина бе, че бързайки с останалите към гърчещата се на пода Мей, младежът се е отделил от любимия си Учител, но насред пътя е усетил какво всъщност става; тогава се извръща, за да се върне при Крейги, и погледът му попада на Андрю в момента, в който той замахва с ножа. Което не е останало скрито и за Андрю.

Осъдиха Картър на осем години затвор, от които той излежа шест и половина. Оставил известна сума от продажбата на часовника в ръцете на сръчен инвестиционен анализатор, при излизането си от затвора той разполагаше с доста пари. Няколко седмици по-късно, прибрал авоарите си на сигурно място в специален колан под дрехите, той напусна страната.

Известно време обикаля Европа и си поживя на воля, но в Марсилия се забърка в някакви неприятности и бе принуден да се изнесе по най-бързия възможен начин оттам. Отскочи до Америка и избра да кацне в Сан Диего, привлечен от прозвището на щата — слънчевия щат. Нае кола и пое нагоре по крайбрежието. Откриха колата му в предградията на Сосолито. Вътре намериха пребития до смърт Андрю — бяха му задигнали и всичките пари. Следствието стигна до двама мафиоти, предрешавали се като шамани на Новата ера.