Метаданни
Данни
- Серия
- Убийства в Мидсъмър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killings at Badger’s Drift, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Колектив, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Analda(2017)
Издание:
Автор: Каролайн Греъм
Заглавие: Провинциални убийства
Преводач: колектив
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Еднорог
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Антоанета Дончева-Стаматова
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 954-9745-23-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1709
История
- —Добавяне
Трета глава
— Къде отиваме сега, сър?
— Ами, трябва да посетим мисис Куайн на Бърнам Кресънт…
— Мислех, че общинските сгради са оставени за колегите.
— За тази ще се погрижа аз — тя е чистела на мис Симпсън. После ще посетим онази смущаващо изискана къщица, следващите четири, а накрая — фермата на Трейс. Или, като й казват, Тай Хаус.
— Обитателите са високопоставени хора, нали? Хора с положение?
— Мога да мина и без социологическите ти коментари, Трой. Просто карай внимателно и си отваряй очите.
— Дадено, шефе.
— И си наостри молива. Ще започнем от фермата и ще караме надолу.
Над главния вход имаше изящен ветрилообразен прозорец с бели ребра, покрит с дантелени орнаменти. Магнолията беше в разгара на цъфтежа си — огромни бели восъчни чашки в тъмнозелени чинийки опираха в прозореца. Сержант Трой дръпна рязко месинговата верижка и някъде отдалече долетя звън. Барнаби се зачуди дали в кухнята няма махагонов шкаф с витрина и подредени в нея малки звънчета, които изпълнително се поклащат, раздвижени от верижката. Трапезария. Пералня. Килер. Детска стая.
Никой не излезе.
— Сигурно днес е почивният ден на прислужницата — не можа да се сдържи Трой. В репликата му имаше раздразнение и сарказъм. Последва Барнаби, който обиколи къщата, борейки се със спомени, които предизвикваха у него негодувание. Майка му си махаше престилката, преди да отвори вратата. И забрадката. Още я виждаше нервно да потупва коса пред огледалото в коридора и да приглажда якичката на униформата си. „Мисис Уилоус иска да ви види, милейди.“
Излязоха на павирания двор в задната част на къщата. Едно малко куче, много слабо, със сива муцуна и тяло на кафяви и сиви петна, се затича към тях. Беше стар, полусляп териер, порода „Джак Ръсел“. Наложи му се доста да се приближи до двамата мъже, преди да разбере грешката си. Трой се наведе, за да го погали, но кученцето се обърна и изчезна с безутешен поглед. Барнаби се приближи към задната врата.
— Може би тук ще имаме повече късмет.
Вратата беше широко отворена и разкриваше огромна кухня. Един мъж седеше отсреща на дълга маса, подпрял с ръка челото си, с отпуснати рамене — образ на отчаянието. До него, седнало върху масата с гръб към Барнаби, се виждаше момиче. Видяха я как се навежда и докосва рамото на мъжа. След това той изведнъж сграбчи ръката й, вдигна поглед, съзря двамата новодошли на вратата и скочи на крака. Момичето се обърна много бавно към тях.
Години след приключване на случая Барнаби щеше да си спомня момента, когато за първи път зърна Катрин Лейси. Беше в копринена рокля на райета в зелено и слонова кост и бе най-прекрасното същество, което някога бе виждал. Красотата й се дължеше на нещо много повече от обикновено съвършенство на лице и форми (а колко често му се случва на човек да попадне на подобен феномен?). Тя притежаваше непостижимото съвършенство на далечна звезда, което покоряваше сърцето. Когато тръгна към тях, изящните й устни се озариха от усмивка.
— Извинявайте… Отдавна ли звъните? В кухнята невинаги се чува.
Барнаби обясни причината за посещението си.
— Да, разбира се. Моля, заповядайте. Бяхме шокирани, когато чухме, че полицията се е намесила. Нали, Дейвид?
Мъжът, който отново се настани в един от люлеещите се столове, не отговори.
— Някога е учила баща ми, както сигурно се досещате. Имам предвид мис Симпсън. И двамата ми родители много са я обичали. Между другото, аз съм Катрин Лейси. А това е Дейвид Уайтли, управителят на фермата ни.
Барнаби кимна й зададе обичайния въпрос какво е правила във въпросния ден, но с поглед, отправен към мъжа на масата. Беше висок повече от метър и осемдесет, с бронзовия тен на човек, който постоянно работи на открито. Имаше изразителни, кобалтовосини очи и коса с цвят на лен, която беше по-дълга от обичайното. Беше някъде към края на тридесетте и в този момент изглеждаше повече ядосан, отколкото отчаян. Барнаби се запита какво ли щеше да се случи, ако двамата с Трой не се бяха появили на вратата точно в този момент. Беше ли докосването по рамото успокояващ жест? Или милувка? Щеше ли трескавото сграбчване на ръката й да доведе до отблъскване? Или до целувка?
— Следобедът беше приятен. По-голямата му част прекарах в Голямата зала на кметството в селото, където подготвяме празненството със спортни състезания в събота. Поставих подпорите… сортирах нещата… Помагах на щанда на женското дружество.
— Ясно — кимна Барнаби, напразно опитвайки се да си представи мис Лейси в женското дружество. — По кое време си тръгнахте?
— Мисля, че беше някъде към четири часа. Но може да е било и по-рано. Не ме бива да помня часове, както ще потвърди и Хенри.
— И направо вкъщи ли се върнахте?
— Да. За да взема пежото. След това отидох с него до „Хайтънс Енд“ да прибера Хенри. Той има офис там… — Внезапно спря, а после каза: — Вижте, няма ли да е по-разумно да разговаряте и с двама ни едновременно? По това време винаги пием кафе в дневната. Чувствайте се поканени.
Барнаби отказа кафето, но се съгласи, че предложението е разумно.
— Ела и ти, Дейвид.
Тя отново се усмихна, този път на мъжа на стола, и тримата проследиха с поглед гърба й — гледката беше не по-малко божествена — докато тя пресичаше антрето и се насочваше по дългия, застлан с килим коридор.
Едната стена беше украсена с поредица от маслени платна в изящни рамки, датиращи от миналото на фамилията Трейс, а другата — с нежни акварели, които Барнаби завистливо погледна с око на експерт. В края на коридора, зад двойните стъклени врати, орнаментирани със заслепяваща плетеница от бели метални осморки и спирали, имаше оранжерия. През стъклото Барнаби зърна добре подстригана морава, изкусно подрязани храсти и хвърлящ отблясъци фонтан. Зачуди се дали има и пауни.
— Единственият човек — каза през рамо Катрин, — който, освен Хенри, в момента живее тук, е сестрата на покойната му жена, Филис Кадел. Стаята й е на горния етаж.
После се обърна рязко и отвори първата врата вдясно.
Озоваха се в много дълга всекидневна. Стените бяха на кайсиеви и кремави ивици, имаше и пищни персийски пътеки, разпръснати върху излъскания до блясък паркет с цвят на мед. Орнаменти в стил рококо със златисти листа украсяваха тавана. В другия край на стаята седеше един мъж в инвалидна количка до прекрасна камина, изработена в стила на Адам[1]. В камината нямаше огън. На негово място бе поставен букет от бели и сребристи цветя и листа. Коленете на мъжа бяха покрити с одеяло. Лицето му беше сериозно — почти строго — с две дълбоки бръчки от носа до ъгълчетата на устата. Тъмната му коса беше прошарена със сиви кичури и раменете му бяха леко прегърбени; Барнаби се изненада, когато по-късно узна, че Хенри Трейс бе едва на четиридесет и две години. Той се зачуди дали Дейвид Уайтли седна на най-близкия до работодателя си стол само по чиста случайност. Едва ли би могъл да съществува по-рязък контраст. Дори седнал, Дейвид изглеждаше агресивно жизнен. Крайниците му, добре сложени и силни, сякаш всеки момент щяха да пръснат шевовете на панталоните и кадифената му карирана риза. „Мъжът от рекламата на Марлборо“, усмихна се вътрешно Трой. Катрин обясни защо са дошли полицаите, седна на една ниска табуретка близо до инвалидната количка и взе ръката на Трейс.
— Ужасна работа — каза той. — Не може да бъде вярно, че е имало престъпление и убийство, нали?
— На този етап все още проучваме, сър.
— Просто не мога да повярвам, че някой би искал да й причини зло — продължи Трейс. — Тя беше толкова мила.
„Той не добави — забеляза Трой, докато отваряше тефтера си, — че е била учителка на майка му. Сигурно са били в частно училище. Добре са си някои хора.“
— Всъщност аз я видях в деня, когато почина — каза Катрин. Гласът й не бе засегнат от нездравото вълнение, често съпровождащо подобен вид забележки.
— По кое време? — попита Барнаби и погледна към Трой, който описваше дъга с молива си, за да му покаже, че е нащрек.
— Сутринта. Не си спомням кога точно се отбих в къщата й. Беше ми обещала мед за щанда на празненството. Даде ми и вино с отвара от магданоз. Винаги е била много щедра.
— И тогава я видяхте за последен път, така ли?
Катрин кимна.
— Да се върнем към следобеда… Напуснала сте залата в селото около четири часа… взела сте пежото?…
— Отидох с него до офиса на Хенри. Взех го, върнахме се тук, вечеряхме и прекарахме вечерта в шумни…
— Спорове.
— Спорове — повтори тя, завъртя леко глава и го погледна закачливо, — по повод една нова розова градина. Тръгнах си в около десет и половина.
— Значи не живеете тук, мис Лейси?
— Само до другата събота. Тогава ще се венчаем.
Тя и мъжа в количката размениха погледи. Нейният беше нежен, ала неговият — пълен не само с обожание, но и с триумф. Триумфът на колекционер, който е забелязал рядък и красив екземпляр и, противно на всички очаквания, се е сдобил с него.
„Ано имаш достатъчно пари, помисли си сержант Трой, можеш да си купиш всичко.“
— Живея в една къща накрая на буковата гора, казва се „Холи Котидж“[2]. Всъщност се намира извън селото.
Очите й помръкнаха. После добави толкова тихо, че Барнаби едва успя да я чуе:
— С брат ми Майкъл.
Той попита за точното местонахождение на къщата, тя го описа и допълни:
— Но сега няма да го намерите там. Отиде в Костън, за да си купи четки.
Макар че сама даде това съвсем обичайно сведение, тя видимо се разстрои, стисна силно устни и се намръщи. Трейс я погали нежно по главата, като че успокояваше нервно животно.
— Минахте ли покрай къщата на мис Симпсън на връщане?
— Да.
— Видяхте ли някого? Да сте чула или забелязала нещо?
— Боя се, че не.
— Лампата светеше ли? Завесите бяха ли спуснати?
— Съжалявам, не помня.
— Благодаря ви.
Барнаби насочи вниманието си към Хенри Трейс. Знаеше, че в неговото положение въпросите са чиста формалност, но да не ги зададе беше най-малкото грубо. Макар да бе възможно Трейс да се е придвижил с количката до къщата на мис Симпсън и да я е отровил (като в такъв случай годеницата му лъжеше за прекараната заедно вечер), той едва ли би могъл да бъде с жена в гората през онзи следобед, дори и само затова че мъж, който ще се жени за Катрин Лейси, трябва да е напълно луд, за да го направи. Никъде около мястото нямаше следи от количка или гуми. Барнаби прие парализата му за действителна. Само по филмите силните и здрави хора прекарват години наред в инвалидна количка, завити с одеяло, просто за да могат да скочат в кулминационния момент и да извършат перфектното престъпление.
— Потвърждавате ли разказа на мис Лейси за времето, когато сте били заедно, мистър Трейс?
Чу как Трой шумно обърна страницата.
— Да.
— Докато бяхте в офиса, имаше ли хора наоколо?
— О, да. Там се съхраняват тракторите. Всички торове. Има и външни сгради… за камиони. Доста оживена част от стопанството е.
— А колко е голямо то?
— Пет хиляди акра.
Моливът на сержант Трой свирепо се заби в листа.
— Бихте ли ми дали името на лекаря си?
— Моят лекар?
Хенри Трейс слисано втренчи поглед в Барнаби. После се отпусна и кимна.
— Разбирам.
Бръчките на лицето му сякаш станаха по-дълбоки. Усмихна се — усмивка, напълно лишена от радост.
— Семейният ми лекар е Тревър Леситър. Но най-добре е да разговаряте с господин Холингсуърт, „Юнивърсити Колидж“, Лондон — отвърна той и добави огорчено: — Той ще потвърди, че парализата ми е истинска.
Момичето, седнало в краката му, възкликна негодуващо и ядосано впи поглед в Барнаби. Трейс каза:
— Няма нищо, скъпа. Те са длъжни да проверят тези неща.
Но това не я успокои и тя продължи да гледа свирепо двамата полицаи, докато разпитваха Дейвид Уайтли. Трой си помисли, че гневът я прави да изглежда още по-красива. Управителят на фермата отговаряше кратко. Каза, че през въпросния следобед е работил.
— Къде точно се намирахте?
— На пет километра по пътя към Геслър Тай. Поправях една ограда. Преди два-три дни там стана катастрофа и част от оградата се смачка.
Барнаби кимна.
— Къде отидохте, след като свършихте?
— Тръгнах с колата към Костън, за да купя още мрежа. И след това се прибрах вкъщи.
— Ясно. Значи не се върнахте в офиса на стопанството?
— Не. Беше станало вече към шест часа. Аз нямам точно определено работно време. Не съм наемен работник.
Опита се да звучи весело, но в тона му се прокрадна леко раздразнение.
— А вие живеете в?…
— Уичетс. Къщата със зелените капаци срещу кръчмата. Върви заедно с назначението.
— А вечерта?
— Взех душ. Пийнах. Гледах малко телевизия. После отидох в „Мечката“ в Геслър, за да хапна нещо и да се видя с приятели.
— Кога стана това?
— Струва ми се, към осем и половина.
— Не сте женен, нали, господин Уайтли?
— Я си гледайте работата!
— Дейвид! — извика Хенри Трейс. — Няма нужда…
— Извинете, ама изобщо не разбирам какво общо може да има, по дяволите, факта дали съм женен или не с разследването смъртта на една старица, която, първо на първо, почти не познавах!
Стисна неотстъпчиво устни и скръсти първо ръце, после крака. След секунда отпусна крака, но пак ги кръстоса, като този път ги размени.
Барнаби си седеше спокойно и невъзмутимо на стола. Хенри и Катрин изглеждаха доста смутени. Трой не сваляше поглед от прасците и бицепсите на Уайтли. Познаваше този тип мъже. Въобразяват си, че са жребци, а половината от тях не могат да го вдигнат без пет-шест бири и лек порнофилм. Тишината се проточи болезнено. Накрая Дейвид Уайтли изпусна една малко преиграна въздишка и каза:
— Е, добре, щом толкова искате да знаете, женен съм. Но живеем разделени от три години. Всъщност, разделихме се малко преди да дойда на работа тук. Тя преподава трудово обучение и живее в Слау. И за да ви спестя опитите да измъкнете от мен всяка родословна подробност, имаме деветгодишен син. Казва се Джеймс Лорънс Уайтли и последния път, когато го видях, беше висок малко над метър и двадесет и тежеше близо тридесет и два килограма. Беше запален по „Депеш мод“, колелата BMX и компютърните игри и играеше отлично баскетбол. Разбира се, това беше преди доста време. Сега сигурно е съвсем различен.
В последната забележка липсваха сарказъм и яд. Гласът му, изпълнен с вълнение, изведнъж секна.
— Благодаря ви, мистър Уайтли. — Барнаби изчака няколко секунди и продължи: — Да се върнем към вечерта на седемнадесети. Можете ли да ми кажете кога си тръгнахте от „Мечката“?
Уайтли пое дълбоко дъх и накрая отговори:
— Грубо казано, половин час преди да затворят. Те може да си спомнят. Често ходя там.
— И се прибрахте с колата направо у дома си?
— Да.
— Ще ми кажете ли марката и регистрационния номер на колата си?
— „Ситроен“ комби, ЕТХ 373V.
— Добре. — Барнаби стана. — Благодаря ви за съдействието. Мис Лейси, мисля, че споменахте, че още някой живее тук?
— Да, наистина — каза Хенри Трейс, — Филис. Но тя не е ли долу в новата си къща?
— Не — отвърна Катрин и се изправи. — Чух я да си идва преди половин час. Ще ви заведа.
Думите й бяха отправени към Барнаби, но тя не го погледна. Когато направи крачка напред, Хенри й сграбчи ръката.
— Връщай се бързо!
— Да, разбира се.
Тя сведе глава и целуна ъгълчето на устата му. Целувката беше целомъдрена, но погледа, който получи в замяна, нямаше нищо общо с целомъдрието.
„Очарователна сцена!“, помисли си Барнаби. Трейс — с ясно очертания си суров профил, момичето — младо и жизнено, наведено над него — на фона на спуснатите сиви завеси от копринено моаре. Ала нещо в този финален щрих на прелестната сцена подразни Барнаби като неестествено. Всичко изглеждаше като театрално, измислено; преливащо от фалшив патос като сантиментална викторианска честитка или илюстрация от роман на Дикенс. Не можеше да даде точно обяснение на това си усещане. Не би и си помислил, че двамата играят някаква роля. Премести поглед, за да включи Дейвид Уайтли в картината. Може би именно неговото присъствие предизвикваше подобни мисли. Може би просто момичето беше с неподходящия мъж. Младите трябва да се събират с млади. Барнаби забеляза как Уайтли гледа Катрин Лейси. Неговият втренчен поглед също нямаше нищо общо с целомъдрието.
Хенри Трейс трябва да е много необикновен човек, за да не се запита поне веднъж какво ли правят годеницата му и управителят на фермата, когато му се губят от погледа. Напълно естествено е един колекционер да се сблъсква със завистта на своите събратя-колекционери. Особено, когато се отнася за най-добрия екземпляр в колекцията му.
Катрин ги поведе нагоре по една дълга, виеща се стълба, водеща към поредния коридор, който пък бе изпъстрен с малки, полирани до блясък масички с формата на полумесец, върху които имаше вази с цветя, кутийки с емфие и миниатюри.
— Как е цялото име на дамата?
— Филис Кадел.
— Госпожица?
— И още как!
Язвителният й тон заинтригува Барнаби и му достави удоволствие. Според него прекалено много сладост и ведрина в един момент неминуемо втръсват. При това доста скоро. Харесваше му това, което наричаше „малко пипер“. Чудеше се какво точно място заема Филис в домакинството и дали то ще се промени след сватбата. Без съмнение, всяка млада съпруга иска да поеме юздите в свои ръце. А със съпруг-инвалид тя би трябвало да е изключително способна. Той погледна леко загорилата от слънцето ръка на мис Лейси, докато тя чукаше на вратата. Изглеждаше по-силна, отколкото мажеше да се предположи от крехката й външност.
— Филис… извини ме за безпокойството, но…
Барнаби я последва в стаята. Видя доста пълничка жена на средна възраст с плоско лице, очи с цвят на зелено грозде, кестенява коса, лишена от блясък, оформена в младежка прическа с бретон и твърди, стегнати, дребни къдрици. На дългото й бледо лице тя изглеждаше глуповато — като перука на кон. Жената седеше пред проблясващия екран на голям телевизор, с кутия карамелчета на коленете.
— … полицията е тук.
Жената скочи. Кубчетата карамел паднаха на пода и се разпръснаха. Тя се наведе и скри лицето си, ала искрите на страх и ужас, проблеснали в очите й, не останаха незабелязани за зоркия поглед на Барнаби.
Катрин се наведе да й помогне. Бонбоните бяха няколко вида: ванилия, мока, шоколад, а останалите — с пълнеж от ядки и череши.
— Сега няма да можеш да ги ядеш, Филис…
— Благодаря за съвета, но нищо няма да ми стане, ако се наведа за няколко бонбончета. Остави ме на мира — сряза я тя и започна непохватно да тъпче обратно в кутията бонбоните с полепналия по тях прах от пода. Все още не смееше да вдигне поглед към двамата мъже.
— Нали после ще изпратиш главен инспектор Барнаби? — помоли я Катрин и, макар че не получи отговор, се насочи към вратата. Точно преди да излезе, подхвърли: — Става въпрос за мис Симпсън.
Барнаби забеляза, че при тези думи жената започна да възвръща цвета на лицето си, но неравномерно — кожата й стана на червени петна, сякаш бе седяла продължително време пред камината. В следващия миг тя ги затрупа с неудържим порой от думи:
— Да, горката Емили!… Как не се сетих… Заповядайте, седнете… И вие също, сержант!
Барнаби си избра един светлобежов стол до огнището и се огледа. Атмосферата беше много по-различна от тази в дневната на долния етаж. Стаята беше обзаведена удобно, но й липсваше индивидуалност. Нямаше украшения, липсваха снимки. Само два-три скучни вестника и едно умиращо растение на перваза на прозореца. Като изключим телевизора, много приличаше на чакалня на зъболекар.
Филис Кадел изключи телевизора и седна срещу тях. Ако при пристигането им бе проявила някаква тревога, то сега всичко бе под строг контрол. Обърна се към тях със загрижена физиономия. Ако коленете й не бяха толкова силно стиснати, а вените — изпъкнали под отпуснатата кожа на врата й, Барнаби би си помислил, че се е успокоила напълно. Тя вежливо и внимателно отговаряше на въпросите, засягащи онова, което е правила на седемнадесети. Следобедът била в залата на кметството и се занимавала с томболата. А вечерта прекарала „съвсем невинно, уверявам ви, господин главен инспектор“, като гледала телевизия.
Това ни най-малко не изненада Барнаби. Човек трудно можеше да си представи пищната й фигура, с плът, освободена от силно стегнатия корсет, да се търкаля и палува из гората. Той, разбира се, не отхвърли и тази възможност. Нерядко най-невероятни хора събуждат романтични трепети у другите. Често беше чувал жена си да казва: „Не знам какво вижда той в нея?“ Или по-рядко обратното. Не; причината да се изключи вероятността Филис Кадел да е жената от гората не бе в невзрачната й външност, а фактът, че тя нямаше какво да губи от разкритието. Дори, като се вземе предвид общественото отношение към самотните жени на средна възраст, би могла доста да спечели. В такъв случай защо толкова се изплати в първия момент, когато влязоха?
— И кога напуснахте залата, мис Кадел?
— Да видим… — потупа тя горната си устна с пръст с цвят на лой, — тръгнах си почти последна… Сигурно е било четири и половина, пет без петнадесет.
— С мис Лейси ли си тръгнахте?
— С Катрин ли? Боже мой, не! Тя си тръгна много по-рано. Намина съвсем за малко. — Улови погледа на сержант Трой, обърнат към каменния профил на Барнаби и повдигна вежди с престорено съжаление. — О, Боже! Надявам се, не казах нещо, което не биваше?
— Излизахте ли изобщо след прибирането си вкъщи?
— Не. Написах няколко писма и после, както вече заявих, погледах малко телевизия.
„Както вече заявих“, повтори си Трой, докато записваше старателно. Хората често употребяват подобни изрази, когато говорят с полицията. Официални фрази, за които в друг случай не биха се сетили. Заслуша се по-внимателно в мис Кадел, която продължи с подробно описание на всички програми, които бе гледала, а после, сякаш това само по себе си би могло да прозвучи подозрително, добави:
— Спомням си, само защото беше петък. Програмите за градинарство, нали разбирате?
Барнаби разбираше. Самият той винаги ги гледаше в случаите, когато се случваше да е вкъщи по това време.
— Тук живее ли прислуга? — запита той.
— Не. Имаме градинар и едно момче. Редуват се да се грижат за градината, чистят колите и извършват всякакъв вид поддръжка. А също и мисис Куайн. Идва към десет часа. Почиства къщата, подготвя зеленчуците за вечеря, готви лек обяд и после си тръгва към три. Аз готвя вечер, а тя чисти и мие съдовете, когато дойде на другия ден. Надявам се Катрин да я остави. Тя води със себе си и своето малко момиченце, а не всеки би приел деца около себе си. Работеше и за горката мис Симпсън — колко е странно, като се сетя за това сега. Отиваше там за един час всяка сутрин, преди да дойде тук.
— Ще останете ли да живеете тук след сватбата, мис Кадел?
— Как можа да ви хрумне, за Бога?! — Сподавеното възклицание можеше да бъде и смях. — В една къща няма място за две господарки. Не, отпращат ме. Хенри има няколко къщички в имението. Две от тях са… как го казват… да, обединени. Има и малка градина. Много е… хубава.
„Надали е по-хубава от това да си господарка на Тай Хаус — помисли си Барнаби и отново си представи приказния изглед, който видя през оранжерията. — Далеч не толкова хубаво, всъщност.“
— Мистър Трейс отдавна ли е вдовец?
Ето я пак. Проблеснала ярко като клечка кибрит, запалена в тъмна стая. Искрата на страха. Филис Кадел извърна поглед и започна да изучава по-размазания от двата пейзажа, окачени на стената.
— Не разбирам какво общо има това със смъртта на мис Симпсън.
— Няма. Извинете ме.
Главен инспектор Барнаби зачака. От опит знаеше, че хората (с изключение на закоравелите престъпници), които крият нещо, и хората, които нищо не крият, притежават една обща черта. Ако пред тях се изправи полицай и задава въпроси, те не успяват да си сдържат дълго езиците. И ето че след няколко секунди Филис Кадел проговори. Думите й заваляха една след друга, като че ли не можеше повече да търпи — сякаш искаше да се отърве възможно по-бързо от тях и да приключи с въпроса.
— Бела почина преди около година. През септември. Застреляха я. Ужасна трагедия. Беше само на тридесет и две. Навремето писаха за всичко с подробности в местния вестник.
„Всичко на един дъх, помисли си Барнаби. През устни, бели като вар.“
— Тогава ли дойдохте да се грижите за къщата? — запита той.
— О, не. Преместих се тук веднага след сватбата. Бела изобщо не се интересуваше от домакинство. Обичаше да е на открито: езда, риболов… И, разбира се, грижеше се за Хенри. Бяха женени от пет години, когато тя умря.
— Мис Лейси изглежда твърде млада, за да поема такава отговорност — намекна Барнаби, но напразно. Чувствата й в този момент бяха здраво овладени — също като изобилната й гръд в корсета.
— О, не знам. Смятам, че от нея ще излезе прекрасна господарка на имението. А сега… — изправи се Филис Кадел, — ако това е всичко…
Поведе ги забързано надолу по стълбите към антрето на парадния вход, после изведнъж се закова на място между две стари дървени фигури с изтрита позлата. За момент всички стояха на пода от черни и бели квадрати като шахматни фигури — полезни, но безсилни, преди да влязат в игра. Филис запристъпва от крак на крак и накрая проговори:
— Ъ-ъм… Сигурно сте си помислили, че съм се стреснала… уплашила… когато влязохте?
Барнаби й отправи спокоен и учтив поглед. Трой установи зрителен контакт с по-високата от двете фигури — крал с висока корона и следи от лазурносиня боя в зениците му.
— Истината е, че… аз… всъщност… не съм си платила данъка на колата. Знаете как е… — Устните й трепнаха в нервна усмивка и разкриха силно пожълтели зъби. — Човек винаги си казва, че трябва да си записва такива неща, но…
— Да — съгласи се главният инспектор, — идеята е разумна.
Когато вратата се затвори зад гърба им, Трой каза:
— Трогателно.
Можеше да се отнася до външността й, мястото й в домакинството или тромавата й, зле съшита лъжа за неплатения данък. Барнаби бе напълно съгласен с него и за трите.
Катрин Лейси вървеше бавно през павирания двор и гледаше как двамата полицаи си отиват. Въпреки горещия ден й беше студено. Бенджи виеше жално под навеса на първия силоз. Тя отиде дотам и го взе. Той се размърда и се опита да скочи от ръцете й. Ребрата му стърчаха под кожата, като че ли изобщо нямаше плът между тях.
— Скъпа…
Чу леко тупване, докато Хенри се справяше със стъпалото на кухнята, после насочи количката си към нея. Тя остави кучето на земята.
— Добре ли си?
Помъчи се да се успокои, преди да се обърне към него. Не отговори — просто поклати глава и завесата от блестяща тъмна коса се разлюля около лицето й.
— Заради Бенджи ли? Просто трябва да се примириш с това, Кейт, знаеш го. И двамата опитахме всичко, което е по силите ни. Той просто не желае да яде. Моля те… Нека извикаме ветеринар…
— Моля те… само още един ден.
— Кучето е старо. Тя му липсва прекалено много. Не можем да седим и да го гледаме как умира от глад.
— Не е само това. — Обърна се и приклекна сковано до количката. — Това… не мога да го обясня… О, Хенри… — Сграбчи ръцете му. — Просто имам ужасно предчувствие…
— За какво? — Наведе глава и й се усмихна бащински. — Какво предчувствие?
— Не мога точно да го изразя — просто, че нещата с нас ужасно ще се объркат… че няма да има сватба…
— Говориш пълни глупости.
— Знаех си, че ще реагираш така. Но ти не разбираш…
Тя млъкна и го загледа. Мил, хубав, може би малко самодоволен. И защо да не е? Родът Трейс бе стар нормански род. Имаше гравюри на сър Робърт Трейс, съпругата му Исмелда и нейната котка, застинали във вечността в хладината на църквата от тринадесети век. Тази фамилия бе проляла скромно количество от благородната си кръв и в двете световни войни и се бе завърнала към властта си, окичена със слава. Думите „сигурност на собствеността“ за тях бяха безсмислени. Защото никога не са познавали нищо друго, освен живота на богати земевладелци.
— Не разбираш… — повтори Катрин. — Тъй като никога не ти се е налагало да искаш нещо, което не можеш да получиш, ти не можеш да разбереш, че животът невинаги е такъв, какъвто искаш. Мисля, че това, което става… смъртта на мис Симпсън, а сега и Бенджи… и Майкъл отказва да дойде в събота… Мисля, че са поличби.
Хенри Трейс се засмя и извика с престорен ужас:
— Пазете се, хора! Наближават мартенските иди![3]
— Няма нищо смешно.
— Извинявай, мила, но не виждам никой наоколо да крещи и да сипе проклятия.
— Какво?… — неразбиращо го погледна тя.
— Няма значение. А що се отнася до Майкъл… ами… Той едва ли е поличба. Сигурно от няколко седмици насам ти е станало ясно, че ще откаже да те отведе до олтара. Знаеш го какъв е.
— Но аз мислех… Поне на сватбата…
— Искаш ли да поговоря с него?
— Това нищо няма да промени. Човек би си казал, че след всичко, което ти направи за нас, ще…
— Хайде, стига. Не трябва да говориш така. Нищо не съм направил.
Когато тя се изправи, подпирайки се с ръце на количката, той проговори нежно:
— Горките малки коленца, наранени са от плочите… — Повдигна крайчеца на роклята й и нежно докосна трапчинките. — Милите малки коленца… Хенри ще ги излекува.
От един прозорец над тях Филис Кадел рязко се извърна. Включи телевизора и се отпусна в най-близкото кресло. Гласове изпълниха стаята. На екрана една двойка, изпаднала в алчен екстаз, се бореше да обгърне цял куп потребителски стоки, а през това време публиката — изпаднала в не по-малък екстаз — крещеше обидни или пък насърчителни думи. Жената, със застинал поглед на умопобъркана, се подхлъзна, издърпа една консервна кутия и цялата пирамида се строполи на земята. Филис натисна едно копче на дистанционното и на екрана се появиха двама влюбени, които редяха хвалебствия за овесената каша на партньора си. Третото копче задейства една пасторална сцена, която показваше как възрастна двойка тъне в задоволство, докато чете на глас телеграмите по случай златната си сватба. Четвъртото копче докара някакъв черно-бял филм. Двама мъже държаха трети за ръце, докато четвърти го правеше на пух и прах. Ляво кроше в мутрата, после дясно. Плесница. Нещо изхрущя. После две в корема. Спиране на дъха, агонизиращ хрип. Накрая едно коляно в слабините и юмрук в бъбреците.
Филис се настани по-удобно. Сграбчи кутията с карамела и започна да тъпче кубчетата в устата си. Тъпчеше ги яростно, без да спира, сякаш се опитваше да превземе крепостта на челюстите си.
По бузите й закапаха сълзи.