Метаданни
Данни
- Серия
- Убийства в Мидсъмър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killings at Badger’s Drift, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Колектив, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Analda(2017)
Издание:
Автор: Каролайн Греъм
Заглавие: Провинциални убийства
Преводач: колектив
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Еднорог
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Антоанета Дончева-Стаматова
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 954-9745-23-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1709
История
- —Добавяне
Трета глава
— Възможно ли е доктор Булард да е някъде из сградата?
— Не само е възможно, но наистина е тук, сър — отвърна дежурният сержант. — Тази сутрин трябваше да дава показания във връзка с едно следствие, а след това отиде до отдел „Съдебна медицина“.
Иззад един прозорец полицайката Брайърли извика:
— Видях го да минава през двора. Отиваше на обяд.
Столът беше в края на големия четириъгълен двор. Незнайно защо всички в полицейското управление непрекъснато се оплакваха от храната — за изтормозеното небце на инспектора тя се равняваше едва ли не на пир при Лукул[1]. „Няма да им се отрази зле да опитат някой ден кухнята на мисис Барнаби — помисли си той, докато си взимаше мусака с картофено пюре, овлажнели пържени картофи и сивосинкав разкашкан грах. — Това би им затворило устата“. Към избраните вече блюда прибави и едно кюфте и се огледа. Забеляза доктора сам на една маса до прозореца.
— Здравей, Том! — поздрави го доктор Булард. — Какво те е принудило да прибегнеш към услугите на това отчайващо място?
— А теб? — запита в отговор Барнаби, седна и започна да се тъпче.
— Жена ми ходи на курс по икебана.
— Аха. Всъщност исках да обсъдим нещо.
— Казвай — отвърна докторът, като отмести настрани остатъците от една обилно подправена треска, вече втренчил поглед в огромно парче пудинг.
— Една старица паднала и пощальонът я открил на другата сутрин мъртва. Това, за съжаление, не е толкова необичайно. Но същия следобед тя е видяла нещо, вероятно в гората до къщата си, което дълбоко я е разстроило. Толкова дълбоко, че се обадила на „Самаряните“, за да сподели с тях, ала преди да успее да им каже нещо съществено, някой почукал на вратата. И това е всичко, което знаем.
— Е, и?… — вдигна рамене доктор Булард.
— Необичайно е все пак. Искам да я погледнеш.
— Кой е подписал смъртния акт?
— Леситър. От Баджърс Дрифт.
— О-о! — изду бузи Джордж Булард и сключи върховете на пръстите си. — Какво да ти кажа… Това няма да е първият случай, в който го настъпвам по мазола.
— Какво ти е мнението за него?
— Хайде, Том — много добре знаеш…
— Извинявай.
— Боже, неслучайно наричат този пудинг „Крепост“ — напълно непревземаем е. — Той набоде едно парче на вилицата си и добави: — Мога да ти кажа това, което е всеизвестно. Домашен лекар с много пациенти и доста висок стандарт на живот. Има изключително привлекателна втора съпруга и не толкова привлекателна дъщеря, която е на възрастта на моята — на около деветнадесет.
— Можеш ли да погледнеш тялото днес следобед?
— Ами… В три часа имам визитация в болницата, така че най-добре е да тръгваме веднага.
В Костън имаше само две погребални бюра. „Браунс“ беше само за отбрана клиентела. Другото беше за простолюдието. Предният прозорец беше подплатен с измачкан сатен, в чийто център стоеше урна с няколко лилии, издялана от блестящ черен базалт.
На урната бяха издълбани думите: „Докато настъпи зората и сенките се стопят“. Наблизо беше паркирано ново Порше 924, което проблясваше под слънчевите лъчи.
— Красиво е — потупа го одобрително доктор Булард. — За девет секунди вдига шейсет мили.
Барнаби се опита да си представи как би изглеждал, натъпкан в една от ниските седалки. Червено-черната карирана тапицерия му се стори отблъскваща. Осъзна, че винаги ще бъде, както философски, така и материално, привърженик на удобните коли за средната класа.
— Нямах ни най-малка, представа, че са толкова добре платени — каза той, докато отваряше остъклената врата.
— Защото никога не остават на сухо — развеселено отвърна докторът. — Единственото нещо, за което винаги можеш да разчиташ на хората е, че някой ден на всеки му идва краят.
Звънецът иззвъня с приглушена и подобаваща меланхоличност. Той обезпокои само един от намиращите се вътре — млад човек с бледо лице, който изплува иззад тъмните кадифени завеси от отсрещната страна на стаята. Беше с черен костюм, кожата му беше бледа, имаше светла, права коса, бледи ръце и бледи изцъклени жълтеникави очи, наподобяващи капки киселина. Изглеждаше тъй, сякаш се канеше да даде някому последно причастие, но щом ги видя отблизо, промени израза на лицето си:
— Доктор Булард, нали?
— Точно така. А вие сте… не ми казвайте… господин Рейнбърд?
— Познахте от първия път! — Лицето на младежа засия. Очите му обаче не се промениха — като че ли сиянието му се излъчваше от кожата. — Денис Белята — добави той, очевидно сериозно.
После се обърна с въпросително изражение към спътника на доктора.
— Това е главен инспектор Барнаби. От централния следствен отдел.
— Виж ти… — Денис Рейнбърд бързо погледна главния инспектор. — Мисля, че тук няма да откриете нищо нередно. Чисти сме като света вода ненапита.
Барнаби подаде бележката от мис Белрингър.
— Ще бъдете ли така любезен да ни покажете тялото на Емили Симпсън?
Докато говореше, Барнаби не сваляше поглед от лицето на бледия младеж. Появи се изражение на необикновено напрегнато любопитство, примесено с вълнение, което той успя да потисне веднага.
— Чудесно! — извика възторжено господин Рейнбърд, поглеждайки бележката, а след това набързо се мушна зад завесите. — Винаги сме готови да помогнем на властта.
Говореше така, сякаш това се случваше всеки ден.
Застанаха до ковчега. Барнаби се вгледа в мършавия, облечен в бяло труп. Тя изглеждаше много спретната и суха — като че ли всичките й жизнени сокове са били изсмукани още преди години. Изглеждаше невъзможно някога да е била ведра девойка с гладък кок.
— Пристигат десетки венци. Много хора я познаваха, — позволи си да се намеси господин Рейнбърд. — Знаете ли, че е преподавала на майка ми? И на всичките ми лели.
— Да. Добре, благодарим ви.
Барнаби получи един не особено дружелюбен поглед, на който той спокойно отвърна, а след това господин Рейнбърд повдигна рамене и се разтопи в неизвестна посока.
Доктор Булард се наведе над мисис Симпсън. Повдигна ръцете й, по които нямаше пръстени, опипа кожата на стъпалата, разтвори роклята и натисна с ръка гръдния й кош. Трупното вкочаняване отдавна бе отминало и слабият гръден кош поддаде под пръстите му. Той се намръщи и поопипа още малко.
— Нещо нередно ли има?
— Дробовете са направо задръстени.
— Той е лекувал бронхита й.
— Нима?!
С двата си палеца той издърпа назад клепачите.
— Кога е починала?
— Преди три дни.
— Имаш ли представа какви лекарства й е давал?
— Не. Защо?
— Погледни това.
Барнаби се вгледа в жълтеникавите очни ябълки. Зениците бяха не по-големи от главичка на топлийка.
— Виж ти! И какво мислиш?
— Мисля, че трябва да поговориш със следователя, отговарящ за смъртните случаи.
— И да поискам аутопсия?
— Да.
Спогледаха се.
— Това май не те изненадва?
Барнаби си даде сметка, че наистина не се е изненадал. Може би все пак увереността на мис Белрингър не е била неоснователна.
— Ще му разкажа всичко, случило се до този момент. Кой ще направи съдебната аутопсия, според теб?
— Сигурно Ейнтън. Нашият човек замина за Крит за един месец.
— Някои биха се зарадвали.
— Нали ще ми се обадиш, когато пристигне докладът? Ще ми е интересно да узная какво са открили.
Докладът бе готов в четвъртък сутринта. Барнаби позвъни на доктор Булард, който се появи малко преди обед. Прочете доклада. Барнаби се забавляваше, докато наблюдаваше лицето му. То, както казват, направо говореше. Булард остави листата върху бюрото и възкликна:
— Бучиниш?
— Бучиниш!
— Този случай си струва да влезе в аналите като уникален — поклати невярващо глава докторът.
— Нищо подобно, Джордж. Този метод е стар колкото света. Вземи за пример Медичите. Шекспир. Онзи грък…
— Сократ.
— Точно той. В днешно време, разбира се, обикновено предпочитат валиум, пуснат в сто грама водка.
— Или нещо, което се намира под ръка някъде из навеса в градината.
— Точно така. Ако възнамеряваш да използваш кониин[2], трябва да съществуват много по-лесни начини за това, отколкото да си играеш да преваряваш и дестилираш бучиниша.
— Ами не знам — замисли се докторът. — Обикновено не го продават по магазините. Не можеш просто да се отбиеш в „Буутс“ и да си купиш една кутия.
— Как действа?
— Чрез постепенна парализа. Платон описва много затрогващо смъртта на Сократ. Стъпалата, краката — всичко изстива постепенно. Добре го е предал. Умрял е като истински стоик.
— Така че, който й е дал да го пие — ако съществува този някой — вероятно е стоял и я е гледал как умира.
— Вероятно си прав. Горката старица. Гледката определено не е била от приятните.
— Убийството никога не е приятна гледка.
Доктор Булард прегледа доклада още веднъж.
— Очевидно не е яла нищо скоро преди това. Това значително би ускорило процеса. В стомаха не са открити семена, което поставя въпроса как е станала дестилацията.
— Така е. Точно с този въпрос се обадих в патологията точно преди да дойдеш. Казаха, че се разтваря в алкохол, етер или хлороформ.
— Но не и във вода?
— Не.
— Това означава, че за да изглежда смъртта естествена, тя трябва да го е изпила, така ли?
— Много вероятно — съгласи се Барнаби. — Всичко друго би било много рисковано. Дори и една осемдесетгодишна старица може да окаже значителна съпротива, ако някой й пъхне в лицето парче плат, напоено с хлороформ. Щеше да има паднали предмети, счупени украшения. Кучето щеше да вдигне доста шум.
— Това обяснява кръвоизлива в белите дробове — отбеляза доктор Булард и потупа листата. — Прекалено напрегнати дори и за бронхит. Разбира се, не трябва да бъдем толкова сурови с доктор Леситър. Необичайно е лекарят да проверява за симптоми на кокаин в случай, който на пръв поглед изглежда като една естествена, макар и ненавременна смърт. И все пак — ухили се той, — какво ли не бих дал да съм муха на стената, когато му съобщиш резултатите от аутопсията!