Каролайн Греъм
Провинциални убийства (23)

Седма глава

Барнаби седеше зад бюрото си в управлението. Бутна настрана последната папка по делото „Транкилада“ и се съсредоточи върху кафето си. Преди няколко минути бе научил, че състоянието на мистър Рейнбърд е непроменено, но като цяло е спокоен. Барнаби се съмняваше в това. Съмняваше се много дълбоко. Възвърне ли се паметта на Денис Рейнбърд, спокойствието му ще го напусне напълно, докато не бъде разкрит убиецът на майка му. Защото главният инспектор бе убеден, че онова, което е знаела тя, го знае и той. Сега единствено лудостта, която му размътва мозъка, не му позволява да говори. Именно по тази причина той бе поставил пазач пред вратата на болничната му стая, а край леглото му непрекъснато бдеше някой.

Пред Барнаби лежеше фотокопието от статията по делото „Трейс“. Сега, когато знаеше истината, той отново го прочете. Спомни си първоначалното си впечатление, че в описанието нещо не е наред. Надяваше се, че каквото и да е то, сега неминуемо ще излезе на бял свят, но се оказа, че греши. Добре де… при този развой на събитията надали имаше вече някакво значение.

Навсякъде около него цареше движение. Безмълвно, дисциплинирано, но напрегнато. Телефонът постоянно звънеше на пожар. Вестниците и Би Би Си бяха надушили новината. Въпреки че все още не бе отправена молба за съдействие към обществеността, някои нейни членове, без съмнение нетърпеливи да изтъкнат важната си роля в такова драматично събитие, биха позвънили с предложение за информация и идеи.

Купът хартии растеше. Всеки дребен детайл бе вписван в съдебен формуляр, а онези, които все още не бяха прехвърлени към ротационната система, обикаляха като завръщащи се у дома гълъби. Всяка информация — криминологична и обща се записваше на подвижно табло. Карта на селото в увеличен мащаб висеше на стената зад Барнаби. Един от мониторите показваше как някакъв местен телевизионен репортер интервюира мисис Суини, а мистър Фентън, старшият партньор в погребалното бюро „Браунс“ („Ние предлагаме утеха в часа на вашата нужда“), сипеше хвалебствия по адрес на по-младия си колега. Полицията разпитваше жителите на селото за тяхното местопребиваване между три и пет часа следобед. Всички обичайни процедури бяха под пълна пара. Ала, макар да бе наясно, че всичко, което се прави, трябва да се направи, съзнанието на Барнаби отказваше да се отпусне дотолкова, че да възприеме всички дребни подробности на едно официално разследване.

В него имаше само петима заподозрени (бе решил да отхвърли Хенри Трейс като възможност, а Леситър имаше непоклатимо алиби) и тези петима се движеха в бавен, мъчителен танц пред вътрешния му взор. Където и с когото и да беше, каквото и да правеше, танцът си продължаваше. Пресуши си чашата с кафе. Старият зелен жабок отново му се ухили.

Вече наближаваше девет часа. Написа поръчка за доставка на китайска храна: супа от черен фасул и джоджен, сладко-кисели скариди, пролетни рулца с ориз, карамелизирани ябълки. Тъкмо я изпрати, когато телефонът иззвъня.

— Някаква мисис Куайн пита за вас, сър. В една телефонна кабина е. Записах номера й.

— Добре… мисис Куайн?

— Ало? Какво става?… Онзи приятел от фургона не ви ли предаде какво казах? За оня Лейси?

— Да. Съобщението беше предадено.

— Защо тогава обикаля още из селото? Всички ни ще изколи, преди да сте си размърдали задниците, за да направите нещо. Видях го как най-самоуверено се намъкна в оная къща.

— Ние също… — Барнаби спря. Навсякъде около него звъняха телефони, тракаха пишещи машини, навън изсвириха гумите на рязко спираща кола. Ала тези шумове минаваха сякаш встрани от него. Вниманието му бе насочено към едно-единствено нещо. Съществуваше само той, телефонът и мисис Куайн. С пресъхнало гърло той попита: — Да не би да твърдите, че е влязъл вътре в къщата?

— Нали точно това ви казах! В съобщението. Мина през плета и по градинската пътека се насочи към задната врата. Беше със старите си работни панталони и оная шапка. Бих го разпознала навсякъде с тях.

— По кое време стана това?

— Ами… тъкмо свърши „Младите лекари“, а „Бъркотия вкъщи“ още не бе започнал. Качих се горе, за да оправя леглата — и точно така го забелязах. През прозореца на спалнята. Лиза Доун тъкмо приготвяше чай.

— Ясно — каза Барнаби, учудвайки се на самоконтрола си. — И по кое време би могло да бъде това, според вас?

— Беше… ами… четири без пет.

Инспекторът седеше, стиснал здраво слушалката. Тя продължаваше да говори, но той не чуваше думите й — вълните на възбуда го заливаха и задушаваха. Имаше чувството, че мозъкът му е бил прегазен от цял табун диви коне. Четири без пет. Мили Боже. Четири без пет! Най-сетне съзнанието му долови нещо различно:

— Вие ли изпратихте оня нахалник от социални грижи? Да разстройва Лиза Доун.

Прекъсването на телефона го спаси от неминуемия отговор. Отиде да потърси инспектор Мофат, за да вземе заповед за обиск. После, докато минаваше през общата канцелария, извика:

— Трой!

Викът му сигурно се бе чул чак на пазара за добитък и в кафенето „Софт Шу“. Сержантът му скочи от мястото си, където въртеше горещ флирт с полицайката Брайърли и му отвърна с неотстъпващо по височина на гласа „Сър!“.

— Колата! Размърдай се!

След като разцепи въздуха с още едно „Сър!“, Трой излетя от канцеларията. „Това е то, размечта се той, да прекосиш с тичане паркинга и да скочиш във Фиестата“. Газ до дупка. Виеща сирена. Свеждане на секретна информация. Преследван престъпник. Трой и Барнаби стесняват кръга. Приготвят белезниците. Но главният е поостарял. Някога е бил по-бърз, но сега… Затова Трой ще извърши ареста. Той е твърдо копеле. Един от най-коравите мъжаги. И Барнаби си го признава впоследствие: „Без теб, сержант, не бих могъл…“

— За Бога, сержант, не стой така! Размърдай се!

— Да, сър.

— Карай пак към селото. Сирената можеш и да изключиш.

Той обаче не каза да намали скоростта и щом излязоха от града, Трой вдигна сто и тридесет километра в час.

— Какво става, сър?

Барнаби му каза. Трой подсвирна и възкликна:

— А така! Пипнахме го значи!

— Гледай си пътя.

— С това случаят се решава, нали?

— Преди това той безспорно трябва да даде някои обяснения.

— Надявам се, че не е офейкал. Не си беше вкъщи, когато се върнах да проверя.

Когато влязоха в селото, в центъра му се мотаеха само няколко души. Колата от телевизията бе тръгнала да гони следващата драма. Здрачаваше се. Щом Трой намали и премина през отвора в живия плет, зърнаха светлина в къщата.

— Върнал се е.

— Няма нужда да шепнете, сержант — заяви Барнаби и слезе. — Мисля, че фаровете на колата ни вече са го предупредили за нашето пристигане.

Слънцето залязваше. Къщата се къпеше в меките му отблясъци. Около нея проблясват златистите корони на заобикалящите я дървета. Един прозорец от горния етаж отразяваше последните лъчи. Трой примигна, когато светлината попадна в очите му, тъй като идваше точно от средата на стъклото. Помисли си, че прилича на кървав съсирек. Барнаби почука.

— Господи, пак ли вие?! — посрещна ги неприветливо на прага Майкъл Лейси. Ръфаше голям комат хляб със сирене. — Никога не се отказвате, нали? Това ме кара с истинско удоволствие да си плащам данъците. Искам да кажа, ако успея да изкарам толкова, че да плащам данъци.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Той простена отегчено, но се усещаше, че преиграва. Все пак и това беше част от сценария. Накрая отвори вратата.

— Е, влизайте, щом се налага. Но вече ми бяха зададени няколко въпроса. От едно от вашите ченгета, преди няма и половин час.

— Тогава сигурно знаете, че мисис Рейнбърд е била накълцана до смърт…

— Накълцана до смърт? Колко архаично.

— По особено жесток начин.

— Надявам се не очаквате неискрени изрази на съжаление от моя страна. Тя беше много отвратителна жена. Почти толкова, колкото и златното й момченце.

— Нима? Не знаех, че толкова добре сте я познавал.

— Не е нужно човек да я е познавал добре.

„Надменен мръсник“, помисли си Трой, но с нищо не се издаде, че знае за разкритията на мисис Куайн. Барнаби попита Майкъл Лейси къде е бил между три и пет часа следобед.

— Работех.

— Не бихте ли желал да ми обясните с по-големи подробности естеството на работата си?

— Всъщност не, но все пак ви благодаря.

— И ако някой е заявил, че ви е видял да вървите по пътеката в задната градина на мисис Рейнбърд в четири следобед…?

— Ще кажа да ходи да си прегледа очите.

Барнаби извади една от двете си заповеди.

— Мистър Лейси, тук имам заповед за обиск на къщата ви.

При тези думи изражението на Майкъл Лейси се промени.

„Това май му изтри усмивчицата от лицето“, помисли си Трой, като си позволи лек намек за същата върху своето.

— Надявам се — продължи Барнаби, — на вашето пълно съдействие.

— Не можете да го направите!

— Боя се, че този лист хартия казва обратното. Сержант… — Барнаби кимна към стълбите и Трой изчезна. — Ще ме придружите ли в кухнята, мистър Лейси?

Главният инспектор претърси подробно кухнята, докато събеседникът му стоеше навъсено до мивката. После стаята с канапето и рафтовете с книги. Извади книгите с меки корици, вдигна рогозките. Лейси се бе настанил на облегалката на един от неудобните столове и го наблюдаваше оттам.

Трой се върна в стаята и незабележимо (поне така се надяваше) направи отрицателен знак с глава към Барнаби. Главният инспектор привърши със задачата си и се обърна към мъжа до масата, който каза:

— Ако отчайващото ви ровене е приключило вече, вашият тъп сержант тук се опитва да каже, че също нищо не е изкопал. Така че предлагам да си вървите по живо-поздраво и да ме оставите на мира.

— Съседната стая, Трой. — Сержантът кимна и излезе.

Лейси скочи.

— Това е ателието ми! Няма да ви позволя да се ровичкате в нещата ми! Там няма нищо друго, освен картини.

Трой извика:

— Заключена е, сър.

— Ами тогава разбий вратата.

Майкъл Лейси се втурна в коридора и увисна на ръката на Трой. Изпълнен със задоволство, сержантът веднага го сграбчи за китките и ги изви зад гърба му.

— Спокойно, сержант, спокойно. — Барнаби се приближи. — Той няма да бяга, нали, сър?

Трой пусна Лейси, който изгледа кръвнишки и двамата. Но в изражението му се четеше нещо повече от гняв. Имаше страх.

— Защо просто не отключите вратата и не ни спестите цялата тази олелия? — попита главният инспектор.

Лейси се направи, че не го чува. Трой подложи рамо на дървената врата. На четвъртия напън тя поддаде. Сержантът я вдигна от пантите, премести я в антрето и отстъпи назад, без да откъсва поглед от Лейси, който се бе облегнал на парапета на стълбите, напълно неподвижен, с безизразно лице.

Барнаби влезе в ателието, което изглеждаше доста прилично. И педантично подредено в сравнение в останалата част от къщата. Няколко навити платна бяха струпани до стената, едно-две от тях — завързани с въженце. Стативът бе покрит с парче плат, под което се различаваше квадрата на работното платно. Подът беше пометен и чист и във въздуха се носеше мирис на терпентин и смола. Върху една сгъваема масичка бяха подредени буркани и четки, а в единия ъгъл имаше незапалена газова отоплителна печка.

Трой остана в антрето, с разкрачени крака, готов на всичко. Над главата му електромерът бръмчеше като уловена в буркан пчела. Той вдигна поглед нагоре. Проклет дразнещ шум. Пак вдигна поглед. Не беше обаче от електромера. Бяха мухи, цели дузини — огромни гадни сини мухи с фосфоресциращи крила. Бяха се скупчили около нещо. Нещо, натъпкано зад електромера. Той се повдигна на пръсти и го огледа отблизо.

— Шефе! — извика Трой и Барнаби бързо излезе. — Вижте ей там!

— Вземи стол — и нещо, с което да го хванеш.

Трой се качи на един стол от дневната с мръсна кърпа за чинии в ръка и извади ножа. Той бе осеян с тъмни петна. Мухите лениво се отдръпнаха. Но не отлетяха надалече. Докато Трой го държеше, те продължаваха да кръжат над ръката му. Барнаби погледна към Майкъл Лейси, който се дръпна от перилата и се приближи към тях, взирайки се удивено в ножа.

— Можете ли да ни обясните какво прави това зад електромера ви, мистър Лейси?

— Разбира се, че не мога.

— Ваш ли е ножът?

Тъй като Лейси не отговори, Трой го побутна не особено деликатно.

— Главният инспектор ви попита нещо!

— Не знам… — Той го погледна отблизо и устата му се изкриви от погнуса. — Да… с тоя нож режем зеленчуци.

— А къде сте скрил дрехите, мистър Лейси?

— Какво?!

— Гащеризонът, шапката, ръкавиците. Тесният клин.

— Клин ли? За какъв ме имате? За травестит?

— Дрехите, с които бяхте — продължи неумолимо Барнаби, — когато убихте мисис Рейнбърд.

— Когато съм… — зяпна го Лейси. — Да не сте луд? Не можете да ми лепнете такова нещо. Чувал съм много за корупцията в полицията. Вероятно вие самият сте ми подхвърлил ножа. Дошъл сте тук по-рано, докато ме е нямало.

Барнаби се обръщаше, за да влезе отново в ателието, когато Лейси побягна. Изблъска грубо главния инспектор, удари Трой в гърдите, после изхвърча през вратата и се втурна към поляната пред къщата. Трой дойде бързо на себе си, затича се след него и го повали до колата. Когато Барнаби се приближи, ръцете на Лейси вече бяха в белезници, а Трой бе поруменял от физическото усилие и от гордост.

— Влизай в колата, Лейси!

Пленникът на Барнаби го зяпна. В погледа му имаше всичко, което инспекторът бе очаквал да види — страх и отчаяние, ала и още нещо. Някакво твърде обезпокоително изражение, чийто характер бе трудно определим. Трой блъсна мъжа на задната седалка. Барнаби сложи ножа в багажника и запита:

— Имате ли ключ да заключим къщата?

— Никога не я заключвам.

Потеглиха. Трой тъкмо намаляше преди кръстовището на „Чърч Лейн“ и „Улицата“, когато иззад ъгъла изскочи Катрин Лейси, заедно с две от кучетата. Светлината бе напълно достатъчна, за да разпознае Барнаби и да му се усмихне. Но после видя брат си и изражението й се промени.

— Майкъл?! — извика тя и тръгна да пресича улицата към тях.

Той повдигна стегнатите си в белезници китки, описа квадрат около лицето си и извика:

— Опандизиха ме!

След това колата набра скорост и изчезна.