Каролайн Греъм
Провинциални убийства (17)

Първа глава

Следобедът, когато трябваше да се проведе разпитът на свидетелите, съдебната зала бе претъпкана. Всяка сгъваема седалка с фурнир, имитиращ светъл дъб, бе заета. Очевидно целият Баджърс Дрифт се бе изсипал тук. Барнаби огледа редовете и забеляза липсата единствено на Дейвид Уайтли и Майкъл Лейси. Съдебните заседатели — които се опитваха да си придадат сериозно, непредубедено и отговарящо на оказаното им доверие изражение — бяха заели местата си.

Барбара Леситър бе нелепо облечена в рокля на черни и бели точки с волани, която би подхождала по-скоро за градинско парти, и малка черна шапка с финтифлюшки на воала, който закриваше лицето й. Джуди носеше пуловер и панталони от туид, Катрин Лейси — костюм с пола-панталон от бял лен. Косата й бе прибрана назад с две шалчета — блестящо тюркоазено и ярко жълто, увити едно в друго и образуващи стегната диадема. Мисис Рейнбърд бе стигнала наистина до крайност и се бе опаковала като огромен коледен подарък — в бляскав яркочервен сатен, гарниран със зелена шапка, покрита с дребни плодове. Съдебният следовател зае мястото си и откри заседанието.

Изчетоха показанията на доктор Тревър Леситър. В тях той ясно подчертаваше, че докато преглеждал покойната, със сигурност забелязал задръстване с кръв на белите дробове, но тъй като наскоро бил лекувал мис Симпсън от бронхит той сметнал, че няма нищо странно в този факт. Съвсем естествено не проверил за симптоми на конииново отравяне. Та кой лекар би се сетил да го направи при подобни обстоятелства? Следователят каза, че в случая той не може да бъде държан отговорен и докторът впи поглед в репортера от „Костън Ехо“, за да се увери, че е записал мнението на властите. После той подписа показанията си и важно се върна на своето място — облата му глава и безформени рамене изглеждаха надути дори и в гръб.

Прочетоха доклада на патолога. Думата „бучиниш“ предизвика шумен интерес в залата, а семейство Рейнбърд развълнувано се хвана за ръце. След това един учен от полицейската криминологична лаборатория представи доказателства, имащи отношение към анализа на нишките, открити на територията на буковата гора близо до селото Баджърс Дрифт и идентификацията на прахта и плесенясалите листа, залепнали по обувките на покойната, като принадлежащи към една и съща местност.

Двама полицаи, изследвали сцената на местопрестъплението, описаха обширното заравнено място, в близост, до което имало дълбок отпечатък от същите обувки, а това сочело, че Емили Симпсън се е застояла там известно време. В този момент Барнаби забеляза, че мис Белрингър се ядоса и впи гневен поглед в даващия показания. Той продължи с описание на друг отпечатък, направен вероятно от някой с нейната височина и тегло, който е паднал няколко метра по-нататък. Следователят помоли за почивка, за да провери отново показанията на доктор Леситър. После попита доктора дали синините по пищяла на мис Симпсън биха могли да са в резултат от гореспоменатото падане. Докторът въздъхна силно и с глас, подчертаващ, че вече са загубили достатъчно от ценното му време, отговори, че е напълно възможно.

Продължиха с показанията от сцената на местопрестъплението. Подробности за отпечатъците. Отбелязаният откъс в събраните съчинения на Шекспир, неоткритият молив „6В“. Следобедът се проточи. Бе призован за разпит пощальона, както и мис Луси Белрингър. Тя увери съда, че в утрото, когато приятелката й бе открита, нито прозорецът на избата е бил докоснат, нито пък бучинишът е бил в къщата. А що се отнася до молива „6В“, мис Симпсън никога не би осакатила така книгите на любимия си Шекспир.

— Тя никога нищо не си отбелязваше в книгите. За нея те бяха твърде ценни, за да драска по тях.

Главен инспектор Барнаби описа първото посещение на мис Белрингър в полицията и своята среща с Тери Бейзли, при което жуженето в залата се засили още повече. Огледа се, когато спомена името „Анабела“, но срещна само няколко озадачени погледа. Никакъв признак на разпознаване. Когато седна на мястото си, той погледна съдебните заседатели. Сериозните им изражения бяха вече напълно искрени, а не престорени. Бяха изцяло погълнати от хода на делото и впили настойчив поглед в следователя. Една жена сред тях бе доста пребледняла. Разпоредителят се приближи до нея и й прошепна нещо, ала тя поклати глава и се премести още по-напред на стола си.

Следователят произнесе заключителното си слово и завърши с недвусмислени напътствия към съдебните заседатели. След кратко съвещание те произнесоха решението си: Емили Симпсън е била убита от неизвестен извършител или извършители.

Незабавно репортерът от „Ехо“, вероятно повлиян от препалено многото прилики на делото с криминален филм, наметна новия си бял шлифер и се измъкна от съдебната зала със скоростта на състезателен автомобил. Всички останали напуснаха по-бавно — разговаряха, задаваха си въпроси, гледаха се едновременно развълнувано и ужасено — като критици след галавечерта на престижен филмов фестивал, чиито най-лоши опасения току-що са се потвърдили.

Барнаби наблюдаваше Барбара Леситър, която си тръгваше под ръка със съпруга си. Бе седяла спокойно по време на цялата съдебна процедура, но той бе забелязал колко нервно движеше ръцете си. Насочи се към края на реда, където бе седяла и огледа пода. Точно пред стола й имаше малка купчинка от накъсана тънка хартия. Спомни си писмото, което тя бързо скри някъде оная сутрин и съжали, че тя носи воал. Искаше му се да бе зърнал израза на лицето й, когато бе обявено решението на съдебните заседатели.

Вече почти всички бяха напуснали залата. Но на една пейка недалече от него седеше самотна, прегърбена фигура, с наведена глава. Той се приближи и седна.

— Мис Белрингър? — Тя вдигна поглед към него. Бе пребледняла, а хубавите й очи — загубили блясъка си. — Добре ли сте? — И понеже тя не отговори, той тихо каза: — Не може да не сте разбрала накъде води разследването ни, нали?

— Разбира се… тоест… предполагам, че ми стана ясно. — Ентусиазмът й бе напълно изчезнал. Изглеждаше внезапно състарена. — Но не бях го изричала дори пред себе си. Защо сега, когато всичко се изрече с думи, ми стана още по-тежко?

Тя го погледна въпросително, сякаш инспекторът би трябвало да знае отговора.

— Съжалявам — бе единственото, което успя да каже той.

— Толкова много злина! — Гневна светкавица премина през лицето й и остави искра в старите й очи. — След цял един живот, отдаден на другите. Знаете ли, тя бе прекрасен учител. Много по-добра от мен. И разбира се, тя ги е познала, които и да са били те. Това е ужасното. Сигурно сама ги е поканила в дома си. — Барнаби мълчаливо се съгласи. — Да, те трябва да бъдат заловени! — продължи тя и гласът й ставаше все по-уверен с всеки изминал миг. — Точно така. — А сега какви са указанията ви, инспекторе? Какво да направя?

— Боя се, че нищо. Ние…

— Но аз трябва да правя нещо! Мога да разговарям с хората, нали? Да открия дали някой не е забелязал нещо, каквото и да е, в деня, когато тя почина. Ами онази тайнствена Анабела? Може пък да открия коя е тя.

— Съжалявам, мис Белрингър…

— Но аз трябва да помогна, господин главен инспектор! Надявам се, разбирате защо.

— Естествено, че разбирам вашата…

— Поаро — прекъсна го тя замислено, — е имал своя Хейстингс, както знаете.

— А аз, мис Белрингър, имам на разположение всички средства на съвременната полиция. Това е един различен свят.

— Но колегите ви не могат да бъдат едновременно навсякъде. И във всеки случай уверена съм — положи тя облечената си в ръкавица ръка на рамото му, — че не всички са интелигентни като вас.

— Моля ви, бъдете разумна — каза Барнаби, който се опитваше с всички сили да устои на безочливото ласкателство. — Уверен съм, че приятелката ви не би искала да излага на риск живота ви.

Тя отдръпна ръката си и възкликна:

— Какво искате да кажете с това, за Бога?

— В малко селце като Баджърс Дрифт всички ще разберат какво правите. Някой, убил вече веднъж и който смята, че може да се защити като убие втори път, няма да се поколебае да го стори. И не забравяйте — допълни той, когато двамата се насочиха заедно към изхода, — че щом мис Симпсън е познавала много добре убиеца, то вие също го познавате добре.