Каролайн Греъм
Провинциални убийства (31)

Трета глава

— Много любезно от ваша страна да ме посетите, инспекторе.

Барнаби се облегна на покритото с бродерия кресло, а до лакътя му имаше огромно парче кейк със сливи и двоен „Тийчърс“.

— За мен е удоволствие, мис Белрингър. Ако не бяхте вие — както, спомням си, изтъкнахте още в началото на разследването — нямаше изобщо да имаме случай.

— Знаете ли, винаги съм подозирала това момиче Лейси.

— Да — кимна Барнаби, — човек обикновено е склонен лесно да отхвърля очевидното. Но то често се оказва и единствено вярното.

— И, разбира се, щом осъзнахте, че не действа сама…

— Точно така. Едва тогава стана ясно как може да са извършени и трите убийства.

— Толкова се разстроих за Филис Кадел. Ужасна работа. И все пак не разбрах напълно всички подробности. Защо ще й е да признава нещо, което не е извършила?

— Много е объркано. — Барнаби отпи глътка от уискито. — Първо, трябва да се върнем няколко години назад. Всъщност, чак в детството на двамата Лейси. Спомняте ли си мисис Шарп?

— Бавачката ли? Да. Горката жена. Сигурно направо са я побърквали.

— Така ми каза и мисис Рейнбърд. Очевидно децата са били неразделни като малки, непрекъснато заговорничели, замисляли нещо, защитавали се един друг, винаги прикривали постъпките на другия. Но с течение на времето всичко се променило. Постоянно се карали и то до такава степен, че щом пораснали достатъчно, за да могат да се оправят и сами, старата бавачка Шарп ги напуснала и отишла да живее край морето на мир и спокойствие. Приех този разказ за чиста монета, просто защото нямах причина да се съмнявам. А и поведението на двамата го потвърждаваше. Подслушах една доста горчива тяхна кавга. Но разговорът ми с мисис Шарп представи нещата в коренно различна светлина.

Той отхапа от великолепния кейк със сливи, захаросан и потъмнял от плода, и отпи глътка „Тийчърс“. Все още си спомняше как седи на твърдото канапе, а над него цяло съзвездие усмихнати Лейси. Мисис Лейси като дете и млада жена, снимки от сватбата, от кръщенетата. Децата растяха, толкова еднакви, толкова внимателни един към друг, винаги заедно.

— Тя беше по-силната — каза мисис Шарп. — Приличаше на баща си.

— Разбрах, че не е бил с лесен характер?

— Беше зъл човек! — пламна лицето на мисис Шарп. — Не си падам по съвременните теории, че средата прави хората проклетници. Просто някои се раждат зли и той беше един от тях. Разби сърцето на милото ми момиче и я вкара в гроба. Тя беше толкова прекрасно създание, толкова… толкова нежна. А другите жени… казваше, че е срещнал онова момиче, с което замина в чужбина след смъртта на Мадлен. Да, ама никога не съм вярвала на това и никога няма да го повярвам.

— Значи момчето е приличало повече на майка си?

— Той я боготвореше. Толкова ми беше жал за него. Опитваше се да бъде смел… да я защитава, но не можеше до се сравнява с баща си. Джералд беше толкова груб… веднъж, хвърли една ютия по Мадлен, а Майкъл се мушна между тях и тя се лепна върху лицето му. Оттогава си носи и оня белег, сигурно го знаете.

Барнаби поклати глава.

— Видях белега, но не знаех как е станало.

— Катрин пък винаги защитаваше баща си. А той си замина и даже не се сбогува с нея. Това би измъкнало завинаги почвата под краката на някой по-слаб човек, но не и на нея… тя… тя си беше цяла бащичко. Външно не приличаше на него. Той бе претенциозен, винаги се фукаше… а тя бе затворена, но дълбоко в душите си двамата бяха като две капки вода. Огнен нрав и непреклонна воля. А когато той ги напусна, тя насочи цялото си внимание към Майкъл. А горкото сираче в отчаянието си се залепи за нея. Човек никога не би си помислил, че е по-големият от двамата. Тя му бе майка, баща, сестра, абсолютно всичко. Понякога се чудех какво изобщо правя там, но пък нали трябваше да има някой с тях, докато са малолетни.

— Майкъл започна да рисува на четиринадесет. Имам предвид, сериозно. В училище винаги е бил добре по рисуване и те настояваха да отиде в колеж. Отиде за малко и напусна. Каза, че било пълна глупост. И Катрин го окуражаваше. Казваше му, че е по-добре да пътува из Европа, да ходи по галерии, музеи и други такива. Казваше, че всички художници са го правели. Та както и да е. Така стояха нещата преди Катрин да навърши седемнадесет. Майкъл бе навършил осемнадесет няколко месеца по-рано и тогава започнаха караниците. Смятах, че са младежки изблици. През цялото време се обвиняваха за нещо, всеки ден си разменяха ругатни. Тя му крещеше, а той изчезваше от къщи. И все пак, инспекторе — наведе се тя напред и гласът й стана много тих, — през цялото време докато траеше това, усещах, че има нещо нередно. Улавях скритите течения на чувствата им един към друг. Караниците изглеждаха… някак пресилени… неестествени.

— После една нощ не можах да заспя. Въртях се часове наред, — но в три часа се отказах и реших да сляза долу и да си направя чай.

Когато минавах покрай стаята на Катрин, чух звуци… тихи стонове. Помислих си, че сънува кошмар и отворих вратата и… видях. — Лицето й пламна от спомена и тя го закри с ръце. — След това нямах сили повече да остана. Пред семейство Трейс казах, че децата — все още ги смятах за деца — просто ми идват вече твърде много и пожелах да се оттегля. Сестра ми бе починала преди няколко месеца и ми бе оставила тази къщичка. Последните ми няколко седмици в къщата бяха обаче съвсем различни. Те повече не виждаха необходимост да се карат, за да ме заблудят. Ни най-малко не криеха чувствата си. Очевидно дори не смятаха, че в тях има нещо нередно. За Катрин и Майкъл това бе нещо напълно естествено… просто нормално развитие на привързаността им един към друг. Не разбираха защо аз трябва да напусна. Защо не съм щастлива заради тях двамата. В интерес на истината на няколко пъти се поколебах дали в крайна сметка да не остана още малко… По някакъв начин те си бяха мои деца и бях обещала на майка им да се грижа за тях, но после, един ден, Катрин започна да говори за пътуване из Европа. Щели да ходят тук… щели да ходят там… щели да ходят не знам си къде. Тогава ги попитах: „Кой ще плаща за всичко това?“ А тя ми каза: „Разбира се, че Хенри“. И Майкъл добави: „Кейт маже да накара Хенри да направи всичко“.

— Точно тогава седяха заедно на кухненската маса, прегърнати през кръста. И изведнъж осъзнах колко силни са двамата… Как буквално черпят енергия един от друг. Енергията бе почти осезаема… течеше между тях… удвояваше се… нарастваше по сила и мощ. И аз се изплаших. Помислих си, че нищо не може да ги спре. Каквото и да поискат…

— Някой ми изпрати вестника със статията за разследването смъртта на мисис Трейс. Очевидно бе злополука. Но след това последва годежът и когато чух, че мис Симпсън е починала, не можех да не си задам определени въпроси… Вероятно, ако се бях свързала с полицията, може би нямаше да има трето убийство. Но не бях сигурна, не знаех… имах само предчувствие. Пък и как можех да ги предам? Обичах ги, надявам се, че ме разбирате… все пак са децата на Мадлен.

Последва дълго мълчание. Мис Белрингър кимна сериозно.

— Започвам да разбирам — отвърна тя, наля си още малко уиски и продължи: — Но все още не разбирам как някой от тях е успял да убие Бела.

— Отначало и аз не го проумявах — каза Барнаби. — Четох доклада, докато го научих наизуст. Нещата съвпадаха напълно със самопризнанията на Филис Кадел и изглеждаше, че няма смисъл да се задълбочавам. И все пак имаше нещо, което не се връзваше и то ме тормозеше по цели дни, докато най-накрая разбрах какво. Аз не съм ловец, но ми се струва, че мястото на викача е пред пушките. Тогава защо Майкъл Лейси и мисис Трейс са били заедно? И преди всичко, какво изобщо е правел той там? Разказа ми някаква историйка за услуга срещу заплащане, но това не би могло да е истина. Бил е там, за да откъсне мисис Лейс от останалите ловци. Да я изолира, за да стане тя наистина лесна мишена; с други думи удобна за прицел. Катрин се е криела в шубраците — не забравяйте, че единствено брат й потвърждава, че е била в кухнята в Тай Хаус — и в предварително уречено време, без съмнение не без известни заблуждаващи маневри от страна и на двамата, е било извършено убийството.

— Просто така?

— И двамата са били опитни стрелци. Така ми каза мисис Рейнбърд. И при целия този хаос от настръхнали кучета и тичащи напред-назад хора, тя просто се е измъкнала тихичко през гората. А Майкъл, в нетърпението си да „помогне“, изтичал да позвъни за линейка. И сега следва второто нещо, което ми се стори странно. Логично е при спешност човек да хукне към първата къща и да потропа на вратата — а Лейси е отишъл в Тай Хаус. Възможно най-отдалечената къща от мястото на злополуката. Защо не е отишъл в първата, още на „Чърч Лейн“? Или в Хали Котидж, която е даже по-близо? Причината може да е само една. Защото целта му е била колкото се маже повече да забави линейката. Последното нещо, което са искали, е било бързото пристигане на добри лекари, които маже би щели да спасят живота на Бела.

— Да… смятам, че е много възможно да е станало и така… — Мис Белрингър намираше разказа на Барнаби толкова увлекателен, че ръката й бе застинала с парче сливов кейк между чинията и устата. Сега лапна парчето и, докато дъвчеше, продължи: — Но тогава… защо Филис?

— Да, според мен няма нищо чудно, като се има предвид емоционалното й напрежение, неумелото боравене с пушка, а и изпитата водка, мис Кадел да е пропуснала. Шестстотин метра разстояние не са толкова малко. Но в резултат на едно от онези ужасни съвпадения, които стават понякога и променят живота ни завинаги, Бела се спънала в един дървесен корен точно в мига, когато Филис е стреляла. Леситър споменава в показанията си, че мисис Трейс веднъж вече е падала. Не може да има друго обяснение.

— Но, ако Денис е видял случилото се, той трябва да е видял и Бела да става. Искам да кажа, след бягството на Филис.

— Предполагам. Ще го разберем, когато се оправи. Но доколкото ги познавам, двамата с майка му са напълно способни да наклеветят някого със съзнанието, че е невинен, само и само да му вземат парите.

— Колко отвратително! — Мис Белрингър огледа с тревога претрупаната си стая, сякаш й правеше тест за уязвимост. После се наведе, взе Уелингтън и силно го притисна до плоските си гърди. Четири негодуващи лапи щръкнаха навън. — А убийството на Бела… да не би да е било първата стъпка в грандиозния проект?

— Разбира се. Те оставиха писмо. Всичко е точно обяснено.

С дързък, решителен почерк, с черно мастило, писано от ръка на човек, изпълнен от ярост. Единственият израз на покаяние или съжаление във всичките седем страници бе, че не са могли да си откажат едно кратко посещение на тайното си място онзи фатален петък следобед. Барнаби прецени, че няма смисъл да наранява възрастната си събеседничка, като й повтори обидните думи, с които бяха нарекли невинната й приятелка.

— Мисля, че точно вие, мис Белрингър, използвахте думите „лоша кръв“. Спомням си, че тогава реших, че звучи много мелодраматично. Сякаш човешката злина може да се предава генетично — като сините очи или рижата коса. Но сега… не съм сигурен. Всичко много напомня поведението на бащата. Как е използвал хората с пълна безчувственост, а после е бягал от мъката и нещастието, насочвайки се към поредната си цел.

— Цел ли казахте?

— Извинете… по-скоро жертва. Трябвали са им пари, разбирате ли. Купища пари. Не им бил достатъчен спокойния живот, докато Майкъл преуспее с рисуването, което, не се и съмнявам, един ден щеше да стане. Имал е изключителен талант. Не, те трябвало да пътуват. Великото пътешествие. Венеция, Флоренция, Амстердам, Рим. Дотогава, докато Майкъл има нужда да диша артистичен въздух. След това са мислели да се установят в чужбина и най-вероятно да заживеят като мъж и жена.

— А Хенри?

— Да… горкият Хенри. Боя се, че не след дълго и той щеше умре. Убеден съм, че вече е погълнал известно количество от течността, която уби приятелката ви. Не е съвпадение, че вечерта, когато е починала, той е задрямал веднага след вечеря. А това не е ставало само тогава. Всъщност Хенри ми каза: „Сигурно съм заспал след вечеря. През последните дни това ми се случва често.“

— Ясно защо й е трябвало да се измъкне от къщата инспекторе. Но все още не разбирам за кучето.

— Много просто. Тя е отишла до пощенската кутия с писмото си до Ноткътс, пуснала го е, продължила е до края на уличката, където я е чакал Майкъл на пътя за Хали Котидж и му е дала кучето. Той го е завел у дома си, а Катрин се отбила при приятелката ви и резултата го знаем.

— Сигурно доста е поостанала, за да… да се увери… — Лицето й се сбръчка от мъка. — Съжалявам… всички тези подробности… правят нещата толкова реални.

— Сигурна ли сте, че искате да продължа?

— Да, напълно. Но може би няма да е излишно малко да се подкрепим… — Тя остави Уелингтън, отви капачката на уискито и си наля малко. — И два… два пръста, нали така се казваше — за вас?

— Не, благодаря. Да се върнем към Бийхайв Котидж. Катрин е трябвало да остане само докато мис Симпсън изпие отровното вино. После се върнала в Хали Котидж и взела кучето, а оттам Майкъл поел нещата в свои ръце. Несъмнено са се престорили, че и двамата искат да говорят с нея. Какво са казали, никога не ще разберем. Молби за мълчание, за разбиране. Може би лек намек, че връзката им ще приключи. И двамата са великолепни актьори.

Тонът му стана по-твърд, когато си спомни сълзливото изпълнение на Катрин по повод бавната смърт на Бенджи.

— Сигурно е била отвратена от този разговор. Емили имам предвид. Беше толкова изтънчена Значи Майкъл е…?

— Да. Останал е, докато тя загуби съзнание, после затворил вратата на дневната, за да не може Бенджи да види господарката си и да вдигне врява. Измил чашата на Катрин, но оставил тая на мис Симпсън. Разбира се, и двамата са се надявали това да мине за естествена смърт, но при едно малко вероятно, но все пак възможно разследване, ще се открие само една чаша с нейните отпечатъци и отровна утайка. Или по-скоро, биха могли да бъдат открити…

Мис Белрингър се изчерви.

— Значи Шекспир е бил просто още една добавена улика? За всеки случай?

— Да. Книгата е била отворена. Сигурно се е оглеждал докато е чакал. Монологът вероятно му е грабнал погледа и е изглеждал съвсем на място. Вади молив „6В“ и отбелязва. А кой от тях е минал през прозореца на мазето, не се споменава. От писмото обаче става ясно, че на момичето на Леситър му се е разминало по една случайност.

— Джуди ли? Не разбирам.

— Отишла до къщата в гората, докато Катрин била с приятелката ви. И видяла Майкъл през прозореца. Това, което не е знаела е, че той е с куче. Ако беше почукала и кучето бе залаяло…

— Горкото дете. Май е родено без късмет. Нали знаете, с някои хора е така.

— Да — кимна Барнаби. — Лейси са я използвали, както са използвали и всички други, попаднали в обсега им. Например било от изключителна важност Майкъл да е прекарал с нея следобеда, когато бе убита мисис Рейнбърд. Спомням си как тогава сержантът каза: „Късметлия е, че има алиби“. Точно обратното — късметът няма нищо общо тук. Това е била важна част от плана — алибито. Ножът е бил поставен в Холи Котидж, но не, както в началото си помислихме, да натопи Лейси, а да смъкне подозрението от виновниците и да го насочи към някой невинен. Към някой, за когото ще се докаже, че е невинен.

— Дори и Джуди да не се бе свързала с Майкъл Лейси — продължи Барнаби, — той е щял да го направи, както подсказват първите думи от разговора им: „Тъкмо се канех да ти звънна“. И, разбира се, трябвало е да работи у дома на Леситър, така че къщата да е празна, за да може ножът да бъде оставен там. После, както пишат в писмото, е трябвало да има анонимно обаждане с намек за претърсване на къщата. Но мисис Куайн ги е изпреварила.

— Да поемеш такъв риск! — отбеляза мис Белрингър. — Да излезеш посред бял ден, облечена в дрехите на брат си!

— Да, но тя очевидно е тръгнала направо от Холи Котидж, после през гората и в шубраците. Не се и съмнявам, че ако бе срещнала някого, целият й план щеше да пропадне, но видяна отдалече, с коса, скрита под шапката, човек просто лесно би я сбъркал с Майкъл.

— Чието алиби е било желязно?

— Именно. Рискът е бил изключително голям, но мисис Рейнбърд им дала срок за първото плащане само до сватбата.

— Преди да издаде тайната ли?

Барнаби се усмихна. Луси Белрингър щеше да му липсва.

— Горе-долу.

— Но е ясно, че Денис не би си мълчал. Особено след случилото се с майка му. Какво са щели да направят с него?

— Майкъл е щял да се отърве от Денис. Всъщност животът му е бил пощаден, само защото се прибрал половин час по-рано от обикновено. Срещнахме Лейси в шубраците зад къщата. Престори се, че отива в кръчмата, но истинските му намерения били да направи всичко възможно синът да не надживее майка си.

— Трябва да са били обезумели.

— Да, така е. Ако не бяха, щяха да се сетят, че ако някой види Катрин, дори и от разстояние, всичко ще се провали. Кой друг сред тесния ни кръг заподозрени е със същата фигура и височина като Майкъл?

— Но тя се е постарала да има алиби, нали?

— Горе-долу. Казала, че ще ходи за гъби. На кухненската маса имаше кошница с няколко. Бяха пресни, подуших ги. Нямала е време да ги набере, да извърши убийството, да вземе душ, да се преоблече и т.н. Но ако са били набрани по-рано същия ден от Майкъл и оставени в Холи Котидж, тогава…

— А, да — кимна мис Белрингър. — Това обяснява нещата.

— След като се пооправила (Барнаби сякаш виждаше момичето, облечено като по ирония в ослепително бяла рокля), тя се измъкнала от къщата, от предната врата, след като първо, естествено, огледала внимателно пътя и после почукала доста силно, за да привлече вниманието. Мисис Суини, която я чула и видяла как оставя гъбите на стъпалата и си тръгва, съвсем естествено си помислила, както всеки друг на нейно място би си помислил, че е дошла по улицата.

— А дрехите — шапката и другите нещо. Споменахте нещо и за одеяло. Знаете ли какво е станало с тях?

— А, да… одеялото е било оставено до оградата на задния двор. Майкъл го е взел, след като си тръгнал от дома на Леситър и го върнал в езерото. А дрехите просто са били отнесени в кошницата за гъби. Била е доста голяма, а когато я видях в кухнята бе пълна само до половината. После отишла в Холи Котидж, скрила ножа — и то прекалено добре, окървавените дрехи временно скрила в гората и се върнала в Тай Хаус.

— Какво означава това — коментара ви за ножа?

— Ами, имахме разрешително за обиск на къщата. Ако бе оставила ножа в кухненското чекмедже или в спалнята му, ние можехме и да не влизаме в ателието — стая, която по-късно се оказа твърде значима.

— Сигурно са смятали, че ще претърсите навсякъде. Както си му е редът.

— Да, вероятно е така, но Лейси се опита да избяга — и то само, както осъзнах по-късно, за да ни измъкне от къщата. А аз бях огледал много набързо ателието. Изглеждаше напълно нормално. Но като излизахме от селото, Катрин видя колата. Когато брат й описа квадрат около главата си и извика нещо, го приех просто като проява на бабаитство. А всъщност съобщението е било повече от ясно. Какво означава квадрата, ако не рамка; къде има рамка, ако не около картина? И защо, когато в къщата му има толкова ценни за него неща, тоест всичките му картини, той остави вратата отключена? Защо излъга, че никога не се е заключвала? Защото нещо е трябвало да бъде взето от ателието, и ако това се направи при заключена врата, то виновникът щеше да излезе Катрин, защото само тя има ключ. Когато е отключено, всеки може да го направи.

— Да, ясно. Но какво е трябвало да се вземе? Някоя картина ли? Защо е била толкова важно?

Барнаби пресуши чашата си с „Тййчърс“, облегна се на стола си и се зачуди какви думи да подбере за отговора си. Сякаш отново видя картината и чу гласа на Трой: „Но кой е това?“ Отново усети физическия натиск върху слънчевия си сплит, който изпита щом зърна картината. Напълно разбираше озадачението на Трой. Защото Катрин Лейси бе неузнаваема. Това бе най-еротичната гола фигура, която някога бе виждал. Излегната на двойното легло и, макар крайниците й да бяха отпуснати като след полов акт, самата картина не внушаваше никаква отпуснатост и размисъл. Тя буквално преливаше от енергия. По кожата й блестяха като перли капчици пот; краката и ръцете й туптяха от енергия, сякаш всеки момент щяха да започнат да се движат по платното. В тях имаше нещо хищно. И нещо леко зловещо. Барнаби неволно я сравни с богомолка, съблазнителна и смъртоносна. Изглеждаше по-едра от жената, която познаваше. Вратът й бе як и силен, гърдите — огромни, коремът — пищен.

Ала именно лицето й бе онова, предизвикало ужасения вик на Трой. Защото това бе лице на вакханка. Влажни червени устни, извити в свирепа усмивка — алчна, сластолюбива и жестока. Очите й проблясваха със сатанинско задоволство. Само косата й си бе нейната, но даже и тя живееше собствен живот — виеше се и се гънеше като гнездо на змии. Барнаби имаше чувството, че всеки момент ще изскочи оттам и ще го изяде.

Мис Белрингър повтори въпроса си. Барнаби, който съзнаваше, че от спомена си се би изчервил, отвърна:

— Беше портрет на сестра му, който не оставяше и най-малко съмнение относно връзката им.

„Нищо чудно, помисли си той, че малкото единично легло винаги изглеждаше чисто, сякаш току-що оправено“. Вероятно не е спала там от напускането на мисис Шарп. Вече знаеше защо Катрин не се бе преместила в много по-голямата, освободена от бавачката спалня.

— Колко са били умни! И то за какво — да стигнат до такъв ужасен край.

— Да. Маже и да прозвучи странно, но сержантът ми каза нещо още в началото на случая, което би могло да ни помогне, само ако му бях обърнал повече внимание. Забелязал, че мисис Леситър никога не пропускала възможността да наклевети Лейси, той отбеляза: „Не за пръв път омъжена жена се преструва пред хората, че ненавижда своя любовник, само и само да отклони следите от себе си.“

— Били са безспорно много убедителни.

— Да. Имаше обаче един епизод, който доста ме затрудни. Ние с Трой…

— И все пак не ми харесва това момче.

Барнаби се усмихна уклончиво и продължи:

— Вървяхме по пътеката към Холи Котидж и заварихме двамата Лейси насред ужасна караница. По-късно, когато реших, че са виновни, просто не можех да си го обясня. Защо продължаваха тая игра, когато са сами, след като тя е само за пред хората? Нямаше смисъл. Всъщност боя се, че чутото забави окончателното ми решение. А по-късно, докато се връщахме от Сейнт Ленардс и гледах как сержантът ми непрекъснато гледа в огледалото, осъзнах, че цялата сцена е била заради нас. Защото, въпреки че бяхме зад високия плет и не можехме да ги видим, те сигурно са ни видели да се приближаваме в огледалото, което е близо до отвора за влизане на коли.

Последва дълго мълчание. Накрая мис Белрингър каза:

— Значи… това е, така ли? И последното парче си дойде на мястото.

Барнаби допи чашата си и смачка останалите вкусни трохички кейк на малко топче. Имаше чувството, че са изминали повече от две седмици, откакто събеседничката му се появи за първи път в канцеларията му, като ровеше из обемистата си чанта и го фиксираше с проницателния си поглед. Какво каза тя току-що? Последното парче ли? Да, сигурно е така. Неясното усещане за нещо незавършено, което не му даваше мира, вероятно просто се дължи на естествената му неспособност да повярва, че всички неща в живота рано или късно си идват на мястото.

Нямаше какво повече да се каже. Той стана. Луси също се изправи и подаде ръка.

— Е, довиждане, господин главен инспектор. Беше изключително стимулиращо да се работи с вас. Просто не знам как ще се върна отново към скучното си ежедневие.

Стиснаха си ръце и Барнаби каза напълно искрено:

— Не мога да си представя нещо да бъде скучно, ако вие сте там.

На път към отбивката, където бе паркирал „Ориона“, той мина покрай църковния двор. Подвоуми се, но накрая влезе. Заобиколи църквата и през отвора в живия плет излезе на мястото, където си личаха най-пресните гробове — правоъгълни купчини студена пръст върху неравната морава.

Единият гроб бе отрупан с венци — цветята все още бяха ярки и жизнени; на другия вече имаше само ваза с тъмночервени, ароматни рози. Вместо надгробна плоча бе поставен обикновен камък, на който пишеше:

Емили Симпсън

1906–1987

На скъпата ми приятелка

Барнаби постоя под сянката на тъмните тисови дървета и се заслуша в крясъка на полските врани, после се обърна и бързо се отдалечи.

 

 

Вечерята почти свърши. Къли бе донесла подбрани редки сосове, пилешко, броколи, кресон, пресни картофи. Пухкав лимонов кейк. И малка кутия сладкиши за кафето. Стомахът на Барнаби, разкъсван между изненадата и вълнението, мъркаше самодоволно. Къли наля последните капки от втората бутилка вино „Кот дьо Гаскон“ и вдигна чаша.

— Пия за ваше здраве, народе.

— Мислех да пия за Беатриче, новата ти роля — отвърна Барнаби.

За дъщеря му течеше последната седмица от репетициите за Шекспировата „Много шум за нищо“ и тя нямаше нищо против да поостане в Кембридж дори и по време на дългата ваканция, щом имаше възможност да се закачи за хубава роля.

Външно му се струваше поуспокоена, макар и все още да изглеждаше като актриса от пантомима. Бе с мъжки костюм от три части на сиви и яркобели ивици, чиято модна линия датираше от началото на петдесетте, а косата й, вече с лилав оттенък, бе подстригана късо като на колежанин. На ревера й бе закрепен монокъл. Изглеждаше агресивна, секси и поради младостта си дори трогателна. Барнаби имаше чувството, че е започнала да уляга по малко. Не бе обсъждал с Джойс развръзката на случая Симпсън, защото искаше Къли да се върне — пазеше го за първата си дълга семейна вечеря с тях. И дъщеря му го бе изслушала до края — вежливо, съсредоточено и замислено.

— Винаги съм смятала — отбеляза Джойс, — че… такива неща… сещате се… се случват само… ами само в по-бедните семейства.

— Хайде, мамо, давай без заобикалки. Ако говориш за работническата класа, защо не си го кажеш? Във всеки случай, не е така. Има много примери, от живота и от литературата, за братя и сестри от висшите класи — отсече Къли и загриза една баничка. — Като горката Анабела например.

— Какво? — каза Барнаби, като внимателно постави чашата си в чинийката.

— Моля, скъпи, а не какво.

— Анабела. Нали знаеш… в „Жалко е“.

— Не, не знаех. Просвети ме малко.

— Ама наистина, тате… скъсах се от работа по това нещо… беше ми първата голяма роля… „Жалко е, че е развратница“^[1]. Дойде на представлението, а сега дори не си спомняш.

Да, сега си спомни. Тъмната сцена, осветена от бързи проблясъци на прожекторите. Тежки брокати и изрисувани лица се въртяха из сенките. Ужасяващи кървави образи и смърт. Дъщеря му в бяла роба, прогизнала от кръв; кинжали отново и отново се забиват в живата плът; сърце, забучено на върха на ножа. Ужас след ужас, сцени предвещаващи смърт и разрушение, които наскоро видя в Транкилада. И над всичко това — трагичната, жалка, кръвосмесителна страст между Анабела и брат й Джовани. Барнаби сякаш отново видя малката масичка в Бийхайв Котидж и купа книги: „Предприемчивият градинар“, Шекспир — събрани съчинения. И пиеси от якобинския период.

Къли проговори като в унес и дрезгавият й глас се изпълни с неизказана мъка:

— Една душа, една плът, една любов, едно сърце, едно цяло…

Барнаби я погледна с бащинска гордост и възхищение. Вдигна чашата си и отбеляза:

— Да. Надали бих могъл да обобщя случая по-добре.